Айрис Йохансен
Убийствени сънища (6)

Глава 5

— Събуди се!

Майкъл! Тя бързо седна и спусна краката си на пода. Беше почти станала, когато една ръка я бутна и накара отново да легне.

— Спокойно. Нищо не е станало. Просто трябваше да те събудя — каза Ройд. — Дадох ти няколко часа сън, но синът ти скоро трябва да се събуди и не искам да се изплаши, като види непознат в къщата. И ти не би искала това.

— О, не! — каза тя сънено и отметна косата от лицето си. Погледна часовника на нощното шкафче. Пет и половина сутринта. — Не, не бих искала Майкъл да… — Поклати глава, за да я проясни. — Но Майкъл не се събужда преди седем.

— Добре. — Той наля чаша кафе от гарафата на нощното шкафче и й я подаде. — Значи ще имаме малко време да поговорим. — Седна на фотьойла близо до леглото. — Легни и се завий. Тук е доста студено.

— Не ми е студено.

Това беше лъжа. Нощницата от жарсе, с която беше облечена, не й осигуряваше достатъчно топлина, а фактът, че беше емоционално и физически изтощена, със сигурност не допринасяше за нормалната й телесна температура.

— Предполагам, че ти си спечелил от хвърлянето на монетата.

— Джок никога не би оставил нещо да зависи от шанса. Всъщност той искаше да остане с мен. Но аз го убедих, че ще говоря с теб и че имам нужда от малко време насаме със себе си. — Той направи гримаса. — Разбира се, трябваше да го уверя, че няма да избухна и да прережа гърлото ти.

— Мога да разбера загрижеността му за това — каза тя сухо. — С Джок станахме добри приятели, а ти си човек, склонен към насилие. — Тя сви уморено рамене. — И в момента гневът ти е насочен към мен. Мога да го разбера.

— Отлично. Значи вече сме на път да се разберем. — Той се наведе, взе одеялото и зави голите й крака. — За Бога, завий се, настръхнала си.

— Надявах се, че разговорът ни няма да трае дълго. Какво има за казване? Наранила съм те. Съжалявам. Ако има нещо, което мога да направя, за да компенсирам това, бих го направила. — Устните й се извиха в язвителна усмивка. — Но не мога да ти позволя да ме убиеш. Трябва да мисля за Майкъл.

Той не проговори веднага. Изучаваше с поглед лицето й.

— Мили Боже! А ако не беше Майкъл, вярвам, че щеше да ме оставиш да го направя.

— Не ставай смешен! — Тя извърна поглед. — Но аз направих нещо ужасно. Трябва да има някакъв начин да изкупя вината си.

— Ако ми казваш истината, ти не си знаела какво прави Санборн с РЕМ-4.

— А това попречи ли ти и Джок, и всички онези мъже, да страдате? Това спаси ли майка ми и баща ми? Вината беше моя. — Тя срещна погледа му. — И докато не спра Санборн, това ще продължи да се случва. Не мога да го понеса, Ройд.

— И да убием Санборн, това няма да ни отърве от РЕМ-4. Ако така щяхме да решим проблема, Санборн щеше да е моята цел, още след като излязох от Гарууд. Но остава Бош. Ако убием единия от тях, другият ще вземе диска с изследванията и ще се скрие на сигурно място. Трябва да се освободим и от двамата, и от сградата с лабораториите, и от всеки доклад и формула, използвана в Гарууд. Ще изтрия РЕМ-4 от лицето на Земята. Никой никога няма да може отново да направи това, което направиха с мен. — Тонът му стана по-груб. — И ти няма да съсипеш шансовете ми да успея, като убиеш Санборн. Искам всичко.

Имаше такава жар в гласа му, че я стресна за миг.

— И какво ще направиш, ако го убия?

— Не би искала да знаеш. Мислиш, че съм гневен сега?

Да, тя можеше да си представи смъртоносния гняв, който би завладял Ройд, ако някой му попречи.

— Може би ще ти се наложи да овладееш гнева си.

— По дяволите, не. Ако искаш Санборн, ще трябва да преминеш в моя лагер.

Тя замръзна.

— Не искам да…

— Да не би да мислиш, че аз те искам? Но може да имам нужда от теб. Когато дойдох тук, мислех, че има вероятност да изтръгна информация от теб, която ще ми помогне да унищожа Санборн и Бош. Ти беше в списъка на хората, провеждали експерименти в Амстердам. Мислех, че работиш с тях.

— Съжалявам, че съм те разочаровала.

— Наистина ме разочарова. Не исках да ми се наложи да премахна Каприо. Исках да стигна до теб.

Тя се усмихна безрадостно.

— А вместо това, беше принуден да спасиш ненужния ми живот.

— За мен не е ненужен. Няма да позволя той да бъде без стойност.

— Шегувах се. Животът ми има смисъл. Аз съм лекар и помагам на хората. Майка съм и вярвам, че съм добра майка. И не ме интересува дали имам някаква стойност за теб.

— Да, имаш. Ти чувстваш, че ми дължиш нещо, и аз ще използвам максимално това. — Той се облегна назад във фотьойла и изпъна краката си. — Така че свикни с идеята, че няма да убиеш Санборн, докато аз не ти разреша. А сега се отпусни и ме остави да говоря.

— Престани да ми заповядваш. Ще правя, каквото искам, Ройд.

— А искаш ли РЕМ-4 да надживее Санборн? Защото ще го надживее, да знаеш. Контролът над мозъка е прекалено изкусителен и винаги ще привлича извратените отрепки. Военните на поне половин дузина държави експериментират с него от десетилетия. Но ти поднесе отговора на Санборн на сребърна табла, както се казва. И трябва да ми помогнеш да го вземем обратно.

— Не се налага да правя нищо, което не желая.

— Но това искаш да направиш. Може и да не ти харесва, че действието ще е в моите ръце, но това е нещо, което искаш да направиш. Джок ми каза, че би отишла в лабораторията и би унищожила записките за изследванията на РЕМ-4, ако можеше. Не можеш да убиеш РЕМ-4, като убиеш Санборн. Трябва да се унищожи цялото зло.

Софи си пое дълбоко дъх и се опита да се освободи от гнева, който неговата грубост предизвикваше. Той беше прав. Не беше мислила по-далеч от това, да се освободи от Санборн, когато откри, че няма начин да влезе в сградата. По дяволите, та тя дори не знаеше за Бош.

Ройд я гледаше с присвити очи.

— Ако съжаляваш за онова, което си открила, направи нещо по въпроса. Трябва да освободиш света от РЕМ-4, по дяволите!

Тя не проговори известно време.

— Как?

— Добре, и това е начало. — Ройд се наведе напред. — Моят човек в сградата, Нат Кели, казва, че през последните няколко месеца Санборн като че ли се опитва да се освободи от всичко и всички, свързани с изследванията на РЕМ-4 тук. Пълно разчистване. Говорело се, че ще има преместване още дори преди да започнат да товарят оборудването. Санборн или е уволнил, или е пратил някъде другаде, дванайсетте основни души от екипа, свързан с експериментите. Кели се опитал да се свърже с двама от тях. Единият бил загинал в автомобилна злополука, другият отишъл на дълга ваканция и не го очаквали да се върне скоро.

— Още убийства?

— Вероятно. Както казах, пълно разчистване. Предполагам, че ще открием… Какво има?

Тя навлажни устни.

— Приятелката ми Синди, която ми даде информацията за Гарууд.

— Чувала ли си се с нея наскоро?

Софи поклати глава.

— Подаде оставка при Санборн преди повече от година. Но беше взела участие в първите експерименти.

— Може и да е жива и здрава, в безопасност. Обади й се. — Направи пауза. — Ти също сигурно си в началото на списъка на хората, които трябва да бъдат отстранени.

— Санборн направи първия си опит да стигне до мен веднага щом излязох от болницата. Обади ми се, само веднъж, и ми предложи много пари, за да се върна да работя за него. Пратих го по дяволите. Но вдигнах много врява, говорих с ФБР и повечето от конгресмените. Не постигнах нищо, но Санборн не искаше смъртта ми да изглежда подозрителна.

— Той направи първия си опит снощи.

Вярно беше.

— Видяха ме в сградата. Може да е решил, че трябва да се отърве от мен като ход за самозащита.

— Ще ме извиниш, ако се съмнявам, че се е разтревожил от твоите опити. Вярвам, че отдавна те е набелязал, и сега е сметнал, че моментът е подходящ.

— И защо сега се освобождава от всичките тези хора?

— Мога само да предположа. Кани се да излезе на международна сцена.

— Какво?

— Мисли, че е стигнал до етап, когато могат да предложат РЕМ-4 на чуждестранни клиенти. Имат нужда обаче от база, която да не е в Съединените щати, за да могат да работят свободно и клиентите им да не предизвикват особено внимание.

— Кани се да отиде в страните отвъд океана?

— Така казва Кели. Или някъде в Европа, или на остров, който е достатъчно близо до континента. Чуждестранният пазар са истинските големи пари. — Той направи гримаса. — И затова иска да е сигурен, че лодката му не се клати. Иска всичко, което си казала на ФБР, да бъде забравено заедно с теб.

— Примка на шията няма да накара хората да ме забравят. — Но после осъзна, че точно така щеше да стане, ако всички мислеха, че е самоубийство. — Къде зад океана?

Ройд поклати глава.

— Кели не успя да открие. Знае само, че камионите, които тръгват от сградата, стигат до док в Балтимор.

Тя стисна здраво одеялото.

— Трябва да разберем.

— Имам намерение всичко да разбера. Затова съм тук.

— Мислел си, че аз може би зная.

— Надявах се. Но пътуването ми не беше напразно. Все още мога да те използвам.

— Моля?

— Нали това искаш? Очевидно е, че си разяждана от чувство за вина и се опитваш да намериш начин да оправиш нещата. Е, ако мога да те използвам, ще получиш каквото искаш.

— Тази дума не ми харесва.

— Наричам нещата с истинските им имена. Джок вероятно също не би одобрил това. Но Санборн е имал причина да насъска кучетата си срещу теб.

— Ти ми каза, че е искал да бъде сигурен, че никой във ФБР няма да обърне внимание на мен.

— Не е искал и чуждестранните му клиенти да ти обърнат внимание. Ти си единствената, която знае основните формули на РЕМ-4. Той не би могъл да има изключителен продукт, ако си жива.

Очите й се разшириха.

— Не може да е вярвал, че ще продам формулите. Аз се боря с него от години.

— Санборн и Бош вярват в изключителната сила на парите, на корупцията. Вярват, че има начин накрая да отстъпиш. Гарууд също беше основан на тази хипотеза. Ти си прекалено голяма заплаха. Освен това, ти каза, че си работела по продукт, който би увеличил въздействието на РЕМ-4. Те много биха искали да сложат ръце върху него. Това означава, че отсега нататък ти ще си главната им цел.

— И?

— Това е добре за мен — каза той просто. — Ще те преследват. Може да направят грешки. Може би ще изпратят някого, който да ми даде информация, която бих могъл да използвам. — Той я погледна право в очите. — Мога да те използвам като примамка.

— Мислиш, че ще ти позволя?

— Да, започвам да те опознавам. Ти ще ми позволиш да направя почти всичко, ако това означава, че ще изкупиш греховете си.

— Това би било глупаво.

— Но ти ще го направиш. Нали?

Тя не отговори.

— Защо мислиш така?

— Защото имаме повече общи черти, отколкото някога би била готова да признаеш. Аз бих позволил да бъда смачкан, само и само да върна часовника назад.

Думите бяха изречени тихо, но на лицето му беше изписана твърда решителност.

— Защо?

— Имах избор и направих погрешния. Ти си направила същото.

Софи искаше да го запита за какъв избор става дума, но нямаше доверие, че това ще доведе до по-близка интимност. А и интимността с него би била като интимност с тигър. Не за първи път й хрумваше това сравнение. Макар че седеше, той беше огромен и силен, напрежението се усещаше почти осезаемо… Тя извърна поглед от него.

— Не бих могла да съм чак толкова самопожертвувателна.

— Напротив. РЕМ-4 властва над живота ти от години. — Той вдигна ръка, когато тя понечи да каже нещо. — Ела в моя лагер и ще видиш как РЕМ-4 умира или преследвай сама Санборн и рискувай РЕМ-4 да продължи нашествието си в света. Мен не ме интересува.

— Не ме лъжи. Напротив, това много те интересува.

Той се усмихна леко.

— Добре, интересува ме. Ти можеш да направиш нещата по-лесни за мен. Може би.

Софи мълча известно време.

— И какво казва Джок за това?

— Джок е раздвоен. Трябва да се върне в Шотландия. Знае, че аз съм способен да се погрижа за теб. Но знае, че мога и да не го направя, ако имам изгода от това.

Тя мислеше, че Ройд ще направи каквото иска. Но целта му беше онова, към което тя така отчаяно се стремеше от години.

— Ще си помисля.

— Не мисли дълго. Искам да се махнеш оттук. Разполагаме с не повече от няколко часа, преди Санборн да е изпратил друг човек, за да провери как Каприо е свършил работата си. А може би вече знае, че Каприо не е успял и е поръчал убийството на някого другиго.

— Имам кариера, не мога просто така да изчезна.

— Обади се и им кажи, че си болна. Ти си лекар. Можеш да измислиш някакви убедителни симптоми.

— Аз не лъжа.

— Но аз лъжа. Когато това ще спаси живота ми. — Той се изправи. — Ще огледам навън. Телефонът трябва винаги да ти е подръка. — Даде й картичка с номера на мобилния си телефон. — Ще съм на разстояние, на което можеш дори да ме извикаш. Ако не ми се обадиш, ще се върна след час. Можеш да ме запознаеш със сина си. Ако бях на твое място, нямаше да му позволявам да ходи на училище. Може би не е безопасно.

Полазиха я ледени тръпки.

— Ще помисля. Но той няма да разбере.

— Няма да искаш от него да разбере. И без това му е достатъчно трудно. — Ройд смръщи вежди. — Може да бъде и проблем. Ще трябва да измисля нещо.

— Не се налага да правиш нищо за сина ми. Няма да използваш и него.

Той се усмихна леко.

— Виждаш ли, вече приемаш, че ще те използвам. Изключителната сила на чувството за вина.

Тя го погледна учудено.

— Вярвам, че можеш да бъдеш ужасен човек, Ройд.

— А аз вярвам, че може би си права. — Той тръгна към вратата. — А на кого ще се наложи да те отърве от един още по-ужасен човек? — Хвърли поглед през рамо. — Ще направя още кафе. После ще се обадя на Джок и ще му кажа да дойде тук. Той ще иска да чуе от теб, че нямаш нищо против да се върне в имението на МакДъф.

— Аз вече му го казах.

— Но сега имаш много по-убедителен аргумент.

— Все още не съм взела решение, Ройд.

— Тогава, вземи го. Аз съм най-доброто ти решение. И дори ще ти обещая, че никой няма да убие теб или сина ти, ако правите каквото искам.

Тя чу стъпките му в коридора, после входната врата се затвори след него.

Исусе.

Софи се облегна на възглавниците, замислена над думите на Ройд. Преди той да се появи на сцената, беше вярвала, че като убие Санборн, ще има възможност да разруши цялото нещастие, на което беше сложила начало. Вече не мислеше така. Всичко се беше оказало много по-сложно.

Но нямаше да бъде сама.

Ройд щеше да преследва Санборн, независимо дали тя щеше да го направи. А тя щеше да бъде въвлечена в онова, което Ройд искаше. Не, това не беше съвсем вярно. Може би той щеше да се опита да я насилва и да я използва, както й беше казал, но тя поне нямаше да изпитва чувство за вина, че го е използвала.

Не можеше повече да почива. Беше прекалено напрегната. Стана от леглото и тръгна към банята. След петнайсет минути беше облечена и тръгна към кухнята.

Спря рязко, като стигна до вратата. Този кучи син, той беше роден манипулатор. Дяволите да го вземат. На барплота, до машината за кафе, където, той знаеше, че тя щеше да ги види, бяха оставени двете примки, които Джок беше хвърлил в кошчето за боклук.

 

 

— Окей, там вече нямат нужда от теб — каза МакДъф. — Ела си у дома, Джок.

— Санборн се размърда. Опита се да я убие.

— А Ройд го е спрял. Каза ми, че Ройд е гарантирал нейната безопасност. Нима му нямаш доверие?

— Имам доверие на мъжа, когото срещнах преди година. Мисля, че вярвам и на човека, който той е сега, но не моят живот е заложен на карта. Би ли се обадил на Винъбъл от ЦРУ и да видиш дали може да ти изпрати последния доклад за него?

— Той не работи по района на Южна Америка. И го повишиха, откакто помогна на света да се отърве от Рейли. Може да не иска да рискува работата си, като разкрива поверителна информация.

— Убеди го. Той би трябвало да има връзки в Колумбия. Трябва да знам.

— И ако докладът е добър, ти ще се върнеш у дома?

Джок не отговори веднага.

— За известно време. Ще трябва да проверявам как вървят нещата.

МакДъф изруга тихичко.

— Джок, това не е… — Той спря. — Ще ти се обадя след малко. — И затвори.

Джок натисна бутона за прекъсване на връзката и се изправи. Щеше да вземе душ и да се върне в къщата на Софи. Ройд му беше казал, че й е заповядал да остане вкъщи и да не пуска Майкъл на училище, но Ройд не познаваше Софи. Тя щеше да постъпи така, както беше правилно според нея, независимо от мнението на Ройд.

С малко късмет, МакДъф щеше да има информацията не след дълго. Когато се концентрираше върху някое препятствие по пътя си, той го правеше решително и безмилостно. Искаше Джок да се върне у дома и нямаше да се спре пред нищо, за да постигне целта си.

А Джок знаеше, че ако не постъпи според желанията му, МакДъф най-вероятно щеше да се качи на следващия самолет за Вашингтон. Исусе, Джок не искаше и той да се забърква в тази каша. МакДъф вече беше спасил живота му, както и разсъдъка му, а през цялото време само мисълта, че той стои зад гърба му, беше крепила Джок. Но на тази зависимост от неговия приятел трябваше да се сложи край по някое време.

Телефонът звънна.

— Тя току-що се качи в колата с детето — каза Ройд. — Къде, по дяволите, отива?

— Взела ли е багаж?

— Не.

— Значи ще заведе Майкъл на училище. Тя вероятно ще остане отвън, за да се увери, че всичко с него е наред.

— Казах й той да стои вкъщи, по дяволите!

— Ти следиш ли я?

— Разбира се.

— Ако изгубиш следите й, Майкъл ходи в средно общообразователното училище „Томас Джеферсън“. А в твоето сегашно настроение, не бих се опитвал да й се противопоставя. Не и ако искаш тя да ти сътрудничи. Сигурно си направил нещо, с което си я ядосал. Така ли е?

— Може би. Приех добре пресметнат риск. Тя щеше или да се уплаши и да дойде в моя лагер, както се казва, или щеше яростно да се противопостави.

— Изглежда си изгубил.

— Може би тя е тази, която изгуби. Бош и Санборн сигурно вече знаят, че Каприо не е изпълнил успешно мисията си. Ще изпратят някого другиго.

— Но първо ще трябва да проверят дали е безопасно.

— Тя не е в безопасност в онази къща. Може би няма да е в безопасност и където и да е в града. Убеди я.

Джок направи пауза.

— Но ще е в безопасност с теб?

— Обещах й. И ще спазя обещанието си, Джок. Говори с нея.

— Ще си помисля.

Ройд мълча един миг.

— Аз не съм като теб. Няма да бъда мил с нея, нито ще й простя, ако обърка нещата. Ще я манипулирам и ще я използвам, за да получа каквото искам. Но накрая с РЕМ-4 ще бъде свършено, а тя ще бъде жива. Нали това искаме и двамата?

— И крайният резултат оправдава средствата?

— По дяволите, да. Не се преструвай, че ти не чувстваш същото.

— Няма и да се опитвам. Това е част от обучението, което и двамата преминахме в Гарууд. Не искам да дам нищо на тези копелета.

— Но не се получава, нали?

„Не, не се получава напълно“, помисли си Джок уморено. Тази обработка на мозъка, през която бяха преминали, беше насочена към най-зверските инстинкти на човека.

— Понякога.

— Да, понякога. Но не и когато това засяга Бош и Санборн. — Той направи пауза. — Шофирам през училищна зона.

— Коя е улицата?

— „Сайкъмор“.

— Както казах, тя го води на училище. Ще паркира и ще наблюдава училището. Няма да рискува нищо, когато става въпрос за детето й. Искаш ли да поема наблюдението?

Тишина.

— Да, трябва да се свържа с Кели и да направя плановете си за действие. Ще ти се обадя, когато мога да те сменя.

— Ще съм там след трийсет минути.

 

 

Ах, този Джок.

МакДъф се изправи и отиде до прозореца на кабинета си. Загледа как морските вълни се разбиват в скалите. Нямаше нужда от този проблем, който беше стоварил на раменете му. Защо това момче не можеше просто да прави каквото му се каже и да се върне у дома?

Защото Джок вече не беше момче и постъпваше както желае, а не както му заповяда МакДъф. В известни отношения, беше по-лесно, когато Джок беше болният робот, какъвто беше преди всичките онези месеци.

По-лесно, но не по-добре. Джок постепенно се възстановяваше и отново се превръщаше в мъжа, който беше, преди да стане жертва на Рейли. Не, това не беше вярно. Опитът му и различните преживявания го бяха променили и той никога вече нямаше да е жизненото и весело момче, което тичаше вън и обратно вътре в замъка през онова щастливо детство. Но той имаше шанс да излезе от мрака и да види отново светлината и, по дяволите, МакДъф щеше да се погрижи това да стане.

Окей, трябваше да го върне у дома. Трябваше да го накара да се заинтересува от търсенето и да го накара да забрави за Софи Дънстън и нейните проблеми. Господ беше свидетел, Джок си имаше достатъчно собствени проблеми.

МакДъф протегна ръка към телефона и набра номера на Винъбъл.

— МакДъф. Искам да те помоля за услуга.

— Отново? Направих ти голяма услуга, когато ти позволих да поемеш попечителството над Джок. Няма да си заложа задника за втори път.

— Не е голяма работа. Имам нужда само от информация.

Винъбъл мълча известно време.

— Казах ти, че не мога да направя нищо по отношение на Санборн. Той има прекалено голяма власт. Никой не може да предприеме каквото и да било срещу него, ако няма съответните доказателства. Назначих човек, който да провери въпроса за Гарууд и се оказа, че това няма абсолютно никаква връзка със Санборн. Там имало фабрика за пластмаса, която фалирала, след като била само година в бизнеса. Позицията на ЦРУ по отношение на Софи Дънстън е, че тя е леко смахната и иска да си отмъсти на компанията, която я е уволнила.

— Джок й вярва.

— А ти да не би да мислиш, че ЦРУ ще сметне него за по-стабилен психически? За Бога, той също е бил в психиатрична клиника. И се е опитал да се самоубие три пъти.

МакДъф си помисли, че е по-добре да не говорят за миналото на Джок. Винъбъл и без това не искаше да му повери попечителството над Джок и сега нямаше нужда да му напомня колко беше труден Джок навремето.

— Не те моля да предприемеш нещо срещу Санборн.

— Добре, защото това няма да се случи.

— Искам да провериш човек, който работи с един от вашите оперативни работници в Колумбия. Информацията ми трябва веднага. Най-много след няколко часа.

— Трудно. Аз съм зает човек.

— Знам. Но това ще ми помогне да върна Джок у дома, под крилото си. Ти никога не си одобрявал той да тича по работи, за които сам е решил, че са важни.

— Това си разбрал правилно — каза Винъбъл кисело. И въздъхна. — Добре, дай ми проклетото име.

 

 

— Здравей, Софи.

Тя замръзна, после, като видя, че към колата й върви Джок, се отпусна. Той й подаде кесия от „Макдоналдс“.

— Взех ти чийзбургер и пържени картофи. Обзалагам се, че не си закусила. Реших, че имаш нужда от нещо да се подкрепиш. Седиш тук вече четири часа.

— Откъде знаеш? — Тя отключи вратата на колата, взе чийзбургера и отхапа. — Да не би да ме следиш?

— Не, Ройд те проследи. И те предаде на мен. Каза, че трябва да свърши някои неща, и поиска от мен да те успокоя, ако мога. Каза, че е поел пресметнат риск.

— Копеле. Исусе, той е истински айсберг.

— Всъщност не е така. Вероятно обратното определение би било по-близо до истината. Защо не си вземеш от картофите?

Тя си взе.

— Ти го защитаваш?

— Не, обяснявам ти характера му. Нямаше да си хабя думите, ако не мислех, че трябва да разбереш какъв е Ройд.

— Защо?

— Мисля, че знаеш. Ти си ядосана, но вече разбираш, че Ройд би могъл да ти помогне.

— И се предполага, че трябва да му вярвам?

Той кимна.

— МакДъф каза, че можеш да му имаш доверие.

— Какво?

— Помолих го да провери сведенията за последната акция на Ройд в Колумбия.

— И?

— Приятел от ЦРУ се свързал с Ралф Солдоно, оперативния работник, който работил с Ройд в Колумбия. Солдоно е много впечатлен от Ройд. Мисли го за военен супермен. През повечето време е бил сам, вземал понякога шепа хора със себе си, но свършил работата.

— Каква работа?

— Всичко от спасяването на отвлечени изпълнителни директори на фирми до елиминирането на банда особено зли бандити. Той е бърз, умен и никога не се отказва.

Тя си спомни излъчването за увереност на Ройд.

— И сама мога да предположа всичко това.

— Солдоно казал, че никога не се е случвало Ройд да приеме работа, а после да се откаже, независимо колко трудна и грозна може да излезе тя впоследствие. — Направи пауза. — Ройд е от хората, които винаги държат на думата си. А ти искаш да знаеш точно това, нали?

— Да, това искам да знам. — Тя стисна чийзбургера. — Той ми обеща, че ще запази живота на Майкъл и ще унищожи РЕМ-4. Мога ли да му вярвам?

Той се усмихна.

— Знам, че не трябва да вземам решението вместо теб. Само ще ти дам най-добрата информация, с която разполагам, а ти сама ще прецениш. На него, изглежда, може да се разчита, поне според Солдоно. Но той не е нито мил, нито учтив и вероятно ще рискува живота ти. Ти ще трябва да решиш дали той ще успее да те опази жива, ти ще решиш дали си струва да се рискува. И той вероятно ще се държи зле с теб поне по дузина пъти на ден.

Тя стисна устни, като си спомни двете примки на плота в кухнята.

— О, да.

Джок изучаваше изражението на лицето й.

— Ти обаче като че ли си склонна да минеш в неговия лагер.

— Знаеш, че исках да вляза в сградата и да унищожа всичките записки върху РЕМ-4. Но не успях. А Ройд има човек вътре в сградата и той вероятно знае повече от мен. Вероятно дори много повече. Ройд казва, че ще ме използва. Нека се опита. — Тя хвърли недоизядения чийзбургер обратно в кесията. — Може накрая да се окаже, че аз съм използвала него. — Погледна Джок. — Но искам ти да излезеш от играта, Джок. Върни се у дома си.

— Непрекъснато чувам това. — Той направи гримаса. — Ако харесам плана на Ройд, може да се върна в имението на МакДъф за известно време. Ще видим. Каза ли вече на Майкъл?

— Не. Събудих го късно и използвах това като извинение да го закарам до училището.

— Така не може да продължава вечно. Той…

— Знам — прекъсна го тя. — Но няма да му кажа нищо, докато не се наложи. Имам достатъчно проблеми с това да запазя спокойствието му. Не искам да му давам още причини за кошмари.

Той кимна.

— Просто бъди готова. — Той отвори вратата на колата. — Ще се върна в моята кола. Трябва да проведа няколко телефонни разговора. Ще остана и ще взема Майкъл след училище, ако искаш.

Тя поклати глава.

— Той отново има тренировка по футбол. Ще го заведа да хапне нещо, преди да се приберем у дома.

— Искаш ли компания?

— Не. Нямам какво друго да правя днес, а и трябва да помисля малко.

— Аз все пак ще остана тук още малко. Или аз, или Ройд ще те следваме навсякъде до края на деня. Обади ми се, ако промениш решението си.

Тя го загледа как се отдалечава. Предпочиташе Джок да я следва, а не Ройд, и много й се искаше да може да промени решението си. Но Джок трябваше да си отиде у дома. А тя трябваше някак си да се справи.