Айрис Йохансен
Убийствени сънища (1)

Пролог

— Казах ти, че мястото е страхотно. — Корбин Дънстън се усмихна гордо. Вдигна високо пъстървата, която току-що беше уловил, за да покаже, че има причина да бъде горд. — Погледни тази красавица. Сигурно тежи три паунда.

— Удивително! — Софи се усмихна и се изправи. — А сега вече можем да се върнем в ресторанта и да обядваме, нали, татко? Майкъл и мама сигурно ни чакат.

— Майкъл трябваше да дойде с нас, вместо да седи в ресторанта. За едно момче е добре да прекарва повече време на слънце. Освен това, исках да се похваля пред него с уменията си — привилегия за всеки дядо.

— Следващия път. Казах ти, че е настинал. Не исках да настине допълнително тук, на открито.

— Нямаше да му навреди. Майкъл не е някой глезльо, нали? Той е здраво момче, истински скаут.

— Той е само на осем години, татко. Нека го поглезя още известно време. А така и мама имаше възможност да остане с него насаме за малко. Вие двамата прекарвате достатъчно заедно, като истински мъже.

— Предполагам, че си права. Това ще попречи на майка ти да говори през целия ден с клиенти. Все едно че е била в офиса си. — Баща й хвърли рибата в кофата, изправи се и тръгна бавно по кея. — Да, предполагам, че така е по-добре. А когато не играе с Майкъл, тя ще може да побъбри с келнерите в ресторанта и да се обади на няколко от клиентите, за да не се чувства виновна. — Той сви рамене. — Казах й, че трябва да се пенсионира, като мен, но тя ми обясни, че ако го направи, ще полудее. — Той поклати глава. — Ти трябва да си наследила нейния характер, отговарящ на кръвна група А. И двете ще сте много по-добре, ако просто се отпуснете и се наслаждавате на живота.

— Но аз се наслаждавам на живота. Просто не обичам риболова. И ми се иска да не се опитваш да ме промениш. Водиш ме по разни езера, откакто навърших шест години.

— А ти ми позволяваш. — Баща й я потупа по рамото. — И дори не се оплакваш. Е, повечето пъти. Знам, мислиш че съм искал син, и може би си права. Но никой не би могъл да ми бъде по-добра компания от теб през всичките тези години. Благодаря ти, Софи.

Тя прочисти гърлото си, което се беше свило на топка.

— Но сега се оплаквам. Защото този път ме накара да прекъсна работата си по проекта. — Тя се усмихна. — Би трябвало да ме разбереш. Ако си спомням правилно, ти самият изпадаше в стрес, когато работата ти не вървеше.

— Минала история. — Корбин зарея поглед над езерото. — Господи, погледни залеза. Не е ли красив?

— Много е красив — съгласи се Софи.

— И си заслужаваше да дойдеш тук и да оставиш за малко скъпоценния си проект?

— Не. — Тя пак се усмихна. — Но ти си заслужаваше.

— И това е начало — засмя се тихо Корбин. — Права си. Заслужавам го. Аз съм остроумен и съм открил каква е тайната на живота. Защо да не искаш да прекараш известно време с мен?

— Няма причина — каза Софи и го погледна.

Бузите му се бяха зачервили от слънцето и изглеждаше много по-млад за своите шейсет и осем години. Софи си помисли, че е щастлив. О, Господи, толкова щастлив!

— Точно затова изоставих всичко и дойдох — каза тя, направи кратка пауза и добави: — Ти ми липсваше. Исках да дойда още миналия месец, но времето все не ми стигаше.

— Винаги е така. Времето никога не стига. Точно затова и се пенсионирах преди пет години. Хората са по-важни от проектите. Всеки ден трябва да е приключение, а не изпълнен с монотонна и уморителна работа. — Той въздъхна и неохотно откъсна поглед от красивото залязващо слънце. — Двамата с майка ти ще отидем на морско пътешествие до Бахамите. Искам и вие с Майкъл да дойдете.

— Аз не мога…

Тя спря по средата на изречението, защото улови погледа на Корбин. Какво пък, по дяволите? Можеше да работи по-упорито и да разчисти бюрото си дотогава. Майка й и баща й нямаше да станат по-млади, а Корбин беше прав. Хората наистина са по-важни от проектите, особено хората, които обичаш.

— За колко време? — запита тя.

— Две седмици.

— И никакъв риболов?

— Може би малко риболов в океана. Никога досега двамата с Майкъл не сме ловили риба навътре в океана.

Софи въздъхна.

— Ако нямаш нищо против, в това време аз и мама да пием коктейли и да мързелуваме на палубата.

— Нямам нищо против. — Корбин направи пауза. — Доведи и Дейв, ако успее да открадне малко време. Той също има нужда от почивка.

— Ще го попитам. Но в момента се занимава с важно гражданско дело и работи денонощно. За него това означава доста пари.

— Още един работохолик. — Той направи гримаса. — Нямам представа как въобще сте успели да заченете Майкъл.

Тя се усмихна широко.

— Съществуват почивките за обяд.

— Не бих се изненадал. — Той закрачи по-бързо. — Ето ги майка ти и Майкъл. Нямам търпение да им кажа за морското пътешествие. — Той махна с ръка на Мери Дънстън и Майкъл, които току-що бяха излезли от ресторанта и им махаха. — Тя ще е много щастлива, че ще дойдете с нас. Обзаложи се, че няма да мога да те убедя. — Той направи гримаса. — Ако бях изгубил, щях да отида в един от онези санаториуми с нея. Иска да свали няколко килограма.

— Но тя няма нужда от това.

— Знам. Великолепна е. — Изражението на Корбин стана по-меко, докато гледаше съпругата си. — Колкото повече остарява, толкова по-добре изглежда. Казах й, че не знам защо съм се влюбил в нея, когато е била само на двайсет. Тогава кожата й беше съвсем гладка, без характерни бръчки, които да й придават индивидуалност, и без намек за мъдрост в очите й. Тя непрекъснато ми казва да престана да говоря глупости. Но аз не я лаская и не я лъжа, Софи. Аз наистина много я обичам.

— Знам. — Любовта между родителите й беше факт в живота й още от детството. — Тя също го знае.

Майкъл изтича при тях.

— Дядо, може ли да се отбием в увеселителния парк на връщане? Искам да ти покажа новата видеоигра, която открих.

— Разбира се, но след вечеря.

— Време беше да дойдете. — Мери Дънстън се изравни с Майкъл. — Умирам от глад, Корбин. Улови ли нещо?

— Естествено! — каза. — Две гигантски пъстърви.

— Почти гигантски — поправи го Софи.

— Добре де! — Баща й сви рамене. — Но определено са големи. Свърши ли с телефонните обаждания, Мери?

Тя кимна.

— Може да имам успех в Палмеър. — Целуна го бързо по бузата. — А сега да хапнем.

— Веднага.

Той отвори рибарската кошница.

— Не искам да видя поразителната ти риба — каза Мери. — Вярвам на думата ти. Изумителна. Гигантска.

Той бръкна в кошницата.

— Не, аз няма да ти покажа рибата, Мери.

Извади револвер трийсет и осми калибър и я застреля право в главата.

— Татко?

Софи гледаше, без да може да повярва, как черепът на майка й се пръсва на парчета. Не, това сигурно беше някаква шега, невероятна измама за очите. Не можеше…

Но не беше шега. Майка й падна на земята. Корбин се обърна и насочи револвера към Майкъл.

— Не!

Софи се втурна между тях в момента, в който баща й натисна спусъка.

Ужасна болка разкъса гърдите й.

Майкъл изпищя.

Мрак.