Анет Бродрик
Когато любовта заговори (11)

Десета глава

Веднага щом застанаха на стъпалата, Макс видя Хари О’Донъл. Той стоеше с гръб към тях и тихо говореше с човек от охраната. Когато ги чу да влизат, Хари се обърна.

— Добро утро. Надявам се, че сте спали добре.

Не му отговориха. Двамата с Мариса продължиха надолу по стълбите. Макс се вгледа в своя неприятел за следи от умора, но Хари беше професионалист и лицето му не издаваше нищо.

Когато стигнаха просторното фоайе, Хари кимна към Мариса.

— Отново се срещнахме. Не трябваше да бягаш от нас в Барселона. Имахме най-доброто желание да отговорим на въпросите ти.

Мариса мълчаливо се втренчи в него. Никога по-рано Макс не се беше гордял повече с нея. Подготовката й си казваше думата. Нито едно мускулче не трепна по лицето й и тя не показа никакви признаци на нервност или страх.

— Не сте много разговорливи. Може би ви събудих твърде рано. Извинявайте. — Той ги покани в салона, където предишната вечер бяха срещнали Трой. — Ще пием кафе тук.

Макс стисна ръката на Мариса, за да й вдъхне кураж, а тя му отвърна с ведра усмивка.

— Сигурно се чудите защо си дадох толкова труд, за да ви накарам да ме посетите тук, в моя дом — започна Хари и седна на фотьойла срещу дивана, на който се настаниха Макс и Мариса.

Влезе младо момиче в униформа на камериерка. Носеше голям сребърен поднос. Хари й направи знак да го остави на масата между дивана и креслото.

„Колко сме изискани!“ — подигра се наум Макс, докато наблюдаваше как Мариса налива кафето.

Хари като че ли не се забавляваше. Очевидно тяхната необщителност го дразнеше. Много добре. С емоционален човек можеш да се справиш по-лесно, тъй като той не разсъждава трезво, мислеше Макс.

— Би трябвало да благодаря на теб, Макс, за дома си и прекрасното обзавеждане.

— Така ли?

Хари кимна доволен.

— Разбираш ли, когато те повишиха, реших, че достатъчно съм бил слуга на обществото. Или — в нашия случай, личен слуга. Аз заслужавах повишението, а не ти. Работил съм за агенцията много по-дълго и съм по-добър професионалист от теб.

— Нямах никакво влияние над техния избор, Хари. Както и ти.

Хари погледна към Мариса и се усмихна.

— Очевидно не бях единственият недоволен. Мариса напусна скоро след твоето повишение. Можеш да си представиш учудването ми, когато разбрах, че балдъза на Трой е Мариса Стивънс! Тази Мариса Стивънс, която познавах от агенцията. И когато той спомена, че е родила син девет месеца след напускането, беше съвсем лесно да се досетя какво е станало. Ти, Мариса, си опитала да омотаеш Макс, за да се омъжиш за него, но не си успяла. — Хари се разсмя. — Доста наивно! Дори аз знаех неговите възгледи за брака. Той никога не ги е крил.

— Накъде биеш?

— Просто се забавлявам от различните нюанси в тази уникална ситуация — усмихна се О’Донъл. — Ти стоиш на пътя ми от няколко години, Макс. Заради теб се наложи да отстраня някои от хората, с които работех, а това наистина ме раздразни. Ще се радвам да се отърва и от двама ви!

— Наистина ли мислиш, че никой друг не знае за теб, Хари?

— Може би, но няма никакви улики. А смъртта ви ще изглежда като пътна злополука.

Макс се разсмя, а лицето на Хари се изопна.

— Много се радвам, че те забавлявам. — О’Донъл се изправи. — Смъртта ви ще се разисква като нещастен случай: туристи, карали твърде бързо по лъкатушещите крайбрежни пътища. При такова шофиране лесно може да се падне в пропастта.

— Чудесен план, като изключим една малка подробност.

— И каква е тя?

— Първо, трябва да ни напъхаш в кола.

Усмивката на Хари стана по-широка.

— О, това не е никакъв проблем. Когато ви сложим в колата, и двамата ще бъдете в безсъзнание.

— Разбирам.

— Предвидили сме всички подробности: аз ще бъда един от набиващите се в очи опечалени на погребението ви. Дори ще спомена, че докато сте обикаляли, сте се отбили и сте пренощували при мен.

— А колата?

— Вече е наета на ваше име.

— Гениално.

— Съгласен съм.

Мариса се наведе напред.

— Къде е Трой?

— Изкарва си прехраната. Посещението ви малко обърка плановете ни — очаквахме ви няколко дни по-рано.

— Предполагам, очаквате пратка.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш. — О’Донъл отново се усмихна. — Аз съм агент, работещ за Съединените щати, Макс, и ти го знаеш. Всичко останало ще доведе до сблъсък на интереси.

— Кажи — до предателство.

— Звучи по-драматично, но едва ли е точно. — Хари се изкикоти.

— Нека оставим съда да реши.

— Без пожелания, Макс. Без пожелания.

Вратата зад тях се отвори и Хари вдигна поглед. Бе един от хората му.

— Докарахме и двете коли — докладва той.

— Добре, много добре. Трябва да приключим с тази работа колкото може по-скоро. — Той им направи знак да станат. — Извинявайте, че ви пришпорвам по този начин.

Макс знаеше какво точно трябва да направи. Знаеше също, че може да разчита и на Мариса. Без да я поглежда, той се насочи към вратата, уверен, че тя е някъде зад него.

Помощникът на О’Донъл се обърна точно в момента, когато Макс ритна вратата и я затръшна, докато ръката му обви гърлото на мъжа. Обхвана с крак глезена му и го притисна като в менгеме. С другата си ръка бръкна под сакото и извади пистолета от кобура му. После, заедно с него, се обърна.

Всичко се случи за пет секунди.

Мариса се хвърли срещу О’Донъл и с всичка сила го удари в диафрагмата. Извади го от равновесие и със заучена хватка го преметна през рамо, стоварвайки го върху масата, където беше сребърният поднос.

Дрънченето достави огромно удоволствие на Макс, който наблюдаваше сцената с пистолет в ръка.

Мариса намери револвера на О’Донъл и го насочи към него, застанала с разкрачени крака, хванала дръжката с двете си ръце.

Макс насочи пистолета към слепоочието на току-що обезоръжения от него мъж и каза:

— Застани до стената.

Без да го изпуска от очи, той се приближи до звънеца за прислугата и дръпна шнура.

След по-малко от минута камериерката отвори вратата и влезе. Когато видя двамата мъже, държани на прицел, очите й се разшириха от уплаха. Макс й се усмихна. Очите й се разшириха още повече.

— Страхувам се, че обърнахме прекрасния поднос, който донесохте. Бихте ли помолили главния готвач да приготви още кафе и нещо за ядене? Снощи пропуснахме вечерята и сега сме малко гладни.

Момичето се втурна навън, а Мариса се разсмя.

След светкавичната атака на Мариса, Хари мъчително възвръщаше способността си да диша. Вече не лежеше без дъх сред натрошената масичка, сребърния поднос и парчетата от порцелановия сервиз.

— Ти си луд, Макс!

Макс не си даде труд да отговори. Просто чакаше. След няколко минути вратата се отвори. Този път камериерката бе придружена от четирима мъже, единият, от които явно бе главният готвач. Останалите трима приличаха на кухненски работници или на помощници на градинаря.

Главният готвач огледа стаята, преди да кимне на Макс.

— Изглежда все още си във форма, шефе. Едва ли щях да се справя по-добре.

— Радвам се, че одобряваш действията ми — отвърна Макс сухо, докато единият от кухненските работници вадеше белезници за О’Донъл и помощника му. — Доста време ви трябваше да пристигнете.

— Хей, ти настояваше да не се месим. Бяхме готови да го арестуваме още снощи!

С белезници на ръцете, Хари стоеше и се оглеждаше.

— Кои, по дяволите, са тези хора?

— О, просто бивши агенти — усмихна се Макс.

— Вчера шефът ми съобщи, че се е обадил на най-способните от тях. За съжаление обаче, вече не работят за нас. Нито един от тях не е бил в твоя сектор, затова бях сигурен, че няма да ги разпознаеш. — Той се приближи до Хари. — Нека да ти ги представя. — Кимна към мъжа до вратата. — Високият и чернокос мъж с брадата е Куин Макнамара — подполковник в оставка от военновъздушните сили на Съединените щати. — Кимна към двамата мъже, които слагаха белезници на помощника на Хари. — Червенокосият господин с неизменната усмивка е Тим Уокър, който сега живее в Колорадо. А неговият приятел е Стив Донован, който нерядко ми помагаше в качеството си на телевизионен репортер. — Той обърна поглед към мъжа, който стоеше до Мариса, и го представи: — А това е Джоел Крамър, известен сега като автор на трилъри, написани по някои от по-сложните акции, в които е участвал. — Обърна се към Хари. — Що се отнася до въпроса за брака, знам каква репутация имам. Тези мъже предпочетоха домашния уют пред рискованата ни работа, Хари. Но бяха твърдо решени да ми помогнат да поставим клопката. — Той погледна към Куин. — Какво става навън?

— Всичките хора на О’Донъл са обезвредени — отвърна Чернокосият. — Освен това, следим съучастника му. Тази вечер ще посрещнем доставката.

— Благодаря за отзивчивостта, момчета, и за добре свършената работа. Когато споменах имената ви пред шефа, не бях сигурен, че ще бъдете свободни.

— Мислиш се за много умен — изръмжа Хари, застанал между Мариса и Джоел. — Смяташ, че ще успееш да се измъкнеш безнаказано! Е, не си отивам сам! Ти, кучи сине!

Със светкавично движение Хари измъкна малък пистолет и стреля в Макс, който се намираше на около метър от него.

В мига, в който видя движението и чу изстрела, Макс почувства как куршумът се забива в гърдите му. Отначало не го заболя — сякаш го бяха блъснали силно, изкарвайки му въздуха. Видя как Джоел изби пистолета на Хари, а Мариса се втурна към него, като викаше името му. Усети суматоха зад себе си.

„Никога няма да видя сина си…“

Това беше последната му мисъл, докато бавно се свличаше на земята.