Айрис Йохансен
Убийствени сънища (5)

Глава 4

Ройд изруга и понечи да се изправи.

— Тя не се опитва да избяга — каза Джок. — Седни и си изпий кафето. Просто ще се погрижи за сина си. Ще се върне.

Ройд бавно седна обратно.

— Какво му е на него?

— Кошмари. Понякога получава спиране на дишането.

— Исусе.

— И преди да запиташ, тя не е правила експерименти с него. Кошмарите са започнали, след като дядо му се опитал да го убие и видял как той е прострелял баба му и майка му. Софи ми каза, че преди време кошмарите били по-лоши и по-чести и че синът й може би е на път да се възстанови. — Направи гримаса. — Все още ми е много трудно да гледам тези неща. Той е само дете.

— Каза, че тя те е открила. Как?

— В записките за Гарууд, които получила от приятелката си, имало препращане към случаите на Томас Рейли, доведени там. Обектите на Гарууд били „изчезнали“, но все още имало следи, които водели към тези на Рейли. Имало цяла верига подкупени хора, които водели до най-горните нива на властта. Но веригата се разпаднала и хората се скрили, когато ЦРУ се приближило до Рейли. Повечето от обектите били открити и елиминирани, но някои от нас бяха оставени на свобода. — Той направи пауза. — Ти обаче знаеш всичко това. Ти самият успя да ме откриеш преди около година.

— А ти ми каза, че не знаеш нищо. Че не знаеш къде Санборн е преместил експериментите си върху РЕМ-4. Лъжи?

Джок поклати глава.

— Тогава не помнех почти нищо. Беше ми необходимо много време, за да се излекувам достатъчно, та да мога да събера и оценя някои факти. Нямах повече ум от някой зеленчук, когато МакДъф ме откри в онази лудница в Денвър, където бях попаднал, след като се измъкнах от ръцете на Рейли. Ако беше дошъл след няколко месеца, щеше да получиш повече информация от мен. Софи ме намери в точния момент. Бях готов да си спомня. Тя ми помогна и спомените започнаха да се връщат.

Ройд го изучаваше с поглед. Вероятно казваше истината. Джок беше различен от мъжа, с когото се беше срещнал тогава, за първи път. По онова време той беше малко неясен и отдалечен. Но в този мъж, който сега седеше срещу него, от другата страна на масата, нямаше нищо неясно и отдалечено. Чертите на лицето му бяха красиви, но той беше твърд и решителен, нямаше да отстъпи пред нищо.

— И какво си спомни?

— Че Рейли се канеше да изпрати някои от най-новите си обекти до другото място на Санборн, за да бъдат „обучени“ преди рейда на ЦРУ. Някъде в Мериленд.

— И защо не се свърза с мен? По дяволите, ти знаеше, че аз трябваше да съм информиран. На мен самия ми бяха необходими месеци, за да стигна до същата тази информация.

— Бях малко зает със Софи. Не исках някой да ми пречи. Не исках никакво вмешателство.

— Зает?

— Тя всъщност не знаеше колко далеч е стигнал Санборн, докато не ме срещна. Беше напълно съкрушена. Искаше сама да преследва Санборн. — Той поклати глава. — Не можех да й позволя да го направи.

— И защо не?

— Защото тя успя да докосне някаква струна в душата ми — каза той простичко. — Беше изпълнена с чувство за вина и болка и не можеше да се мери със Санборн и неговите деяния. Отначало искаше да се опита да влезе в сградата и да унищожи проучванията, създали РЕМ-4. Но те бяха сменили всички защитни кодове и тя не можа да го направи. И така, остана й само възможността да отреже главата на змията и да се надява, че така ще унищожи отровата й.

— И те е помолила ти да го направиш?

Той отново поклати глава.

— Тя толкова силно страда от чувство за вина, че няма начин да ме остави аз да го убия. Единственото, за което ме помоли, беше да я науча как се убива човек.

— И ги я научи?

— Да, технически, тя е много добра. Почти толкова добър стрелец е, колкото съм и аз. А дали може да го направи? Тя мисли, че може. Това зависи от степента на омразата, която е натрупала. Омразата може да означава много, да промени нещата. — Той погледна Ройд право в очите. — Нали?

Ройд не обърна внимание на въпроса му.

— Но тя е виновна. Откъде знаеш, че не е одобрявала плановете на Санборн, че не е била в екипа му отначало, а после, по някаква причина, пътищата им са се разделили?

— Вярвам й.

— А аз — не.

— Не съм глупак, Ройд. Тя ми казва истината. — Той го изучаваше с поглед. — Изглеждаш разочарован. Защо искаш тя да е все още в екипа на Санборн?

— Защото това беше моята възможност да изстискам информация от нея, за да намеря формулите и да заловя Санборн и Бош. А сега ти ми казваш, че практически не е замесена, че е невинна. — Той стисна длани в юмруци. — Не, няма да повярвам.

— Ще повярваш. Ти си прекалено умен, за да се оставиш да бъдеш заслепен. Знаеш, че нещата никога не са такива, каквито искаме да бъдат. Просто трябва да свикнеш с идеята.

— Може би.

Джок го изгледа с присвити очи.

— За какво мислиш?

— Откакто избягах от Гарууд, се налага да манипулирам всяка ситуация, за да съм сигурен, че ще оцелея и ще успея да застана на пътя на Санборн. Трябва да постъпя така и в тази конкретна ситуация. — Той стисна челюсти. — Прекалено съм близо, Джок. Ако не мога да я използвам, няма да й позволя и да ми попречи. Нямам никакви угризения…

Звънна мобилният му телефон и той погледна екрана, за да види кой е. Беше Нат Кели.

— Стискай палци да е узнал кой беше онзи кучи син в спалнята — каза той и натисна бутона.

 

 

Софи се забави секунда пред спалнята на Майкъл, за да си поеме дълбоко дъх и да се приготви да се върне в кухнята и отново да застане лице в лице с Мат Ройд.

Тази нощ кошмарът на Майкъл не беше чак толкова мъчителен. Когато нещата станеха прекалено ужасни, тя едва издържаше. Този път обаче Господ беше милостив.

Да, щеше да издържи. Не беше някоя хлапачка, която вечно хленчи. Можеше да понесе всичко, което животът й поднесе. Включително Ройд, който я гледаше с ледена студенина, който я обвиняваше за собствените си страдания. Тя изправи рамене и отиде в кухнята. Джок вдигна поглед.

— Майкъл заспа ли отново?

Тя кимна.

— Не беше много лошо. Поседях малко при него и му поговорих и той отново заспа.

— Добре — каза Джок. — Да се надяваме, че няма да се събуди повече. Трябва да се погрижим за някои неща. Ройд току-що получи съобщение от своя човек в сградата.

Погледът й се стрелна към Ройд.

— Откри ли кой беше онзи убиец?

— Един от охраната на Санборн — каза Ройд. — Поне така е записан в списъка на персонала. Арнолд Каприо.

— Каприо — повтори Софи.

— Чувала ли си за него?

Тя поклати глава.

— Името ми звучи познато…

— Помисли.

— Казах ти, че едва ли… — Тя спря. — Не, знам кой…

Софи отиде в дневната стая и отвори чекмеджето на бюрото си. Списъкът беше прибран в кожена папка. Тя я отвори и започна да следи с показалец имената. Името на Арнолд Каприо беше в средата на списъка. Тя затвори очи.

— Господи!

— Кой е той?

Тя отвори очи и обърна глава към Джок и Ройд.

— Каприо с едно от имената в списъка, който ми даде Синди. Това са все хора, подложени на експерименти в Гарууд. Санборн сигурно го е задържал близо до себе си като охрана. Но изглежда, не е бил само охрана. Очевидно го е използвал, за да го отървава от заплахи като мен например? — Трябваше да престане да трепери. — Ирония, нали? Санборн ми е изпратил една от жертвите, за които аз съм отговорна, за да сложи край на живота ми.

— Ти не си отговорна за това — каза Джок. — Ти никога не си искала да стане така. Дори не си го помислила. Ти си се опитала да го спреш.

— Кажи това на Каприо. — Тя погледна Ройд. — Кажи го на Ройд. Ти мислиш, че съм отговорна, нали?

Той я гледа втренчено един миг, после сви рамене.

— В момента няма значение какво мисля аз. Трябва да ти кажа, че Санборн невинаги избираше млади мъже, почти деца, за да ги обучава за убийци, както правеше Рейли. Той обичаше да е силен още от самото начало, вярваше в добрия старт. Вярваше, че експериментите дават по-добри резултати върху мъже, които вече са доказали, че са склонни към насилие. Бош често му изпращаше военни снайперисти или „тюлени“ като мен. Изпращаше ги в района уж на мисия, а после съобщаваше на Санборн, за да прати хората си да ги приберат. Знаех за поне двама наркомани и поне трима наемни убийци в Гарууд.

Тя го погледна изненадана.

— Исусе, да не би да се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре?

— Не. Ти ми зададе въпрос. Сега аз ще ти задам един. Ти не знаеше името ми. То не е ли в списъка?

Тя се замисли.

— Не, но името на Джок беше там.

Ройд сви рамене.

— Може би в списъка са включени само хората на Санборн, както и онези, които сам е успял да „набере“ за експериментите. Аз бях подарък от партньора му. — Той се обърна към Джок. — По-добре да се отървем от трупа на Каприо. Знаеш ли някое място?

— Блатата на запад оттук — каза Джок. — Няма да го открият с месеци, дори може би години.

— Запиши ми указанията. Ще взема големи чували за боклук от кухнята и ще го овържа. А ти отиди да разузнаеш и да се увериш, че всички в квартала спят, както изглежда, преди да го отнеса до колата.

— Трябва ли да… — Софи спря и опита отново. — Няма ли начин да се отървем от него, без да го хвърляме в блатата?

— Налага се — каза Ройд. — Да не би да искаш да го оставя на моравата пред къщата на Санборн? За мен ще е удоволствие.

Софи разбра, че той наистина би го направил.

— Разбирам.

— Но това няма да е умно — каза Ройд. — Плесница през лицето е предупреждение, а аз не искам да предупредя нито Санборн, нито Бош. Аз убих Каприо и нямам нужда нещо да застане на пътя ми. И така, ще се отървем от Каприо, защото, ако не го направим, можем да накараме Санборн да внимава. Може да успее да извърти нещата така, че да обвини теб. С неговите пари и влияние, това е напълно възможно. — Понечи да се извърне, но каза: — И преди да започнеш да съжаляваш, този боклук, трябва да ти покажа нещо, което открих на пода в спалнята ти. — Излезе за минута и се върна с две неща, които остави на масата. — Дошъл е подготвен.

Тя втренчи поглед във въжето.

— Щял е да ме удуши?

— Ножът е бил за всеки случай. Каприо очевидно не е и наполовина толкова добър, колкото сме аз и Джок. Той губи и смелост, и концентрация. Бил е изпратен да те обеси и да представи това като нещастен случай. Но пък има две примки. Това какво ти подсказва?

— Майкъл? — прошепна тя.

— Нестабилна психически жена, която убива единственото си дете, а после се самоубива. Ти може би ще помислиш, че е по-вероятно да отровиш сина си, но Санборн не е много умен, а и не познава добре емоционалните реакции на жените. Предполагам, че като се има предвид произходът ти, примките не са нещо чак толкова неразумно. — Той подхвърли през рамо към Джок: — Ще довърша почистването и ще съм готов след десет минути. Направи така, че наистина да е безопасно за мен. — Изгледа Софи. — Ще поговорим, когато се върна.

Тя го загледа как върви по коридора, преди да се обърне към Джок:

— Щом трябва да бъде направено, редно е и аз да помогна.

— И да оставиш Майкъл сам? — Джок сведе поглед към примките. — Ройд можеше да ти спести тази грозна гледка.

Взе ги и ги хвърли в кошчето за боклук в ъгъла.

— Той не иска нищо да ми спести — каза Софи уморено. — Не мога да го обвинявам. С какво мога да помогна, Джок?

— Остани тук и се погрижи за сина си. — Джок поклати глава и тръгна към входната врата. — Ние знаем какво правим. Ти ще ни пречиш.

Тя гледаше безпомощно как вратата се затваря след него. Не можеше да остави Майкъл, но позволяваше Джок да се забърка в криминално деяние, като й помогне, а не искаше това да се случи.

И Ройд. Може би трябваше да се чувства също толкова зле, че позволява на Мат Ройд да рискува. Все пак той й беше спасил живота, като беше убил Каприо. Но й беше трудно да изпитва и благодарност, и вина, когато ставаше въпрос за Ройд. Той беше прекалено твърд, прекалено остър, а отношението му към нея далеч не беше добро. Всъщност то беше крайно противоречиво.

Тя си помисли, че не може да го обвинява за това. Имаше късмет, че Джок не се чувстваше по същия начин. От момента, в който беше научила за Гарууд, се самообвиняваше жестоко. Беше наранила онези мъже, всичките, по толкова жесток начин, че беше трудно дори да си го представи.

И продължаваше да мисли, да си представя и да се чуди. Не можеше да спре. Не мислеше, че това някога ще има край.

Освен ако не успееше да спре Робърт Санборн.

 

 

Джок се върна в къщата почни веднага, след като бяха натоварили трупа на Каприо в колата на Ройд.

— Мислех, че ще отидеш с него — каза Софи.

— Щях. Но Ройд каза, че няма нужда и двамата да рискуваме, когато той може и сам да се справи. Не му харесваше мисълта да те оставим сама.

— Трудно ми е да повярвам, че това би го разтревожило. Той не е като теб.

— И да, и не. Имаме много общи неща. Когато дойде да ме види преди година, почувствах връзката между нас. Ние двамата принадлежим към клуб, където далеч не всички биват допускани.

И тя беше усетила връзката между тях, докато бяха седели тримата до масата. Двамата бяха толкова различни и все пак, изглежда, се разбираха съвършено един друг.

— Той е изпълнен с гняв и горчивина. И с теб би трябвало да е така.

— Той е дълбоко разочарован. Както ти казах, аз убих моя демон, когато убих Томас Рейли. А той все още се бори с демоните си. Няма да намери спокойствие, докато не залови Бош и Санборн.

— А аз?

Той сви рамене.

— Нищо няма да ти се случи, ако успея да го убедя, че казваш истината. Той обаче не иска да повярва. Решил е, че най-накрая е успял да сложи ръце върху човек, достатъчно близък до Бош и Санборн, човек, който ще му помогне да си свърши работата. Той не иска ти да си още една жертва, иска ключ. Ще му е необходимо известно време да свикне с тази мисъл. Но дори когато приеме истината, няма да се поколебае да те използва, ако е необходимо. Отдавна търси своето отмъщение.

— Това мога да го разбера.

— Не само заради РЕМ-4. Той загуби брат си в Гарууд.

— Какво?

— Бош трябваше по някакъв начин да накара Ройд да отиде в Гарууд, затова накара Санборн да наеме по-младия му брат да работи там. Тод му се обади от сградата с лабораториите и го помоли за помощ. Ройд веднага се отзова.

— И как умря брат му?

— Ройд не ми каза. Но онова, което се е случило, със сигурност е било грозна история.

— РЕМ-4?

— Софи, не всички грозни неща, които се случваха в Гарууд, бяха директно свързани с РЕМ-4. Санборн и Бош са истински копелета и имат много отвратителни деяния. Ройд ми каза, че причината, поради която Бош е искал да го отстрани, била, че той бил свидетел на среща между Бош и японски крал на наркотиците в Токио. Бош наистина е искал да се отърве от него. И така, той се обадил на партньора си Санборн и му казал да намери начин да затвори Ройд в Гарууд. Ако Гарууд не съществуваше, те щяха да намерят друг начин да се отърват от него.

Софи уморено поклати глава.

— Но Гарууд е съществувал. Какво е правил Ройд в Япония?

— Току-що бил приключил службата си при „тюлените“ и се мотаел из Ориента, преди да се върне в Съединените щати. Мислел да основе компания за внос, ако успее да събере нужните средства. Каза ми, че е израснал в бедните квартали на Чикаго, преди да стане „тюлен“. Произход като този обикновено поражда желание да имаш сигурни доходи.

— Но не е имал шанс. Гарууд го е съсипал завинаги.

— Той ще получи това, което иска. Никога не съм срещал по-решителен човек от Ройд. Просто е отложил изпълнението на плана си.

Софи си спомни пълната концентрация, която Ройд беше показал, докато тя го наблюдаваше. Да, можеше да повярва, че е абсолютно безмилостен и ще преследва докрай всичките си цели. Извърна поглед.

— Как мислиш, след колко време ще се върне?

— След около час.

— А после — какво?

— Ще трябва да направим плановете си.

— Аз имам план и ще го изпълня следващия вторник.

— Ако Санборн изпрати любимия си паяк тарантула да те ухапе, може и да не успееш да изпълниш плана си. А освен това той може да промени графика си.

Беше прав. Беше се сетила, че Санборн може да промени деня си за посещение на сградата, но не искаше да признае това пред себе си.

— Ще видим, нали?

— Не вярвам, че Ройд ще иска да изчака дали ти ще имаш своя шанс. Налага се да признаеш, че в играта има нов елемент и трябва да се съобразим с него.

— На мен не ми се налага да приема каквото и да било. — Тя седна на дивана. — Върви си, Джок. С всяка минута тази история все повече се превръща в история на ужасите. Остави ме аз да се справя.

— Искаш ли нещо за пиене? — Той седна на стола срещу нея. — Може да ни се наложи да чакаме дълго.

— На мен вече ми се струва цяла вечност.

Софи се облегна назад и затвори очи. Не можеше да забрави двете примки, които Санборн беше приготвил. Едната — за нея. Другата — за Майкъл. Тревожеше се какви ще са последствията за Майкъл, ако тя убие Санборн, но никога не беше повярвала истински, че неговият живот е в опасност. Мислеше, че тя ще е единствената мишена за Санборн. Защо някой би искал да убие дете? Вярно, баща й се беше опитал да убие Майкъл, но това е било само план, за да накарат всички да повярват, че е полудял. А ето, че съществуваше и друга заплаха за Майкъл. По дяволите Санборн.

— Не, не искам нищо за пиене. Искам тази нощ да свърши.

 

 

— Каприо още ли не се е върнал? — запита Бош, когато Санборн вдигна слушалката.

— Няма го още.

Бош изруга.

— Казах ти, че трябва много да внимаваш с него. Той не беше от най-добрите наемни убийци, когато започнахме експериментите с него, а РЕМ-4 не го направи по-умен.

— Но го направи верен човек. Казах му съвсем точно какво е нужно и той ще го направи. Експериментите показаха, че интелигентността невинаги прави обектите най-добрите. Погледни Ройд.

— Той беше най-добрият обект, който някога сме имали.

— Докато не отхвърли обучението така, все едно никога не е съществувало.

— За него това не беше чак толкова лесно. Но не за Ройд говорим. Искам да знам дали Каприо вече се е свързал с теб. Изпрати и някой друг в къщата на Софи Дънстън.

— И някой да го види, когато откриват телата? Няма начин. Ще чакаме.

— Ти ще чакаш. Аз не съм толкова търпелив. Имам свои хора и не са „зомбита“ като избраните от теб. Ще ти дам още два часа, в които да се погрижиш за нея.

— Защо ще се намесваш? Тя дори не знае за теб, защото преследва мен.

— И как е разбрала, че РЕМ-4 се провеждат в тази сграда? Ако знае това, може да е разбрала и за връзката между нас. Трябваше да се отървеш от нея още щом се показа на прага ти.

— Съществуваше вероятността да ни помогне, ако бях успял да я заловя жива. РЕМ-4 не е съвършен, а тя не продължи изследването, по което работеше и което можеше да увеличи ефекта десет пъти, както и да го направи безопасен.

— Нищо не е съвършено. Нямаме нужда от нея. Тя не е единствената риба в морето. И онова, което имаме, е достатъчно добро.

— Клиентите ти може би не мислят така. Трима от всеки десет умират или полудяват.

— Това е приемлив процент. Не мога да си позволя лукса тя да души наоколо. След три месеца ще се пенсионирам и трябва да съм чист, както и да запазя връзките си.

„Скъпоценните връзки на Бош“, помисли си Санборн с раздразнение. Само че тези връзки щяха да се окажат важни и за двамата. Копелето познаваше всеки извратен военен, който беше в момента на служба, имаше и задокеански връзки, които щяха да се окажат безценни, след като приключеха напълно разработката на РЕМ-4. Той се застави да овладее гнева си.

— Ще запазиш връзките си. За Бога, Каприо закъснява да се обади само с час. Защо си толкова нервен?

Бош мълча един миг.

— Обади ми се моят информатор от ЦРУ и ми каза, че Ройд е напуснал Колумбия.

— Какво?

— Това би могло и нищо да не означава. Може да е приел друга работа. Търсят го и често го наемат.

— Но ти ми каза, че ще изпратиш човек, който да се разправи с него.

— Изпратих. Три пъти. Той е много добър. Ние го направихме толкова добър.

— Ти си глупак.

— Не можеш да ми говориш по този начин. Не позволявам.

„Нараних гигантското му его“, помисли си с горчивина Санборн.

— Той беше извън страната и това беше най-добрата ти възможност да го премахнеш.

— Държах го под око.

— Толкова добре, че му позволи да се измъкне. Спомням си го от времето, когато беше в Гарууд. Добър? Беше експерт. Никой не беше по-добър от Ройд.

— Ще го открия. — Бош направи пауза. — Но никога вече не ми говори по този начин.

Санборн се поколеба. По дяволите. Трябваше да успокои този кучи син.

— Съжалявам.

— И се грижи за собствените си проблеми. Софи Дънстън може и да е само жена, но трябва да бъде елиминирана. Искам да съм свободен и чист, преди да тръгнем за острова.

Той затвори. Нима Бош вярваше, че той не знае това? Софи Дънстън му беше трън в очите от момента, в който беше открила, че той продължава експериментите в Амстердам. Беше успял да я изолира, но тя не се предаваше. Просто продължаваше да търси, да рови, да се опитва да намери някой, който да я изслуша.

Той обаче не биваше да се тревожи за проблем, който вече беше разрешен. Каприо сигурно вече беше удушил онази кучка.

 

 

— Погрижи ли се за тялото? — Джок запита Ройд, когато той влезе в къщата час и половина по-късно.

Ройд кимна.

— Движението по пътя беше по-оживено, отколкото мислех, че е в този час. — Той погледна Софи. — Не изглеждаш добре. Легни си. Ще поговорим по-късно.

Тя поклати глава.

— Не те ли видяха?

— Не ме видяха. — Той се обърна към Джок. — Ти можеш да си тръгнеш. Аз ще остана и ще се погрижа тя да е добре.

— Това е моя работа.

— О, за Бога, аз ще се грижа добре за нея — каза той раздразнено. — Вие двамата трябва да…

Майкъл.

— Окей, един от вас ще остане. Хвърлете монета. — Тя се обърна и тръгна към вратата. — Ще съм в стаята за гости. Все още не искам да се върна в спалнята си.

— Ще свържа монитора, докато си под душа — каза Джок. — И ще слушам за сигнала.

— Благодаря.

Тя потрепери, когато мина покрай спалнята си. Този рай на уюта и сигурността се беше превърнал в нещо грозно само за няколко минути, изпълнени с насилие. Не знаеше дали някога ще може отново да влезе в тази стая, или да се по чувства уютно в нея.

„Не мисли за това. Легни да спиш. Може би, когато се събудиш, ще успееш да се справиш с всичко.“

Но не можа да заспи още цял един час. Лежеше и мислеше, опитваше се да измисли план. Не чуваше нито звук да долита от съседната стая. Може би и двамата бяха излезли от къщата. Не, Джок не би я изоставил…