Анет Бродрик
Когато любовта заговори (7)

Шеста глава

— Хей, добре ли сте? — чу се глас от моторницата.

— О, Макс! — прошепна тя. — Дано се справя и успея да запазя живота и на двама ни.

Тя се обърна и махна на спасителите им. Наведе се над Макс, като се опитваше да го защити от яркото слънце, докато проверяваше пулса му. Сърцето му биеше по-бавно и ритмично и тя се поуспокои.

Малката моторница се изравни с тях. Един мъж скочи в тяхната лодка и я прикачи към моторницата, после махна на колегите си да се насочат към яхтата.

Мариса знаеше, че трябва веднага да измисли някаква история, която да звучи правдоподобно и същевременно да не издава самоличността им. Спомни си последната им акция и реши, че тогавашната легенда ще свърши работа и сега.

Нямаше нужда да подправя облекчението си, когато каза към мъжа, който пътуваше с тях:

— Не знам как сте ни забелязали, но наистина съм ви много благодарна! Наложи се съпругът ми и аз да изоставим нашата платноходка. Той си удари главата, точно когато я напускахме. — Обърна се към Макс и сложи ръка върху здравата половина на лицето му. — Надявам се, че е добре.

— Не се тревожете, госпожо. Ще бъдем на яхтата след няколко минути. На борда има лекар.

Новината наистина беше добра.

— Аз съм Мариса Чапмън… А това е моят съпруг Макс — излъга тя с усмивка. — На почивка сме тук, в Средиземноморието, и прекарвахме чудесно до миналата вечер, когато в наетата от нас платноходка зейна огромна дупка и трябваше да напуснем борда. — Тя потърка чело. — Ще настъпи такава бъркотия при покриването на щетите, изплащането на заемната такса и всичко останало… — Надяваше се, че прилича на объркана жена, която не може да се оправя без съпруга си. — Винаги Макс се занимаваше с тези неща, нали разбирате… — добави за по-голяма правдоподобност и сведе поглед. — Не знам какво бих правила без него.

Щом изрече думите, осъзна колко много истина има в тях. Сякаш я обхвана някакво прозрение. Нямаше представа какво би правила, ако не изпитваше увереността, че Макс е някъде на този свят, осъществява намеренията си и е именно такъв, какъвто е.

Бе избягала именно от тази сила, воля и целенасоченост. Чувстваше се застрашена. И все пак, сега, когато той бе безпомощен, тя осъзна, че предпочита другия Макс. Искаше да го види отново силен, да чуе как рязко издава заповеди и нетърпеливо очаква да бъдат изпълнени.

През изминалите години се беше променила. Вече не се чувстваше застрашена от мъжете, които срещаше. Сведе поглед към Макс и, усетила уязвимостта му, пожела да го предпази от всякакво зло, докато излезе от безсъзнание и възвърне способността си да се защитава сам.

— Откъде сте?

— От Канзас Сити, щата Мисури. От Средния Запад.

Мъжът кимна. Чапмънови от Канзас Сити, напомни си тя. Трябваше да каже на Макс веднага щом дойдеше в съзнание.

Когато стигнаха до яхтата, Мариса осъзна, че е изнервена до крайност. Молеше се ударът да няма сериозни последици и Макс скоро да дойде в съзнание.

Щом се качиха на борда, ги посрещна изискан мъж, облечен в къси панталони и риза.

— Добре дошли на борда на „Темпис“. Аз съм Джордж Олсън от Сан Диего, Калифорния — рече той с усмивка. — Но откакто съм пенсионер, не прекарвам много от времето си там.

Той стисна ръката й, докато морякът, пътувал с нея, ги представи, преди да помогне на другите да пренесат Макс.

Мариса проследи с поглед как го преместиха и се обърна да ги последва.

— Представям си колко сте разтревожена — спря я Джордж с усмивка. — Нека ви покажа каютата за гости, където ще се настаните със съпруга си, докато ви върнем на брега. — Очевидно опитвайки се да я поуспокои, той продължи да говори, като задържа вратата, за да й направи път да мине: — Тъй като имам проблеми със здравето, на борда има висококвалифициран лекар, който ви очаква, за да прегледа и двама ви.

— О, аз съм съвсем добре — побърза да го увери тя. — Само съм малко жадна.

Мариса огледа обзавеждането на яхтата. Никога не бе виждала такава елегантност. Преминаха през великолепен салон и продължиха по коридора. Домакинът спря пред една отворена врата и се отдръпна, за да я пусне пред себе си.

Ако това бе каютата за гости, тя се запита как ли изглежда апартаментът на собственика! Но не можа да огледа всичко. Погледът й се спря на леглото, където лежеше Макс. Преглеждаше го мъж в бяла риза и къси панталони и Мариса предположи, че е лекарят. Щом я чу да влиза, той вдигна поглед.

— Очевидно има мозъчно сътресение. Имате ли представа откога е в безсъзнание?

— От снощи. Не знам точно кога се случи. — Никак не й беше трудно да изглежда разтревожена и безпомощна. — Не знаех какво да правя. Беше ужасно. — Тя се втренчи в Макс. — Ще се оправи ли?

— Черепните травми са непредсказуеми. Засега мога само да го наблюдавам. Идвал ли е изобщо в съзнание?

— Не… — Тя се извърна, засрамена от сълзите, изпълнили очите й.

— Ще изпратя стюарда да ви донесе нещо за ядене, госпожо Чапмън — намеси се любезно Джордж. — Знам, че е тежко изпитание за вас. — Тя кимна мълчаливо. — Защо не вземете един душ, докато ви намеря дрехи да се преоблечете? Има няколко неща на дъщеря ми, макар че в момента е в колежа. Сигурен съм, че тя не би имала нищо против да ползвате някои от дрехите й, както и останалите й вещи.

Мариса огледа облеклото си и се намръщи. Панталонът й бе скъсан на коляното, а на рамото й имаше огромна дупка — очевидно пуловерът й се бе закачил някъде.

— Благодаря. Високо ценя помощта ви.

— Няма защо, няма защо. Просто се радвам, че ви забелязахме.

Той се обърна и излезе от стаята. Лекарят пристъпи към нея.

— Бих искал да прегледам и вас.

Тя послушно седна. Щом приключи, той кимна.

— Малко храна и почивка ще ви се отразят добре. И двамата сте имали късмет.

Тя си спомни пламъците, окъпали в светлина нощното небе, и потрепери.

— Да, знам.

Той я потупа по рамото.

— Вземете душ, поспете и ще се почувствате по-добре.

Той излезе от стаята и безшумно затвори вратата. Едва тогава тя се приближи до леглото и седна на ръба.

— О, Макс! — Тя взе ръката му в своите ръце. — Моля те, не се предавай!

Остана седнала на леглото, докато дойде стюардът с поднос и малка купчина дрехи.

— Благодаря — каза Мариса и пое дрехите, а той остави подноса на близката масичка.

Тя влезе в банята и за първи път се погледна в огледало. С право мислеха, че не е добре! Косата й стърчеше на всичка страни, сякаш току-що бе слязла от електрическия стол. Челото, носът и бузите й бяха силно зачервени, макар кожата й да бе толкова бледа, че изглеждаше почти зелена!

Тя извърна поглед от неприятното отражение, свали дрехите си и влезе под душа. Усети как успокояващата му топлина отпуска напрегнатите й мускули.

Когато се изсуши, вече се чувстваше по-добре. Разгледа донесените дрехи и намери бельо, достатъчно еластично, за да й стане. Къси панталони и блуза без ръкави завършиха тоалета й. Върна се в спалнята и се зае със салатата, оставена за нея на подноса. Когато привърши, едва държеше очите си отворени. Легна до Макс и мигновено заспа.

 

 

Къде ли се намираше? Макс премигна, като опитваше да фокусира погледа си. По дяволите, имаше страхотно главоболие — махмурлук от най-висока класа — и имаше проблеми със зрението. Най-после разбра, че е нощ. Нищо чудно, че не виждаше. Той леко се надигна, опитвайки да облекчи болката в главата си. Изстена тихо.

— Макс? — чу нежен шепот до себе си и се обърна. — О, Макс, ти си буден. Как се чувстваш?

Той понечи да отвърне и едва сега си даде сметка, че устата и гърлото му са така пресъхнали, че не може да преглътне. Отгатнала желанието му, тя взе пълната с вода чаша от нощното шкафче и му я подаде. Той навлажни устни и бавно пресуши чашата, като се наслаждаваше на всяка глътка.

— Лекарят остави някакви хапчета в случай, че имаш болки.

— Лекарят?

— О, разбира се! Та ти нямаш представа къде се намираме!

— Не — призна той. Взе таблетките, глътна ги и й подаде чашата.

— О, Макс, толкова се тревожех! Ти си удари главата, когато напускахме риболовния кораб. Всичко стана много бързо. Не можах да сигнализирам навреме, че си се наранил, лодката вече се беше отдалечила. Слава Богу, успяхме да напуснем кораба преди последната експлозия. Надявам се, че и другите са успели да се спасят.

Няколко минути той размишлява над думите й, като опитваше да ги проумее.

— Лекарят каза, че през следващите няколко дни не трябва да говориш много. Както се оказа, собственикът на яхтата се е насочил към Монако, така че няма да бъдем много далеч от първоначалната си цел. — Тъй като той не отвърна, тя продължи: — Тук, на яхтата, казах, че сме на почивка и отиваме в Ница. Надявам се, че закъснението няма да ми попречи да настигна Трой и да разбера дали знае къде е Тими. Мислиш ли, че ще си достатъчно добре, когато пристигнем там, за да се срещнем с Хари О’Донъл? Да изпратя ли кодирано съобщение в службата ти и да поискам помощ?

Макс затвори очи. Бе твърде объркан, за да следва мисълта й. Ще си почине. Може би на сутринта ще успее да разгадае смисъла на думите й.

Мариса дълго време не откъсна поглед от него. Изглежда таблетките свършиха работа. През останалата част от нощта той спа, без да помръдне.

 

 

Следващия път, когато Макс се събуди, стаята бе обляна в слънчева светлина. Беше сам. С предпазливи движения стана от леглото и се отправи към банята. Изми се и с недоумение се загледа в огледалото. Явно не се беше бръснал от няколко дни. Едната страна на лицето му бе подута и посиняла. Мълчаливо се втренчи в отражението си, което му отвърна със същия поглед.

Казваше се Макс.

Останалата информация, която му бе дала жената снощи, беше объркана в главата му. Пътуваха към Монако. Опитваха се да открият някого, който се казваше Тими. Очакваше се да има неприятности с някакъв О’Донъл. В момента беше на почивка.

Имаше още нещо — за кодирано съобщение. Какво ли означаваше това? Коя ли бе жената, споделила леглото му през нощта?

Пулсиращата болка в главата му се усили. Трябваше да легне.

Когато стигна до леглото, вече се чувстваше изтощен. Легна и затвори очи. Докато се унасяше в сън, чу гласове точно пред вратата.

— Ще прегледам съпруга ви, Мариса, макар да съм убеден в думите ви. Съгласен съм с вас, че сега, когато вече се е събудил, бихме могли да бъдем по-спокойни. Наистина се радвам на новината.

Твърде уморен, за да може да разговаря, Макс остана със затворени очи и отново се унесе в сън.

Тя се казваше Мариса. И беше негова съпруга.

На следващия ден Макс се почувства достатъчно добре, за да излезе на палубата с останалите. Седеше там, наблюдаваше, слушаше и чакаше.

Наблюдаваше, за да разбере в какви отношения се намират хората на яхтата. Кой и какви чувства изпитваше?

Слушаше разказите им за самите тях, за да научи плановете им и живота им.

Чакаше да се върне паметта му.

Не се учудваше, че няма намерение да съобщи на никого за амнезията си. Просто следваше инстинктите си. Нямаше да позволи на никого да узнае колко е уязвим.

Дори на Мариса. Дори на своята съпруга.

Нея той наблюдаваше най-много, като опитваше да си спомни. Нямаше как да не помни жената, която бе избрал за своя съпруга. Но съзнанието му бе като бял лист хартия.

И така, той чакаше, слушаше и наблюдаваше.

Опитваше се да научи и нещо за себе си. Забеляза, че се отнася с подозрение към всички. Не се доверяваше почти на никого. Разбира се, имаше доверие в Мариса или поне се надяваше да е така. Просто искаше да предотврати възможността някой да се възползва от състоянието му.

Събуди се посред нощ. Бе сънувал, че се люби с нея.

С Мариса, неговата съпруга.

Сънят не го изненада. Той непрекъснато усещаше присъствието й, независимо къде се намираха, какво говореха или правеха.

Забеляза, че тя не го докосва и се зачуди на собствената си постоянна необходимост да се докосва до нея. Дали тази нужда бе предизвикана от сегашното му чувство на изолация? Или може би защото не се бяха любили вече няколко дни?

Имаше чувството, че преди са се любили доста често. Бе показал наистина добър вкус при избора на съпруга. Тя не само изглеждаше страхотно, но и беше изключително интелигентна и притежаваше изискано чувство за хумор.

Той се изправи, чувствайки се неудобно заради реакцията на тялото си всеки път, когато мислеше за Мариса.

— Ще се прибера вътре. Слънцето е прекалено силно за мен.

— Добре ли си? — попита Мариса.

— Само съм уморен. Ще дремна малко.

— Добра идея — намеси се лекарят, който бе настоял да го наричат Хенри. — Дайте възможност на главата си да оздравее.

Макс желаеше от цялото си сърце това да стане бързо. А междувременно защо и паметта му да не се върне?

Дрямката му отново бе изпълнена със сънища или може би не бяха сънища? Появяваха се картини, завъртаха се и се изгубваха в мъгла, само за да бъдат сменени от нови, различни картини.

Когато след няколко часа отвори очи, се чувстваше по-спокоен и отпочинал. Постепенно всичко се връщаше на място, но на отделни фрагменти. Беше в класна стая; после изкачваше някакви скали заедно с Мариса.

Неизменно я любеше.

Той стана и тръгна към банята. Вече бе пристъпил вътре, когато разбра, че Мариса е там. Очевидно току-що бе спряла душа, защото протягаше ръка към хавлията.

— О! — Тя бе смутена от голотата си.

Точно като в сънищата му. Защо трябваше да сънува, когато тя бе тук? Той откачи хавлията и се усмихна:

— Имаш ли нужда от помощ?

Объркването й го озадачи. Защо изглеждаше потресена от предложението му? Едва ли се случваше за първи път двамата да бъдат в такава интимна ситуация. Той я хвана за ръката и нежно я привлече към себе си, после внимателно и много грижливо… избърса тялото й.

И двамата не промълвиха нито дума.

Когато завърши задачата, която сам си бе поставил, тя тръпнеше, очите й бяха премрежени от желание.

Най-после устните им се сляха и всичко стана съвсем спонтанно. Той не можеше да чака повече. Желаеше я сега… именно в този момент! Без да я пуска, той свали късите си панталони — единствените дрехи, които носеше в момента — вдигна я, принуждавайки я да обвие крака около кръста му.

Тя се чувстваше прекрасно, притисната до горещото му тяло. Когато гърдите й го докоснаха, той вече не бе сигурен, че ще може да се владее и леко простена.

Имаше намерение да я отнесе на леглото, но не можеше да чака повече. Подпря я на извитата стена и проникна в очакващата го топлина, признателен, че е готова за него. Откликът й говореше красноречиво. Желаеше го толкова силно, колкото и той нея.

Всичко свърши прекалено бързо. Не му се искаше да я освободи от прегръдките си. Все още не. Той обви ръцете й около врата си, вдигна я и я отнесе до леглото. Отпусна се до нея и плъзна ръце по тялото й, превръщайки сънищата си в реалност.

— Очевидно се чувстваш по-добре — задъхано прошепна тя.

— Така изглежда — усмихна се той, доволен от себе си.

Наведе се и докосна с език гърдата й. Изпита наслада, когато тялото й откликна, сякаш разтърсено от електрически ток. Обсипа с целувки нежната извивка на корема й, надолу по бедрото, достигна коляното и се върна обратно от вътрешната страна, спря за момент и нежно докосна с език най-съкровеното кътче на тялото й. То отново конвулсивно потръпна, с нежни движения ръцете й насочваха главата му. Целувките му ставаха все по-пламенни, той я притискаше към себе си, а тялото й страстно отвръщаше на интимния му допир. Достигнаха предела на безумен водопад от чувства, преди той да се смили и да проникне в нея.

Споделяха докосвания и бързи целувки, докато телата им се сляха в ритъм — предлагаха, после сякаш застиваха, отдаваха се и бавно се отдръпваха.

Макс обхвана главата й и я задържа, за да може да се наслади на всяка черта, на всяко изражение, което преминаваше по лицето й. Прошепна:

— Беше толкова отдавна… — Чувстваше се в безопасност при тази забележка. Дори две денонощия му се струваха твърде дълго.

Видя смесицата от чувства, които се изписаха по лицето й, когато чу думите му. Нима поведението му бе необичайно? Нима имаше някаква вина и по тази причина тя не показваше особена привързаност към него, откакто се събуди и откри, че е загубил паметта си?

Може би вината да бъдат така хладни един към друг бе негова. Но той щеше да изглади недоразуменията. Щеше да й покаже колко е голяма обичта и страстта му. Задачата нямаше да го затрудни, макар да не помнеше нищо от миналото си.

Почувства как тялото му отхвърля разумните задръжки и го заставя да му даде исканото облекчение. Усети как тя се сви около него и го обхвана в нежен обръч, докато той извика от удоволствие. При вика му тялото й конвулсивно се изопна и запулсира, притискайки го все по-силно и по-силно, докато те вече не бяха отделни личности, а едно съвършено цяло.

Макс беше изтощен, мускулите му тръпнеха, освободени от напрежението. Той се отдръпна и легна до нея, ръцете му все още я обгръщаха. Тя се сгуши до него, унесена в сън. Той се усмихна и също заспа.

Малко по-късно Макс изведнъж отвори очи, усетил, че тя се раздвижи.

— Къде отиваш? — промърмори той и я притисна към себе си.

— Наближава време за вечеря. Мислех да взема душ и да се облека.

Той усети леко колебание в гласа й, което го учуди.

— Мариса, какво не е наред?

Тя се отдръпна, за да може да вижда лицето му. Вгледа се внимателно в него и леко поклати глава в недоумение.

— Просто съм объркана.

— Защо?

— Ами заради теб… мен… нас.

— Какво толкова объркващо има в теб… мен… нас? — попита той, съзнателно имитирайки думите й.

— Ти беше така хладен през последните няколко дни. А сега… Просто не знам какво да мисля, как да се държа, как да…

Като знаеше, че са на почивка, фактът, че се е държал хладно, го обърка.

— О, скъпа, предполагам, че е трябвало да мисля за твърде много неща и просто не съм изразил каквото изпитвам.

Тя го погледна неуверено.

— Макс? Сигурен ли си, че си добре?

— Чувствам се по-добре, отколкото преди час. Очевидно съм съвсем готов за почивка.

— Почивка… — повтори предпазливо тя.

— Е, може би не е такава, каквато сме я планирали, но не можем да се оплачем от лукса в обстановката. А и Джордж е възхитителен домакин. Щом стигнем в Монако, ще можем…

— Макс?

— Какво?

— Знаеш ли коя съм?

Той се усмихна.

— Разбира се, че знам коя си. Ти си Мариса.

Облекчението й беше очевидно.

— Помниш ли защо сме на тази яхта?

— Те ни спасиха. Защо са всички тези въпроси?

— Не знам. Опитвам се да разбера дали този удар в главата не е донесъл повече проблеми, отколкото си мислех в началото.

— Защо? Защото искам да се любя с теб?

— Е, трябва да признаеш, че се държиш доста необичайно.

Той плъзна ръка по гърдите й, надолу към тънката талия, по хълбоците и спря върху бедрата й. Струваше му се толкова естествено, толкова нормално да лежи до нея и да я докосва, където и когато пожелае. Как е възможно поведението му да е необичайно?

— Държиш се така, сякаш никога досега не сме се любили.

— Беше толкова отдавна… Искам да кажа, никога не сме обсъждали как се отрази моето заминаване на отношенията ни. Преди да се видим отново, не знаех защо си се държал по този начин. Бях останала с впечатлението, че вече не държиш на мен.

А, значи това било! Почивката всъщност беше начин за сдобряване. Това обясняваше доста. Без съмнение той бе горд мъж. Обичаше я толкова много и някак не се връзваше тя да го е напуснала заради разправия.

— Бях засегнат, разбира се. Искам да кажа, ние сме родени един за друг и решението ти да си тръгнеш хей така, без да дадеш възможност да изгладим недоразуменията помежду ни, ме разгневи.

Тя мълчеше, обмисляйки думите му.

— Прав си, разбира се. Постъпих глупаво. Но повишението ти сякаш промени отношенията ни. Едно беше да работим като равни, но когато ти ми стана шеф, започнах да се страхувам, че ще използваш властта си над мен не само като шеф, но и като мъж, когото обичам.

„Призна го най-после!“ — помисли той с облекчение. Тя го обичаше. Е, разбира се той го бе усетил, тъй като тя откликваше на ласките му от цялото си сърце. Но беше съвсем различно да го чуе от нея.

Новината, че го бе напуснала, го засегна дълбоко. Не обичаше да го изоставят. Не беше сигурен как точно го бе разбрал, но знаеше, че е истина.

— Е, сега поне сме заедно.

— О, да, сега сме заедно — въздъхна тя. — И сме в безопасност… Поне докато слезем на брега.

В безопасност? В главата му сякаш звънна аларма. Нима досега не са били в безопасност? Е, явно се бе случила някаква злополука в морето. Може би именно това имаше тя предвид. Но за всеки случай той трябваше да стои нащрек за подробностите около себе си.

Тя се наведе и бързо го целуна.

— Нека се изкъпем заедно. Ще спестим време и няма да закъснеем за вечеря.

Стана точно обратното — именно защото решиха да се изкъпят заедно, те доста закъсняха за вечеря!