Анет Бродрик
Когато любовта заговори (9)

Осма глава

Болката! О, Господи, болката го караше да се чувства, като че ли главата му се разцепва. Бореше се да се измъкне от дълбокия сън, като опитваше да разбере защо го боли толкова силно. Какво се бе случило с него?

Застави се да седне на края на леглото. Просто се бе преуморил от работа, това е. Беше силно разтревожен — имаше нещо, което го безпокоеше. Какво беше то?

Нещо в службата му, точно така. Без да знае защо, губеше агенти. Главата му пулсираше толкова силно, че едва му се удаваше да мисли. Може би, ако изпие някакво лекарство, болката щеше да отслабне. Протегна се да запали нощната лампа, но не можа да я намери. Беше по-уморен, отколкото мислеше.

Стана и заобиколи леглото. От антрето се процеждаше достатъчно светлина, за да стигне до кухнята. Всяка стъпка беше…

— Макс? Случило ли се е нещо?

Той се извърна изненадан. В спалнята имаше жена! Коя, по дяволите…

Блесна светлина и заля цялата стая, като почти го заслепи.

— Макс? Какво има? Къде отиваш?

Гласът! Познаваше го. Не за първи път този глас го преследваше. Стаята се завъртя около него, сенки се редуваха с ослепителната светлина… Сенки и светлина… По-тъмно и по-тъмно… Сенки и мъждукаща… светлина. Усети, че пада и въздъхна с облекчение. Най-после се измъкваше от болката…

 

 

— Както вече ти обясних, Мариса, последствията от мозъчните травми могат да бъдат непредсказуеми. Нямам никакво обяснение за случилото се. Не вярвам да се е наранил отново при падането. За щастие, бил е близо до леглото и е паднал върху него. Не мога да обясня защо беше в безсъзнание през изминалите два дни. Подутината на слепоочието му беше спаднала; зениците му се бяха нормализирали. За мен е загадка припадъкът му.

Макс лежеше мълчаливо със затворени очи и слушаше. Съвсем ясно в неговото съзнание изплува мисъл, която му бе убягвала преди.

Бил е наранен. Но сега беше добре. Спомняше си как бе загубил равновесие, когато напускаха риболовния кораб. Спомняше си падането и силната болка, експлодирала в главата му. Спомняше си и потрепери от спомена. Беше заедно с Мариса. По някакъв начин бе убеден, че са женени. Как можеше съзнанието да му погажда такива номера? Нима дълбоко в себе си тайно желаеше да е така?

Чу как вратата тихо се затвори. Бавно отвори очи. Първо видя Мариса, закрила лице с ръцете си, облегната на вратата.

— Мариса… — успя да промълви.

Тя рязко вдигна глава и погледите им се срещнаха. Очите й бяха пълни със сълзи.

— О, Макс! Помислих, че умираш! — Тя се втурна към него и коленичи до леглото. — Не бих могла да понеса да те изгубя отново. Първият път беше като кошмар. Не бих могла да го изживея отново!

Какво бе извършил? Изминалите няколко дни бяха като приказка, в която бе участвал; бе си представял, че има любеща съпруга, че е семеен. Загубата на паметта не можеше да служи като оправдание. Знаеше, че Мариса е измислила историята като прикритие. Бяха я използвали при последната им съвместна акция. Представяха се на семейна двойка, отишла на почивка. Беше измислено добре и бе свършило работа. За беда този път и той самият се беше хванал. Въпросът бе какво да прави сега.

— Извинявай, Мариса.

Тя взе ръката му в своите ръце.

— Моля те, Макс, не се извинявай. Лекарят каза, че понякога се случва така. Как е главата ти?

Той се замисли за миг над думите й и осъзна, че главоболието е изчезнало.

— Чудесно — отвърна с усмивка. — А ти добре ли си? — попита и докосна бузата й.

— Много добре! — разсмя се тя през сълзи. — Защото ти отново излезе от припадъка. — Тя го погледна с престорена строгост. — И без значение колко настоятелен ще бъдеш, повече никакъв секс, докато не се уверя, че няма да ти струва нова криза!

Все пак и това беше нещо. Ако продължаваше да се люби с нея, как би могъл да се справи с обърканите си чувства? Сякаш току-що се бе събудил от прекрасен сън — само за да разбере, че всичко е било наистина.

Независимо от твърдите си намерения да не го прави, отново бе започнал връзка с Мариса. Ала този път тя съвсем ясно му бе дала да разбере, че желае връзката им да продължи.

Нима би могъл да й признае, че няма никаква представа как това може да стане? Можеше да върши добре само едно. Да работи — единствено когато работеше се чувстваше в свои води. Нямаше голям опит с приятелствата. Всички, които му бяха скъпи — родителите, сестра му, дори Джони — бяха мъртви. Дали чувството, което изпитваше към Мариса, бе любов? Нямаше представа. Беше ли готов да започне тази връзка? Преди десетина дни би казал „не“.

Сега не беше сигурен. Сякаш току-що бе направил крачка в бездната и сега висеше във въздуха. Нито едно от изпитаните средства не можеше да му помогне.

— Ще отида да съобщя добрите новини на Хенри — изправи се Мариса. — Сигурна съм, че ще иска отново да те прегледа.

По дяволите, бе му омръзнало да бъде преглеждан! Искаше да се върне към работата си. Имаше да изпълнява задача. Това бе най-важното.

— Кога ще пристигнем в Монако?

— Джордж смята, че ще бъдем там утре сутрин. — Тя се усмихна насмешливо. — Мислех, че не бързаш да стигнеш там.

Той затвори очи. Какво да й каже, което да не прозвучи необичайно? Или поне да не бъде необичайно за влюбен мъж, за какъвто се представяше?

Представяше? Това ли правеше наистина? Или влюбеният мъж бе скрит дълбоко в него и се опитваше да изплува на повърхността?

— Когато разчистя историята с О’Донъл, ще се почувствам по-добре.

— Аз също, особено ако Трой е замесен. Бих искала да разбера защо е отвлякъл Тими. Не мога да схвана смисъла.

— За да отмъсти на сестра ти, нали така ми каза?

— Предполагам. — Тя бързо отмести поглед встрани. Потупа го по ръката. — Ще отида да повикам Хенри. Ти лежи и почивай.

Когато тя излезе от стаята, Макс бавно седна. Виенето на свят бе преминало. Той внимателно опипа слепоочието си. Болеше го, но не много.

И преди беше попадал в трудни ситуации. Щеше да се справи и с тази.

 

 

— Не мога да се отблагодаря за помощта ти, Джордж — каза Макс на другата сутрин, докато се приготвяха да напуснат яхтата.

— Хенри свърши работата, Макс. Радвам се, че ви забелязахме навреме.

— Да, така човек може да повярва и в чудеса, нали?

Накрая Мариса и Макс се разделиха с щедрия домакин и се качиха на моторницата, за да ги откара на брега. Пристанището бе пълно с плавателни съдове — пристигащи и заминаващи. Макс седна до Мариса и се загледа с интерес в морския трафик.

— Променил си се — отбеляза накрая тя. Той се обърна към нея.

— Сигурно ти липсва разкрасената ми физиономия. Синините като че ли поизчезнаха.

— Не е това, Макс. Просто изглеждаш по-затворен.

— Мислех си какво ще правим, когато слезем на брега.

— Знаех си! За теб съвместната ни почивка свърши. Мислиш отново за работата си…

— Да, така е, струва ми се.

— Липсва ми предишният Макс.

Той се усмихна едва-едва.

— Не съм сигурен дали той изобщо съществува.

— Знам. За мен също бе истински шок, но много приятен. Май откритието, че наистина ме обичаш, промени всичко. Когато любовта заговори, всичко е възможно, дори чудесата…

Той размишлява над думите й, докато стигнаха на брега. „Когато любовта заговори…“ Нима това бе променило всичко? Защото вече нямаше чувството, че е съвсем сам на света. Сега свикваше с тази мисъл и тя като че ли му харесваше все повече.

Щом стигнаха кея, двамата моряци им помогнаха да слязат от моторницата и махнаха за сбогом. Мариса погледна към града.

— А сега какво?

— Трябва да се обадя в службата. Да потърсим телефон.

Изминаха няколко квартала, преди да открият телефонна будка. Макс почака няколко минути и когато отсреща вдигнаха слушалката, каза:

— Макс е.

— Уредил съм прехвърлянето ви.

— Няма нужда. Добре съм.

— Което значи?

— Паметта ми се върна. Нямам главоболие. Нуждая се само от няколко дни почивка.

— Ти най-добре знаеш как се чувстваш.

— Така е. Има ли някакви новини за О’Донъл?

— Получихме доклада му. Дава ни информация, която отклонява агентите ни от пристанищата.

— Значи е твърде възможно скоро да пристигне доставка някъде на крайбрежието.

— И моето заключение беше същото.

— Следи ли го някой?

— Би било твърде очебийно. Би ги разпознал. Разчитам на това, че той не знае, че сме по следите му.

— Но той е видял Мариса.

— Има ли причина да смята, че тя ще го издаде?

— Не бих казал. Той знае, че е напуснала агенцията скоро след повишението ми.

— Което би го навело на мисълта, че се обичате колкото куче и котка.

Твърде интересно определение, реши Макс.

— Имах намерение да изпратя Мариса обратно в Щатите. Нямам обаче никаква власт да я принудя, а тя настоява да остане.

— Какъв е проблемът?

— Знаете правилника. Тя вече не е действащ агент.

— Обстоятелствата ни принуждават да заобиколим правилника. Ако не беше Мариса, ти още щеше да търсиш слепешком откъде изтича информация.

Макс добре разбираше кога е победен.

— Ще се обадя, когато осъществя връзката.

— Би трябвало — бе сухият отговор.

Макс затвори телефона и се обърна към Мариса.

— Трябва да наемем кола и да купим карта на района.

— Ние? Означава ли това, че няма да спорим повече дали да дойда с теб?

— Ще постигнем ли съгласие?

— Не.

— Е, тогава ще запазя силите си. Да тръгваме.

Бяха на половината път до бюрото за даване коли под наем, когато до тях безшумно спря черна лимузина. По навик, изграждан в продължение на дълги години, той сграбчи Мариса за ръката и я дръпна по-далече от колата. Но бе закъснял.

— Влизай в колата и дамата няма да пострада — чу той, докато двама мъже, въоръжени с пистолети го напъхваха на задната седалка.

Препъвайки се, Мариса влезе след него. Колата потегли към града. Макс прокле наум. Твърде дълго бе седял зад бюро. В никакъв случай не трябваше да допуска да ги отвлекат!

Мариса вече се беше посъвзела и надничаше през прозореца. Стъклото между предните и задните седалки беше вдигнато и не можеха да разпознаят шофьора.

— Имаш ли представа какво става? — попита тихо Мариса.

— Мисля, че О’Донъл през цялото време е знаел къде се намираме — отвърна той.

— Дали експлозията на кораба има нещо общо с него?

— Никак не бих се учудил.

— Тогава как е разбрал, че сме се спасили?

— Той е един от най-добрите ни агенти. Може би е поставил хора по цялото крайбрежие да следят дали ще се появим. Все пак, когато слязохме от яхтата тази сутрин, не бяхме незабележими.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме, докато разберем какви са намеренията им.

Макс се оглеждаше за някаква забележителност, опитваше се да зърне познат терен, но му бе доста трудно, тъй като не беше идвал в Европа няколко години. Той се облегна назад и зачака какво ще стане по-нататък.

След повече от два часа лимузината мина между две каменни колони и продължи по дълга, лъкатушеща алея към запустял замък. Щом колата спря, вратата до Макс се отвори. Той излезе и се обърна да помогне на Мариса. Мъжът, отворил вратата, им направи знак да се изкачат по стълбите към предната врата. Тя се отвори, преди да стигнат до нея. Жена на средна възраст в униформа на камериерка им кимна и ги въведе в просторна стая.

— Господинът ще бъде тук скоро — произнесе напевно, обърна се и излезе.

Макар самият замък да беше стар, очевидно бе ремонтиран и обзаведен доста луксозно. Картините бяха такива, каквито рядко се виждат извън музеите. Макс чу вратата зад него да се отваря и се обърна. В стаята пристъпи мъж, когото виждаше за първи път, и се отправи към Мариса.

— Благодаря ти, скъпа. Ти постъпи точно както очаквах. Хари ще бъде доволен.

Макс я чу задъхано да произнася:

— Трой!

Значи това беше съпругът на сестрата на Мариса. Към петдесетте, той бе строен и с изискани маниери, които вероятно се харесваха на повечето жени, предположи Макс.

— Къде е Тими? Ти ли го отвлече? Търсих те къде ли не… Знаеш ли…

— Да, знам, скъпа. И трябваше да организирам доста сериозно преследване, докато се решиш да поискаш помощ. — Той се обърна и се насочи към Макс. — Не вярвах, че ще се срещнем, макар да съм слушал много за вас. Казвам се Трой Чейзън, а вие трябва да сте известният Макс Морън.

Макс го погледна открито и вдигна вежда.

— Не знам с какво съм известен. Бихте ли пояснили?

— Ах, Хари не спомена за вашата скромност, която е още една възхитителна добродетел.

— Трой! — Мариса се присъедини към тях. Стояха пред една картина от шестнадесети век. — За какво е всичко това?

— Много просто, скъпа, и — трябва да призная — просто гениално от моя страна. Хари се оплакваше от отвратителния навик на шефа си да осуетява много от доставките през последните няколко години. Решихме да се отървем от гадната муха в нашата супа. Проблемът беше как да я примамим. По една чиста случайност Хари откри, че сестрата на съпругата ми е Мариса Стивънс, бивш агент, с която той някога е работил. В този момент разбрах какво трябва да направя, за да принудя нашия приятел да ни посети.

Мариса се задъха и Макс обърна поглед към нея. Тя пребледня и се втренчи с ужас в Чейзън.

— О, не, Трой!

— Точно така. Винаги съм знаел малката ти тайна, скъпа. Просто съвсем доскоро не знаех кой всъщност е Макс. Беше много лесно да се проверят подробностите, както и времето. Като обмислих всичко това, а и някои забележки на Айлийн, беше много лесно да стигна до правилното заключение.

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите, Чейзън — намеси се Макс. — С какво, по дяволите, я заплашвате?

— Да я заплашвам? С нищо не я заплашвам. Мариса направи това, на което разчитах — доведе те при нас, Макс. Под заплахата — да загуби сина си, Мариса незабавно се обърна за помощ към баща му…