Анет Бродрик
Когато любовта заговори (4)

Трета глава

Неспособна да заспи, Мариса лежеше на тясното легло в една от стаите на Тереза. Тупа и оправя възглавницата си, докато едва не се пръсна по шевовете. Бе отметнала завивките, после отново ги беше дръпнала чак до брадичката си, а сега бяха увити около единия й крак, а другият бе преметнат отгоре, едва-едва покрит от късата памучна нощница.

Мислеше, че отчаяно се нуждае от сън. Всъщност налагаше си да мисли, че трябва да заспи. Прогонваше образа на Макс, който лежеше в стаята отсреща, в също такова тясно легло и, без съмнение, бе дълбоко заспал.

Беше прекарала по-голямата част от деня, стремейки се да не гледа към него, особено докато работеше навън, гол до кръста. Независимо от годините, изминали от последната им среща, тя ясно си даваше сметка за въздействието му върху нея.

Мариса въздъхна. Макс й приличаше на затворена в клетка пантера. Макар да изглеждаше спокоен и да действаше също спокойно, в него винаги имаше някакво стаено напрежение, което я караше да мисли, че всеки момент е готов да се хвърли върху жертвата си.

Сега, докато лежеше свита в леглото, тя си спомни невъздържаната си реакция, когато тази сутрин така неочаквано бе почукал на вратата. За нея нищо не се беше променило и имаше усещането, че никога няма да се промени.

Спомни си първия път, когато го видя. Тя работеше в агенцията само от няколко седмици, когато бе свикано кратко съвещание и бе обявено, че се сформира малка група със специално предназначение — събиране на информация за дейности, засягащи сигурността на Съединените щати: вземането на заложници, незаконната търговия с оръжие и наркотици, контрабандата с ценни предмети на изкуството.

Онази сутрин Макс влезе в заседателната зала, увлечен в разговор със свой колега.

Когато по-късно същата вечер се сети за него, остана изненадана, че го е забелязала веднага сред препълнената с мъже стая. Чертите на лицето му бяха прекалено груби, за да бъдат наречени красиви. Бе твърде едър, за да е нежен, и — твърде суров, за да притежава човешки чувства. И все пак, в него имаше нещо, което непрестанно привличаше погледа й. Изглеждаше висок, макар да бе малко над средния ръст. Имаше телосложение на лекоатлет или плувец и се движеше с характерната за спортистите грация.

Тя не го забрави, въпреки че официално му бе представена едва месеци по-късно.

Запозна ги началникът на отдела.

— Мариса ще те държи винаги нащрек, Макс. Тя бе най-добрата при специалната подготовка. В нежното й тяло се крият много и най-разнообразни таланти.

Макс кимна, но не пое протегната й ръка.

— От колко време сте в агенцията?

— Вече почти шест месеца — отвърна тя с усмивка.

Той не отвърна на усмивката й.

— И имате намерение да работите в групата със специално предназначение? — Той се обърна изненадан към началника на отдела и тъй като той не каза нищо, отново насочи вниманието си към Мариса. — Не мислите ли, че трябва да понатрупате малко повече опит, преди да се присъедините към групата?

Тя сви рамене, засегната от държанието му.

— Очевидно някой е сметнал, че имам нужната квалификация, иначе не би ми предложил тази работа. — Полагаше огромно усилие да запази самообладание.

Макс или не забеляза гнева й, или не му обърна внимание. Следващият му въпрос прозвуча повече като разпит, отколкото като приятелски проявен интерес:

— Давате ли си сметка, че от време на време може би ще работим заедно?

Защо се държеше с нея така, сякаш едва вчера бе дошла в агенцията? Решена да запази спокойствие и да не издава раздразнението си, Мариса отвърна кратко:

— Да.

— Нямам намерение да обучавам новобранци — предупреди той грубо.

Значи това било! Мариса му отправи лъчезарна усмивка и каза съвсем спокойно:

— Аз също.

Началникът на отдела избухна в смях.

— Не се тревожи, Мариса. Той работи за агенцията от години.

Тя обърна поглед към Макс, съзнателно разширявайки очи със страхопочитание.

— Наистина ли? А как сте с реакциите? Не бих искала някой да ме бави.

За нейна изненада Макс също се разсмя, разсмя се от все сърце. Кехлибарените му очи, които отначало хладно я изучаваха, сега се изпълниха с топлина и духовитост. В тях заиграха весели пламъчета.

— Е, добре — призна той с усмивка. — Може би бях малко строг.

— Малко? Очаквах, че ще ме върнете в детски ясли и ще ми забраните да общувам с възрастни!

Разделиха се временно помирени. През следващите години тя работи с няколко агенти, включително и с Макс. През това време научи много както за себе си, така и за избраната от нея професия.

Когато започна, беше доста неопитна и твърде наивна, но все пак успя и да оцелее, и да натрупа опит.

По времето, когато бе изпратена в Югоизточна Азия заедно с Макс, за да проверят информация за трафик на наркотици, Мариса вече знаеше своите качества и недостатъци на оперативен работник.

Беше изминала година и половина от последната им съвместна мисия. Ръководството пое Макс — не защото беше мъж, а защото беше старши агент. Той винаги бе давал ясно да се разбере, че няма да прави никакви изключения или отстъпки спрямо нея и тя го уважаваше за това.

Както винаги, той се държеше дистанцирано, поставяйки отношенията им единствено на професионална основа. Мариса нямаше нищо против. Макс бе един от най-добрите агенти. Да работи с него беше привилегия.

Мариса се питаше дали изключителните му способности бяха една от причините, заради която бяха изпратени заедно. Дали загрижеността му за нея като за жена се бе прехвърлила и върху шефа им? Дали той мислеше, че Макс ще компенсира всяка евентуална грешка от нейна страна? Никога не разбра, защото така и не събра смелост да го попита. Твърде много държеше на работата си, за да рискува с подобен разговор…

За момент в съзнанието й изплува последният разгорещен спор между тях след повишението му. Тя наистина избухна онзи ден. Загуби самообладание и му каза всичко, което бе таила в себе си от момента, в който постъпи на работа. Явно затова беше останал с впечатление, че тя го обвинява за всичките й неприятности в агенцията. В нападките й наистина прозвуча подобно обвинение.

Тя все още изпитваше неудобство заради начина, по който бе напуснала кабинета му, втурвайки се навън като разгневената Брунхилда. Когато се успокои, разбра какво беше направила. Заради случилото се между тях по време на последната им мисия, Макс сигурно си мислеше, че тя използва тяхната близост като трамплин за кариерата си. Само мисълта за подобно нещо я караше да се изчервява от срам и негодувание. Имаше един-единствен изход — изпрати оставката си по пощата и избяга да се скрие като животно, което диреше спасение в хралупата си…

Сега, поне временно, Макс се връщаше в живота й. Щеше ли да му се обади с молба за помощ, ако знаеше, че ще дойде точно той? Нямаше начин да узнае. Просто трябваше да се примири със ситуацията и да изчака какво ще се случи.

Мариса отново отметна завивките и се обърна по корем. Молеше се да заспи, повтаряше си монотонно кратки фрази, стараейки се да убеди себе си, че наистина й се спи и да не мисли за нищо друго. Но съзнанието й предателски възпроизведе до последни подробности нощта, която силно желаеше да забрави — нощта, когато всичко се обърка…

 

 

Мариса стоеше на скалите и наблюдаваше залива съгласно дадените й от Макс инструкции. В продължение на седмица двамата се представяха за туристи по източния бряг на Малайзия. Проучваха района, където, според сведенията на информатори, щеше да пристигне кораб с пратка наркотици, предназначени за различни краища на света.

Задачата на Макс и Мариса беше да открият точно къде и кога ще пристигне пратката, как и от кого ще бъде поета по-нататък. Трябваше своевременно да информират местните власти и да им помогнат за залавянето на наркотрафикантите.

Макс бе заел позиция близо до водата, на една от многобройните издатини по скалистия бряг. Мястото бе твърде опасно заради прилива.

Мариса чакаше и наблюдаваше района през бинокъл. Когато започна стрелбата, тя осъзна, че някой знае точното местоположение на Макс и че той е в засада.

Не помнеше как е слязла от стръмните скали. В паметта й се бе запечатила единствено стрелбата й срещу тримата мъже, която ги завари неподготвени, и даде възможност на Макс да се измъкне. Тя се присъедини към него и двамата се втурнаха по пясъка към сянката на скалите.

За нещастие, бяха проследени, което не бе особено трудно, тъй като оставяха следи по мокрия пясък.

Оказа се, че приливът, от който така много се страхуваха, всъщност им спаси живота: този път нивото му беше по-високо от обикновено и двамата бяха принудени да търсят пътека за измъкване покрай скалите. Откриха добре замаскирана пещера, чийто вход напълно се заливаше от вода по време на прилива.

От входа на пещерата Макс забеляза, че навътре има проход, водещ някъде нагоре. Нямаха време. Водата им пречеше да продължат по брега. Трябваше да поемат риска и да влязат в пещерата.

— Усещам, че някъде отгоре влиза свеж въздух — каза Макс. — Така че трябва да има път навън. Да тръгваме. — С малко джобно фенерче той я поведе нагоре.

Тя с мъка го следваше. Проходът продължи да се стеснява и Мариса смяташе, че вече няма накъде да вървят, но Макс продължаваше да напредва. Накрая бяха възнаградени. Проходът се разшири и те се озоваха в блещукаща подземна зала. Блясъкът идваше от фосфоресцираща скала, оформила стените на подобната на катедрала зала.

— Погледни! — посочи Макс нагоре.

Мариса проследи с поглед жеста му. Таванът, по нейна преценка, бе висок най-малко десет метра. Точно по средата имаше отвор, широк около метър. От мястото, където стояха, виждаха тъмното нощно небе и блещукащите по него звезди.

— Къде се намираме? Знаеш ли? — прошепна тя.

— Не съвсем.

— Дали някой би могъл да погледне надолу и да ни види?

— Ако знаеха за отвора и накъде води, предполагам, биха могли. — Той се огледа. — Но никак няма да бъде лесно да ни достигнат. — Той подритна нещо. — Струва ми се, че доста нищо неподозиращи животни са намерили тук смъртта си. — Тя потрепери. — С малко повече късмет от наша страна, могат да помислят, че сме се удавили.

— Или ще ни чакат при входа на пещерата, когато настъпи отливът.

Той обхождаше скалната зала, но думите й го накараха да спре изведнъж.

— Не си преизпълнена с оптимизъм тази вечер.

Тя се приготви за отбрана.

— Просто съм реалистка, Макс. Едва не те застреляха преди малко.

Той се върна при нея.

— Да, така беше, наистина. Ако не беше открила стрелба по тях, нямах никакъв шанс.

— Но това бе само един пистолет, Макс.

— Един, но беше достатъчен. Благодаря ти, че ми спаси кожата.

— Нали затова съм тук.

— Е, наистина добре изпълняваш задълженията си — усмихна се той.

Сега, когато стоеше толкова близо до нея, тя осъзна, че спокойният му глас я бе заблудил — все още бе напрегнат, кръвта му кипеше.

Със съвсем неочакван и нехарактерен за него жест, Макс я грабна в обятията си и я привлече към себе си.

Откакто го познаваше, Мариса бе научила едно — Макс не обичаше да бъде докосван. От никого. Беше потресена до дъното на душата си.

Макс бе сдържан и не допускаше никого до себе си, просто си вършеше работата и вървеше по свой собствен път. Макс беше изцяло отдаден на работата си и личният му живот оставаше загадка дори за най-близките му приятели.

Макс, мъжът, когото тя тайно желаеше от първия ден, в който го срещна, я държеше в обятията си! Топлината му обгръщаше премръзналото й треперещо тяло, стопляше я, изгаряше я цялата.

После всичко беше като в сън. Спомняше си само отделни фрагменти: устните му, изгарящи я със страстни целувки; своите ръце, обвити около врата му в конвулсивна прегръдка, непохватните си пръсти, разкопчаващи якето и ризата му в стремеж да достигнат и погалят кожата му, да почувстват стегнатите мускули на гърдите му с трескаво безумие…

Той се чувстваше прекрасно под допира на пръстите и дланите й — сигурни и нежни.

Не помнеше как се озоваха на пода на пещерата. Дрехите им лежаха натрупани на малка купчинка встрани. Знаеше само колко силно бе мечтала за този момент. Бяха се сбъднали най-чувствените й и еротични фантазии с мъжа на нейните мечти.

Нямаше нужда от думи. Тя страстно го прегърна, като го насърчаваше, докато огънят, който бе запалил, започна да расте и от малко пламъче, скрито дълбоко в нея, се превърна в огромен пожар, който я изгаряше.

Дълго след като огънят бе загаснал и бе останала само искра, напомняща за това, което бяха споделили, той продължи да я държи в прегръдките си, главата й почиваше върху гърдите му.

Никога през живота си Мариса не се бе чувствала толкова спокойна. Унасяше се в сън, когато Макс заговори:

— Това е най-глупавата ми и най-непрофесионална постъпка.

Мариса се радваше, че той не вижда лицето й, тъй като я напуши смях заради тона му, който далеч не подхождаше на нежната му прегръдка.

Тъй като тя не отговори, той продължи:

— Не ме разбирай грешно, скъпа. От първия път, когато те видях, закопнях да те смачкам в прегръдките си, но много добре съзнавах абсурдността на желанието си и мислех, че съм погребал дълбоко еротичните си желания.

Макар думите му да прозвучаха рязко, гласът му бе нежен. За нея признанието му на чувства, толкова подобни на нейните, бе откритие. Може би напрежението помежду им се дължеше не само на нежеланието му да я приеме като партньор.

Мариса вдигна глава от удобната „възглавница“ и нежно го целуна.

— Защо го направи, Мариса?

— Защото ми позволи да узная какво чувстваш — прошепна тя.

— Аз съм вбесен, а ти изглежда се забавляваш…

— Макс, ти си човешко същество. Защо се опитваш да бъдеш съвършен?

— Ха! Твърде далеч съм от съвършенството и всички, които ме познават, го знаят.

— Но кои са те, Макс?

— Какво искаш да кажеш?

— Кой те познава? Ти се държиш резервирано с всички. — Ръката й все още бе на гърдите му и тя почувства как сърцето му ускорено заби. Затаила дъх, тя чакаше Макс да каже нещо, каквото и да било, за да й позволи да го опознае по-добре.

— Има едно предградие в Южна Калифорния, където живеят няколко семейства, които знаят за мен много повече, отколкото бих искал.

— Разкажи ми, Макс. Разкажи ми за този период от живота си!

Той мълча толкова дълго, че тя почти загуби надежда. Бавно и нежно той плъзна ръка нагоре-надолу по гърба й. Когато заговори, гласът му беше много нежен, такъв никога не го бе чувала. Тя почти си представи малкото момче, за което й разказваше:

— Онова лято точно бях завършил първи клас. Бе започнала лятната ваканция и се забавлявах чудесно. Домът ни беше типичен за този район — просторен, обърнат към улица, очертана с високи, клонести дървета. Беше рай за малките момчета, които обичат да се катерят по дърветата и да играят в къщичките, построени върху тях. Съседите ни имаха двама сина. Единият бе с година по-голям от мен, а другият — почти с година по-малък. Баща ми беше помогнал на техния баща да построят за нас къщичка върху дърво. Бе много по-различна от другите и ние я обичахме. Прекарвахме цялото си време там, шпионирайки света от скритото между листата гнездо. Една сутрин бях там, когато мама ме повика да се измия. Отиваха в града да пазаруват. Слязох и се затичах да я убедя да ме остави вкъщи, за да поиграя със съседските деца.

Помня как тя погледна баща ми и двамата се разбраха по своя безмълвен начин. Колкото и да опитвах, не можех да разбера как го правят. По изражението на лицата им не се четеше нищо, но тя питаше, а той й отговаряше, без да изрекат нито дума. Тя каза, че ще провери дали съседката би ме наглеждала, докато ги няма. Знаех, че тя ще се съгласи — двете с майка винаги се разбираха. Мама отиде да облече Аманда. Сестра ми бе на година и два месеца и ми напомняше за жива кукла. Имаше огромни сини очи… Толкова сини, че изглеждаха като оцветени… И златисти къдрици, които танцуваха около личицето й, защото не можеше да стои спокойно нито за миг, освен когато спеше дълбоко. Господи! Обичах да играя с нея. Тя смяташе, че съм много смешен. Щом влезех в стаята, тя се разсмиваше на глас. Разбира се, това ме окуражаваше да се правя на клоун, само за да чуя как смехът й ехти из къщата. Спомням си как тя сграбчи ръката ми, а мама, която опитваше да я усмири, каза: „Не играй сега с нея, сине. Опитвам се да я преоблека.“ Баща ми разроши косата ми и ме попита дали искам да отида на риболов заедно с него на другия ден. Обичах да ходя навсякъде с баща си. Казах: „Разбира се“. Той ми напомни, че ще трябва да стана много рано. Винаги ми напомняше, сякаш мислеше, че бих могъл да променя решението си. Беше нещо като игра помежду ни. И така, застанал на пътя, аз им махнах за довиждане, докато потегляха с колата. Всички ми махнаха в отговор, също и Аманда, която подскачаше на седалката помежду им. — Той замълча.

Мариса почувства как мускулите му се напрягат докато разказва. Понеже отново бе сложила глава на гърдите му, усети как той преглътна, после преглътна още веднъж, преди да продължи с безизразен глас:

— Никога повече не ги видях… Онази сутрин те тръгнаха, планирали своя ден, очаквайки животът им да продължи, но се случи друго… — На последната дума гласът му заглъхна.

— Какво се случи, Макс? — прошепна тя.

— Едно от онези необикновени неща, за които чуваш. Пътували по главната улица, която води към магистралата. Едва навлезли в магистралата, когато някаква кола преминала през три платна с висока скорост в стремежа си да се измъкне от полицията. Просто са били на погрешно място, в погрешно време, това е всичко. Били блъснати отзад и колата започнала да се преобръща. Преди да спре, избухнала в пламъци. Не са имали никакъв шанс да се спасят.

— О, Макс, не! Какъв ужас!

— Съседите настояха да остана при тях известно време. Казаха, че съм твърде малък, за да разбера какво се е случило, твърде малък, за да присъствам на погребението. Така и не можах да се сбогувам със семейството си.

Разбира се, не можех да остана вечно при тях. Предадоха ме на властите и бях изпратен в поредица от домове. Трябва да призная, че бях непоносим. Никой не желаеше да се занимава с дете, което се държи толкова отвратително.

— Какво си правил?

— Всичко, за да изразя гнева си към света, към хората около мен, към себе си, че не загинах заедно със семейството си през онзи ден. Бях разрушително малко чудовище и не го отричах. Знаех, че е трябвало да бъда с тях тогава. Ако не бях поискал да остана и да играя с моите приятели, щях да бъда там.

— Но, Макс! Можело е да загинеш!

— Но щях да бъда с тях… — Тя отново чу риданието на малкото момче, когато той каза меко: — Те си отидоха и ме оставиха сам. Изоставиха ме. Така че правех всичко, което бе по силите ми, за да накарам хората около себе си да разберат, че няма да позволя да бъда отново наранен толкова силно.

— О, Макс! — Тя го прегърна и го притисна към себе си.

След дълго мълчание той продължи:

— Когато станах на тринадесет, вече бях на улицата, от опасен по-опасен. — Тя почувства, че той започва да се отпуска. — Като си спомням, се чудя как съм успял да оцелея. Движех се с банда, от която всяка майка би сънувала кошмари.

— И как Макс от улицата се превърна в Макс, когото познавам, борещ се за истината, справедливостта и американския начин на живот?

— Честно казано, превъплъщението не стана никак лесно — засмя се той тихо. — Случи се, така че една нощ се забърках с човек, с когото не трябваше изобщо да се захващам. Мислех, че трябва да е идиот, за да се разхожда из нашия квартал сам след полунощ и бях достатъчно самонадеян, за да смятам, че мога да се справя с него и да го ограбя. Той ме просна на земята за по-малко от минута. Главата ми болезнено пулсираше, а китката ми бе счупена. Така срещнах Джони Дейвънпорт. Оказа се детектив в полицията. След като едва не ме уби, той ме заведе у тях, изми ме и ме откара в бърза помощ, за да наместят китката ми. След това поиска да знае къде живеят роднините ми. Вместо да ме опандизи или да ми направи досие, той бе твърдо решен да ме отведе вкъщи и ме накара да се изправя смело пред това, от което бягам. Когато разбра, че няма от какво да бягам, той ме взе да живея заедно с него и жена му. Господи, той беше опасен! Мислех, че съм доста тежък случай. Този човек беше нещо съвсем различно. Разбира се, бе изработил куп правила, които направо ме вбесяваха. Трябваше да се върна на училище; бях го напуснал две години по-рано. Имах вечерен час, трябваше да докладвам за всичките си постъпки. Мислех, че съм в затвора. Но всъщност го уважавах. Много. Той беше всичко, което аз се опитвах да бъда. Така че останах. Слушах, гледах и се учех. Той ме изпрати в колеж. Не можех да повярвам — искаше да вложи парите си в моето образование! В мен — един непрокопсаник, който се беше опитал да го ограби!

— Къде е Джони сега?

— Почина по време на втората ми година в колежа. От съпругата му Сара, научих, че два месеца преди да умре, разбрал, че е болен от рак. Не ми каза, разбира се. Не бе в негов стил. Настояваше да живея в студентското градче, така че не го виждах, макар да разговаряхме по телефона доста често. Остави ми писмо, в което бе написал всичко, което никога не беше успял да ми каже за чувствата си към мен. За това как съм изпълнил живота му със смисъл… Че очаква да продължа и да направя нещо от себе си… Че трябва да го направя заради самия мен, а и заради него също… Че той никога не е залагал на губещи и че е разпознал печелившия, макар да съм бил доста добре маскиран.

— Струва ми се, че е бил чудесен човек.

— Да, беше.

— Какво се случи след колежа?

— Бях вербуван да работя за правителството. За целта бях идеален. Без семейство, за което да се безпокоя. Без неприятности със закона. Що се отнася до онази хлапашка история, за която бях арестуван, бях успял да запазя досието си чисто. Разбира се, те ме бяха проучили и знаеха всичко. По дяволите, трябва да са разговаряли с всеки, с когото съм разменил дори дума! Така и не разбрах защо решиха да ме наемат…

— Това някак си не ме изненадва, Макс. Ти изглежда нямаш представа защо някой би желал да стане по-близък с теб.

Той отново плъзна ръка по гърба й.

— Е, добре, трябва да призная, че в момента си доста близо до мен.

— И се наслаждавам на всяка секунда!

— Сигурно се шегуваш. Отегчих те с историята на живота си… — Гласът му заглъхна. — Знаеш ли, не си спомням да съм разказвал на някого за живота си. Джони не разпитваше, в агенцията вече знаеха. Толкова години съм опитвал да оставя всичко далеч зад себе си, че дори не съм се замислял над това.

— Радвам се, че ми разказа. Помогна ми да те разбера по-добре.

Той я целуна… Бе бавна, спокойна и много истинска целувка. А през следващите няколко часа разговорът им беше шепот на влюбени — изучаващи, споделящи, разширяващи знанията си един за друг.

 

 

В стаята на Тереза Мариса се изтегна и се обърна за последен път, преди да заспи. На лицето й бе изписана усмивка.