Анет Бродрик
Когато любовта заговори (5)

Четвърта глава

Горе, в една от стаите на Тереза, Макс лежеше в тясното легло, неспособен да заспи. Тупа и оправя възглавницата си, докато перушината едва не се разхвърча наоколо. Преди часове бе отметнал завивките, за да може лекият вятър да разхлади горещото му тяло.

Мислеше единствено, че има нужда от сън. По дяволите, бе спал само няколко часа, откакто Мариса му се обади преди… Колко нощи беше? Две? Три? Като че ли беше преди сто! Нуждаеше се от сън, по дяволите! Не искаше да мисли за Мариса, която, той беше абсолютно сигурен, спеше дълбоко в стаята отсреща.

Мислеше за разговора им в градината. Не вярваше, че ако тогава й бе признал чувствата си, тя би постъпила другояче. От това, което бе научил за нея в нощта, когато едва не ги убиха, много добре разбираше защо тя не бе съгласна да получава заповеди от него. Беше потискал спомените от онази нощ в продължение на години — докато Мариса му се обади. Сега не можеше да ги прогони от съзнанието си. Със затворени очи той отново преживя поредицата от събития.

Всичко вървеше по плана, когато изведнъж разбра, че е обграден. Трима мъже напредваха бързо право към него. Нямаше начин да се справи и с тримата. Изстрелът й, прозвучал някъде от подножието на скалите, ги изненада и след няколко минути Макс тичаше към нея, измъкнал се от засадата, която щеше да му струва живота.

В този момент настъпи приливът и ги хвана в клопка в подножието на скалите. Докато търсеше път да се измъкнат нагоре по отвесните скали, той попадна на скрития вход на пещера. Надяваше се, че ще ги изведе над нивото на водата, което, както ясно се забелязваше, напълно заливаше входа. Нямаха друг избор, освен да проучат пещерата и да се надяват, че ще открият спасителен изход.

Най-живо се беше запечатала в паметта му готовността на Мариса да го следва навсякъде. Никога през живота си не бе срещал толкова смела жена.

Той вървеше по тесния проход, окуражен от свежия въздух, който долавяше. Когато се озоваха във вълшебно блещукащата огромна зала, му се стори, че е попаднал във филм на Спилбърг. Очакваше всеки момент да се появи езеро с плаващ по него пиратски кораб.

Когато осъзна, че са се измъкнали, че са в безопасност, го обзе такова облекчение, че едва се задържа на крака. Бяха успели, благодарение съобразителността на Мариса!

Спомняше си, че я сграбчи в прегръдките си в желанието да й покаже какво изпитва, но бе доста объркан от страх, сексуално желание, радост… Заля го всепоглъщаща вълна от чувства, които винаги бе сдържал.

Когато възвърна част от здравия си разум, вече бе твърде късно. Целият му професионализъм бе отишъл по дяволите. Макс се бе любил с нея!

Дори сега потрепери при спомена. Каква глупост бе извършил! Можеше да търси каквито си иска обяснения, но фактът, че беше забъркал страхотна каша, си оставаше.

И сякаш това не бе достатъчно, беше направил още по-голяма глупост, като изкара на бял свят цялата мръсотия за детството си. Защо й бе разказал всичко?

Макар тя да бе много учтива, бе сигурен, че я е отегчил. Но го бе изслушала… И той бе почувствал огромно облекчение, като след най-пълноценна любовна нощ. Следващите часове щеше да помни до края на живота си. Съвсем съзнателно бе решил да й покаже безкрайната си обич към нея.

Чувствата го заляха, сякаш всичко се случваше отново…

 

 

Сгушена до него, тя отвръщаше на неговите ласки, сякаш съвсем точно знаеше желанията му. Почувства с грубите си длани гладката й като коприна кожа. Обхвана гърдите й, устните му бавно се плъзнаха надолу и той нежно докосна с език изящното зърно.

Тя леко изстена, нейните движения изложиха гърдите й на все по-страстните му ласки. Ръцете й се плъзгаха по тялото му в нежна милувка, докато страстта избухна и го обхвана целия. Първия път желанието му бе така силно, че беше успял да го удържи за съвсем кратко. Въпреки нарастващата си възбуда, сега искаше да се наслади докрай и продължи бавно да изследва с устни всяко кътче от тялото й, докато тя започна конвулсивно да тръпне в прегръдките му.

Когато най-после проникна в нея, и двамата бяха изгубили власт над телата си. Облада я силно, но бавно… Подари й шепи от звездите, които блещукаха в нощното небе над тях. Сдържаше страстта си, твърдо решен да й достави удоволствие колкото е възможно по-дълго.

Когато вече не можеше да се владее, той навлезе дълбоко в нея и я притисна към себе си с дива, необуздана страст…

Бяха заспали за известно време. Не знаеше какво го събуди… Може би поместването на скални късове, може би процеждането на камъчета и пръст от отвора високо над тях. Той отвори очи и се огледа. Сведе поглед към Мариса, сгушена в прегръдките му.

Лежеше и я наблюдаваше с мисълта, че тя е най-красивото същество, което бе виждал някога… Беше сигурен, че ще я обича до края на живота си.

И така, какво, по дяволите, би могъл да стори? Сълзливият му разказ за миналото сигурно я бе отегчил безкрайно, макар да не се държеше като отегчена, докато я любеше. Никога през живота си не беше любил толкова нежно и не бе получавал в замяна такава нежна любов. При мисълта за току-що случилото се помежду им в очите му проблеснаха сълзи. Изпитваше чувство на пълнота и обновление… Сякаш притежаваше всичко: професионален и личен живот. Личен живот, който ще бъде достоен за Мариса, разбира се.

Тя се размърда и отвори очи. Видя, че е буден и бързо се огледа наоколо.

— Нещо нередно ли има?

Господи, той се чувстваше прекрасно!

— Не. Доколкото виждам всичко е на място. — Погледът му нежно се плъзна по крехкото й тяло.

Тя се усмихна сънливо и доволно.

— Знаеш ли — каза й нежно, — почти нищо не знам за теб. Излях си душата. Разкажи ми и ти за себе си.

Тя плъзна ръка по гърдите му.

— Какво по-точно?

— Какво те накара да избереш тази професия?

— Предполагам, исках да науча как да се защитавам, как да се грижа за себе си, как да изпълня клетвата, която си дадох като малко момиченце да не разчитам на никого, освен на себе си.

— Единствено дете ли си?

Тя отрицателно поклати глава.

— Имам две по-малки сестри.

— Къде са те сега?

Тя не отговори веднага.

— Джули живее в Калифорния, а Айлийн — в Сиатъл.

— Как премина детството ти?

Тя въздъхна.

— Учех се да бъда колкото може по-незабележима. Когато баща ми беше пиян, а това се случваше почти всеки ден, той се връщаше вкъщи в непредсказуемо настроение. Имаше ужасен характер и аз и сестрите ми се страхувахме до смърт от него. Никога не знаехме какво би могло да го вбеси, какво да правим или да не правим. Щом чуехме пикапа му да приближава, избягвахме и се скривахме. Спомням си веднъж, когато не бе на себе си и удари майка ми. Тя падна върху масата и удари главата си в ръба. Сега си давам сметка, че баща ми помисли, че я е убил. Не го бях виждала толкова уплашен. Не си спомням колко голяма бях тогава… Май още бях в основното училище… Но си спомням, че бях много разтревожена за мама и доста смутена, защото пристигна линейка да я откара в болницата заедно с баща ми и съседите започнаха да се стичат, за да разберат какво се е случило. Не исках да научат, че баща ми я е ударил. Така че измислих историята, че мама се е качила на стол, за да вземе нещо от полицата в кухнята. Казах, че е паднала… и какъв късмет, че татко е бил вкъщи, за да се погрижи за нея. — Тя поклати глава. — Винаги измислях разни истории за баща си. В училище пишех възторжени съчинения какъв прекрасен баща имам, как ни води навсякъде и ни купува подаръци. Бях си измислила напълно митичен баща.

— Той започна ли да се държи по-различно след злополуката с майка ти?

— За кратко. Започна да се връща по-рано, веднага след работа, без да се отбива в кръчмата за няколко чашки. Но беше все така раздразнителен. Джули обичаше да казва, че е много последователен: винаги беше ядосан.

— Хрумвало ли е на майка ти да го напусне?

— Когато пораснах, веднъж повдигнах този въпрос. Започнах да работя след училище, веднага щом се съгласиха да ме наемат. Спестявах пари, докато реших, че съм събрала достатъчно. Отидох вкъщи и ги дадох на мама. Казах й, че сега можем да го напуснем и да започнем отначало някъде другаде. Никога няма да забравя изражението й. Беше шокирана от предложението. Каза, че го обича. Че винаги ще го обича. Че не може да си представи живота без него. Предполагам, беше права. Той почина при автомобилна катастрофа, когато бях на седемнадесет. Не бе успял да вземе завоя, колата излязла от пътя и се блъснала в дърво… Мама почина след шест месеца. Винаги съм смятала, че тя престана да живее в мига, в който той загина. Просто тялото й се предаде след шест месеца.

Няколко минути и двамата мълчаха, после Макс попита:

— Какво стана с теб и сестрите ти след това?

— Прибра ни по-голямата сестра на мама. Тя живееше на около осемстотин километра от нас, така че трябваше да напуснем дома си. Всъщност за мен нямаше особено значение къде ще живеем. Просто исках да избягам от града, където всички ни познаваха и знаеха, че баща ми е бил пиян, когато е катастрофирал.

— И продължи образованието си в колеж.

— Да. Леля ми и съпругът й предложиха да изпратят и трите ни в колеж. Аз отказах. Бях решила сама да се грижа за себе си. Не исках да бъда зависима като мама. Работех на две места и с помощта на няколко стипендии успях да продължа образованието си.

— Току-що бе завършила, когато дойде да работиш в агенцията.

— Точно така.

— Доколкото си спомням, държеше се доста предизвикателно.

— Да, с теб!

— Защо именно с мен?

— Защото ти мислеше, че не мога да се справям с работата си и че някой ще трябва да ме защитава.

— А се случи точно обратното — тази вечер ти ме защити. Нямаше да съм тук и да те държа в прегръдките си, ако не бе рискувала живота си, за да спасиш главата ми.

Тя плъзна ръка по бедрото му.

— Да не говорим за другите части на тялото ти.

— Трябва да ти кажа, че си ужасно развратна… Но искам да знаеш колко много ценя това твое качество.

Двамата се разсмяха и, развеселени, постепенно превърнаха шегата в чувствено удоволствие. Удоволствие, отново споделено изцяло.

 

 

Оживелите отпреди шест години спомени със сигурност не му подействаха приспивно. Макс стана от леглото и отиде до прозореца. Как, по дяволите, се надяваше да заспи, когато трябваше да се бори с подобни спомени! Той взе пура от нощното шкафче и я запали. Дръпна няколко пъти, докато крайчето засвети в тъмнината…

… Прекараха заедно една-единствена нощ, без да знаят какво ще им донесе утрото. Щом съмна, те предпазливо се върнаха до входа на пещерата. Очакваше ги безбрежна пясъчна шир и никаква следа от преследвачите им.

Накрая успяха да стигнат до скритата кола и да се върнат в базата. Когато Макс се обади на човека, чието място по-късно зае, му бе наредено да прекрати изпълнението на задачата и да се върне незабавно.

Чудеше се дали тя съжалява, че му е разказала за баща си. Бе усетил болка в гласа й и бе почувствал твърдото й намерение да не бъде като майка си. Тя наистина не приличаше на майка си. Не можеше да си представи, че Мариса би позволила на някого, бил той мъж или жена, да се отнася грубо с нея.

Но бе разбрал, че тя се страхува от обвързване и лесно би могъл да я уплаши, ако й признае сериозните си намерения.

Беше изненадан от себе си. Трябваше да бъде много внимателен, деликатен и тактичен, ако иска да я задържи. Тя обаче напусна, без да успее да разговаря с нея…

Пурата опари пръстите му и го върна в настоящето. Той бързо я угаси и се върна в леглото. Трябваше да поспи. Беше толкова изморен, че едва се държеше на крака и въпреки това мозъкът му отказваше да изключи.

Имаше нужда от… Няма значение от какво имаше нужда. Няма значение, че тя се намираше само на няколко крачки, в стаята отсреща. Няма значение, че тялото му болезнено копнееше за нея…

Няма значение… Няма значение… Няма значение…