Айрис Йохансен
Убийствени сънища (20)

Глава 19

— Вземи пробите си. — Бош наблюдаваше хората си, които оставяха цистерните до резервоара. — Давам ти двайсет минути.

— Колко щедро!

Тя грабна таблата с празните епруветки и тръгна към редицата от осем цистерни, току-що донесени от кораба. В коя от тях беше оръжието, за което беше помолила Ройд? А ако не беше в никоя от тях? Ако Ройд не беше успял да се добере до кораба за краткото време, което беше изминало от разговора им сутринта? Откъде можеше да бъде сигурна, че проклетият предавател работи?

Трябваше да му има доверие. Ройд я беше снабдил с предавателя въпреки големия риск. И щеше да се погрижи той да работи. Не би рискувал и да я остави без оръжие.

„Бих умрял за теб.“

За Бога, трябваше да подлага на съмнение всяко действие на Ройд. Не би му поверила сина си, ако инстинктът не й подсказваше, че Майкъл ще е в безопасност с него. А ето че все пак не правеше нищо, освен да се тревожи и да се съмнява в него, откакто беше пристигнала на острова. Ройд не би я оставил сама да спре тази лудост. Щеше да дойде, защото така беше казал.

Трябваше да му има доверие.

Беше стигнала до цистерните. Приближи първата, вдигна капака и напълни епруветката.

Нямаше нищо в резервоара.

Остави епруветката на таблата и се придвижи към следващата цистерна. „По-бавно, не бързай.“

Нямаше оръжие.

Отиде до третата цистерна. Напълни епруветката. Нямаше оръжие.

В петата цистерна видя оръжието веднага щом вдигна капака. Беше поставено в черна непромокаема торбичка, прикрепена към стената на резервоара. Обзе я огромно облекчение.

Застана така, че да е между резервоара и Бош. Слава Богу, той не й обръщаше никакво внимание. Крещеше нещо на работниците за това, къде да оставят другите цистерни. Напълни епруветката, взе оръжието и го пусна на циментовия под между цистерните. Постави и тази епруветка до другите, остави таблата до цистерната и се придвижи по-нататък по редицата.

— Побързай! — извика й Бош. — Готови сме да тръгваме.

— Остават ми още две цистерни.

Тя бързо напълни и последните две епруветки и се върна при таблата. Коленичи, остави епруветките върху таблата, взе оръжието и го скри под таблата.

— Готово.

Изправи се и тръгна към вратата.

— Ще ги занеса в лабораторията.

— Чакай.

Тя се закова на място и хвърли поглед през рамо. Бош й се усмихваше злобно.

— Не бягай така. Искам да гледаш как изливам водата от цистерните във водните запаси.

— Защото знаеш, че не искам да го правиш?

— Може би. Защото мисля, че нарочно се бавиш. Ти ни причини достатъчно проблеми. Санборн трябваше да те остави на мен.

— Повярвай ми, Санборн беше достатъчно садистичен, за да ти угоди.

— Остани там и гледай. — Той се обърна към мъжете, застанали до цистерната. — Една по една. Първата цистерна.

— Не го правете! — прошепна тя.

— Първата цистерна.

Мъжете наклониха цистерната и течността се изля.

Бош извика:

— Втората цистерна!

Тя извади оръжието от пластмасовата торбичка.

— Третата цистерна.

Тя постави оръжието върху таблата.

— Бош.

Той я погледна.

Тя го застреля право между очите.

Изненадата остана изписана на лицето му, когато той се свлече на купчина на пода.

Зад нея се разнесе рев. Софи се обърна и побягна вън от завода. Но на пътя между нея и вратата застана охраната. Отново вдигна оръжието.

Охраната падна на земята.

Нож. В гърба му беше забит нож.

— Хайде! — Ройд я сграбчи за ръката. — Всички ще измрат само след минута. — Той почти я пренесе на ръце през вратата. — Хората на Бош ще бъдат малко объркани, но това няма да им попречи да умрат.

— Аз го убих. — Тя се задъхваше, докато тичаха нагоре по хълма. — Той изля РЕМ-4 във водните ресурси и аз го убих. Застрелях го…

— Знам. Видях. — Започнаха да се спускат от другата страна на хълма. — Отстраних първия мъж от охраната и успях да стигна до прозореца от далечната страна. Защо, по дяволите, просто не си тръгна оттам. Водата беше заразена и след изливането на първата цистерна.

— Може би недостатъчно, за да причини вреда. Не можех да бъда сигурна. Трябваше да го спра.

Зад тях се чуваха викове. Обзе я паника.

— По-бързо! — Ройд започна да я бута към група дървета на няколко ярда от тях.

— Бързам. И не можем да се скрием в тази оскъдна растителност. Прекалено е…

— Млъкни!

Стигнаха до дърветата и той я накара да легне на земята. Бръкна в джоба на якето си и извади нещо.

— Сега ще можем да отвлечем вниманието си от това. Какво ли искаше да каже?

Силна експлозия разтърси земята. От другата страна на хълма небето стана яркочервено.

— Заводът! — прошепна тя. — Ти взриви завода.

— Това беше единственият начин да се уверя, че няма да остане никакво количество РЕМ-4. Ти знаеше, че е най-вероятно да се случи това. — Той напъха дистанционното управление обратно в джоба си. — Казах ти, че ще го изтрия от лицето на земята. — Изправи се. — Хайде. Трябва да стигнем до плажа от другата страна на острова. Хората на МакДъф ще са в завода, за да проведат операцията по разчистването. А Кели те чака, за да те заведе на ланчията.

— Не.

— Да. — Той я погледна. — Ти свърши достатъчно. Остави ни да свършим останалото.

— Санборн. Той е в къщата. И в онзи сейф са моите файлове.

— Ще ги взема.

— Моите файлове, моята работа, моята отговорност. — Тя затича към къщата, която беше на върха на хълма. — И трябва да побързаме. Възможно е да е чул експлозията. Ще се досети какво се е случило, ще грабне файловете и ще изчезне. Вероятно е планирал пътя си за бягство.

— Софи, имай ми доверие.

— Имам ти доверие. За известно време го бях изгубила. Имам проблеми с доверието. Но реших, че вярвам в себе си и в собствените си инстинкти, така че трябва да вярвам и на теб. — Тръгна още по-бързо. — Но доверието няма нищо общо с това.

Той изруга тихо.

— Окей. По дяволите, тогава, ще го направим заедно. Не трябва да се опитваш да свършиш всичко сама. Вече ме измами по отношение на Бош. Ако си спомняш, аз самият исках да отърва света от Бош.

Как би могла да забрави? Кимна.

— Така че, ще трябва да ме застреляш, за да ме спреш да ти помогна. — Той я погледна право в очите. — И знаеш, че ще направя всичко за теб.

— Да.

Къщата беше само на неколкостотин ярда от тях. Не се виждаше охрана. Това не означаваше, че няма охрана вътре, помисли си тя.

— Санборн има двама души охрана, които са винаги с него. Не ги виждам.

— Може ли да се стигне до библиотеката от задната страна на къщата?

— Да. Има веранда, която има врата и към библиотеката. — Тя кимна с глава към ъгъла на къщата. — Няма охрана. Къде са?

— Каза, че охранителите са само двама?

— Вероятно е решил, че няма нужда от повече с всички те тези потенциални роби на острова. — Тя кимна към френските прозорци. — Това там е библиотеката.

— Не свети. Ще останеш ли тук, докато аз проверя?

— Не.

— Дяволите да го вземат! — Тръгна към вратата. — Тогава, прикривай гърба ми.

Ройд тръгна с едното рамо напред, стигна до прозорците и ги отвори.

Не последваха изстрели. Той легна на пода и се претърколи на една страна. Софи го последва. Все още нямаше изстрели. Той запали джобното си фенерче и лъчът му обходи стаята. Беше празна. Никакъв звук в стаята. Никакъв звук в цялата къща.

— Може да е изтичал към завода, когато е чул експлозията — каза тя.

— Не мисля, че би направил това. Не би рискувал така ценното си скривалище. Би избягал, за да спечели време и отново да започне борбата. — Изправи се на колене. — А това означава, че си права и че най-вероятно е взел със себе си диска с формулите на РЕМ-4.

— Как?

— По въздуха или с лодка. — Той тръгна към вратата. — Не сме чули хеликоптер. Обзалагам се, че е отишъл на кея и е влязъл в морето с някаква лодка.

И той затича като луд.

 

 

Санборн се качваше в лодката в края на дългия кей, когато те стигнаха до пристанището. Единият от охраната току-що беше включил двигателя.

— По дяволите! — изруга Ройд и стисна здраво оръжието.

— Кеят е прекалено дълъг. А все още сме извън обсега на оръжието. Ще трябва да се приближим още. И той отново затича.

— Скъпа Софи! — извика Санборн, когато лодката започна да се откъсва от кея. — Надявах се да те видя, за да ти кажа в лицето, че в момента синът ти страда от бавна и агонизираща смърт. Обадих се, когато видях експлозията в завода.

— Той не е мъртъв — каза Софи. — Ти си в ръцете ни, Санборн.

— Не ти вярвам.

Със сигурност вече бяха достатъчно близо.

— Вярно е.

— Тогава, трябва да направя така, че никога повече да не го видиш. — Санборн кимна с глава на човека от охраната до себе си. — Застреляй я, Кърк.

Мъжът вдигна карабината. О, Господи, карабината имаше обхват, какъвто техните пистолети нямаха.

— Не!

Ройд се изпречи пред нея и я повали на земята. Вдигна оръжието си и стреля, докато се претъркулваше встрани.

Карабината стреля в същия миг.

Чу се как куршумът се забива в плът.

Тя, изпаднала в паника, осъзна, че това е плътта на Ройд.

Коленете му се подгънаха и той се свлече.

Кръв. От гърдите му шурна кръв. Очите му се затвориха.

— Ройд!

Още един изстрел. Куршумът се заби в дървото на кея до нея. Тя инстинктивно закри Ройд с тялото си. Вдигна оръжието си и започна внимателно да се прицелва.

А после го свали.

Санборн падаше по лице в лодката. Върхът на главата му беше отнесен. Мъжът, когото той беше нарекъл Кърк, беше свалил карабината си, когато го беше видял да пада.

— Уцелих… ли… го? — Ройд отвори очи и я погледна.

— Да. — По бузите й се стичаха сълзи. — Млъкни. Не говори. — Тя разтваряше ризата му. — Защо го направи? — Гласът й не беше стабилен. — Не биваше да го правиш, по дяволите.

— Да… Трябваше. — Очите му отново се затвориха. — Не… можех… да направя… нищо… друго. Казах… ти.

„Бих умрял за теб.“

— Да не си посмял да умреш. Чуваш ли ме? Не съм те молила да се държиш като някакъв проклет герой.

Господи, раната беше в горната половина на гърдите. Не биваше да изпада в паника. Беше лекар. Трябваше да се държи като лекар и да му помогне.

— Дръж се. Винаги си ми казвал, че страдам от параноя, защото се опитвам да поема цялата вина върху себе си. Искаш ли да прекарам и остатъка от живота си в такива обвинения?

— Не… мисли за това.

— Тогава, млъкни, докато аз спра кръвта и станеш стабилен.

— Никога не съм бил стабилен. Това… не е моето… обичайно състояние.

— Ще се промениш. — Тя извади телефона си и набра номера на МакДъф. — Ние сме на кея. Ройд е прострелян.

— Веднага ще дойдем на помощ.

— Добре. — Тя затвори. — Сега ще проверя дали куршумът е все още в теб, или е излязъл. Ще боли.

Той не отговори.

Беше изпаднал в безсъзнание.

 

 

— Софи.

Тя вдигна поглед и видя МакДъф и Кемпбъл да стоят над нея.

— Прекалено много се забавихте. — Ръцете й се сключиха здраво около Ройд. — Той можеше да умре.

— Десет минути. — МакДъф коленичи до нея. — Дойдохме толкова бързо, колкото можахме. Как е той?

— В шок. Изгуби много кръв. — Тя поклати глава. — Не знам какво друго. Направих всичко, което можах. Трябва да го закараме в болница.

Тя внимателно отдръпна ръцете си от тялото на Ройд и седна. Господи, не искаше да го изгуби! И затова не искаше да го пусне. Имаше абсолютно неподкрепеното от разума чувство, че докато го държи, той няма да си отиде от нея.

— В безсъзнание е, откакто ви се обадих.

— Аз веднага се обадих за хеликоптер. Скоро ще са тук. — Той каза на Кемпбъл: — Отиди да го чакаш. Казах им да се приземят до къщата.

— Добре.

Кемпбъл се обърна и затича по кея. МакДъф се обърна към Софи:

— Ти добре ли си? Това по теб неговата кръв ли е?

— Да. — Тя тъпо погледна изцапаната си с кръв блуза. — Аз не съм ранена. Той отнесе куршума, предназначен за мен.

— Санборн?

— Мъртъв е. Ройд го застреля. Не знам къде е. Беше в лодката с двамата си бодигардове. — Гласът й трепереше и тя се опита да говори по-спокойно. — Трябва да го намерите. Дискът с формулите на РЕМ-4 е в него. Аз трябва да ги имам. Те винаги ще бъдат заплаха…

— Ще го намерим. — Той я стисна леко за рамото. — Всичко ще бъде наред, Софи.

Тя затвори очи. Това бяха празни думи, докато Ройд лежеше и се бореше за живота си. Не, двамата щяха да се борят. Нямаше да му позволи да умре. Той трябваше да живее, иначе тя не знаеше дали би оцеляла.

Господи, каква егоистка можеше да бъде! Ройд заслужаваше да живее дълго и щастливо, независимо от нея. Изречението се въртеше отново и отново в главата й, тя беше неспособна да мисли за каквото и да било друго. Ройд трябваше да живее! Трябваше да живее!

— Софи — каза МакДъф тихо, — мисля, че чувам хеликоптера.

Тя отвори очи. Също го чуваше. Обзе я надежда. Прегърна здраво Ройд.

— Тогава, да го измъкнем оттук.

 

 

След час те пристигнаха в болницата „Санто Доменико“ в Каракас. Само минута по-късно Ройд беше отнет от Софи и закаран в хирургията.

— Добре ли си? — МакДъф изучаваше изражението й. — Останал е жив досега, Софи. Това е добър знак.

— Но също така може и да умре — каза Софи. — Оценявам това, че се опитваш да ме утешиш, но го знам. Издържа пътуването с хеликоптера обаче, което също е добър знак.

— Нека те заведа в стаята, където чакат близките на пациентите, и да ти донеса кафе.

Тя не искаше да отива в онази стая. Искаше да влезе в операционната и да гледа какво правят с Ройд. Искаше да помогне, по дяволите. Пое си дълбоко дъх.

— След минута. Трябва да изляза, за да се обадя по телефона. — Тя тръгна към вратите на спешното отделение. — И без това щях да се обадя на Майкъл. Искам да съм заета с нещо. — Хвърли поглед през рамо. — Ройд ми каза, че той е с Джок. Все още ли е с него?

Той кимна.

— В къщата до езерото в Атланта.

Софи изкриви устни.

— Трябва да е голям актьор. Не познах гласа му, но Санборн очевидно помисли, че той е Франкс. Това ме изплаши.

— Джок е много добър във всичко, с което се заеме. — МакДъф й отвори стъклените врати. — Но не би рискувал да имитира гласа на Франкс без малко техническа помощ.

— Какво?

— Игра на котка и мишка с Франкс цял ден и половина, преди да го елиминира.

Тя смръщи вежди.

— Не разбирам.

— Джок трябваше да запише много пъти Франкс, когато говори с хората си, със Санборн, просто да говори. После той и Джо Куин занесоха диска на експерт от местната полиция и ФБР. Някога Куин работил във ФБР и все още имаше връзки. Свързаха някакво устройство към телефона, който Джок взе от Франкс. Той наистина успя да заблуди Санборн.

— А аз изпаднах в ужас.

Усмивката на МакДъф изчезна.

— Изненадан съм, че Ройд не ти е казал какво става при нас.

— Каза ми. Но не с подробности. А когато чух, както реших, гласа на Франкс, бях вече на острова. — Тя сви рамене. — Беше прекалено късно да го разпитвам. Трябваше да реша дали наистина му имам доверие.

— И имаше ли му доверие?

— Да, но след като дълго дълбах в душата си. Не беше лесно. — Тя се облегна уморено на стената. — Нищо не ми е лесно, когато става въпрос за Ройд. — Но, мили Боже, тя искаше това грубо копеле да живее! — Трябваше да се ръководя от инстинкта си.

— А може би и от нещо друго? — МакДъф не изчака отговора й. — Обади се. Ще ти донеса чаша кафе. Черно ли?

Тя кимна и той се скри обратно в болницата. Нещо друго? Харесване? Може би… любов? Тя стисна здраво телефона. Страст, близост, възхищение — знаеше, че изпитва всички тези неща към Ройд. А сега трябваше да приеме тази ужасяваща празнина и паника, които я обземаха, когато решеше, че го е загубила.

И все още можеше да го изгуби. Сълзи изпълниха очите й. Трябваше да се държи. Да бъде заета с нещо. Набра номера на Джок.

Той отговори на третото позвъняване.

— Не вярвам да искаш да говориш с мен, Софи. Тук има едно дете, което всеки момент ще грабне телефона от мен.

— Не бях ли добър, мамо? — заговори нетърпеливо Майкъл. — Джок ми каза, че трябва да се преструвам, за да бъдеш в безопасност.

— Беше много добър, милият ми. Как си?

— Чудесно. Много е красиво тук край езерото. Жан има куче на име Тоби, което е наполовина вълк и е наистина страхотно. А Жан ме учи да играя покер.

— Някакви проблеми със съня?

— Само веднъж. Джок ми каза, че сега си в безопасност, защото си победила лошите момчета. Кога ще дойдеш да ме вземеш?

— Веднага, щом мога. Има още нещо, което трябва да свърша тук. Дай ми да говоря пак с Джок. Обичам те.

— Аз също те обичам.

— Той е добре, Софи — каза Джок, когато взе телефона. — Само един пристъп на кошмари, и то съвсем лек. Справя се чудесно.

— А откъде има синините?

— Жан.

— Какво?

— Сенки за очи. Тя ги използва, за да му придаде този вид, все едно е бит. — Направи пауза. — Как е Ройд?

— Още не знаем. В болницата сме и чакаме. — Тя преглътна мъчително. — Ще дойда да взема Майкъл веднага, щом мога. Но още не искам да оставям Ройд.

— Няма проблеми. Двамата с Жан се разбират чудесно, а сега, като знае, че ти си добре, той ще е още по-щастлив.

— Той звучи така, сякаш е наистина много доволен. Покер?

— Всяко момче трябва да познава игрите, които се основават на шанса. — Тонът на Джок стана сериозен. — Много ми се иска да можех да съм с теб на Сан Торано. Може би, тогава, нещата щяха да са различни за Ройд.

— А вероятно не.

— Сега вече нарани чувствата ми. Искаш да кажеш, че не вярваш, че съм човек, който може да помести планини?

— Вярвам, че си мой приятел, ти запази сина ми жив в момент, в който той можеше да бъде ранен или убит. И това също е голяма планина.

— Струваше си, но не беше нещо вълнуващо. — Той въздъхна присмехулно. — Но ще бъда човекът, на когото можеш да разчиташ, докато ти решиш да ме освободиш. Обади ми се, когато имаш новини. Дочуване, Софи.

Той затвори. Тя натисна бутона за край на връзката и си пое дълбоко дъх. Поне с Майкъл всичко беше наред.

— Как е синът ти?

Тя се обърна и видя МакДъф, застанал наблизо.

— Добре е. Учи се да играе покер, забавлява се с кучето на Жан.

— Тоби? — Той й подаде кафето. — Чух, че бил наистина превъзходно животно. Тя е луда по него.

— Мислех, че знаеш това от опит. Вие сте толкова добри приятели.

— Нашата връзка е малко… трудна. Никога не ме е канила в къщата край езерото.

— Иска ми се и за Майкъл да не беше необходимо да остава там. — Внезапно й хрумна нещо. — Може да имам проблеми да стигна до Майкъл. Това, че Санборн и Бош са мъртви, не означава, че всичко е наред. Полицията все още ме търси за смъртта на Дейв.

— Може би няма още дълго да е така. Убедих ЦРУ да изпратят техен екип на местопрестъплението, за да съберат доказателства. Макар че е оставил твоята ДНК там, възможно е Девлин да е оставил и своята. Може да мине малко време, но ЦРУ ще се справят. Те са ни много благодарни, че сме успели да ги отървем от потенциалното главоболие, свързано с РЕМ-4. — Хвана я за ръката. — Става студено.

Острият студен въздух, без мириса на антисептици, й действаше добре. Трябваше обаче да отиде в стаята, където чакаха близките, за да е на разположение, когато приключат с хирургията. Някой ще отиде и ще й каже…

Умишлено спря да мисли, защото паниката отново се надигна в нея. Той нямаше да умре. Щеше да оцелее след операцията. Когато лекарите влязат в онази стая, те ще й кажат, че Ройд ще се оправи. Кимна рязко и тръгна към стъклените врати.

— Прав си. Да влезем вътре. Сигурно скоро ще научим нещо…

 

 

— Да… не би… да чакаш… последните ми думи? — запита дрезгаво Ройд.

Той се размърдваше! Софи се напрегна и изправи гръб, както седеше на стола до леглото.

— Не бива да говориш. Искаш ли нещо?

— О, да. Имам цял списък. — Той затвори очи. — Но ако умирам, ще… трябва да подредя нещата… по приоритет.

— Не умираш. Още не. — Тя поднесе чаша с натрошен лед до устните му. — Вземи парченце и го остави да се разтопи в устата ти.

Той се подчини.

— РЕМ-4. Взе ли… файловете?

Тя кимна.

— МакДъф успя да определи местоположението на лодката с помощта на хеликоптер. В куфарчето на Санборн бяха всичките материали за РЕМ-4.

— И ти какво направи с тях?

— Изгорих ги. До последния лист.

— Добре. Кога ще мога… да изляза оттук?

— След месец, може би малко по-дълго.

— А откога съм тук?

— От два дни.

Два дълги, ужасни дни, в които тя го наблюдаваше как лежи и всяка минута се съмняваше, че той ще се събуди от този наркотичен сън.

— Снощи обаче състоянието ти се подобри и разбрахме, че ще живееш.

— Майкъл?

— Той е добре. Все още е в Атланта.

Той отвори очи.

— Тогава… ти защо си тук?

Защото през тези ужасни часове не знаеше дали тя самата ще оцелее, ако Ройд умре. Защото вече не се съмняваше в чувствата си към него.

— Казах ти, той е добре. Няма нужда от мен.

Ройд изкриви устни.

— А ти трябва да изпълниш дълга си.

— Млъкни! — Гласът й трепереше. — Опитвам се да проявя съчувствие, а и не мога да те мъкна със себе си в това ти състояние. Но ще запомня всичко и ще ми върнеш дълга, когато излезеш от болницата.

— Кажи ми защо си нежна с всички, освен с мен?

— Бях нежна… Когато ти беше в безсъзнание.

— И си мислела, че умирам. Следващия път може би ще ми позволиш да се насладя на това твое качество, когато съм в съзнание и буден. — Той затвори очи. — Сега ще спя. Трябва да се оправя наистина бързо. Имаме много неща за уреждане помежду си и аз ще… имам нужда от всичките си сили…

— Да, заспивай. Имаш нужда от сън.

Той мълча един миг.

— Защо остана при мен, вместо да отидеш при Майкъл?

— Ти имаше нужда от мен.

— И?

— Ти ми спаси живота.

— И?

— Заспивай! — каза тя неспокойно. — Няма да чуеш нищо друго от мен…

— Не, ще чуя. Само почакай…

Дишането му ставаше все по-бавно, докато постепенно заспиваше.

Беше казал, че имат много неща за уреждане помежду си. Ройд опипваше почвата дори докато се бореше, за да възвърне силите си. Как биха могли да уредят нещо помежду си? И двамата бяха жертви, които се мъчеха да оцелеят след ужаса, причинен от Санборн и Бош. Тя не можеше да мисли логично, нито пък ясно. Беше толкова уморена, че въобще едва можеше да мисли.

Можеше обаче да чувства. О, да, можеше да чувства. Протегна ръка и нежно приглади косата назад от лицето му. Беше й добре да го докосва и да чувства жизнеността, която се завръщаше в него. Ройд й беше станал толкова близък…

Той отвори очи.

— Хванах те — прошепна.

Софи премигна, за да не потекат сълзите по бузите й.

— Ти се преструваше на заспал.

— Един мъж трябва да прави това, което се налага. — Той обърна главата си така, че бузата му да докосне ръката й. Отново затвори очи. — Не спирай…

— Няма. — Тя го погали нежно по бузата. — Не можеш да ме накараш да спра…