Айрис Йохансен
Убийствени сънища (10)

Глава 9

Симпсън закъсняваше.

Дейв Едмъндс отново погледна часовника си. Къде, по дяволите, беше той? Достатъчно лошо беше, че се остави Симпсън да го убеди да се срещнат на този второстепенен път насред пустошта. Не можеше да разбере защо те искат да са сигурни, че всички преговори ще останат в тайна. Той също нямаше никакво желание за публичност. Това щеше да прати по дяволите малката утеха, която беше изпитал при новината, че Софи и Майкъл не са били в онази къща. Естествено, той беше щастлив, че има шанс те да са живи, и щеше да направи всичко възможно, за да ги намери. Но докато нямаше абсолютно доказателство, все още имаше възможност да уговори условията. Някой трябваше да плати и можеше да плати и на него. Господи, можеше да изстиска достатъчно пари от тях, за да получи хубав процент за себе си и да останат пари за колежа на Майкъл.

И тези изпълнителни директори би трябвало да осъзнаят какъв шум може да вдигне той, ако не искат да преговарят с него. Такава мръсотия можеше да излезе от това, че да затънат до гуша в нея. В противен случай, Симпсън нямаше да се обади, да признае, че работи за мощната компания, и да поиска тази среща.

А ето, че сега това копеле Симпсън го караше да чака. Дали това не беше психологически замисъл?

Не, ето го, че се задаваше на завоя. Разпозна колата. Отиде да го посрещне, когато колата спря отстрани на пътя и Симпсън свали прозорчето.

— Закъсня. — Той погледна нетърпеливо часовника на китката си. — Двайсет минути. Мразя неточността. Знаеш ли колко случая щях да опропастя, ако закъснявах за съда?

— Съжалявам — каза Симпсън. — Забавиха ме в офиса. Уикенд е, но там цари оживление. Когато разговаряхме по телефона, ти ми каза, че няма да приемеш по-малко от споменатата от теб сума. Шефовете ми се стреснаха.

— Не се опитвай да ме баламосваш. Или ще уредят въпроса, или ще ме видят блед и треперещ в съда да казвам на съдебните заседатели, че компанията е подложила на опасност живота на сина ми.

— Всъщност мислиш, че можеш да ни изстискаш, въпреки че няма причинени физически щети?

— Това не знаем. Възможно е бившата ми съпруга да е получила сътресение на мозъка и да се скита някъде изгубена и побъркана от различни болки. Та нали още не се е появила! Може да се наложи да наема частни детективи. А те струват пари. Нямате представа какви проблеми мога да ви създам. До края на седмицата всеки собственик на къща в този район ще заведе дело срещу компанията заради физическата и психическа заплаха, която представлявате. Ще постъпите добре, ако уредите въпроса сега и ме накарате да кротувам.

— Шефовете ми са съгласни с теб — усмихна се Симпсън. — Просто искаха от мен да се пазаря малко. Казах им, че няма да се съгласиш. — Направи пауза. — Само че нямам правомощия да преговарям за такова уреждане на въпроса, за каквото молиш ти. Ако нямаш нищо против, на път за насам е човек, който може да направи това от името на компанията.

— Кой?

— Джордж Лондръм.

— От връзки с обществеността? — Едмъндс подсвирна тихо. — Чух, че се лишил от всичките си акции, когато приел длъжността.

— Това не означава, че няма интерес да работи за здравето и просперитета на компанията. Ще работи в Отдела за връзки с обществеността само още две години, а после ще иска друга длъжност, която да му осигури още по-голям уют.

— Компанията няма да е здрава, ако й пусна доста кръв.

— Тогава, може ли да му звънна и да му кажа да дойде? Той чака на газ станцията на няколко мили оттук.

Едмъндс се замисли. Защо не? Лондръм беше политик, а той знаеше как да се справя с политиците. А фактът, че сега Едмъндс знаеше, че той все още е в джоба на газовата компания, щеше да е главно оръжие в преговорите.

— На всяка цена, кажи му да дойде. Ще заколя това извратено копеле.

Симпсън се усмихна.

— Много цветисто казано. — Той набра номера. — Мистър Едмъндс казва, че ще бъде очарован да сключи сделка с теб. — Започна да вдига прозорчето. — Сега, ако нямаш нищо против, ще изчезвам оттук. Сигурен съм, че нито един от двама ви не иска свидетели на срещата. Мистър Лондръм ще е тук след няколко минути. Знаеш ли как изглежда?

— Разбира се, че знам.

Той загледа как Симпсън се отдалечава. Симпсън беше прав, той не искаше свидетели. Но, по дяволите, искаше му се да не се беше уплашил и да беше взел записващо устройство със себе си. Но нямаше представа, че политикът е замесен с газовата компания.

Симпсън намали, когато мина край елегантен „Линкълн“ на завоя. Той вдигна ръка и продължи надолу по пътя. „Линкълн“. Естествено, че Лондръм ще кара голяма и луксозна кола! Вероятно иска да го впечатли и да го сплаши. Ха, познай отново!

Едмъндс се стегна, докато гледаше как колата наближава към него.

 

 

— Исусе! — Джок хвърли картите си, когато мониторът в библиотеката се изключи. — Майкъл! — Скочи на крака. — Предполагам, че трябваше да го очаквам. Имахме късмет, че не се случи снощи.

— Седни. — МакДъф стана и тръгна към вратата. — Аз ще се погрижа.

— Той е моя отговорност. Обещах на Софи, че… Той дори не те познава.

— По-добре да започне да ме опознава. — Усмихна се през рамо на Джок. — Имай ми доверие. Аз се грижех за теб, когато беше малък. Мога да се грижа и за момчето.

— Но защо искаш да го направиш? — Джок го последва в коридора. — Той е моя…

— Аз го приех тук. — МакДъф вземаше стъпалата по две наведнъж. — Време е да започна да го опознавам.

— Защото той е един от нашите — каза Джок тихо.

— Още не. С мен не е чак толкова лесно. Но ти го обичаш и това прави нещата трудни за мен. — Вече вървеше по горния коридор. — Остани тук долу, докато не те извикам. Мога да се справя с това, Джок.

Той отвори вратата на стаята на Майкъл и силен вик разцепи нощта. Детето седеше в леглото и гръдният му кош мъчително се повдигаше от усилието да диша. МакДъф прекоси стаята за секунда и разтърси нежно Майкъл.

— Събуди се, момче. Нищо няма да ти навреди.

По лицето на Майкъл се стичаха сълзи. Той отвори очи. И отново извика, като видя МакДъф. Изтръгна се от ръцете му и се претърколи в другия край на леглото. Протегна ръка към лампата на нощното шкафче, дръпна щепсела от контакта и хвърли лампата по МакДъф.

МакДъф едва успя да избегне удара.

— По дяволите, момче. Нямам желание да… — Сниши се до леглото, после взе Майкъл в мечешката си прегръдка. — Ще престанеш ли да се опитваш да ме убиеш? Джок ще се побърка от смях, ако успееш да ме удариш.

— Джок? — Майкъл изведнъж се отпусна в ръцете му. — Джок? Къде е той?

— На долния етаж. И неохотно ме чака да се върна. — МакДъф отдалечи малко момчето от себе си. — Знаеш ли кой съм аз?

— Лердът. — Той навлажни устни. — Съжалявам, сър. Не исках…

— Престани да се извиняваш. Стреснах те. Почти го очаквах. — Той направи гримаса. — Но не и да хвърлиш лампата по главата ми.

— Не знаех кой…

— Знам.

Момчето продължаваше да трепери, но се опитваше да го скрие. Трябваше да му даде шанс да спаси гордостта си. Стана и отиде до прозореца.

— Тук е доста задушно. — Отвори го. — Няма въздух. И аз на твое място бих имал кошмара.

Майкъл не проговори веднага.

— Не заради това имам кошмари. Мисля, че го знаете, сър.

МакДъф му хвърли поглед през рамо. Виждаше вените по слепоочията на Майкъл още да пулсират, но той, изглежда, постепенно се успокояваше.

— Да, знам. Но ми се стори подходящо да изкажа онова свое мнение.

— Ще ми зададете ли въпрос за тях?

— Защо да го правя? Не е моя работа.

— Тогава, защо сте тук?

— Аз те поканих в имението. Ако имаш проблеми, моя отговорност е да ти помогна да се справиш с тях. А не мога да го направя, ако не те познавам, Майкъл.

— Джок ме доведе тук — каза той. — Не искам да безпокоя вас.

— Ако мислех, че ме безпокоиш, нямаше да кажа на Джок да те доведе. — Той направи пауза. — Нека изясним това. Аз не ти задавам въпроси и не съм твоя майка.

— Да. — Той се усмихна леко. — Мама не бих замерил с лампата.

— Надявам се, че не. — МакДъф повдигна вежди. — Тук, в имението, определено не е прието да удряме жените.

— Можете да тръгвате. Добре съм.

— Престани да се опитваш да се отървеш от мен. Имам чувството, че не си върша добре работата. Какво прави майка ти, след като се събудиш от някой от твоите кошмари?

— Но вие не сте майка ми — каза Майкъл сериозно.

— Умен си.

Майкъл ококори очи.

— Съжалявам, сър. Но току-що се събудих. Знам, че не е учтиво и дори не е…

— Престани да се държиш с мен така, сякаш съм вещица. Няма да ти отрежа главата.

— Но вие сте стар човек и мама би ми казала, че трябва да съм учтив с вас.

Той настръхна.

— Аз не съм стар.

— По-стар сте от Джок.

— Половината население е по-старо от Джок. Аз съм минал трийсетте, но съм живял повече от пълноценно, което ме прави изключителен човек. — МакДъф видя веселото пламъче в очите на Майкъл. — А ти ме взе за по-стар. Вие, американците, нямате уважение към хората.

— Много ли американци познавате?

— Няколко. Хайде, кажи ми какво прави майка ти, след като те събуди?

— Прави ми горещ шоколад и разговаря с мен.

— Няма да сляза в кухнята и да ти приготвя горещ шоколад, а не се познаваме достатъчно добре, за да започнем някакъв разговор.

— Мога да заспя отново. Не се налага да правиш нищо.

— Глупости. Това тук е странно място и ще ти е необходимо много време, за да се освободиш от напрежението. Мисля, че ще е по-добре да ти помогна да се отървеш от него. Джок ми каза, че играеш футбол.

— Да.

— И аз играех, когато ходех на училище. Ако искаш, можем да отидем на игрището и да поиграем малко и сега. Обзалагам се, че като свършим, коленете ти ще треперят от умора.

— Сега? Посред нощ?

— Защо не? Имаш ли по-добра идея? Хайде, скачай от леглото и си обуй обувките.

Майкъл отметна одеялото. Лицето му се беше озарило от радостно вълнение.

— Игрище? Къде е игрището?

— То е равно затревено място. Намира се на скала в задната страна на замъка и гледа към морето. Моите прадеди са от Високите земи. Някога планинските шотландци мерели силата и уменията си в различни игри. Мястото е подходящо. Мисля, че ще намеря и топка някъде в замъка.

— А ако ритна топката и тя падне от скалата в морето?

МакДъф тръгна към вратата.

— Ами, ще те бутна след нея. Какво друго бихме могли да направим?

 

 

Нат Кели наистина приличаше на миниатюрен Фред Астер, помисли си Софи докато го гледаше да върви към тях. Само че походката му беше по-малко ритмична и по-целенасочена.

— Трябва да действаме бързо — каза той на Ройд още когато беше на няколко метра от тях. — Трябва да сме вътре и близо до офиса, когато захранването бъде прекъснато. — Той я погледна. — Софи Дънстън?

— Да.

— Радвам се да се запозная с вас. Следвайте ме отблизо и правете каквото ви кажа, за да излезем от всичко това живи. — Обърна се и тръгна към сградата. — Ти ще дойдеш ли с нас, Ройд?

— Не. Ще остана навън, в случай че имате нужда някой да ви изкара от цялата тази каша.

— С нас не може да се случи нищо, докато няма захранване. По това време на нощта, в офиса няма никого.

— Отдавна съм научил, че в ситуации като тази не можеш да разчиташ на нищо. Няма нищо сигурно — каза Ройд на Софи. — Последен шанс да се откажеш. Остави Кели да свърши работата.

— И да пропусна възможността да сложа ръце върху диска? Ако му се наложи да прегледа всички дискове и всяко листче, което се намира в сейфа, захранването ще бъде пуснато още преди да е излязъл от офиса. А аз веднага ще мога да кажа дали дискът е там.

— Вярно е — каза Кели. — Но ти може би няма да успееш да излезеш от сградата навреме. Ще зависиш само от себе си, след като претърсиш сейфа. Аз ще трябва да се върна в помещението с камерите, защото ще трябва да изглежда, че през цялото време съм бил там. — Погледна Ройд през рамо. — Освен ако не искаш да рискувам и да я доведа при теб?

— Не — каза Ройд. — Изборът е неин. Не искам да рискувам твоя живот, нито да те загубя като помощник тук, в сградата. Ако видя проблем, аз самият ще вляза и ще я изкарам оттам.

— Няма да се наложи — каза Софи. — Никой не трябва да поема допълнителен риск заради мен. Вие двамата вършете вашата работа и ме оставете да свърша моята. Ще изляза и без вие да…

Тя спря. Бяха изкачили хълма и сградата се простираше пред тях. Триетажната фабрика беше оградена, от всичките й прозорци струеше светлина. Виждаха се три големи камиона, паркирани в двора, а много мъже се движеха напред-назад — явно ги товареха. Тя се опита да потисне студените тръпки, които я полазиха.

— Как ще минем покрай мъжете?

— Ще минем през мазето от другата страна на сградата. Там е по-малко оживено. Има само един човек охрана и той обикновено стои на ъгъла и наблюдава как товарят — каза Кели. — Оставих отключени вратата на мазето и тази на южния вход, когато излязох. — Той се плъзгаше надолу по хълма. — Нещата от мазето отдавна бяха натоварени, така че шансът да срещне някого там не е голям. Вляво е аварийното стълбище, по което ще стигнем до втория етаж. Ще завием наляво и ще изминем около стотина метра, после ще завием надясно и ще изминем още двайсет метра. Разбра ли?

— Да.

— Добре. Не го забравяй. Запомни всяка стъпка от пътя. Защото ще се върнеш сама. Имам инфрачервени очила за теб, но понякога нещата изглеждат различни.

— Никакви фенерчета?

— Ще използваме фенерче в офиса, защото работата там трябва да бъде свършена особено акуратно. Но офисите на втория етаж са все стъклени и не искаме да рискуваме някой да те види в коридора. Щом излезем от офиса, аз ще тръгна по задното стълбище към стаята на охраната на третия етаж, а ти ще се върнеш на двора по аварийното стълбище. Разбра ли?

Тя кимна, като гледаше право напред към извисяващата се фабрика, за да не видят те как страхът й се увеличава с всяка крачка.

— Не трябва ли да имам оръжие?

— Не — каза Ройд. — Може да се изкушиш да го използваш, а ние искаме да избегнем стълкновенията. По-безопасно е за Кели, по-безопасно е и за теб.

— А и не искаш да пратиш по дяволите прикритието на Кели.

— Точно така — каза Ройд студено. — Радвам се, че разбираш какви са приоритетите ни в тази ситуация.

— Нямам никакви съмнения в това. — Бяха почти стигнали до портата, дланите й бяха потни. — И ти ще си тук, до вратата, когато изляза?

— Ще те последвам, ако нещо объркаш. — Той се усмихна леко. — Както каза, не мога да те оставя да пратиш по дяволите прикритието на Кели.

— Нищо няма да объркам.

Господи, надяваше се, че казва истината! Не беше очаквала да е толкова уплашена.

— Чакай тук.

Кели отвори вратата и влезе. Върна се след две минути.

— Охраната на ъгъла наблюдава товаренето. Ти остани тук и го дръж под око, Ройд. Аз ще я вкарам вътре. — Той хвана Софи за ръката. — Наведи се и тичай!

Тя затича.

Десет метра до мазето.

Исусе, светлината беше толкова силна и ако онзи мъж случайно погледнеше назад, просто нямаше как да не ги види. Още само един метър. Бяха вътре.

Тя изпита силно облекчение, обаче Кели не й остави време да си поеме дъх. Задърпа я към вратата на аварийното стълбище.

— Побързай! Имаме три минути до изключването на захранването.

Изкачиха се до шестата площадка за две минути. Кели се огледа бързо наоколо.

— Няма никой в офисите. С малко повече късмет, ще стигнем в офиса преди…

Мрак.

Абсолютен мрак.

— Нямаме късмет — каза Кели, сложи инфрачервените очила и затича по коридора. — Стой близо до мен. Може да нямаме толкова време, колкото мислех. Броячът може би избързва. Трябваше ни само още минута…

 

 

По дяволите.

Ройд се претърколи под една от колите на паркинга, когато чу виковете и видя мъжете от охраната да тичат, объркани, насам — натам. Погледна часовника си. Броячът като че ли избързваше. А ако не можеха да разчитат на него, целият план можеше да отиде по дяволите. Дали не трябваше да влезе след тях? Не, в такава работа винаги трябваше да има човек, който да осигури възможност за бягство. А и беше казал на Софи, че ще трябва да разчита на собствените си сили. Трябваше да си признае, че се надяваше всичко да мине гладко. Софи трябваше да знае, че ако обърка нещо, рискува преди всичко собствения си живот.

Добре, нямаше да ги последва вътре. Щеше да се върти наоколо. Трябваше да намери начин да я измъкне от сградата, ако тя успееше и минеше през тази врата, преди заводът да бъде осветен като коледна елха. Кели беше направил всичко, което можеше, но неговата отговорност свършваше, когато Софи излезеше през тази врата.

А отговорността на Ройд започваше оттам, където свършваше тази на Кели.

Той отново погледна часовника си. Бяха изминали две минути. Оставаха още десет. Започна да изпълзява изпод колата.

 

 

— Още десет минути — прошепна Софи, когато освети с фенерчето ключа на сейфа.

— Тихо.

Кели беше притиснал ухо до стоманената вратичка на сейфа. Ръцете му се движеха прецизно и нежно. „Красиви ръце, дълги и сръчни пръсти“, помисли си тя някак разсеяно. Странно беше да се възхищава на ръцете на човек, който разбива сейфове. Но не беше по-странно от присъствието й тук, където рискуваше живота си.

За Бога, сейфът трябваше да се отвори!

Седем минути.

Тази последна минута като че ли продължи цял час.

Шест минути.

Тя усещаше как сърцето й бие все по-учестено във вдлъбнатинката на гърлото. Хайде. Хайде.

Вратичката на сейфа се отвори! Кели се отдръпна встрани.

— Трябваше ми повече време, отколкото мислех. Имаш само две минути да прегледаш дисковете, ако искаш да се измъкнеш оттук.

— Много благодаря! — Ръцете й се движеха по-бързо, отколкото мислеше, че е възможно. Като че ли сами претърсваха първата кутия с дискове, поставена най-отпред. — Не е тук. — Тя протегна ръце към втората кутия дискове. — Не е и тук, по дяволите!

— Времето почти свърши.

— Не е…

После го видя най-отзад в кутията. Кодирането на Санборн, което обикновено отбелязваше дисковете с данните за РЕМ.

— Намери ли го?

— Не е същият. Не знам дали…

Тя скочи на крака, погледът й претърсваше бързо, почти трескаво, офиса. Трябваше да намери лаптоп, който се захранва от батерии. Видя един в ъгъла и прекоси стаята тичешком.

— Ще го копирам.

Кели изруга.

— Нямаш време.

Тя започна да търси с поглед по бюрото празен диск, на който да прехвърли информацията. Трябваше да направи копие…

— Не съм дошла тук, за да си тръгна с празни ръце.

— Тогава, вземи проклетия диск!

— Ще го взема! — каза тя ожесточено. — Не съм сигурна дали е този, който ни трябва, но е от личните дискове на Санборн. Може и да го използваме. — Погледна през рамо. — Да се измъкваме оттук. Имаш нужда от допълнително време, за да се върнеш и да включиш захранването. Ще изтрия операцията от лаптопа, ще върна оригиналния диск в сейфа и ще набера комбинацията. Ще тръгна почти веднага след теб.

Той погледна часовника си и затича към вратата.

— Най-много три минути, Софи. В противен случай, няма да имаш време да се измъкнеш.

И вече го нямаше.

Зареди, зареди, по дяволите!

Екранът най-после светна!

Изминаха три минути, докато се извърши процесът по копирането. Натисна бутона за изтриване на процеса от твърдия диск, постави оригиналния диск в сейфа и набра комбинацията. И затича по коридора към аварийното стълбище.

По-малко от две минути.

Започна да взема стъпалата по две наведнъж.

Една площадка.

Две.

Четири.

Шест.

И излезе като вихрушка през вратата, която отделяше аварийното стълбище.

Все още разполагаше с една минута. Втурна се към вратата на мазето и рязко я отвори.

Светлината се включи!

— Хайде!

Ройд я сграбчи за китката и я забута към паркинга. Накара я да легне под първата кола, която им се изпречи.

— Ти си идиот. Защо си остави толкова малко време?

— Млъкни! Трябваше да го направя. — Тя едва дишаше. — Изпратих Кели напред. Той имаше достатъчно време да изправи брояча.

— Няма да е добре, ако ни хванат. Надявам се, че всички ще се втурнат вътре, за да проверят сградата.

— Ще можем ли да минем през вратата?

— Не бива да опитваме нито една врата. Видях как охраната се пръсна из района, за да провери дали има нещо нередно.

— А няма ли да ни помогне това, че ще открият, че изключването на захранването е било случайно?

— Ще им трябва време, за да го потвърдят. — Той започна да изпълзява изпод колата. — А дотогава ще трябва да се крием и да се надяваме на най-доброто.

— Тук, на паркинга?

— Не, тук е прекалено открито. Залегни съвсем ниско. Ще отида напред, за да се уверя, че пътят е чист. Ще излезем с тяхна помощ — в една от караваните им.

— Какво?

— Имаш ли по-добра идея?

— Не. — Спомни си колко много хора се суетяха около караваните по-рано същата вечер. — Не съм сигурна, че ще успеем.

— И аз не съм сигурен. Но е най-добрата ни възможност. Не можем да се върнем в сградата, а ако се опитаме да минем през някоя порта, ще ни застрелят. Можем да се надяваме, че Кели се е справил с брояча и няма да предизвикаме подозрение и че ти не си оставила някакви видими следи от нахлуването в офиса.

Дали беше оставила следи? Вярно, тя много бързаше, но се беше опитала да свърши всичко изключително внимателно.

— Не ми харесва тази тишина.

— Не мисля, че това означава проблем.

— По-добре да е така — каза той сериозно и запълзя напред. — Не ми харесва идеята, че могат да ме хванат като мишка в капан.

 

 

„Дотук — добре“, помисли си Софи.

Районът около камионите като че ли беше безлюден. Е, защо не? Предполагаше се, че няма нищо важно в караваните и всички бяха в сградата, за да се опитат да установят какво се беше случило.

— Нагоре.

Ройд й помогна да се качи в една от караваните и я последва. Огледа струпаните мебели.

— Металният шкаф.

Отиде до високия шест стъпки метален шкаф и отвори вратите.

— Лавици, по дяволите! — измърмори той. Бръкна в джоба си и извади връзка ключове.

— Дръж под око района около караваната, докато се отърва от тях.

Тя запълзя към отворената врата на караваната.

— Какво е онова? Джобно ножче?

— Малко подобрен вариант, но основната идея е същата. Какво става вътре?

— Цари голямо оживление. Охраната сякаш е навсякъде…

А един от тях отваряше входната врата на фабриката!

— Побързай!

— Бързам. Остана ми още един рафт. Горният може и да остане.

— Насам идва един от охраната… Не, спря се и заговори с някого вътре.

— Готово.

Той скочи на крака и занесе рафтовете до кожения диван в ъгъла. Сложи ги зад него.

— Няма достатъчно място, за да стоим изправени, но ще можем да се свием вътре на пода.

— Да, наистина няма много място — каза тя, като се сви почти на топка.

Чуваха охраната да говори отвън. И си мислеха: „Продължавайте да говорите. Продължавайте да говорите.“

— А ти никак не си дребен.

— Това е слабо казано.

Той също влезе в шкафа и затвори едната врата. След това хвана другата за пантите и затвори и нея.

— Добре е, че си достатъчно слаба, за да мога да се събера и аз. Сега трябва да стоим много тихо, докато запалят двигателя.

Абсолютен мрак. Безпомощност и страх.

Сърцето й биеше толкова силно, че беше сигурна, че Ройд го чува.

— Всичко е наред — прошепна той. — Тези тук не са много умни, иначе нямаше да оставят караваната без охрана. Има шансове да не я претърсят после.

Тя кимна рязко, но не отговори. Не искаше да направи нищо, което да намали тези шансове.

Пет минути.

Десет минути.

Двайсет минути.

Трийсет минути.

Четирийсет минути.

Вратата на караваната се затвори толкова силно, че металният шкаф се разтресе.

Обзе я облекчение. В следващия миг двигателят зарева. Дали щяха да спрат при входната врата? Не, очевидно им бяха направили знак да минат. Тя се облегна назад, на студения метал.

— Казах ти, че всичко ще е наред — надвика шума на двигателя Ройд. — Кели е експерт. Проверката на спирането на захранването очевидно е минала без подозрение.

— Мразя хората, които казват: „Нали ти казах“.

— Признавам, това ми е недостатък. А съм прав толкова често, че околните наистина могат да започнат да се дразнят.

Той се шегуваше. Бяха като в капан в тясното пространство на металния шкаф, а това въобще не го притесняваше. Искаше й се да го убие.

— Всъщност трябва да сме благодарни, че не спазиха обичайната процедура.

— И как ще слезем от караваната, когато стигнем крайната цел? — процеди тя през зъби.

— Ще импровизираме. Ще измислим нещо.

— Това не ми е в характера. Ти можеш да постъпваш така. Аз имам нужда от план.

— Много добре. Да съставим план. Ти си първа.

— Ще ни открият, като започнат да разтоварват. Трябва да се измъкнем преди това.

— Добър план. А моят е да изчакаме. Или да ги убием, преди да започнат да разтоварват, или да изчезнем, докато разтоварват първата мебел. Накратко, да импровизираме.

— Май няма нужда да питам коя възможност предпочиташ.

— Да, аз съм такова кръвожадно копеле, че не мога да дочакам следващото убийство.

— Не, не исках да кажа това… Ти ме ядоса. Нямам право да те обвинявам за…

— О, за Бога, млъкни! — каза той грубо. — Имаш право да ми кажеш всичко, което искаш, освен онова, което е свързано с чувството ти за вина. — Той промени темата. — Намери ли диска?

— Не, не точно.

— Или си го намерила, или не си.

— Не намерих диска с изследванията върху РЕМ-4, но намерих друг със специалното кодиране на Санборн и му направих копие.

— Защо?

— Исках да видя какво има на него. — Тя направи пауза. — И много се ядосах, че не намерих РЕМ-4. Но дяволите, исках да го намеря!

— Това беше повече от очевидно. Но можеше да стане истинска катастрофа.

— Но ти ме остави да действам.

— А това трябваше да те уплаши. Ако има шанс дори за частичен успех, аз ще те оставя да опитваш. Въпреки обещанието, което дадох на теб и на Джок. Но винаги ще се тревожа за това да те измъкна жива след операцията.

— Никога не съм молила за нещо друго. Не, това не е вярно. Ако някога поставиш сина ми в опасност, аз сама ще те убия.

— Това се подразбира. Всички имаме предел, който не бива да се надвишава. Като че ли всички имаме вграден бутон, който може да бъде натиснат.

— Бутон?

— Онзи, който задейства всяко зло и всяко добро, което се таи в нас. Кутията на Пандора. Нещо или някой, които могат да те накарат да направиш онова, което е необходимо.

— И Майкъл е моят бутон?

— Не е ли така? Всяко добро или зло…

— Предполагам, че е така. Но бях готова да убия Санборн, за да си отмъстя за стореното на моето семейство. Така че, сигурно има и други бутони.

— В твоя случай, бутоните са свързани с хората, които обичаш.

Това беше вярно.

— А какви са твоите бутони, Ройд?

— Чистата омраза.

Тя като че ли беше шокирана. Изкушаваше се да зареже темата, но все пак й се искаше да продължи нататък.

— Омразата е продуктът. А какво предизвиква омразата? Какво я задейства? Гарууд?

— Може би.

— Ройд.

Той мълча един миг.

— Дълго време бях подложен на въздействието на РЕМ-4. Дълго време устоявах. Борех се с него, а това ядосваше Санборн и Бош. Търсеха всякакви методи да увеличат въздействието му, както Томас Рейли правеше с Джок. И на двамата им хрумна голямата идея. Привлякоха ме в Гарууд, като примамиха там по-малкия ми брат, Тод. Прикрепиха го с верига към една стена в Гарууд и всеки път, когато не се подчинявах на инструкциите им, го биеха и не му даваха вода. Това имаше задоволителен психологически ефект върху мен. Много по-голям, сравнен с ефекта на РЕМ-4. За нула време се превърнах в зомбито, което те искаха да бъда. А след това Тод вече не им беше полезен, защото скоро щеше да умре от боя и недохранването. И те го убиха пред очите ми. Аз трябваше да бъда техният последен тест. По онова време те бяха вече доста сигурни в мен. Господи, колко бяха глупави! Това само показва доколко такива като Санборн познават човешката природа. Убийството на Тод беше първата тухла в стената, която те издигнаха около мен. Трябваше да минат още два месеца, но накрая онова се случи.

— Исусе!

— Уверявам те, че Христос няма нищо общо с това. Нито Бош, нито Санборн имат нещо общо с някое божество.

— Исках да кажа… — Не можа да продължи, защото гласът й трепереше.

Той мълча известно време.

— Плачеш ли?

Тя не отговори. Той се наведе и я погали нежно по бузата.

— Плачеш. Предполагам, че трябваше да го очаквам, но всъщност не го очаквах.

— Защо не? — Тя се опита гласът й да прозвучи спокойно, стабилно. — Непрекъснато ми казваш колко съм мека.

Той не отговори веднага.

— Не исках да предизвикам твоето съчувствие. Ти запита и аз ти отговорих. Каквото се случи в Гарууд, наистина се случи, а сега вече всичко е приключено.

Но той все още имаше кошмари, от които не искаше да се излекува, защото те поддържаха омразата в него.

— Не е приключило. — Тя избърса очи с опакото на дланта си. — Глупаво е да се говори така. Ти все още живееш с миналото.

— Не, това сега е нова страница, аз контролирам нещата. — Той направи пауза. — Ти също контролираш нещата. Докато умът и волята ти са твои, никой не може да те победи.

— Знам — каза тя уморено. — Няма нужда ти да ми го казваш. Или може би има. Аз като че ли още имам… Предполагам, че искам да открия този диск повече, отколкото съм готова да призная.

— Ще го намерим. Просто ще обърнем следващата страница. — Говореше абсолютно убедено. — Всъщност може и да успеем да го направим още когато слезем от тази каравана. Искам да се скриеш и да ме оставиш да огледам наоколо. Кели ми каза, че разтоварват караваните на някакъв док. Искам да знам името на кораба, на който качват всичко това. Така ще можем да проследим кораба до мястото, където той отива.

— Ако успеем да излезем оттук, без да ни забележат. Или ако не вдигнеш тревога, като убиеш шофьорите — каза тя сухо. — Какво ще правиш тогава?

— Защо, Софи? — Тя долови веселата нотка в гласа му. — Тогава, просто ще трябва да обърна друга страница.

 

 

— Като че ли всичко е наред — каза генерал Кенет, когато Санборн вдигна слушалката. — Спирането на захранването беше причинено от претоварване на електрическата мрежа. Била е причинена повреда на главното табло.

— А генераторът за спешни случаи?

— Беше изгорял главният разпределител. Угасна всичко в радиус от петдесет мили.

— Това все още не ми харесва.

— Охраната прегледа всеки сантиметър от сградата толкова щателно, все едно го мина с гъст гребен. Няма външни лица, очевидно няма нищо съмнително.

— „Очевидно“ не е достатъчно добре. Сега ще тръгна от дома си и ще дойда сам да проверя.

— Както искаш. Аз само се опитвам да ти спестя ненужното безпокойство.

— Не ти ли хрумна, че това изгасване на захранването се случва в момент, когато онази Дънстън се крие някъде?

— Било е повреда. А ако не е било, трябва да е било направено от вътрешен човек с технически умения, каквито Софи Дънстън очевидно не притежава.

— Не обичам съвпаденията — каза Санборн и затвори.