Айрис Йохансен
Убийствени сънища (19)

Глава 18

— Опитай се да го накараш да те заведе до завода утре. — Ройд намали скоростта, когато колата наближи центъра на Каракас. — Може да иска от теб да работиш в лаборатория в селото, но ти измисли някакво извинение за желанието си да отидеш до завода.

— Много добре.

— Ще се опитам да проведа операцията в срок от три дни. Ще доведа тук МакДъф и хората му и дотогава ще сме готови да действаме. Ще „ударим“ острова при залез-слънце. Трябва да си сигурна, че по това време ще си в завода. Аз ще изпреваря МакДъф и първо ще изведа теб оттам. Щом веднъж влезеш, ще е безопасно. Ще трябва да имаш възможност да се свържеш с нас, ако не що се обърка.

Тя изкриви устни.

— Може би, ако нещо се обърка, аз няма да имам възможност да се обадя. Няма да имам нужда от онзи предавател.

— Това не е забавно! — каза той остро.

— Съжалявам. Как ще ми дадеш предавателя и как ще се свързваме посредством него?

— Ще го сложа близо до входната врата на завода. Много близо до повърхността, така че едва-едва да докоснеш земята.

Тя смръщи вежди.

— За какво говориш?

— Ще засадя две растения, които са местни за острова. Те всъщност са бурени, но са красиви. Ще откъснеш два цвята и ще вземеш предавателя. Той няма да е по-голям от нокътя на палеца ти. Ще го държиш в себе си непрекъснато. Ако видим, че ситуацията се изплъзва от контрол, ще дойда при теб.

— Това ще е глупаво. Ще те убият. Ще изчакаш, докато ти кажа да дойдеш.

— Ще видим как се развива ситуацията.

— Не, ще чакаш. Не искам да рискуваме ничий живот.

Той мълча известно време.

— Ще чакам. Докато не мога повече да чакам.

— Това не е кой знае каква отстъпка.

— Това е огромна отстъпка — каза той грубо. — Най-голямата, която съм правил, на когото и да е. — Спря до тротоара. — Слез. Не мога да продължа, защото може да ни видят заедно. Площад „Боливар“ е на две пресечки оттук. Ще трябва да отидеш сама.

Сама. Опита се да скрие как й подейства тази дума. Очакваше го. Щеше да му се противопостави, ако й беше казал, че е променил решението си да я изпрати на тази мисия. Но сега, когато наистина щяха да се разделят, реалността й се видя страшна.

— Точно така. — Тя се опита да се усмихне и протегна ръка към дръжката на вратата. — Е, предполагам, че ще имаме връзка, но не и преди да ми дадеш онзи проклет предавател. — Слезе от колата и се поколеба. — Ройд, трябва да те запитам нещо.

— Питай.

— Ако нещо се случи с мен, ще се погрижиш ли за сина ми? Ще се погрижиш ли да е в безопасност и да е щастлив?

— О, по дяволите!

— Ще ми обещаеш ли?

— Нищо няма да ти се случи.

— Обещай ми.

Ройд не отговори веднага.

— Обещавам.

— Благодаря. — Тя затвори вратата.

— Чакай.

Софи го погледна. Той свали прозореца и я поглед на така, че тя застина на мястото си.

— Помниш ли, веднъж ти казах, че съм готов да убия заради теб?

Тя кимна.

— Е, мислих за това. Сега чувството е променено, по-силно. — Гласът му не беше равен. — Сега, вярвам, съм готов да умра за теб.

Преди да е могла да отговори, той потегли и пое по улицата, далеч от нея.

 

 

Ройд наблюдаваше Софи в огледалото за обратно виждане. Тя стоя няколко секунди и гледа след него, преди да се обърне и да тръгне бързо по страничната улица.

По дяволите. По дяволите. По дяволите.

Той стисна здраво кормилото и го държа така, докато сам не се застави да отслаби хватката. В момента най-малко имаше нужда да се блъсне в нещо, а не можеше да се контролира.

Тя се беше опитала да го скрие, но се беше почувствала много самотна и несигурна в последния момент. И кой би могъл да я обвинява? Той преднамерено я беше хвърлил в устата на лъва.

Софи нямаше да пострада. Ройд щеше да се погрижи тя да излезе от всичко това здрава и читава.

Извади телефона си и набра номера на Кели:

— Оставих я на мястото. С теб ще се срещнем на пристанището.

— Как е тя?

— Как очакваш да бъде? — запита той грубо. — Едновременно смела и уплашена, пита се дали ще излезе жива от всичко това.

Затвори.

Трябваше да се обади на МакДъф. Трябваше да устои на изкушението да отиде и да я вземе, преди да се е срещнала с хората на Санборн. Само че сега, след като се беше съгласила с плана, нямаше да се откаже. Не се беше съгласила да направи това само защото той я беше убедил, че това е най-добрият начин да приключат нещата. Поне се надяваше, че това не е единствената причина. Беше я обвинил, че е обсебена от чувството за вина, но сега нещата бяха по-различни. Набра номера на МакДъф.

 

 

Сан Торано

 

Островът изглеждаше спокоен като всеки тропически остров, съвсем обикновен, в тази топла ранна вечер. Така си помисли Софи, докато моторната лодка се носеше към дългия кей, където я чакаше Санборн. Кеят наистина беше много дълъг и за миг я завладя чувството за нещо познато, от което я побиха студени тръпки. На кей като този бяха умрели баща й и майка й и беше започнал ужасяващият, отвратителен кошмар.

Санборн беше привлекателен мъж в началото на петдесетте, с посивяваща коса и загорял от слънцето, което го караше да изглежда съвсем на мястото си тук. Изглеждаше по-млад и по-елегантен, отколкото по времето, когато тя беше работила за него. Усмихваше се. Махна й с ръка като на стар приятел.

Тя почувства как мускулите на стомаха й се напрегнаха. Как може да се държи така приятелски, почти дружелюбно? И защо тя не беше разбрала какво чудовище е той, когато беше работила за него? Никога не го беше намирала неприятен през онези месеци. Може би защото беше така погълната от работата си, че той никога не беше имал значение за нея.

Но беше придобил значение по-късно. Беше изкривил по ужасен начин живота й и беше унищожил любимите й хора. Лодката спря на кея и Санборн тръгна към нея.

— Софи, мила моя, най-после сме отново заедно. — Погледна мъжа, който караше лодката. — Някакви проблеми, Монти?

Мъжът поклати глава.

— Дойде сама. Не ни проследиха.

— Добре свършена работа. — Той й подаде ръка. — Нека ти помогна.

Тя избегна контакта с него и скочи на брега.

— Мога да се справя и сама.

— Винаги независима. — Усмивката му остана същата, не се поколеба нито за момент. — Вече не съм свикнал с това качество. Благодарение на теб, повечето от хората, с които си имам работа, са слаби и послушни.

— Това сигурно ти доставя удоволствие.

— О, така е. Не мога да ти опиша чувството, което ме обзема, като знам, че съм господар на всичко, което виждам. И желанието за още.

— Защо? Ти имаш всичко. Пари, влияние, власт. Защо трябва да мачкаш тези, които са около теб?

— Ако не разбираш, не мога да ти обясня. Бош мисли, че това са парите и способността да караш този свят да напредва, да се движи. Това подтиква него към действие. А при мен не е точно така. Други неща ми доставят по-голямо удоволствие — такова, където не намирам никъде другаде. Ела. — Той тръгна по кея. — Ще ти покажа къде да се настаниш. Искам да започнеш работа веднага.

— И къде ще работя?

— Имам лаборатория в къщата, която построих на острова. Доведох веднъж Горшанк тук и оборудването е все още на мястото си.

— Шансът да продължа работата на Горшанк и това да стане бързо, не е много голям. Първо ще трябва да проуча неговите формули, после да проведа експерименти, за да видя какви са недостатъците на работата му. А може и самата формула да се окаже напълно неприложима. Може и да не проработи, независимо какви подобрения ще направя.

— О, тя работи, но на ограничени начала. Горшанк ме увери, а аз самият проведох няколко експеримента, откакто дойдохме тук.

Тя спря поглед на лицето му.

— Върху местните?

— Още не. Върху екипажа на „Констанца“. — Той погледна кораба, хвърлил котва в пристанището. — Те и без това щяха да бъдат елиминирани. Налагаше се. Не можехме да ги оставим да си отидат свободни. Можеше да проговорят.

— И бяха ли „елиминирани“?

— Изгубихме осем члена от екипажа в първата нощ, след като пиха от водата от цистерните. Смъртта им, изглежда, беше болезнена. На капитана и на първия помощник дадохме двойна доза и те умряха с викове. Останалите станаха извънредно послушни и готови да правят, каквото им се каже. Работят в градината зад къщата под охрана, за да преценим колко ще трае това тяхно състояние. Идеалната ситуация ще бъде постоянна промяна, но това вероятно е прекалено много, за да се надяваме. Ще трябва да продължим да им даваме дози.

Той говореше спокойно и нехайно. Не изпитваше нищо, осъзна тя и потрепери.

— Аз няма да бързам — повтори тя. — Няма да експериментирам с невинни хора, освен ако не съм сигурна, че това няма да им навреди.

— Много похвално. Но експериментите трябва да бъдат проведени. — Той направи гримаса. — Двамата с Бош не сме на едно и също мнение по въпроса колко крайни трябва да бъдат експериментите. Вярвам, че клиентите на Бош ще до пуснат малък процент на смъртност. Те ще искат „последователи“, а не трупове. Ако РЕМ-4 се използва във водните ресурси на САЩ, не трябва да има никакви очевидни признаци, камо ли доказателства, че водата е заразена. Те ще искат…

— Безмозъчни зомбита, които да използват, когато възникне нужда.

— Или може би да пият от водата в продължение на година или две, докато бъде осигурен ефект и върху бъдещите поколения.

— Бебета.

— Робска подчиненост, която започва още в утробата. Каква идея!

— Отвратително.

— Но ти ще го направиш. — Той й се усмихна. — Защото всъщност пет пари не даваш за тези непознати. Ти се интересуваш от сина си.

— Интересува ме и съдбата на тези хора. — Тя преглътна. — Но ще направя това, за което ме помолиш. Искам синът ми да пристигне тук жив и здрав, когато свърша работата.

— Ще обсъдим това след първите тестове.

— Ще трябва да анализирам водата в цистерните. Къде са те? В завода?

— Половината от тях са там. Позволихме на екипажа да преустанови разтоварването след няколко часа, за да започнем експериментите върху тях. Другата половина от цистерните са все още на „Констанца“. Няма нужда обаче да ходиш до завода, ще ти донесем проби в лабораторията.

Тя отвори уста да възрази, но я затвори, без да каже нищо. Не трябваше да настоява в този момент.

— Това може би няма да е онова, от което имам нужда, но ще опитаме.

— Колко си отстъпчива. Може да те наградя — да ти позволя довечера да говориш със сина си по телефона. Ще ти хареса ли?

— Да — процеди тя през стиснати зъби. — Знаеш го.

Той изучаваше изражението на лицето й с някакво особено, зло любопитство.

— Ще си помисля. — Погледът му се премести върху мъжа, който вървеше към тях. — А, ето го и моя приятел Бош. Сигурен съм, че нямаш търпение да се запознаеш с него.

— Не е така.

Бош беше едър, добре сложен, с късо подстригана кестенява коса и изправена военна стойка. Беше рязък и безцеремонен, студен и не притежаваше лъжливия чар на Санборн.

— Хванал си я? Престани това дружеско бъбрене и я накарай да работи. Времето ни изтича.

— Виждаш ли? — каза Санборн. — Бош е малко напрегнат. Не му хареса фаталният изход, който имаше експериментът на „Констанца“. Знаеше, че това ще затвърди решението ми да намаля скоростта на работата. Само че знам, че ти можеш да напипаш правилната формула.

— Трябва да й дадем РЕМ-4 — каза Бош, като подчерта ясно всяка дума. — Можем да я накараме да работи по-усилено.

— Нищо не може да я накара да работи по-усилено от картата, която аз държа в ръцете си. А ако тя умре или не може да мисли ясно, ще разруши всичко. — Той кимна към голямата бяла къща с колоните пред тях. — Да те настаним в лабораторията с бележките на Горшанк и след няколко часа ще видим дали заслужаваш да говориш със сина си.

 

 

Не излезе от лабораторията до девет часа същата вечер. Очите я боляха и се пълнеха със сълзи от усилието да разчете ситно изписаните от Горшанк страници, както и компютърните бележки, а главата я болеше и й се виеше свят, защото пред очите й се разгръщаше истински ужас. Пред нея веднага застана мъж от охраната.

— Искам да се видя със Санборн.

— Не е разрешено. Върни се в лабораторията.

— Няма да работя, докато не разговарям със Санборн.

— Моя мила Софи. — Санборн излезе от съседната стая. — Налага се да научиш, че ти не трябва да си инициаторът на нито едно действие. Сега нещата не стоят така, както стояха, когато работеше при мен.

— Каза, че мога да разговарям със сина си.

— Ако реша, че заслужаваш. Какво си свършила? Какво голямо откритие направи?

— Открих, че си наел мъж без съвест, също като теб. Според бележките, той е извършил толкова експерименти, колкото и нацистите в концентрационните лагери.

— Той каза, че работата напредва извънредно бавно.

— Бавно? Убивал е хора. Карал ги е да полудяват. И много съвестно е записвал техните реакции. Толкова подробно, че чак ми прилошава.

— Експериментите бяха извършвани само със скитници и бездомници. Но накрая той измисли формула, която беше обещаваща. — Той срещна погледа й. — Ще можеш ли да я изчистиш, без да намаляваш силата на въздействието й?

— Не знам.

— Не това исках да чуя.

— Опитах се да анализирам пробата на водата, която ми донесе, но не ми е достатъчно. Трябва да отида до цистерните, за да анализирам и водата, и контейнера, за да съм сигурна, че тя няма да бъде замърсена по някакъв начин.

Той я гледа втренчено секунда — две.

— В това има смисъл.

— Разбира се, че има. Кога ще мога да отида?

— Утре.

— А сега мога ли да говоря със сина си?

— Не си ми дала още нищо, което да заслужава награда. — Той се усмихна. — Но може би имаш нужда от нещо, което да те подтикне да работиш по-съвестно. — Извади телефона си и набра номер. — Франкс, разреших й да говори с момчето. — Подаде й телефона. — Не дълго.

— Ало — каза тя.

— Една минута. Ще го доведа.

Мъжът, който Санборн беше нарекъл Франкс, имаше подчертан нюйоркски акцент.

— Мамо?

— Да, милото ми. Исках само да ти кажа, че правя всичко възможно да осигуря твоята безопасност.

— А ти в безопасност ли си?

— Да. И скоро ще сме заедно. Добре ли си? Не ти ли причиняват болка?

— Добре съм. Не се тревожи за мен.

— Трудно ми е да не…

Санборн взе телефона от нея.

— Стига толкова. — Затвори. — Това дори е повече, отколкото заслужаваш, като се има предвид, че въобще не напредна в работата. Няма да говориш повече с него, докато не започнеш производството.

— Разбирам. — Тя извърна поглед от него. — Твоят човек Франкс има акцент, който…

— Бруклин, за да бъдем максимално точни. Много силен акцент, нали?

— Да, много силен.

Тя очакваше да чуе Джок на телефона. Дори той да имитираше този акцент, тя пак щеше да познае гласа му.

— Беше член на една от тамошните банди, преди да го избера за експериментите с РЕМ-4. А сега се върни в лабораторията.

— Но вече минава девет. Трябва и да спя.

— Можеш да отидеш в стаята си в полунощ. Но искам да станеш рано, за да продължиш да работиш. Бош е малко груб, но е прав за фактора време. Трябва да свършиш работата.

— Ще я свърша. — Ето, тук имаше възможност. — Но ще имам нужда от моите първоначални бележки върху РЕМ-4, за да направя сравнения. Подръка ли са ти?

Той се усмихна иронично.

— Искаш да кажеш, че не помниш формулата?

— Знаеш колко беше сложна. Мога да я възпроизведа, но за това ще е необходимо време, което ти не искаш да ми дадеш.

— Точно така.

Той се поколеба, после се върна в библиотеката. Излезе след няколко минути с компютърен диск в ръце.

— Искам да ми я връщаш в края на всеки ден. Държа я в сейфа. — Подаде й диска. — Не се ли радваш, че така добре се грижа за работата ти?

— Трябваше да я изгоря, преди да е попаднала в ръцете ти. — Тя се обърна с лице към лабораторията. — Но сега, за да свърша работата, ти ще трябва да ми помогнеш. Не мога да се справя сама.

— Разбира се, че ще ти помогна. Тук, на острова, ние всички сме едно голямо семейство.

Тя не отговори, а затвори вратата след себе си. В момента, в който остана сама, споменът за телефонното обаждане, за което се опитваше да не мисли, се върна. Бруклински акцент. Глас, който тя не познаваше. Синини по лицето на Майкъл.

Не можеше да е вярно. Трябваше да има обяснение. Ройд нямаше да позволи Франкс да държи Майкъл.

„Ще използвам и теб, и всекиго другиго, за да унищожа Санборн и Бош.“

О, Господи!

Но той беше казал тези думи, когато едва се бяха запознали. А сега двамата се познаваха добре, бяха спали заедно и по много начини тя го чувстваше по-близък от всекиго другиго.

Но все пак, той не се беше поколебал да я изпрати тук, на остров Сан Торано, където тя беше в опасност.

„Бих умрял за теб.“

Тези последни думи се бяха запечатали в сърцето й. Бяха я изумили, но в онзи момент тя беше повярвала в искреността му.

Но също така му беше повярвала, когато беше казал, че би използвал всекиго. Трябваше да сложи край на това. Този вътрешен конфликт я разкъсваше. Какъвто и да беше случаят, тя трябваше да оцелее и да преживее тези няколко дни на острова. Санборн трябваше да е достатъчно доволен от нея, за да не предприеме нещо срещу Майкъл. А тя трябваше да открие начин да унищожи Санборн и Бош. Беше нагазила достатъчно дълбоко в тази работа, за да направи нещо друго.

Придърпа бележките на Горшанк по-близо до себе си и се опита да се концентрира. Лабораторията вероятно се подслушваше от Санборн. А може би дори имаше скрити камери. Всяко нейно действие трябваше да бъде оправдано, подчинено на целта. Започна да изучава бележките. Да направи още една проба на водата. И да изхвърли от главата си всички мисли за Ройд.

„Бих използвал всекиго…“

 

 

„Остани на място спокоен. Не се движи.“

Ройд лежеше в храстите и чакаше охраната да мине покрай мястото. Щеше да е по-бързо и по-безопасно да отстрани охраната, но не можеше да го направи. Никой не трябваше да умре тази нощ. Софи трябваше да има своя шанс да вземе предавателя, без да събуди.

Охраната зави край ъгъла на оградата.

Ройд стана и затича към ивицата трева пред портата. Извади растенията, които щеше да засади, от непромокаемата си раница за секунди и миг по-късно тя беше на земята. Разстла сухата прахообразна почва, която беше донесъл със себе си, по прясно разораната земя. Засади растенията, изправи се и се затича отново към храстите.

Беше се погрижил костюмът му да изсъхне първо, за да не остави мокри следи по земята. Растенията трябваше да се огледат много внимателно и много отблизо, за да се каже, че не са израснали на онова място. Тук бурените изникваха понякога за една нощ.

И така, оставаше му само да доплува обратно до ланчията.

И да чака Софи да се свърже с тях.

 

 

— Ето го и завода, който пречиства водата. — Санборн посочи малката сграда с покрива от керемиди, заобиколена от ограда. — Не е много впечатляващ, но е достатъчен за нашите цели.

— Да убиете хиляди хора? — запита Софи, преди да слезе от колата. Опита се да изглежда съвсем нехайно, докато погледът й обхождаше района. По дяволите, къде ли беше предавателят?

— Казах ти, че не такова е нашето намерение. А ако си свършиш работата добре, можеш да спасиш всичките тези хора, за които толкова много се тревожиш. Това би трябвало да те кара да се чувстваш изключително важна.

Ето го! Малки жълти цветчета на около ярд от портата. Тя побърза да извърне поглед от тях.

— Ще си свърша работата. Трябва да я свърша. — Тръгна към портата. — Макар само Господ да знае как. Ще имам нужда от всичкия късмет, за който мога да моля, да взема назаем или да открадна, за да спася сина си. Ще трябва… — Тя спря. — Късмет. Може би късметът ще бъде на моя страна, все пак.

— Какво?

— Майкъл обича жълтите цветя. Когато беше много малък, ми береше букетчета от глухарчета. — Тя направи няколко крачки към жълтите бурени. — Може би това е знак, че всичко ще е както трябва за него.

Тя коленичи и притисна цветчетата до себе си, като използва тялото си, за да ги скрие от Санборн. Предавателят. Малък микрофон с размерите на нокът на палец. Взе го и го остави да се плъзне в ръкава й.

— Да, ще ми е необходим късмет.

— Да, ще ти е необходим късмет. Колко си досетлива. Но тези бурени не могат да ти помогнат. Аз съм единственият, който може да ти помогне. Изненадан съм, че един учен може да има суеверия.

— Аз, освен учен, съм и майка. — Тя забоде цветчето в джобчето на блузата си. — А може би си разбрал колко отчаяна може да е една майка, когато става въпрос за детето й. Разбира се, че си осъзнал това. Затова съм тук. Ще приема не само доза късмет, а и всичко друго, което може да осигури неговата безопасност.

Той се усмихна.

— Престани с тези сантиментални глупости. — Той й отвори вратата. — Болезнено е, но ми харесва това, че си така отчаяна. Главата ми се замайва от толкова власт. Виждаш ли, винаги са ми харесвали тези наши отношения, в които аз съм господарят, а ти — робът. Когато бяхме в Амстердам и ти беше така изпълнена с въодушевление и увереност, виждах, че не даваш пет пари за мен и моето мнение. Знаеше, че си права, и с мен беше само учтива. Това много ме дразнеше.

— Затова ли постъпи така със семейството ми?

— Отчасти. Ти имаше нужда от урок.

Заляха я едновременно и гняв, и болка.

— Майка ми и баща ми бяха невинни. Те не заслужаваха да умрат.

— Вече всичко е свършено. Забрави го. Трябва да се концентрираш върху работата.

Да забрави? Не можеше да повярва, че той смята за възможно тя да забрави онзи следобед на кея, който беше разтърсил живота й. А виждаше, че нейните чувства се струват странни на Санборн.

— Да, вече всичко е свършено. — Извърна поглед. — И те уверявам, че ще се концентрирам върху работата.

— Добре. — Той отвори портата на завода. — Цистерните са отзад. — Кимна с глава към огромните машини. — Трябва да тръгвам. Кажи на охраната, когато си готова да се върнеш в лабораторията. — Понечи да се обърне, но първо я погледна. — Съоръженията тук се охраняват много добре. Сигурно си забелязала. Никой не може да се приближи до тях или да излезе от завода без моето разрешение. Ако решиш, че синът ти не си струва риска, може би ще помислиш за себе си. Много си млада, за да умреш.

Тя загледа след него, докато той излизаше през портата. Ройд не само се беше приближил до съоръженията, а беше успял дори да засади растения. За първи път, откакто беше пристигнала на Сан Торано, тя изпита надежда, примесена с решителност. Ройд беше успял да проникне през защитата на Санборн. Беше успял да осъществи свръзка с нея.

Можеха да се справят!

 

 

— Микрофонът е в нея. — Кели вдигна поглед от монитора, когато Ройд влезе в каютата. — Взе го преди десет минути. — Усмихна се широко. — Под носа на Санборн. Извърши го гладко и безпроблемно. Умно момиче.

— Тя е в завода?

— В момента проверява цистерните. Още не се е опитала да се свърже с нас.

— Вероятно я наблюдават отблизо и внимателно. Както каза, тя е много умна. — Той се отпусна на стола до бюрото. — Тя ще говори с нас, когато вярва, че е безопасно.

— Чу ли се с МакДъф?

— На път са. Ще са тук след няколко часа.

— Ройд.

Той подскочи, когато гласът на Софи дойде от монитора.

— Чувствам се така, сякаш говоря на себе си. Дяволски се надявам, че има кой да ме чуе. — Направи пауза. — Проверих мястото. Няма камери и не мисля, че се подслушва. Горшанк е свършил цялата работа в лабораторията в къщата. Нямало е причина да го шпионират тук. Няма да говоря дълго, за да не влезе някой от охраната и да ме види да си говоря сама. Дискът с формулите на РЕМ-4 се пази в сейфа в библиотеката на Санборн в къщата. Ще се опитам да намеря начин да го унищожа. Надявам се, че си успял да поставиш експлозивите. Ако не си, можеш да се опиташ да се добереш до цистерните, останали на „Констанца“. Половината цистерни са все още на кораба. Ще трябва да убедя Санборн да ги премести тук. Ще имам нужда от оръжие. Остави го в някоя от цистерните. — Отново направи пауза. — Може и да не успеем да изчакаме до вдругиден. Бош много бърза да изпразни цистерните, без да се интересува от последиците. Санборн е този, който се колебае. За него това е само бизнес и ако Бош го убеди, че все още могат да сключат сделката въпреки големия брой жертви, той ще се съгласи.

— Дяволски е права — прошепна Ройд.

Тя не проговори още няколко секунди.

— Снощи говорих с Майкъл. — Гласът й започна да трепери, стана колеблив. — Мъжът, който се обади, не беше Джок. Бих разпознала гласа му, дори да имитираше бруклински акцент. Това ме изплаши. Опитвам се да се успокоя. Това е всичко засега. Ще се свържа с вас, ако нещо се случи.

Ройд изруга тихо, но яростно.

— Тя ще унищожи диска? — каза Кели. — Мислех, че само ще ни каже къде се намира.

— Такъв беше моят план, но очевидно не е бил и неин. Трябваше да се досетя, че ако намери диска, тя ще приеме за свой дълг да свърши сама работата. Тя смята, че понеже е измислила РЕМ-4, е отговорна да отърве света от него.

— И ти няма доверие, че можеш да свършиш работата.

— Точно така, няма ми доверие. — Той стана и тръгна към вратата. — Изобщо ми няма доверие.

 

 

Бош беше със Санборн на верандата, когато Софи се върна същата нощ. Напрежението между тях се усещаше, независимо от очевидните опити на Санборн да скрие това.

— Добър вечер, Софи — усмихна се Санборн. — Надявам се, че имаш добри новини за мен. Моят приятел тук е очевидно скептичен относно твоите възможности.

— Новините все още не са така добри, както ви се иска. Искам да докараш в завода и другите цистерни от „Констанца“.

— Защо? — запита Бош студено.

— Открих следи от неизвестен елемент в цистерните, които са в завода. Искам да се уверя, че идват от самите цистерни, а не от някаква добавена съставна част, използвана от Горшанк, присъстваща специално в тези цистерни.

— Това е губене на време — каза Бош. — Тя нарочно протака, Санборн.

— Може би. — Той изучаваше лицето на Софи. — Може би аз разчитам прекалено много на майчинския инстинкт.

— Имам нужда и от другите цистерни. — Нямаше нужда да се преструва, за да се усеща отчаяние в гласа й. Скритата заплаха в думите на Санборн отново накара паниката да се надигне. — Ще ми вържете ръцете, ако не ми позволите да ги изследвам.

— Не искам това, за Бога. — Санборн се колебаеше. — Разбира се, ще ти докараме цистерните. — Той се обърна към Бош. — Ще ги докараме в завода тази вечер. Това искаше, нали?

Бош спря поглед върху лицето на Санборн.

— Ще го направиш?

— Аз не съм твърдоглав човек. Можем да постигнем споразумение само ако правим компромиси. Ще излеем водата от цистерните във водоизточниците довечера, след като тя вземе пробите. После ще й оставим още няколко дни, за да намери решението на неразрешените от Горшанк проблеми. Ако РЕМ-4 причини необикновено голям брой смъртни случаи през следващите няколко дни, ще посочим Софи като проблем и ще изтъкнем това пред нашите клиенти.

— Не! — каза Софи остро. — Няма нужда да изпразвате цистерните. Дайте ми малко време и аз ще се погрижа РЕМ-4 да бъде безопасен.

— Бош мисли, че ти нарочно протакаш. Времето не ни достига — каза Санборн. — Бош няма вяра в теб. Можеш ли да си представиш?

— Не. — Тя стисна ръце в юмруци. — Вие държите сина ми. Не мога да си представя, че някой мисли, че няма да направя всичко възможно, за да ви дам онова, което искате.

— Не я слушай — каза Бош. — Това вече няма значение. Съгласен ли си, Санборн?

— Да. — Той се обърна към Софи. — Върни се в завода. Ще имаш цистерните.

— Не — прошепна тя. — Не го правете.

— Но аз нищо не съм направил. Не ми донесе резултатите, от които имам нужда. Казах ти, че Бош бърза. Вината е твоя, не моя.

Вината винаги беше нейна. За момент тя остана като закована, после гневът се надигна в нея.

— По дяволите, вината не е моя! Ти, кучи сине! Какво толкова ще стане, ако почакаш малко?!

— Не бъди така отвратителна. Това не ми харесва. — Той се обърна към Бош. — Изпрати човек до кораба да докара цистерните. Колко останаха на „Констанца“?

— Осем — Бош вече бързаше надолу по пътеката. — Ще са тук само след два часа.

— Отлично. — Той гледа Бош няколко секунди, преди да се обърне към Софи. — По-добре да се надяваш, че клиентите на Бош ще възразят срещу силното въздействие на РЕМ-4. В противен случай, въобще няма да имам нужда от твоите услуги. Твоята арогантност започва да ме дразни. — Той тръгна с намерението да влезе в къщата. — И не бих разговарял с Бош по начина, по който разговаря с мен, когато ти достави цистерните. Той е емоционален и може да вземе мерки, които ще се окажат не само неприятни, но и фатални за теб. След това, разбира се, ще се наложи да се обадя на Франкс и да му наредя да убие момчето. Тогава няма да имам нужда от него.

Тя гледаше втренчено след него, изпълнена с гняв и разочарование. Защо копелето да не може да изчака още един ден? Два часа…

Тя бързо слезе по стъпалата и тръгна по пътеката към завода. Два часа. Не можеше да позволи това да се случи. Трябваше да го спрат. Отдалечи се на няколко ярда от охраната и натисна предавателя. Опита се да говори възможно най-тихо.

— Не можем да чакаме. Ще изпразнят цистерните след два часа. Трябва да предприемем операцията тази вечер. Аз ще съм в завода.

Охраната почти я залови на местопрестъплението, затова тя не можа да каже нищо повече.

О, мили Боже! Два часа…