Айрис Йохансен
Убийствени сънища (11)

Глава 10

Караваната спря. Софи чувстваше внезапното напрежение в тялото на Ройд.

— Тихо! — прошепна той и внимателно отвори вратата на металния шкаф. — Остани тук, докато не ти направя знак да излезеш. Тогава ме последвай, като се движиш бързо.

Софи раздразнено се запита дали той наистина мисли, че тя може да се движи бавно, щом веднъж излязат оттук? Трябваше да остане спокойна. Само паниката я караше да изпуска нервите си. Виждаше Ройд пред себе си. Той беше стигнал до вратата на караваната, беше се скрил зад куповете навити килими.

А някой отваряше вече вратата на караваната и в същото време говореше с някого зад себе си.

— Иди да доведеш помощ. Някои от онези португалски копелета на кораба трябва да дойдат да ни помогнат. Имаме заповед да разтоварваме лично само големите камиони и цистерните. В тази каравана има само мебели. Няма да разтоваря целия този боклук сам.

Смях и вратите се отвориха. Там стоеше нисък и на бит мъж, който гледаше през рамо и продължаваше да говори. После той изчезна от полезрението й.

Ройд се изправи и й направи знак да го последва.

Исусе, шофьорът не можеше да е по-далеч от няколко метра!

Какво пък, по дяволите? Можеше само да се надява, че Ройд знае какво прави. Тя излезе от шкафа и затича към задната част на караваната.

Влажен, с мирис на море, въздух нахлу в ноздрите й, когато Ройд я взе на ръце и я свали на земята. Стори й се, че видя маяци, а в тяхната светлина — товарен кораб.

Корабът…

Шофьорът го нямаше. Къде беше той?

После тя чу плъзгането на метал по метал и видя шофьора да отваря вратата на другата каравана, спряна веднага след тази, от която те току-що бяха скочили. Тя се сниши и последва Ройд, който се претърколи подкара ваната, а после запълзя към кабината на шофьора. Господи, тази вечер като че ли нямаше да прави нищо друго, освен да пълзи под различни превозни средства. Първо под колите на паркинга на сградата, а сега — под тази каравана. Само че огромните гуми на караваната предлагаха по-сигурно скривалище от тези на леките автомобили.

А това беше добре, защото вече чуваха португалски те моряци. В този момент тя се изравни с Ройд. Той й направи знак да спре и сам се притисна в една от гуми те с поглед, прикован в далечния край на камиона.

Тя сдържа дъха си.

Петима мъже.

Те вървяха с отмерена крачка. Очевидно не бързаха да започнат разтоварването. Минаха край задната част на тяхната каравана и тръгнаха към онази, спряна отзад.

— Има маяк на двайсетина ярда по-нататък — прошепна Ройд. — Не можем да разчитаме, че ще бъде отключен и няма да има никого там. Затова ще се скрием зад бара баните за нефт, а после ще минем от задната страна.

Тя кимна рязко.

— Върви по дяволите! Щом веднъж започнат да разтоварват, ще плъзнат из цялото място.

Погледна я и се усмихна.

— Точно така. Аз отговарям за себе си, а ти — за себе си.

В следващия миг той вече изпълзяваше изпод караваната и тичаше към маяка. Тя хвърли бърз поглед към другата каравана и го последва.

Двайсет ярда? Сториха й се повече от сто ярда. Всеки миг очакваше да чуе викове зад тях. А ето че в следващата секунда се приведе и се скри под барабаните за нефт. Ройд беше вече до ъгъла на маяка. След секунда се скри от погледа й. Очевидно й беше казал истината, когато твърдеше, че всеки отговаря за себе си. Тя също се приведе и се затича към ъгъла.

— Много добре. — Той я чакаше. — Изчакай, докато се приближа до кораба. Щом се върна, ще изчезнем оттук.

Тя отново почувства вълна на паника да се надига у нея.

— Защо искаш да се върнеш на кораба?

— Защото много бързах и не разбрах какво е името му.

— Но аз го забелязах. „Констанца“.

Той я погледна изненадано.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Това беше първото, което видях, когато скочих от караваната. А сега кажи как, по дяволите, ще се измъкнем оттук?

Той се обърна и затича към задната страна на маяка.

— Много бързо и изключително внимателно.

 

 

На Софи и Ройд им бяха необходими четири часа, за да се върнат в мотела. Първо пътуваха с такси до летището, там наеха кола и с нея изминаха двата часа път до мотела. Софи беше почти безчувствена от изтощение, докато гледаше как Ройд отключва вратата.

— „Констанца“. Трябва да проверя какво има под това име в компютъра ми. Трябва да има португалска регистрация, а това би трябвало…

— Първо поспи няколко часа. — Ройд отвори вратата. — Няма да ти навреди, а и ще премахне опасността да заспиш над клавиатурата.

— Няма да заспя. А онзи шофьор спомена нещо и за по-големи камиони. Ще взема душ, за да се разсъня. Трябва да… — Спря се, кога го зърна отражението си в огледалото над бюрото. — Мили Боже, изглеждам така, сякаш съм попаднала в торнадо. — Докосна мазното петно на лицето си, което сигурно беше останало от барабаните за нефт. — Защо не ми каза? И защо ти не си така мръсен?

— Бях. Обаче ти не забелязваше много неща, щом веднъж се отдалечихме от доковете. Мисля, че беше малко напрегната. Почистих се на летището, преди да вляза в агенцията за коли под наем.

„Напрегната“ беше слабо казано. Нощта беше и изтощителна, и страшна. Вероятно нямаше да забележи и ако се беше съблякъл на летището и я беше взел гол от там. Поклати глава.

— Изненадана съм, че таксиметровият шофьор въобще ни е взел в колата си.

— Повечето таксиметрови шофьори не са толкова придирчиви по това време на нощта, а и аз му дадох много щедър бакшиш. Всъщност беше добре, че си толкова мръсна, защото на практика човек не можеше да те разпознае. Предлагам да седна пред компютъра ти и да задам търсене на думата „Констанца“, докато ти си под душа. Така ще спестим малко време.

Тя кимна. В това имаше смисъл, а Господ й беше свидетел, че тя искаше да получи информацията възможно най-скоро.

— Компютърът е в брезентовия чувал. Няма да се бавя.

— Не бързай. — Той отиде до чувала, който беше подпрян на стената, и дръпна ципа. — Както казах, „Констанца“ няма да отплава днес. Сградата още не е готова, за да бъде затворена напълно.

— Искам да знам. — Тя грабна нощницата си и халата и тръгна към банята. — Искам да знам всичко, което ще ми помогне да открия какво е замислил Санборн.

— Нима мислиш, че аз не искам? — Той отвори лаптопа. — А и аз не съм известен с търпението си.

— Така ли? Никога нямаше да се досетя.

Тя затвори вратата на банята и започна да се съблича. Щеше да се почувства по-добре, след като измиеше мръсотията и част от умората. Нощта не беше съвсем успешна. Не беше намерила диска с изследванията върху РЕМ-4, но имаше копие от диск, който може би беше ценен за Санборн. Не ги хванаха, не ги убиха и това беше добре. И знаеха името на кораба, който щеше да транспортира цялото оборудване.

Застана под струята гореща вода на душа и постоя така няколко минути, преди да протегне ръка към шампоана. Какво ли правеше Майкъл сега? Беше почти 4:00 сутринта тук, а това означаваше 9:00 в имението на МакДъф. Тя му се беше обадила снощи, както беше обещала. Той звучеше щастлив, дори развълнуван. Каза, че имал кошмар предишната нощ, но МакДъф се погрижил за него. Господи, надяваше се, че той е щастлив. Поне той беше в безопасност, а това беше най-важното.

„Бъди щастлив и спокоен, Майкъл. Работя, за да мога да те върна у дома.“

 

 

Ройд вдигна поглед, когато тя излезе от банята след десет минути.

— Ела тук. Има нещо, което трябва да видиш.

— За „Констанца“? — Тя бързо отиде до бюрото. — Открил си нещо?

Той поклати глава.

— Реших първо да проверя какви са местните новини. — Той завъртя екрана на компютъра към нея. — Полицията е обявила, че не са намерени тела при експлозията в къщата ти и че ти официално си включена в списъка на изчезналите.

Тя смръщи вежди.

— Но това са стари новини. Ти ми каза, че от пожарната вече са го разгласили. Защо се държиш така, като че ли…

— Не сме очаквали това, което пише във втория параграф. Продължи да четеш.

— За какво говориш? Не виждам… О, мили Боже! — Погледът й се премести върху лицето му. — Дейв? — прошепна тя. — Дейв е мъртъв.

— Така изглежда. Проверих във вестниците. Тялото му било намерено вчера следобед в канавка извън града.

Погледът й се върна на статията.

— Застрелян. Убиецът неизвестен.

— Полицията има някои предположения.

Тя поклати глава, за да я проясни от шока.

— Аз? Търсят мен. Мислят, че аз съм го направила. — Тя се отпусна на леглото. — Мили Боже!

— За тях, това има смисъл. Ти предизвикваш експлозията в къщата си и се надяваш, че всички те мислят за мъртва. После убиваш бившия си съпруг.

— Но накрая ще открият, че не съм умряла по време на експлозията.

— Помни, полицията вярва, че ти не си уравновесена и че не мислиш логично.

— Но защо да убивам Дейв?

— Обикновено има спорове след развод. Нима казваш, че вие не сте имали?

— Разбира се, че сме имали. Но аз не бих… — Започна да трепери. — За Бога, той ми беше любовник! Родих неговото дете!

— А той се е оженил за друга след развода. Защото ти си лежала в психиатрична клиника.

— Нямаше да ме изпишат оттам, ако не бях в стабилно състояние! — процеди тя през зъби.

— Така ли? Има много истории за преждевременно изписване на пациенти, които после извършват убийство или самоубийство.

— Млъкни!

— Само играя ролята на адвокат на дявола. В статията пише, че съпругата на Едмъндс казала, че той излязъл веднага, след като получил телефонно обаждане. Изглеждал много развълнуван, но не пожелал да й каже къде отива. Естествено е да не гори от нетърпение да каже на съпругата си, че бившата му съпруга иска да се види с него.

— Жан не го ревнуваше от мен.

— Защо? Ти си красива, умна и си майка на Майкъл.

— Тя просто… Тя е типът жена, за която Дейв би се оженил, и тя го знае. Единствената й цел беше да е домакиня, която си седи у дома и помага на Дейвид с всичко, което може. Разбра, че не съм заплаха за нея, и искаше само онова, което е най-добро за Майкъл.

— Но се обзалагам, че в момента размисля. Вдовица, която изпитва силна мъка, винаги търси отмъщение.

— Ще млъкнеш ли най-после? — Тя вдигна треперещата си ръка към главата. — Трябва да помисля.

— Опитвам се да ти помогна. Трепериш и… — Той спря. — Ти самата вероятно тъжиш за онова копеле. И това ти пречи.

Вълни на шок отново преминаха през нея.

— Той не беше копеле. Имаше слабости като всеки друг, но…

— Добре, добре. — Ройд затвори лаптопа рязко, с едва сдържана агресия. — Какво ли знам аз? Обаче аз нямаше да изоставя партньора си в беда. Доколкото знам, брачните връзки трябва да са много по-здрави. Той е трябвало да бъде там с теб.

— Не разбираш колко трудно се живееше с Майкъл.

— Но ти също си живяла с него. Не си си тръгнала. — Той продължи, преди тя да е успяла да отговори. — Тъжи колкото искаш, щом си толкова глупава. Но не позволявай това да ти попречи да се грижиш за твоята безопасност. Играта загрубява, но ще трябва да се справим.

— Ти знаеш, че аз не съм го убила. — Тя разтри слепоочията си. — Не съм се и приближавала до онази канавка. Полицията ще открие това по време на разследването.

— Дали? Не и ако убиецът е знаел какво прави. Не вярвам Санборн да изпрати друг като Каприо. Ще намери по-опитен.

— Какво говориш?

— Че ще се отърве от всякакви доказателства, които биха довели полицията до него, и дори ще подхвърли доказателства, които сочат теб като виновник.

— Как?

— ДНК. В наше време този е най-добрият приятел на убийците. Разбира се, ако сам успее да избегне куршума.

— Както, сигурна съм, ти можеш — каза тя с горчивина.

— Да, аз съм много добър в избягването на куршума. Но ти не трябва да се тревожиш за мен, а за плика или космите, оставени на престъплението, които полицията ще намери.

— Плик?

— Това беше един от предметите, които обикновено предлагаха учителите ни в Гарууд. Ако оближеш лепилото на плик, ДНК-то може да бъде идентифицирано години след това. За космите като доказателства, вярвам, знаеш. Санборн имаше ли достъп до твоята кореспонденция по времето, когато работеше за него?

— Разбира се.

— А в болницата, в чекмеджето, което ползваш, имаш ли гребен?

Тя кимна.

— Тогава, сигурен съм, че полицията ще занесе цял сноп косми в лабораторията за изследване, а те ще докажат твоята вина. Разбираш ли?

Да, тя разбираше и това я ужасяваше.

— Убил го е само за да накисне мен?

— Има добър шанс за това. Ти се оказа проблем за тях и няма по-добър начин да те дискредитират и в същото време да се отърват от теб.

Тя поклати замаяно глава.

— Изглежда невъзможно. Но не, не е. Просто не мога да го приема.

— Тогава, по-добре да започнеш. — Лицето му беше твърдо и неумолимо като тона му. — Защото трябва да започнем да планираме ответния си удар.

— Иди малко в другата стая, Ройд. Имам нужда да остана сама.

— По-късно. Можеш да оплакваш Едмъндс и след като разбереш какво следва. — Той скръсти ръце на гърди и се облегна назад. — Най-важното последствие за теб ще е, че ще те търсят. А това търсене ще включва и Майкъл.

— Майкъл е в безопасност в Шотландия.

— Дали МакДъф ще иска да го крие, ако това означава да е в конфликт с американските власти и закон?

— Не знам. Но Джок няма да позволи нищо да му се случи.

И все пак, дали Джок щеше да може да му намери убежище, ако МакДъф откажеше. Тя просто не знаеше.

— Може и да не успеят да го проследят. Или може би ще успеят. Възможно е Дейв да е казал на Жан за Джок. Не знам.

— За да сме в безопасност, трябва да приемем най-лошото. Първо, ти си заподозряна и може да не е толкова лесно да докажеш обратното. Второ, докато си заподозряна, на теб не може да се вярва и Санборн е в силната позиция. Трето, Майкъл е уязвим и от страна на Санборн и Бош, и от страна на полицията. Съгласна ли си?

— Разбира се, че съм съгласна.

— Добре, тогава ще те оставя да поспиш малко. — Той се изправи. — И помни, по-важно е да обмислиш своето положение, отколкото да скърбиш за смъртта на Едмъндс.

— Не, не е. — Тя вече чувстваше как сълзите се събират в очите й. — Трябва да помисля и за двете. Бях омъжена за него, за Бога. Ти можеш да мислиш за двете по отделно, но аз не мога така да разделям нещата. Не съм чак толкова студена.

— Студен? Как ми се иска да съм студен. И за мен така нещата ще са много по-лесни. — Той коленичи пред нея. — Искаш утеха? Ще ти я дам. Макар да не мисля, че той заслужава да скърбиш за него.

Тя замръзна.

— Не искам твоето… — Спря, защото той я взе в прегръдките си. — Пусни ме! Какво си мислиш, че…

— Млъкни! — каза той грубо, хвана главата й за тила и я притисна към ризата си. — Плачи, ако искаш. Не мога да ти дам разбиране, но имам здраво рамо и уважавам правото ти да имаш свое мнение. — Галеше я нежно по косата. — Уважавам теб.

„Дланта му е толкова голяма, че прилича на мечешка лапа“, помисли си тя. Галеше я несръчно, но това, вместо да я подразни, странно я успокояваше.

— Пусни ме. Това е… странно.

— Възможно е. Но аз съм всичко, което имаш в момента. И съм по-добър от една мокра възглавница, нали?

— Това е твърде малко — прошепна тя.

Но ръцете й инстинктивно го прегърнаха. Казаното от нея не беше истината. Чувстваше как болката и шокът намаляват, като че ли се преливат в него.

— Не трябва да правиш това за мен, знаеш го. Никога не съм очаквала нищо от теб.

— За мен също е изненада. Не съм свикнал, не знам как да го правя и това ме подлудява. Не ме бива във всичките тези емоционални неща. Да се стигне до секс е лесно, но не мога… — Пое си дълбоко дъх. — Не исках да споменавам секса точно сега. Просто ми се изплъзна от устата. Но какво, по дяволите, очакваш? Аз съм мъж.

— И ме уважаваш толкова много.

Той я отблъсна леко назад и я погледна в лицето.

— Истина е. Ти си умна, мила и си добра майка. А аз добре мога да преценя майчинските грижи, защото съм израснал в домове на приемни майки. Не е твоя вината, че в момента си объркана.

— Не съм объркана. Ти трябва да си най-нетактичният човек на земята и не мога да се справя с теб в…

— Тихо. — Той отново я взе в прегръдките си. — Ще си държа устата затворена. Поне ще се опитам. Но ако започнеш да хвалиш Едмъндс, не знам. Нищо не обещавам. Той не те е заслужавал.

— Беше човек на благоприличието. Не е била негова вината, че се е оженил за неподходяща…

Тя не довърши. Нямаше да се опитва да го убеждава, а и беше добре, че има някой, който е изцяло на нейна страна. Поне в този момент на болка и отчаяние. Утре той вероятно ще извърне глава, но сега беше тук и й предлагаше помощта, от която тя отчаяно се нуждаеше.

— А и щеше да е жив, ако не бях аз.

— Чудесно. Друга жертва, за която си отговорна ти. Не се ли уморяваш някога да носиш цялото това бреме на вината? — Той се изправи, като я повлече със себе си. — Ако той беше с теб, двамата заедно щяхте да се борите против Санборн. И това можеше никога да не се случи. — Бутна я върху леглото и легна до нея. — Не се сковавай така. Няма да ти се нахвърля. Просто ще се схвана, ако трябва цяла нощ да остана седнал. — Отново я притисна към себе си. — Добре ли е така? Ако не е, ще те оставя сама. Обещавам.

— Истината ли казваш? — запита тя неспокойно.

— Вероятно не. Както казах, аз не съм особено чувствителен. Имам навика да се налагам въпреки всичко, когато смятам, че съм прав. И вероятно ще направя всичко възможно да те убедя.

Тя не искаше да спори с него. Вярваше, че искрено се опитва да й помогне и поне тази вечер не е заплаха за нея. Радваше се, че има някой при нея в мрака.

— Прекалено много говорим… — Тя затвори очи. — Остави ме да спя, Ройд.

— Разбира се. — Той зави грижливо и двамата. — Наспи се добре. Аз ще пазя твоята безопасност, Софи.

Той ще бди над нейната безопасност. Странно… Дейв никога не беше произнасял тези думи. Бракът им май не засягаше техните първични инстинкти. Той я развеселяваше, изпълваше я с възхищение заради интелектуалните си качества и, да, тя харесваше тялото му. В началото те имаха най-обикновени цели, по-късно се роди Майкъл. Той беше обичал Майкъл…

— По дяволите! — каза Ройд. — Престани да плачеш. Не ми харесва.

— Това е грубо. — Тя отвори очи и погледна смръщеното му лице. — Ти не плака ли, когато умря брат ти?

Той мълча малко.

— Да. Но онова бях аз. Не ми харесва, когато ти плачеш. Не знаех, че ще се чувствам така. — Той стисна устни. — Но щом трябва, плачи.

— Благодаря — каза тя с голяма доза ирония. — Ще плача.

Той остави главата й да легне върху възглавницата.

— Говоря все това, което не трябва. Вероятно искаш Джок да беше тук. Той сигурно знае как да се справя в подобни моменти.

— Не, не искам Джок. Искам да дойде, но с Майкъл. — Тя отново затвори очи. — И, да, той е много по-чувствителен от теб. Но вярвам, че се опитваш да ми помогнеш, и го оценявам. Дай ми само няколко часа и няма да имам нужда от нито един от двама ви.

— Добре. — Голямата му длан отново я милваше по косата. — Ще направя каквото искаш… Поне през следващите няколко часа.

Тя отново усещаше тромавите му ласки. Обикновено, всичките му движения бяха грациозни, по не и сега. Очевидно за него това беше нова и необичайна ситуация, той не знаеше какво да направи и това ужасно го безпокоеше. И го правеше заради нея.

— Благодаря ти.

Този път в тона й нямаше сарказъм.

— Няма защо. — Притисна се в нея и прошепна: — Аз също се радвам, че Джок не е тук…

 

 

Тя спеше. Трябваше да я освободи от прегръдките си. Не, още не. Ройд се взираше в мрака, все още здраво прегърнал Софи. Не искаше да се събуди и да открие, че е сама. В момента и без това се чувстваше самотна и уязвима. Неговото присъствие може би не беше онова, което тя желаеше, но ако беше така, това беше прекалено лошо. Той беше пристанище в бурята, която я поглъщаше. Това, че го беше приела, показваше колко самотна се чувства.

Защо, по дяволите, беше положил толкова много усилия да я убеди, че трябва да остане с нея? Болката й не би трябвало да има значение за него.

Но имаше.

Тя имаше значение за него. Ставаше прекалено близък с нея. Наблюдаваше я, говореше с нея, беше видял страховете й, беше видял смелостта й. Бореше се с емоциите си, не искаше това да означава нещо за него. Но не ставаше. Трябваше да полага усилия, за да стои на разстояние от нея, да се бори с желанието да я докосне, да я погали, да я успокои.

Секс.

О, да, определено имаше желание за секс. Възбудата на тялото му в този момент беше доказателство за това. Не беше лесно да лежи така до нея и да се въздържа. И защо да не легне върху нея? Този въпрос май беше лишен от здрав разум. Той не беше известен с въздържанието си, но Софи беше много уязвима в този момент. Можеше да я накара да го поиска. Какво, по дяволите, нима се опитваше да се покаже благороден? Винаги вземаше секса, където и да го намереше, поне докато това не нараняваше жените. Софи беше издръжлива, но не даваше и пет пари за него. Нямаше да я нарани, ако правеше секс с нея една нощ.

Ако това беше секс за една нощ. Не беше сигурен, че една нощ щеше да е достатъчна за него.

„Престани да мислиш за това.“ Беше й обещал нещо, а това го правеше само по-…

Тя простена и се притисна в него.

По дяволите.

Лицето й беше само неясно бледо петно в мрака, но той виждаше сенките, които миглите й хвърляха върху бузите. Изглеждаше безпомощна като дете.

По дяволите, тя не беше дете, а жена, която имаше дете и беше преживяла истински ад през последните няколко години. Сексът би могъл да бъде утеха за нея. Не трябваше да бъде…

Не трябваше да си намира извинения за онова, което искаше да направи, защото сексът не би й донесъл утеха в този момент. Сексът нямаше да се случи, защото й беше дал онова проклето обещание.

Тя миришеше на лимонов шампоан и сапун. Трябваше да потуши огъня в себе си. Трябваше да мисли за нещо друго. Той не беше дете. Може и да не беше свикнал на въздържание, но можеше да постъпва така, както трябва.

Надяваше се, че може. Притисна я до себе си.

Нощта щеше да бъде дълга.