Анет Бродрик
Когато любовта заговори (10)

Девета глава

— Къде е Тими, Трой? — настойчиво попита Мариса.

Макс се бе втренчил в двамата, като опитваше да разбере значението на безсмислената забележка. Мъжът май не беше с всичкия си. За какво говореше той? Мариса бе споменала, че Трой не е баща на сина на Айлийн.

— В безопасност е, Мариса. Засега.

— Как можа да постъпиш така, Трой? Та той е едно невръстно дете! Винаги си бил толкова добър към него! Защо трябваше да преминем през този ад?

— По необходимост, скъпа моя. Нищо повече. Решихме, че Тими ще бъде най-подходящата примамка, която би довела Макс тук.

— Но той не знае! — извика тя. — Не разбираш ли? Той никога не е знаел!

Макс беше забелязал и то съвсем правилно, че в моменти на силен стрес, и по-точно — при опасни за живота обстоятелства, времето сякаш се забавяше, за да даде възможност на човек да възприеме всяко действие около себе си, да го анализира и да реагира в своя защита. Този странен феномен му бе помагал при доста случаи. Този път не можеше да се сети за друга защита, освен сведението, което току-що бе получил.

Действителната сила на новината, чийто смисъл най-после достигна до него, го зашемети. Мариса и Чейзън съсредоточено го наблюдаваха. Мариса забеляза тъга. Чейзън — неопределено учудване.

Когато Макс започна да сглобява отделните парченца, го обзе гняв. Значи всичко е било планирано още от телефонното обаждане на Мариса, когато го помоли за помощ! По някакъв начин те бяха разбрали, че ще опита да я спаси.

Не! Не това беше казал Чейзън. Те мислеха, че е знаел за детето! Мислеха, че то е примамка, която би го довела при тях! Синът му, за чието съществуване той нямаше никаква представа!

— Е, сега съм в ръцете ви. Какво възнамерявате да правите с мен?

— А, да. Веднага хващате бика за рогата, нали? Хари казваше, че не обичате да си губите времето с излишни подробности. Изглежда ви познава добре.

— Спести си глупостите, Чейзън. Какво искате от мен?

— Аз искам да не се месиш в работата ни. Моята задача беше да те доведа, сега от Хари зависи как да се отърве от теб.

— Къде е Хари?

— Боя се, че ще се забави. За нещастие, не бяхме в състояние да отгатнем къде точно ще се появите на брега, тъй че се подготвихме за няколко варианта. Това е причината за отсъствието му. Имаме обаче една хубава стая, където вие двамата ще го дочакате. Той трябва да пристигне до сутринта.

— Искам да видя Тими — обади се Мариса.

— Боя се, че е невъзможно. Още повече, детето само ще се разстрои като те види. Но не се безпокой, двамата с Айлийн ще бъдем чудесни осиновители. Тими вече свикна с нас и сме заедно толкова време, колкото прекарва и с теб. Разбира се, ще се натъжи, като чуе, че майка му е загинала при нещастен случай в чужбина, но той е малък. Ще го преживее.

Чейзън кимна и две горили пазачи пристъпиха в стаята.

— Господата ще ви покажат стаята.

Макс и Мариса мълчаливо последваха едната от горилите по витата стълба, после — по дълъг, добре осветен коридор. Макс хвърли поглед през рамо и, както очакваше, видя, че втората горила ги следва.

Мъжът пред тях отвори една врата и с жест ги покани да влязат. Веднага щом пристъпиха вътре, той затвори и заключи вратата. Макс веднага отиде до прозорците, но откри, че имат решетки. За по-малко от пет минути беше проверил цялата стая дали има втори изход. Нямаше.

Чак тогава се обърна и погледна пребледнялата жена, седнала на стол до незапалената студена камина.

— Имаш ли нещо против да ме осведомиш за това, което не ми е известно? — попита той тихо.

Мариса се извърна и го погледна с изпълнени с болка очи.

— Имах твърдото намерение да ти кажа, Макс. Когато разбрах какво изпитваш към мен, осъзнах, че съм направила голяма грешка, като не ти се обадих, когато научих, че съм бременна. Но аз не знаех, просто не знаех за чувствата ти!

— И кога точно възнамеряваше да ми кажеш? Имам син… на пет години, нали така каза… И да го науча от някакъв плужек, който, без да му мигне окото, планира убийството ми, а ти ме уверяваш, че си искала да ми кажеш?! Кога?

— Опитах, когато работехме в градината на Тереза, но не можех да измисля подходящо обяснение, тъй като вече бях обявила Тими за мой племенник.

— Той знае ли кой е баща му?

Тя поклати глава.

— Тогава как, по дяволите, си му обяснила как се е родил? — продължаваше да я разпъва на кръст Макс. — Дори петгодишните вече не вярват в историята с щъркела!

— Макс, моля те! Аз…

— „Макс, моля те!“ За какво? Молиш ме да не се ядосвам? Да те разбера? Няма ли да ми обясниш колко прекрасна е любовта? Как си го запазила в тайна, щом си ме обичала?

— Да, точно така! — скочи тя от стола. — Мъжът, с когото се любих онази нощ в пещерата, мъжът, с когото заченахме това прекрасно момченце, престана да съществува, щом се върнахме във Вашингтон! Ти вече не беше пламенният и нежен мъж, когото смятах, че съм опознала, а студено и тиранично чудовище!

— За твое сведение, не само нежните мъже, но и студените и тиранични „чудовища“ имат право да научат, че са станали бащи!

— Знам! Не търся извинения за постъпката си. Няма какво да ме оправдае…

— Радвам се, че има поне едно нещо, за което сме единодушни!

С напрегнати тела и осезаем гняв, двамата стояха настръхнали един срещу друг, като боксьори на ринга.

— Когато напуснах, нямах представа, че съм бременна! Почти два месеца бях у сестра си, преди да се усъмня, че нещо не е наред. Отначало смятах, че всичко се дължи на стреса, който бях преживяла. Напуснах работата, която обичах. Пресякох целия континент, за да избягам от мъжа, в когото бях влюбена…

— Стига глупости, Мариса!

— Значи можеш да стоиш тук, да ме гледаш в очите и да твърдиш, че не те обичам?!

— Може би ме обичаш. Няма как да знам какво изпитваш и как го наричаш. Да допуснем обаче, че просто не искам нито частица от чудната любов, която раздаваш щедро. Твърде болезнено е, по дяволите! Когато хвърли в лицето ми оставката си, обърна моята душа наопаки! Бях новак на този пост, свързан с власт и отговорност. Не ми даде никакъв шанс да ти обясня, преди да ме пратиш по дяволите за това, че съм бил егоист. Обвини ме за всичко, което ти е казал или причинил някога някой мъж, като се започне още от баща ти!

— Не бях права — промълви тя.

— Хайде бе! — Той й обърна гръб и закрачи из стаята. Стигна до прозореца, надникна навън, сетне отново се обърна към нея. — Тогава ми даде всички основания да те уволня, но не го направих. Само седях и те слушах. Искаш ли да ти кажа защо? Защото, независимо дали ми вярваш или не, смятах, че след това ще ми дадеш възможност да ти кажа какво мисля аз за ситуацията, за твоите забележки и за самата теб. Но ти не ми даде тази възможност. О, не! Ти напусна точно като кралица, която успешно е смъмрила своя паж. И аз реших да ти дам време да се укротиш. Смятах, че на следващия ден и двамата ще бъдем достатъчно спокойни, за да мога да ти обясня защо исках да работиш във Вашингтон, защо смятах, че трябва да прекарваме повече от свободното си време заедно.

— Когато се прибрах у дома онази вечер, се чувствах като абсолютна глупачка — призна тя. — Наистина много се изложих.

— Ако очакваш да споря по този въпрос, много се лъжеш.

Тя се извърна, бавно отиде до стола и отново седна, като зарови лице в ръцете си.

— О, Макс, забърках такава каша!

Той не помръдна.

— Напълно съм съгласен.

Тя вдигна глава, ужилена от студенината му.

— Ти също не си светец!

— Никога не съм имал претенции да бъда. Но винаги съм правил всичко възможно, за да съм откровен с хората. Имала си почти шест години, за да превъзмогнеш раздразнението си. Шест години, за да се свържеш с мен по телефона, да ми напишеш писмо или да ме посетиш. Шест години, Мариса!

— Знам! Нямаш представа колко нощи съм лежала в леглото, пишейки въображаеми писма, водейки въображаеми телефонни разговори, представяйки си как те посещавам заедно с Тими и ви запознавам…

— Как изглежда той?

Неочакваната смяна на темата я свари неподготвена.

— Моля?

— Въпросът не беше чак толкова труден.

— О! С руса коса е, която с годините потъмнява. А очите му са кехлибарени като твоите. — Макс се извърна с гръб към нея. — Среден е на ръст, малко слаб, жилав… Доста е палав. Той е…

— Защо не ми каза за него? — попита той тихо, все още с гръб към нея.

— Не знаех как! Как да кажеш нещо такова: „Ти може би не си спомняш за мен, но…“ Или: „Изненада!“ Или пък още: „Между другото, Макс, обичаш ли децата?“ Или…

— Няма значение — прекъсна я той, обърна се и я изгледа с презрение. — Схванах.

Тя избухна в ридания.

— По дяволите… бях решила… да не… плача. Не съм… плакала откакто… открих, че той е… изчезнал… Напомних си, че съм… професионалист и ще… го открия… на всяка цена!

— Дори ако това означава да помолиш за помощ мен?

— Да! Искам да кажа, не… Отначало нямах намерение да се обърна към теб. Само че… когато видях Трой да разговаря с Хари и… чух какво казаха… и разбрах, че нещо драстично не е наред… и че Трой е замесен в нещо много по-лошо, отколкото можех да си представя… и че Хари е част от него, а ти имаш доверие в Хари и…

Той се приближи до нея.

— Добре, добре, седни. Права си. Вярвах на Хари, както на всеки друг агент. Той щеше да бъде един от последните, в които бих се усъмнил. Може би ти спаси живота на много хора, като ме предупреди.

— Да, но може да платиш със своя живот, именно защото те предупредих!

— Живял съм с този риск в продължение на години. Той е част от работата ми.

Тя отчаяно огледа стаята.

— Сега какво ще правим?

Той погледна масивното легло.

— Ще поспим.

— Сериозно ли говориш?

— Не бих могъл да бъда по-сериозен. Когато Хари пристигне, трябва да бъдем готови. Това означава, че трябва да сме отпочинали и нащрек. Има едно обстоятелство, което е в наша полза — според Чейзън, Хари възнамерява да представи смъртта ни като нещастен случай. И това ни дава малко повече възможности да объркаме плановете им.

— Смяташ ли, че Тими е тук?

— Честно ли искаш да ти отговоря? Не, не смятам. Чейзън просто е искал да повярваш, че е отвлякъл Тими. Но никак не бих се изненадал да науча, че след като си пристигнала тук, Тими е бил върнат при сестра ти.

— Тя щеше да ми каже!

— Как?

— Не съм мислила за това… Бих могла да й се обадя и да попитам. О, само ако знаех, че той е добре, щях да се успокоя! Само мисълта какво би могло да му се случи ме ужасява!

— Е, тъй като любезният ни домакин явно е сметнал, че не е много удачно да остави телефон на наше разположение, засега ще трябва да оставиш тази идея. — Той приближи до леглото и свали покривката. — Ще имаш ли нещо против да спим заедно? — попита, без да я поглежда.

— Аз, ъъъ… Не, разбира се, че не. Аз…

— Давам ти честна дума, че няма да те докосна.

— О!

Докато говореше, той свали ризата си, но последният й едносричен отговор го накара да спре и да я погледне през рамо.

— По дяволите, като че ли си разочарована!

— Не, не е това. Просто си мислех за онези дни на яхтата, когато отношенията ни бяха съвсем различни.

Преди да отвърне, той събу обувките и свали панталона си.

— Причината да се държа по този начин на яхтата — каза той, докато се настаняваше в леглото, без да я поглежда, — е много проста. Страдах от амнезия. Чух лекарят да говори за мен като за твой съпруг и помислих, че сме женени.

Тя изумено се втренчи в него.

— Искаш да кажеш, че през цялото време си мислел…

— Мислех, че сме на почивка. Нещо като втори меден месец. Изглеждаше ми логично и се връзваше с обстоятелствата. И ако добре си спомняш, ти не ме отблъсваше.

Тя съблече лятната рокля, събу сандалите и се приближи от другата страна на леглото. Макс вече знаеше, че дъщерята на Джордж има доста предизвикателен стил в избора си на бельо. Затвори очи, докато тя се промъкваше в леглото до него.

— Макс?

— Какво?

— Никога не съм изпитвала желание да те отблъсна. Никога!

Защо бе решила точно сега да му съобщи тази новина? Той се обърна с гръб към нея и оправи възглавницата си.

— Макс?

— Какво?

— Утре и двамата може да бъдем убити.

— Бих казал, че шансът наистина е много голям.

— Нима ще заспим, настроени един срещу друг?

— Не ме интересува как смяташ да заспиш. Просто го направи!

— Макс?

— Какво?!

— Не съм искала да те нараня…

— О, Мариса! След признанието ти всичко е наред, така ли?

— Обичам те, Макс… — Той мълчеше. — Вярвам в любовта. С цялото си сърце. Вярвам, че когато любовта заговори, се случват чудеса. Предчувствам, че ще стане чудо!

— Тогава обичай, докато утре настъпи чудото, и може би ще оживеем, за да разкажем как се е случило на внуците си.

И двамата замълчаха, замислени над последната му забележка.

— Макс, прегърни ме! Поне за малко… Ако трябва, представи си, че си пак женен за мен. Просто не искам да се чувствам самотна…

Той усети молбата в гласа й и изстена на глас. Тази жена притежаваше проклетата способност да го върти на малкия си пръст. Никой, никога не бе имал тази възможност — нито преди, нито сега!

Обърна се и я прегърна. Лежаха мълчаливо няколко часа, като се питаха какво ли ще им донесе утрешния ден.

Мариса се сгуши в прегръдките му. Беше й толкова приятно да бъде до Макс, а тялото й следваше всяка извивка на неговото, сякаш бе правено за него. Ръката му я обгръщаше и я притискаше към тялото му.

По дяволите, що за момент да открие, че е баща? Не бе попадал в толкова опасна ситуация от години. Беше започнал да губи тренинга си. Съзнаваше го от начина, по който ги бяха хванали и довели тук. Не беше вече млад и много добре го съзнаваше.

Винаги досега, при изпълнение на задачите си, знаеше, че може да бъде убит. Но какво от това? Един ден всички умират. Междувременно правеше това, което му е приятно.

Сега, за първи път през живота си чувстваше силно желание да живее, поне докато види сина си. Имаше син. Тими. Дали името му всъщност беше Тимоти? Той се зачуди защо Мариса бе избрала това име. Не че искаше да е кръстен на него. Максимилиан бе твърде дълго. Той никога не беше използвал пълното си име. Знаеха го само няколко души или пък мислеха, че това е фамилното му име.

Опита да си представи Тими. Дали Мариса носеше негови снимки? Дори да носеше, сега едва ли бяха у нея. Тими… Неговият син… Техният син… Постепенно Макс се унесе и потъна в сън.

 

 

Тя се размърда в прегръдките му и предизвика незабавна реакция у него. Не че имаше намерение да прави каквото и да било, но поне знаеше, че все още е жив. Ако зависеше от него, щеше да приключи с работата в следващите няколко часа и да се върне в Щатите.

Искаше да живее! Може би твърдата му решителност щеше да увеличи шансовете им да оцелеят.

— Макс? — промърмори тя сънено.

— Да? — Той несъзнателно стегна ръката си около кръста й.

— Щастлива съм, че съм с теб. Липсваше ми толкова много през последните години! Дните, които прекарахме заедно на яхтата, бяха най-щастливите в живота ми. Наистина беше като меден месец.

— Знам. И аз мислех за това. Има ли вероятност да забременееш? Не те пазех.

— Не, няма такава вероятност, Макс.

На вратата се почука. Макс скочи от леглото, грабна панталона си и бързо го обу.

— Да?

— Господин О’Донъл нареди да ви заведем долу — беше отговорът.

— Дайте ни пет минути.

— Ще му предам.

Макс се обърна към Мариса.

— Времето не е много. Използвай банята първа.

Тя се измъкна от леглото и побърза към съседната стая. След две минути излезе и започна да се облича, а той се запъти към банята. Погледна се в огледалото и потърка брадата си. Нямаше време да се обръсне. Трябваше да слезе в този вид.

Когато се върна в спалнята, Мариса беше облечена и вече го чакаше. Почти веднага чуха ново почукване по вратата. Тя потърси ръката му.

— Готови сме — каза Мариса и пое дълбоко дъх. — Ще се справим. Винаги сме били добър екип. Няма причина да не успеем и този път!