Анет Бродрик
Когато любовта заговори (13)

Дванадесета глава

— Искали сте да ме видите. — Макс стоеше пред бюрото на шефа си.

— Седни, Макс — беше отговорът.

Би предпочел да попадне под открита стрелба, отколкото да проведе този разговор.

— Как си?

— Справям се.

— Твърде скоро се върна на работа.

— Добре съм.

— Нима лекарите не предложиха да си починеш няколко месеца до пълно възстановяване?

— Ако седя, без да правя нищо, ще полудея.

— Смятам, че моментът е много подходящ да отидеш на почивка.

— Никога не ходя на почивка, знаете това.

— Може би е настъпило време да си създадеш нови навици.

— Не мога просто така да изоставя работата си, сър.

— Да не мислиш, че си незаменим?

— Не, разбира се. В продължение на няколко седмици се справихте без мен.

— Оскърбително, нали?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Превърнал си работата в смисъл на своя живот. Откога си в агенцията?

— Вече почти двадесет години.

— Знаеш, че би могъл да се оттеглиш.

— И какво да правя?

— Да си намериш някакво хоби, може би. Да се ожениш. Да създадеш семейство.

— Какво ви е казала Мариса? — попита той с подозрение.

— А, ето, че дори имаш някого предвид — усмихна се Оуби-уан.

— Съвсем не. Не, сър, никого нямам предвид. Искам да кажа, готов съм да поема отговорността. Вече съм уредил месечна издръжка за нея и момчето и…

— Искаш да кажеш, че имаш син, така ли?

— Не знаехте ли, сър?

— Въпреки репутацията ми, аз не съм всезнаещ. На колко години е синът ти?

— На пет.

— Прекрасна възраст. Предполагам, това е детето и на Мариса?

— Да.

— Е, в такъв случай, с това семейство имаш чудесна перспектива!

— Не ме разбрахте… сър. Искам да кажа, че нямам никаква представа за тези… бащински задължения. Загубих родителите си, когато бях твърде малък. В продължение на години не съм бил в семейна среда. Просто не ставам за съпруг, това е всичко. А за баща…

— Очевидно доста си мислил по въпроса.

— Откакто разбрах за момчето, не съм мислил за нищо друго. Ако смятах, че мога да бъда бащата, от когото то има нужда, бих направил всичко необходимо. Но не мога просто…

— Виждал ли си го?

— Не, сър.

— Добре тогава. Ясно ти е какво трябва да направиш. Вземи отпуска, отиди при Мариса — тя е в Сиатъл, нали така ми беше казал — и се опознай с наследника си.

— Но, сър…

— Това е заповед, Макс. — Мъжът зад бюрото погледна календара. — Докладвай ми отново на първи ноември.

— Ноември! Това са почти три месеца… сър.

— Довиждане, Макс. Приятно пътуване. Не забравяй да предадеш поздравите ми на Мариса.

„За какъв се мисли — за Бог?“ — промърмори на себе си Макс, докато се връщаше в кабинета си. Никой не можеше да го принуди да направи против волята му каквото и да било. Би могъл да подаде оставка. Ето, това щеше да направи. Щеше да подаде оставка!

Да, Мариса му липсваше. Не можеше да го отрече. Каквото и да правеше, мислите му непрекъснато се връщаха към дните, прекарани на яхтата.

Будеше се посред нощ, сънувайки, че люби Мариса. Откликът на тялото й към неговите ласки го преследваше.

Бе мислил да я помоли да се върне във Вашингтон, но накрая се беше отказал от идеята. В Сиатъл Мариса водеше пълноценен живот, който напълно я задоволяваше. Освен това, никога не бе намеквала, че обмисля подобна възможност.

Макс стигна до кабинета си и отвори вратата. Вътре имаше двама работници, извършващи ремонт.

— Какво става?

Единият се огледа.

— Изнасяме всичко от тази стая. Имаме заповед да пребоядисаме и да сменим килима.

Шефът му никога не вършеше половинчати неща. Той събра от бюрото някои лични вещи и напусна сградата.

 

 

Когато се приземи на летището в Сиатъл, валеше дъжд. Бе отхвърлил идеята да предупреди Мариса за пристигането си. Не беше съвсем сигурен, че ще я посети. Би могъл да наеме лодка до островите Сан Хуан, да полови риба…

Мразеше риболова!

Е, можеше да се отбие при Мариса за малко. Знаеше адреса наизуст. Просто учтивост от негова страна, понеже се намираше наблизо.

Той взе багажа от конвейера и излезе. Махна на едно такси и даде адреса на шофьора.

Можеше, разбира се, да отложи посещението за по-късно. Възможно бе тя да не си е вкъщи. Беше събота. Можеше да е излязла на разходка или да напазарува. В такъв случай щеше да й остави бележка, че е в града.

Когато таксито стигна покрайнините на Сиатъл, където живееше Мариса, дъждът бе спрял и всичко наоколо беше покрито с блещукащи водни капчици.

Макс плати на шофьора, грабна сака си и слезе.

С пищна дърворезба, къщата беше във викториански стил. Огледа улицата: от двете й страни се издигаха многобройни дървета. По някакъв начин мястото му напомни за Южна Калифорния, където бе живял с родителите си — къщата бе обградена от просторни ливади; рози обвиваха оградата и верандата.

Тихо място. Безопасно за деца.

Той вдигна сака и приближи към входа. Натисна звънеца без колебание. Вратата бе със стъкло, чиито фигурки му пречеха да надникне вътре. Отново посегна към звънеца. Преди да го натисне, вратата бавно се отвори.

Макс понечи да заговори, после осъзна, че срещу него няма никой.

— Здравей — чу детско гласче.

Погледна надолу и видя малко момче да наднича изпод кичур къдрава, светло кестенява коса. Очите му имаха същия цвят като тези, които виждаше всяка сутрин в огледалото.

Замръзна. Усети как пулсът му внезапно се ускори и по челото му избиха капчици под.

— Здравей — успя да отговори.

— Какво искате?

— Аз, ъ… Майка ти вкъщи ли е?

— Да.

И двамата чакаха.

— Мога ли, да говоря с нея? — попита най-после Макс.

— Един момент — каза момченцето и затвори вратата под носа му.

Макс остана да стои нерешително пред входа. Дали да почака или отново да позвъни? Очевидно Мариса бе научила сина си да не пуска непознати вкъщи, което беше хубаво.

Нямаше съмнение, че той е непознат.

Обърна се пак към улицата и чу вратата да се отваря.

— Извинявайте, че трябваше да изчакате навън — започна Мариса. След това го видя. — Господи, Макс! Не мога да повярвам! Ти си тук! — Хвърли се в обятията му.

Притисна я към себе си и я целуна, както бе мечтал от седмици наред. Тя се чувстваше прекрасно в прегръдките му — топли и жизнени, а Макс долови възхитителния аромат на парфюма й, който бе усетил и в болницата.

Най-после Мариса се отдръпна, за да си поеме дъх, и отново го притисна към себе си.

— Защо не ми се обади, че пристигаш? О, толкова се радвам! Влизай! Не искам да стоиш навън.

Хвана го за ръка и го въведе в антрето. Той се огледа. Бе заобиколен от полирано дърво и блещукащ месинг. Дървените подове бяха покрити с пъстри килими. Вита стълба водеше към горния етаж.

— Кога пристигна? Колко ще останеш? О, къде отиде Тими? Искам да се запознаеш с него.

Макс се усмихна. Чувстваше се по-добре.

— Току-що слязох от самолета и не съм правил планове. Бях изритан от кабинета си и ми бе заповядано да не се връщам на работа до първи ноември.

— О, това е чудесно!

— Само че ще ми трябва известно време да свикна.

Тя го въведе в просторна стая. Прозорците бяха с ефирни завеси, пропускащи светлината.

— Гладен ли си? Искаш ли кафе?

— Бих пил кафе.

— Тогава да отидем в кухнята. Тими? Ела тук. Искам да те запозная с някого.

 

 

Защо си мислеше, че ще бъде трудно, чудеше се Макс няколко часа по-късно. Току-що бяха приключили с прекрасната вечеря. Не си спомняше кога за последен път се бе хранил с домашно приготвена храна.

Трудно му беше да си представи, че същата тази жена бе хвърлила през рамо мъж, почти два пъти по-тежък от нея. Изпитваше болезнено и непознато чувство, като я гледаше с Тими. Смяташе, че детето е очарователно.

— Още ябълков пай, Макс? — попита Мариса и го изтръгна от мислите.

— О, не, благодаря. — Усмихна се на пресния спомен за запознанството със сина си, докато го наблюдаваше как прилежно почиства чинията си.

Щом майка му го повика, Тими веднага отиде при нея. Тя коленичи пред детето и каза:

— Помниш ли, когато ти се обадих и ти казах, че съм на посещение при баща ти във Вашингтон?

Тими погледна замислено Макс и кимна. Детето не беше никак глупаво. Много добре разбираше за какво става въпрос.

— Е, добре, той е дошъл да ни посети.

Макс нямаше представа какво да прави. Не знаеше нищо за децата. Трудно си спомняше дори собственото детство.

Гледаха се мълчаливо един друг.

Мариса тихо се разсмя.

— Хайде, момчета. Направила съм курабийки. — Тя разроши косата на момченцето. — Какво ще кажеш за чаша мляко?

То кимна, но не отмести поглед от Макс.

По-голямата част от деня прекараха, като позволиха на Мариса да запълва мълчанието с неангажиращ разговор. Тя се държеше така, сякаш той виждаше сина си всеки ден. Като че ли нямаше нищо необичайно.

Когато свършиха вечерята, Макс осъзна, че започва да се отпуска. В домашната обстановка и безгрижието на Мариса имаше нещо, което го успокояваше.

— Момчета, защо не отидете във всекидневната, докато аз почистя масата?

— Нека ти помогна — предложи Макс, като предпочиташе да прави каквото и да било, само и само да не разговаря с малкото момче, чийто поглед не се отместваше и за секунда от него.

— О, няма нужда. Ще свърша за минута. Върви. — И тя побутна Макс към всекидневната, където вече беше отишъл Тими.

Макс неохотно тръгна натам. Седна на дивана и се загледа в детето, което скачваше миниатюрен, ръчно изработен влак.

— Откъде имаш този влак?

— Леля Айлийн ми го подари за рождения ден.

— Кога е рождения ти ден?

— На двадесет и седми юни.

— Значи си на пет години?

— Ъ-хъ.

Край на разговора.

Макс не можеше да се справи и го знаеше много добре. Просто нямаше представа за какво да говори.

— Мама каза, че ти работиш срещу лошите и че наистина си много смел.

— Така ли каза?

— Ъ-хъ. И че един от лошите те застрелял в гърдите и ще бъдеш болен дълго време.

— Истина е.

— Още ли те боли?

— Не много.

— Това е добре. — Момченцето започна да дърпа влакчето по синята ивица в краищата на огромния килим. Първият кръг премина в мълчание, после отново заговори: — Наистина ли си ми баща?

Ето, че си дойдохме на думата, мислеше Макс.

— Да, наистина.

— И защо никога досега не съм те виждал?

Добър въпрос.

— Ами, предполагам, защото работя много и не съм имал време да дойда да те видя.

— О! Не си ли искал да ме видиш?

Е, сега как да отговори?

— Много исках да те видя! — Докато говореше, осъзна истината в думите си. От момента, в който бе научил за Тими, беше изпитал огромен копнеж да го види. Но се страхуваше. И все още се страхуваше, обаче не бе сигурен каква е причината за страха му.

— Аз също исках да те видя — кимна Тими и започна втора обиколка на стаята с влака.

— Така ли?

— Ъ-хъ. Не знаех къде си и изобщо… Мислех, че живееш някъде по-наблизо. Но мама каза, че е много далече и че някой ден ще те посетим, но не уточни кога.

— Тими! — повика го Мариса от съседната стая. — Хайде, идвай. Време е за лягане.

Момченцето направи измъчена физиономия, която бе толкова позната на Макс, че почти се разсмя на глас. Много пъти бе виждал същата гримаса на собственото си лице.

Нямаше начин Мариса да забрави бащата на детето си. Не и с поразителната прилика между Макс и Тими!

— Трябва да си лягам — каза детето с достойно за похвала примирение. — Ще бъдеш ли тук утре?

— Бих могъл — предложи предпазливо Макс.

— Добре — отвърна Тими доволно. — Ще се радвам.

— Така ли?

— Ъ-хъ. Ако утре не вали, мога да те заведа в задния двор. Върху едно дърво имам голяма къщичка, която ми направи мама. Седим понякога там и наблюдаваме. Може би ще ти хареса да дойдеш с мен?

Макс трудно преглътна буцата, заседнала в гърлото му. Тъй като не можа да каже нищо, само кимна.

— Тими! Водата във ваната започва да изстива.

— Ще се видим — каза Тими с нерешителна усмивка.

Макс отново не можа да изрече нищо.

 

 

Двамата с Мариса седяха във всекидневната, след като Тими вече бе дълбоко заспал.

— Каза ми, че си му построила къщичка.

— Да, реших, че всяко малко момче заслужава да има къщичка върху дърво, макар че Айлийн непрекъснато се тревожи Тими да не падне и да не си счупи нещо.

— А ти не се ли страхуваш?

— Ужасно се страхувам! Но не искам да го глезя. Той има нужда да расте свободно, без задръжки.

— Прекрасно си го възпитала, Мариса.

— Нямаш представа колко се радвам да го чуя от теб. Имало е моменти, когато се страхувах, и бях много несигурна в себе си. Исках да ти се обадя, да ти кажа за него, да те разпитам… Има толкова много неща, които не знам!

— Аз също. Страхувам се дори да си помисля колко малко знам за децата.

— Хубавото е, че те са търпеливи. И чакат, докато се научиш. — Двамата замълчаха за момент, после Мариса продължи: — Искам да ти благодаря, че си открил сметка на името на Тими. Не е трябвало да го правиш.

— Напротив, ако ми беше казала за него, щях да го направя доста отдавна.

— Никога няма да ми простиш, нали?

— Не, не е точно така. Просто чувствам, че ставам баща с пет години закъснение.

— Ще се справиш, Макс. Знам, че ще се справиш… Можем да направим график кога да те посещава. Разбира се, когато имаш време. Помисли колко неща би могъл да му покажеш, особено когато порасне. Ще съчетае най-доброто от моя и твоя свят. Всичко ще бъде наред, сигурна съм!

Тя говореше все верни неща, задаваше въпроси, за които той бе мислил, но не знаеше как да постави. Сега, когато го бе улеснила по този начин, той можеше да се отпусне, сигурен, че всичко ще бъде наред.

Можеше ли, наистина?

— Не вярвам да потръгне, Мариса. Твърде дълго съм се грижил само за себе си. Нямам никаква представа как да се грижа за дете!