Айрис Йохансен
Убийствени сънища (21)

Епилог

Имението на МакДъф

Шест месеца по-късно

— Софи.

Той идваше!

Тя извърна поглед от морето и видя Ройд да върви надолу по пътеката. Вървеше бързо, нетърпеливо, изражението му беше замислено. Сърцето й биеше толкова тежко, че не можа да проговори веднага.

— Изглеждаш много добре. — Трябваше да се застави гласът й да не трепери. — Как се чувстваш?

— Като обезумял. Събудих се на следващата сутрин в онази проклета болница и ми казаха, че си напуснала страната. Защо?

— Разбрах, че не мога да остана.

— Майкъл?

— Това беше една от причините. Той имаше нужда от мен повече от теб.

— По дяволите, ако е било така! — Той направи пауза. — Как е той?

— Справя се добре. Имаше само два кошмара за последните няколко месеца. Мисля, че положението започва да се подобрява.

— Чудесно. А сега, каква беше другата причина да ме изоставиш в болницата?

— Другата причина беше много лична. Бях объркана и имах нужда да остана насаме със себе си, за да премисля нещата.

— Без мен.

— Без теб. Трудно ми е да мисля ясно, когато ти си наоколо.

— Добре.

Тя срещна погледа му.

— Ти също имаше нужда от време. От пространство да дишаш. Заслужаваше да ти дам възможност да си отидеш от мен и да забравиш за съществуването ми. Да забравиш всичките лоши неща, за които съм станала причина в живота ти.

— Но ти, също така, ми даде и много добри неща. Колко време ще ми е необходимо, за да те убедя, че всичко между нас е разплатено? — Той не изчака отговора й. — И така, ти си накарала МакДъф да ви вземе двамата с Майкъл тук.

— Само докато реша, че съм готова за теб. — Тя се усмихна. — Трябваше да свърша и някои други неща. Аз и Жан Макгуайър успяхме да съберем значителна част от парите, необходими за повторното построяване на пречиствателния завод на остров Сан Торано. Тя е забележителна жена.

— И аз така чух. — Той замълча. — Знаеш ли, аз едва не бомбардирах цялото онова място.

— Е, добре, че не го направи.

— Щях да ти дам още месец, за да ми напишеш покана. — Направи гримаса. — Може би все пак започвам да ставам цивилизован.

— Няма начин. Но ти си умен и знаеше, че съм права да постъпя така.

— Права беше за себе си. Аз нямах нужда от време. Знаех какво искам. — Направи крачка към нея. — Ще го получа ли?

— И какво искаш? Секс?

— Да. Ти ми позволи да те опозная. Искам да говоря с теб, да живея с теб и да вършим такива неща като например да гледаме филми, да пазаруваме и да гледаме мачовете на Майкъл.

— Майкъл. Разбираш ли, че сделката включва и него?

— Не съм идиот. Ще се справим. Той е част от теб. — Ройд беше само на стъпка от нея. — Точно както и аз ще бъда част от теб. С всеки дъх, който поемаш, с всичко, което правиш. Това плаши ли те?

— А теб плаши ли те?

— Уплаши ме първия път, когато разбрах какво изпитвам към теб. Сега съм свикнал с това. — Той си пое дълбоко дъх. — Обичам те. — Разклати глава. — Господи, беше ми трудно да го кажа. Надявам се, че си е струвало.

— Няма нужда да го казваш пак. Любовта означава различни неща за различните хора. Трябва да свикнеш с мен. Ще говорим за това след нашата първа година заедно.

— Колко си щедра! — Ройд с любов обхвана лицето й в шепите си и й се усмихна лъчезарно. — Но мисля, че ще говорим сега, веднага.