Айрис Йохансен
Убийствени сънища (17)

Глава 16

Телефонът й започна да звъни, докато слизаше по стълбите след половин час. МакДъф? Ройд излезе в коридора и я загледа. Ръката й трепереше, когато натисна бутона.

— Как си, Софи? — запита Санборн. — Добре, предполагам?

Тя спря, шокирана, насред стълбите.

— Какво искаш, Санборн?

Ройд застина на мястото си, с поглед, който не се отделяше от лицето й.

— Каквото винаги съм искал — каза Санборн. — Партньорство с някого, когото уважавам и на когото имам доверие. Сигурно разбираш колко е безполезен този твой опит за отмъщение. Не можеш да спечелиш, а могат да пострадат хора, които обичаш.

— Като Дейв?

— Не знам какво искаш да кажеш. Полицията е убедена, че ти си убила Едмъндс. — Той направи пауза. — Мислех за сина ти.

— Ти, копеле!

— Чух за ужасен инцидент в Шотландия. Толкова се радвам, че синът ти е все още жив.

— И ще остане жив — процеди тя през зъби. — Той е в безопасност. Не можеш да го докоснеш, Санборн.

— Защото си се съюзила с Ройд? Това беше грешка. Той не е стабилен. Ще те повлече надолу заедно със себе си.

— Аз също не съм стабилна. Изненадана съм, че си толкова загрижен.

— Тогава, време е да преодолееш нестабилността си. Предлагам ти сделка, която не можеш да откажеш.

— По дяволите твоето мнение!

— Сега си в много по-затруднено положение, отколкото последния път, когато ти се обадих. Полицията е по следите ти. Анализът на ДНК те свързва с убийството на Едмъндс. Нямаш кариера, синът ти е в опасност. Повярвай ми, последното е вярно. Ела да работиш при мен, Софи. Ще имаш пари, власт, момчето ще бъде в безопасност.

— И да се превърна в чудовище като теб?

— Власт, Софи. Това е огромната разлика между чудовищата и светците.

— Ти си болен.

Той не отговори.

— Виждаш ли как сдържам темперамента си? Това би трябвало да доказва колко много искам сътрудничество с теб.

— Това само доказва, че не си толкова сигурен относно РЕМ-4, колкото искаш да бъдеш.

— Колко си умна. Но в момента ти имаш пример за РЕМ-4. Ройд беше един от основните ни примери. И всичко това се дължеше на теб.

— Млъкни!

— Много добре. Не искам да те обидя, защото ще трябва да работим съвместно. Ще се обадя пак. — Той затвори.

— Трябва ли да питам какво искаше той? — запита тихо Ройд.

— Мен. — Тя трепереше. — Не очаквах той да… Това ме изненада.

Той изведнъж се оказа зад нея и я прегърна.

— Спокойно. Той те иска слаба и уплашена. Не се предавай.

Тя се притисна към него.

— Той е такова копеле! Непрекъснато заплашва Майкъл.

— Това е само тактика от негова страна.

— Говори и за теб. Каза, че си един от основните им примери за въздействието на РЕМ-4 и че аз съм отговорна за това. — Тя навлажни устни. — Той е прав. Аз съм виновна.

— Да, аз съм главен екземпляр за показ.

Тя замръзна шокирана.

— Ти поне мислеше така снощи. И ми го каза. Дори няколко пъти.

— Знаеш, че аз… — Тя се отдръпна и го погледна в лицето. — Не е забавно.

— Напротив, забавно е. — Той се усмихна. — Забавно е как той може да нарани теб или мен с тези свои глупави приказки. Мисля, че и двамата сме над това сега. — Той я обърна и леко я плесна по дупето. — Качи се горе и опаковай багажа си. Трябва да тръгнем оттук след пет минути.

— Мислиш, че обаждането е било проследено?

— Възможно е. Аз използвам телефон със сателитна връзка, а те могат лесно да бъдат проследени. Бош има позиции във Военния отдел по сателитните връзки. Не искам да остана и да чакам, за да видя дали ченгетата или някой от хората на Санборн ще ни намерят.

Тя забърза нагоре по стъпалата.

— Не мисля, че ще бъде полицията. Той беше… Мисля, че долових… Той ме иска, Ройд. Не главата ми, поднесена му в кошница.

— Тогава, трябва да се запитаме защо изведнъж е станал толкова настоятелен. — Той се обърна и тръгна към входната врата. — Но ще го направим, когато се озовем на добро разстояние от това място.

 

 

Санборн се обърна към Бош.

— Успя ли да установиш мястото?

Той вдигна поглед.

— Моите хора работят по въпроса. Някъде в Южна Флорида.

Санборн изруга.

— Къде? Ройд ще я изведе оттам само за минути.

— Може би ще оставят някаква следа, която да ни насочи…

— Не мога да я преследвам из целите Съединени щати. Трябва да я заловя веднага.

— Защо не изпратим Девлин във Флорида? Ако има отправна точка, той ще успее да ги проследи. Ти се погрижи той да стане истински експерт.

— Не, не искам да губя…

Той спря, замисли се. По дяволите, искаше да има тази жена на своя страна. Шансът не беше голям, но винаги беше по-добре хората да работят с теб с желание, а не да бъдат принуждавани. Беше научил това по време на експериментите в Гарууд. Съществуваше вероятност тя да падне в капана, който й бяха подготвили, и да бъде заловена от полицията. Очевидно не беше уплашена достатъчно.

— Добре, обади се на Девлин. Трябва да говоря с него.

 

 

— Кажи ми какво, според теб, е намислил Санборн? — запита Ройд веднага, щом излязоха на магистралата. — Каза, че не иска главата ти, поднесена му в кошница.

— О, сигурна съм, че накрая ще се съгласи и на това. Само че не сега. — Тя смръщи вежди в опит да си спомни думите и нюансите на разговора. — Всъщност той се опитваше да ме убеди да се върна на работа при него. Господи, представяш ли си какво его има този човек? И трябва просто така да пренебрегна всичко, което е извършил?

— Това не е егото му. Изучавам го от времето още преди да избягам от Гарууд. На Санборн му липсва нещо, психиката му е сбъркана.

— Съвест?

— Дори не това. Той няма чувства. Не схваща нещата като повечето хора. Преструва се, но всъщност нищо не разбира. Умен е, ценител е на красотата, но прекалено много обича чувството, което дава властта. Не разбира болката и омразата, които причинява, защото той самият не ги изпитва. Но тъй като е обсебен от жаждата за власт, вероятно не проумява защо не можеш да не обърнеш внимание на всичко, сторено от него, на всички причинени ти от него мъки. Той смята, че ти предлага достатъчно, за да направиш това. — Сви рамене. — Ти си лекарят. Вероятно знаеш термините за това състояние.

— Справил си се много добре.

В думите му имаше смисъл. Тя беше така изпълнена с омраза и вина, че никога не се беше опитала да анализира Санборн. Просто искаше да отърве света от него и от РЕМ-4. Все пак, като се замислеше за всичките си срещи със Санборн, виждаше признаците.

— Точно затова той няма никакви скрупули да използва РЕМ-4 по този начин.

— Предполагам. Разбира се, той може просто да си е такъв — кучи син. За мен това няма значение. Опитах се да разбера какъв е, за да мога по-добре да го унищожа. Пет пари не давам дали е психо. Няма да го лекувам. Ще го поваля, ще го унищожа. — Направи пауза. — Но защо те притиска сега? Каза ми, че се е опитвал да те убеди и преди, но след като си му отказала, е изпратил кучетата си след теб. И сега, така изведнъж, се отказва да те преследва. Може би се опитва да те „приспи“, докато разбере къде сме. Сигурна ли си, че си го разбрала правилно?

— Как бих могла да съм сигурна? — Осъзна обаче, че е почти сигурна. Трябваше да има причина. — Горшанк.

— Какво?

— Крайният резултат е блестящ, но не знам как е стигнал до някои от заключенията си.

— Каза, че трябва отново да ги проучиш.

— Но ако работата му не е погрешна? Ако има няколко огромни пропуска в нея?

— Тогава, трябва бързо да поправят тези пропуски. Като привлекат учен, който знае първоначалната формула.

Тя кимна.

— И имат нужда от това повече, отколкото да се отърват от мен завинаги. Това е само предположение, но… — Телефонът й звънна. — Да отговоря ли?

— Ако можеш да говориш бързо.

Тя натисна бутона.

— Горшанк е в Шарлот, Северна Каролина — каза МакДъф. — „Айви стрийт“, номер 321.

Тя включи телефона на високоговорител, така че и Ройд да може да чува.

— Как са го открили?

— Прехвърлил голяма сума пари в руска банка, за да изплати някакъв дълг към мафията. Аз и Джок ще направим връзка на летище „Кенеди“ и оттам ще излетим направо за Шарлот.

— Кога ще стигнете там?

— След седем часа.

Ройд клатеше глава.

— Това може да е прекалено много, ако Горшанк е застрашен. Може и да няма голяма разлика, но мисля, че ще стигнем малко по-бързо. Ще ви се обадим, когато установим контакт. — Той изключи телефона, преди МакДъф да е започнал да спори. — Тръгваме към „Дейтона“. Ще вземем полет оттам до Шарлот.

— Застрашен?

— Ако Санборн не е доволен от Горшанк, той може да реши, че вече няма полза от него.

— И той ще бъде заплаха за тях. — Софи направи още една крачка напред. — Като всички други учени, свързани с проекта, които той уволни, а после изпрати хората си, за да ги убият. — Погледът й се спря на лицето на Ройд. — Може да е прекалено късно, да.

Ройд кимна.

— Трябва да се надяваме, че Санборн ще държи Горшанк жив, докато намери начин да те привлече на своя страна. Сигурно изпитва някаква увереност, че това ще стане, иначе нямаше да смята Горшанк за излишен.

Тя поклати скептично глава.

— Не знам. Санборн е абсолютно безмилостен. За него всичко е бяло или черно. Ако мисли, че Горшанк е нелоялен или неспособен, няма да му даде втори шанс.

— Тогава, може би сме тръгнали на лов за диви гъски. — Ройд натисна силно педала на газта. — Аз обаче няма да пропусна възможността да си поговоря с Горшанк. Той вероятно знае къде се намира островът, а може би знае и някои от защитните съоръжения, които го ограждат. — Той стисна устни. — Ако е жив, ще поговорим.

 

 

Номер 321 беше разположен навътре от шосето и обграден от брези, които хвърляха сянка върху верандата на малката сива сграда. Къщата беше тъмна, но в стаята вляво от вратата проблясваше светлина, вероятно идваща от екрана на телевизор. Горшанк беше станал ненаситен телевизионен фен, откакто беше пристигнал в Щатите. Когато не беше на бюрото си в офиса, седеше пред телевизора и гледаше „Семейство Симпсън“ или някоя от другите, многобройни, програми.

Девлин беше проучил доклада върху Горшанк, който Санборн му беше дал, но всъщност това не беше необходимо. Ученият беше човек на изградения навик и обичаше да си угажда, което го правеше толкова уязвим, че беше за съжаление. Да, беше прекалено уязвим. Девлин беше нетърпелив и раздразнен от това, че Санборн го беше изпратил тук, а не след Ройд. Защото това тук не беше никакво предизвикателство.

Трябваше обаче да внимава след „угощението“, което си беше позволил в имението на МакДъф. За известно време не можеше да си позволи нито да спори, нито да прави опити да манипулира. Освен това, да убие глупак като Горшанк, щеше да бъде удоволствие. Защото глупаците го дразнеха.

Щеше да провери вратите и да открие начин да влезе в къщата. Горшанк щеше да седи във фотьойла с бира в ръка и Девлин щеше да го нападне още преди да е разбрал какво става. Когато онзи станеше безпомощен, щеше да реши дали да се отърве от него бързо, или да се позабавлява.

Да, работата щеше да е лесна.

 

 

— Остани тук. — Ройд спря колата до тротоара. — Нека първо проверя района.

Софи гледаше проблясващата светлина, която струеше от предния прозорец на къщата. Това беше обичайна гледка за половината домове в този град. Нищо, от което да се страхуваш.

Тогава, защо тя се чувстваше напрегната, все едно че тази светлина, която идваше от телевизионния екран, беше някакво зловещо предзнаменование?

— Ще дойда с теб. — Тя вдигна ръка, за да предотврати евентуалния спор. — Няма да ти преча. Джок винаги ми е казвал, че това е глупаво. Ако искаш да чакам отвън, това и ще направя. Но у мен е пистолетът, който Джок ме караше винаги да нося, и знам как да го използвам. Ще бъда на разстояние, при което да можеш да ме извикаш.

Той не отговори веднага, после сви рамене.

— Ела, тогава. — Отвори вратата на колата. — Но ще изчакаш, докато проверя района. — Нямаше го само пет минути, след което се върна и отвори и нейната врата. — Чисто е, обаче ще останеш отвън, няма да влизаш. Ясно?

— Докато не ме извикаш. — Тя слезе от колата. — И това може да се случи, Ройд. Ти не си неуязвим.

— Ще се опитам. — Той тръгна към къщата. — Задната врата.

— Можем просто да отидем до входната врата и да почукаме. Той не ни познава. Не е ли прекалено лесно?

— Може да са му показали твоя снимка, след като е поел твоята работа. — Той вървеше бързо. — Но си права. Никога не се сещам за лесните начини. Не така са ме учили. — Спря до задната врата и се ослуша, погледът му обхождаше задния двор. — И не мисля, че това ще се окаже ситуация, която да ме научи да променя навиците си.

Тя чувстваше напрежението, което сякаш го наелектризираше.

— Какво има?

— Някой трябва да наблюдава Горшанк, ако той е толкова важен за Санборн и знае за РЕМ-4. Но къде е този човек? Или къде са те? Очаквах някой да ни прекъсне или поне да видя някого. — Направи пауза. — Освен ако не са ги извикали обратно, защото това вече не е необходимо.

Тя потрепери.

— Искаш да кажеш, ако Горшанк е мъртъв.

Той не отговори.

— Остани тук, отвън. Ще оставя вратата открехната. — Той се наведе над ключалката и тихо подсвирна. — Исусе. — Изправи се. — Извади пистолета и го дръж готов. Ключалката вече е насилена.

Отвори вратата и изчезна в къщата. Софи стисна здраво оръжието. Сърцето й биеше бързо и тежко. Откри, че се ослушва напрегнато за каквито и да било звуци от къщата. Изминаха минути, не, минутите пълзяха бавно. По дяволите, чувстваше се безполезна. Ако нещо се случеше с Ройд, как би могла да му помогне, като стои тук? Трябвайте да възвърне спокойствието и хладнокръвието си. Джок й беше казал, че по този начин се допускат сериозните, смъртоносни, грешки. „Прекалено много готвачи в кухнята.“ Каква приятна, домашна, фраза за такава смъртоносна ситуация.

Чу нещо.

Лек шум, може би от стъпки…

Къде? В кухнята?

Не, не в кухнята.

Зад себе си.

 

 

Слава Богу, че къщата беше малка. На Ройд не му беше необходимо много време, за да я обходи и да се увери, че никой не им е подготвил засада. Оставаше да провери само всекидневната стая, където Горшанк гледаше телевизия. Тръгна тихо надолу по стълбите и прекоси коридора. От прага на стаята виждаше ясно и телевизора, и Горшанк.

Само че Горшанк не гледаше телевизора.

Ройд се спря на прага с поглед, прикован във фотьойла, обърнат към телевизора. Въжета привързваха Горшанк към стола, празният му поглед беше втренчен в телевизионния екран. В устата му беше натикан парцал, очите му — задържани отворени с карфици, беше кастриран.

Исусе. Това сигурно беше работа на Девлин. След като провери стаята, той се плъзна тихо към стола.

Мъртъв. Но не отдавна. От последната прободна рана в гърдите все още течеше кръв.

Окей, Горшанк беше безполезен за тях. Но може би беше оставил някакви записки, някаква следа, която да им помогне. Не беше много вероятно. Девлин обикновено беше много внимателен, когато ставаше въпрос да се „разчисти“ след свършената работа.

Само че се беше бавил доста над Горшанк, а това не се беше случило много отдавна.

Той замръзна. Колко време ли беше минало? Дали те не го бяха прекъснали? Ройд беше проверил останалата част от къщата, преди да се приближи до Горшанк, и всичко му се беше видяло в ред. Не изглеждаше някой да е ровил и да е търсил нещо.

А какво, ако беше чул него и Софи на верандата, беше довършил Горшанк и после беше избягал през някой от прозорците? Нито един не беше отворен.

А прозорците, които водеха към задния двор?

После чу изстрела.

 

 

В ръката на мъжа, който се спусна отгоре й, проблесна метал! Софи вдигна оръжието и стреля, докато падаше на земята. Куршумът попадна в тялото на мъжа. Той се спря, лицето му се изкриви от болка.

— Кучка!

После продължи да върви към нея. Тя се претърколи и отново стреля.

Пропусна.

Джок й беше казал да се прицелва внимателно. Да не позволява на нищо да я разсейва. Да е сигурна, че изстрелът ще попадне в целта.

Но как да се бави, за да се прицели внимателно, когато той бързо се приближаваше към нея? Това сигурно беше Девлин. Сега той залиташе и се движеше по-бавно, но като че ли не чувстваше куршума, който беше забит в гърдите му. А изразът на лицето му…

— Кучка! Курва! — Тонът му беше злобен. — Не можеш да ме нараниш. Ръката ти трепери, уплашена си до смърт. Но аз мога да те нараня по безброй начини. Да не би да мислиш, че детето е в безопасност? Франкс ще успее да го измъкне от ръцете на полицията много лесно. Санборн каза, че не бива аз да съм този, който ще се разправи с детето. Бях прекалено нестабилен. Може би унищожих най-добрата му карта. Той е прав. Но ти ме караш да полудявам, затова мисля да се намеся и да видя как момчето…

Тя се прицели. Този път нямаше да пропусне.

Но нямаше тази възможност.

Ръката на Ройд обхвана врата на Девлин отзад.

— Върви в ада, Девлин.

Счупи врата му само с едно движение.

Софи чу как той изпука, после видя как очите на Девлин се изцъклиха. Ройд го остави да падне на земята като безжизнена купчина.

Ройд беше до нея, коленичил.

— Добре ли си?

Не, не беше добре. Все още виждаше изражението на Девлин и вероятно щеше да го вижда до края на живота си. Зло…

Кимна рязко.

— Не съм ранена. Стрелях в него, но той продължи да идва към мен. Беше като сцена от филма „Франкенщайн“.

— Не трябва да се изненадваш. Казах ти, че Девлин има висок праг на поносимост към болката. А знаеш и какво беше сторил в имението на МакДъф.

— Но да го видя… беше различно.

Трябваше да престане да трепери. Не биваше да проявява такава слабост. Девлин беше мъртъв. Трябваше да се съвземе.

— Да вървим. — Гласът на Ройд беше груб, но докосването му беше извънредно нежно, когато й помогна да стане. — Той няма да те нарани. Вече никого няма да нарани. — Той притисна главата й към рамото си. — А и не беше митичното чудовище Франкенщайн, затова нека образът му не те преследва. Аз го убих, но ако не бях аз, щеше да го убиеш ти.

Тя го прегърна здраво.

— Да, щях. Трябваше да го направя. Той говореше за Майкъл… — Тя изведнъж замръзна. — Санборн е изпратил човек да убие Майкъл. Казва се Франкс. Можел да го отнеме от ръцете на полицията без никакви проблеми. А Девлин бил изпратен тук.

— Полицията… — Тонът му издаваше, че е замислен. — Единственият начин да бъде замесена полицията, е да вземат Майкъл от замъка и да го екстрадират до Съединените щати.

— Но от Скотланд Ярд не настояха да претърсят замъка, докато бяхме там.

— МакДъф може да бъде много убедителен. Вероятно Санборн е намерил начин да подкупи някой с висок пост, за да бъде предприето това.

Тя се отдръпна от него.

— Трябва да се обадя на Жан и да ги предупредя.

— Те знаеха, че съществува такава възможност, Софи. Вече са подготвени.

— Не ми казвай това — каза тя ожесточено. — Те не знаят, че натам вече е изпратен човек.

— Права си. Ела в кухнята, далеч от Девлин, за да се обадиш. Трябва да претърся бюрото на Горшанк.

Горшанк. Почти беше забравила за него, погълната от емоционалното торнадо на последните няколко минути.

— Мъртъв ли е?

Той кимна.

— Можеше почти да хванем Девлин в извършването на убийството. — Той я побутна вътре. — Обади се. Трябва да побързаме. Някой може да е чул изстрелите.

— Тогава, полицията може би е на път за насам.

— Не непременно. Ще се изненадаш, ако знаеш колко много хора предпочитат да не обръщат внимание на насилието в квартала. Не искат да се намесват. Предпочитат да мислят, че това са деца, които играят на фойерверки. — Тръгна към коридора. — Но трябва да побързаме, просто в случай, че тук има някой, който притежава съвест.

Той изчезна от погледа й. Тя се отпусна тежко на един от столовете в кухнята и си пое дълбоко дъх. Може би трябваше да светне. Беше тъмно в кухнята. Но навън беше още по-тъмно, а и щеше да вижда Девлин. Изкривена и грозна гледка. Там, на верандата, имаше смърт. Имаше смърт и в съседната стая. Не трябваше да мисли за това, а за онова, което се налагаше да свърши.

Не, по-добре беше да не пали осветлението. Виждаше достатъчно, за да набере номера на имението на МакДъф. Извади телефона си.

 

 

— Успокой се. Знам, че си уплашена. Имаш право да се страхуваш. — Жан беше изслушала Софи, без да я прекъсва. — Копелета.

— Предупреди Кемпбъл да бъде нащрек. Ще се върна веднага щом мога.

— Чакай минутка. Нека помисля. — Жан мълча няколко секунди. — Не, не идвай. Аз ще доведа Майкъл обратно в Щатите.

— Какво?

— Щом Санборн е изпратил местната полиция да хване и екстрадира Майкъл, значи има шансове това да стане. Ние няма да успеем да го защитим. По дяволите, тогава може би дори няма да разберем къде е. — Гласът й беше изпълнен с разочарование. — Къде, по дяволите, е МакДъф, когато имаме нужда от него?

— На път за тук.

— Е, не вярвам да може да накара връзките си да работят от такова голямо разстояние. Ще се погрижа сама за това.

— Не можете да напуснете замъка. Ще ви видят.

— Има изход. Използвала съм го и преди.

— Жан, това не ми харесва.

— Знам. Представата за каменните стени около Майкъл е много успокояваща — каза Жан меко. — Но той ще е в безопасност там, където отиваме. Джо ще накара всяко ченге да го пази.

— Атланта?

— Там той ще е в най-голяма безопасност. Имай ми доверие, Софи. В този свят каменните стени не са такова голямо препятствие и лесно могат да бъдат преодолени с помощта на парите и политическите връзки. Трябва да изведем Майкъл оттук.

— Може би, ако се обадим на МакДъф, той ще може да…

Тя търсеше изход, който не би поставил Майкъл в опасност дори за минута. Жан беше права. Представата за каменните стени я успокояваше.

— Трябва да си помисля. Ще ти се обадя пак.

— Не се бави много. — И Жан затвори.

— Хайде — каза Ройд, който тъкмо влезе. — Трябва да изчезваме оттук.

Тя кимна и се изправи.

— Откри ли нещо?

— Така мисля. — Той я хвана за ръката, като минаваха покрай тялото на Девлин, изпънато на стъпалата. — Обадих се на МакДъф и му казах да изпрати тук хората си от ЦРУ, за да ни отърват от тялото на Девлин. Още не искаме Санборн да разбере, че е мъртъв. — Погледът му обходи лицето й. — Какво става с Майкъл?

— Жан иска да заведат Майкъл в Атланта. Каза, че може да го изведе от замъка, без да ги забележат. — Тя се опита да говори спокойно. — Страхувам се.

— Ти даде ли й съгласието си?

Тя поклати глава.

— Трябва да…

— Ако й имаш доверие, кажи й да побързат. — Той й отвори вратата на колата. — Не искам правителството да се на меси в положението на Майкъл. Когато става дума за червената лента, е прекалено лесно да се стигне до някой, който, предполага се, се грижи за тяхната безопасност.

— Изглеждаш много сигурен. От опит ли го знаеш?

— Да. Случи се веднъж. В Сирия. — Той седна зад вола на. — Но няма да искаш да чуеш за това. — Запали колата. — Не повече, отколкото аз искам да ти кажа.

Не, тя не искаше да чуе за това, колко е лесно да стигнеш до някого, който е пазен от полицията или военните. И не искаше да си представи Ройд в тази позиция. Два пъти го беше видяла как убива хора и във всяко негово действие имаше ужасяваща ловкост и ефикасност. И все пак, трябваше да попита:

— Санборн?

— Не, случи се, когато още бях при „тюлените“. Обади се на Жан и й кажи да изведе Майкъл оттам.

— Чувал ли си за този Франкс?

— Саймън Франкс. Не е толкова добър, колкото беше Девлин, но познава работата си. — Направи пауза. — И ще направи всичко, което Санборн му каже. Той не е като Девлин. Той е мързелив и лесно се подчинява.

— Исусе.

— Това може да не е лошо. Няма да пререже гърлото на Майкъл, докато не му заповядат. А Девлин би го направил за удоволствие, а по-късно би се тревожил за това, как ще уреди нещата със Санборн.

— Не мога да повярвам, че седим тук и говорим за това, как тези мъже биха убили сина ми. — Гласът й трепереше. — Ти може и да нямаш чувства към Майкъл, но е малко трудно за…

— Кой казва, че нямам никакви чувства към детето? — запита грубо Ройд. — Харесвам го. Не го обичам. Не съм имал възможност да го опозная толкова добре, а при мен любовта не идва лесно. Бих те излъгал, ако ти кажа нещо различно. Но не се отнасяй с мен така, сякаш все още съм немият малоумен, какъвто бях в Гарууд. — Ръцете му стиснаха здраво кормилото. — И без това не се чувствам добре напоследък.

Беше го наранила. Не мислеше, че може да причини болка на Ройд. Той беше прекалено мъжествен, издръжлив и груб. И тези му качества се бяха засилили, затвърдили, през годините. Дали беше така? Непрекъснато откриваше нещо ново за Ройд.

— Не исках да намекна, че ти…

— Забрави — каза Ройд. — Исках просто да знаеш, че единствената причина, поради която ти казвам за Франкс, не е да те уплаша, а да те информирам срещу какво си изправена. — Той спря на паркинга на Уол Март. — Казах на МакДъф, че ще се срещнем с него тук. Ако искаш да се обадиш на Жан, можеш да го направиш, докато чакаме.

— Грубо.

Устните му се изкривиха.

— Такава ми е природата.

Тя се поколеба. Господи, не й се искаше да се обади. Но трябваше да престане да се държи като страхливка. Да направи онова, което беше най-добро за Майкъл. Тя бързо набра номера.

Десет иззвънявания. Никакъв отговор.

Сърцето й заби тежко, ръката й трепереше, когато набра номера отново.

Нямаше отговор.