Анет Бродрик
Когато любовта заговори (3)

Втора глава

Макс изчака да наближи полунощ и едва тогава нареди на двама моряци от екипажа на риболовния кораб да спуснат една от лодките и да го откарат до брега. Радваше се, че няма луна. Радваше се също така, че познава добре бреговата линия в тази част на Испания и си спомня рядко използваното заливче, към което се отправиха.

След като двамата моряци го оставиха на пустия бряг, Макс изчака достатъчно време, за да разбере дали е бил забелязан от бреговата охрана. Като се увери, че никой не го е видял, той пое нагоре по пътека, водеща към магистралата.

Погледна фосфоресциращия циферблат на часовника, сверен по местно време. Трябваше да се добере до къщичката на Тереза няколко часа след разсъмване.

Три часа след изгрева стигна покрайнините на малкото рибарско село, където живееше Тереза.

Къщичката й не се бе променила много, но градината беше буренясала — явно никой не се грижеше за нея, а това не бе обичайно за възрастната жена. Той мина през задната порта и се придвижи безшумно към вратата, водеща право към кухнята. По това време Тереза би трябвало да бъде там и да приготвя закуската. Макс се надяваше, че всичко е наред.

Леко потропа на дървената врата. Тъй като отговор не последва, почука по-силно. Тих шепот на испански попита кой е. Също на испански и също така тихо, той отвърна:

— Макс е, Тереза. Мога ли да вляза?

Продължителната тишина, последвала думите му, го разтревожи. Той посегна към пистолета си.

Вратата рязко се отвори и лъчите на утринното слънце озариха някаква фигура. Макс отпусна пистолета.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Макс?

— Здравей, Мариса.

Тя стоеше пред него, облечена в обикновена бяла памучна блуза и черна пола. Червената й коса сякаш бе пленила огъня на слънчевата светлина.

Бе подготвен за срещата и все пак беше шокиран. Можеше да си представи как се чувства и Мариса. Стоеше загледан в нея и търсеше промени във външността й.

Жената пред него все още беше красива. Заля го вълна от познати чувства и той прокле наум.

Мариса, изглежда, все още не бе преодоляла стъписването от неочакваната поява на Макс. Беше й казал, че някой ще се свърже с нея. Но дори в най-смелите си мисли, дори не бе предполагала, че ще бъде той самият.

Беше облечен с черна тениска, плътно прилепнала към широките рамене и мускулестите му ръце. Черните джинси очертаваха тясната талия и стегнатите мускули на бедрата му. Косата бе късо подстригана, почти във войнишки стил, а кехлибарените му очи не бяха загубили хипнотичното си въздействие. Тези очи я бяха преследвали през изминалите години.

Беше се надявала, че времето ще го промени, че седенето зад бюрото ще омекоти формите на стегнатото му тяло и ще го лиши от неповторимото и опасно излъчване на сила и властност. Бе се излъгала. Единствената промяна, която успя да забележи, беше леко посивялата коса по слепоочията му. Той излъчваше все същата мъжественост, която събуди у нея чувства, смятани за забравени. През тези шест години, откакто не го беше виждала, не бе допуснала до себе си нито един мъж. В мига, в който зърна Макс, усети как стегнатото дълбоко в нея кълбо започва да се размотава, превръщайки я в жертва на собствените й дълбоки чувства.

Макс пристъпи в стаята и затвори вратата. Погледът му бързо обходи кухнята и той попита:

— Къде е Тереза?

— Няма я.

Той върна поглед към жената, която сковано стоеше пред него, и леко повдигна вежда.

— А ти как влезе?

Мариса се почувства засегната и се насили да отвърне спокойно:

— Тя беше тук, когато пристигнах вчера сутринта. Бе дошла да нагледа къщата, преди да се върне в дома на сестра си горе на хълма. Сестра й е болна и Тереза се грижи за семейството й. Когато й обясних ситуацията, тя ме покани да остана колкото е необходимо. Уверих я, че мога сама да се грижа за себе си. Тереза ще се върне в края на седмицата.

— Ще тръгнем утре вечер.

Това означаваше, че ще трябва да прекара два дни и една нощ сама с Макс! Ситуация, която Мариса би предпочела да избегне на всяка цена!

— Защо не тръгнем тази вечер?

Той осъзна, че почти нищо не се бе променило между тях. Тя щеше да оспорва всяко негово решение. Е, добре, ще направи всичко възможно да се справи със ситуацията, в създаването, на която и той бе взел участие. Обърна се и приближи до печката, където намери кана с кафе. Преди да отговори, си наля в една чаша, като се надяваше, че забавянето ще му позволи да запази самообладание и да не обръща внимание на капризното й държане.

— Не бях сигурен за положението тук и колко време ще бъде необходимо да се доберем до мястото на срещата. Реших, за всеки случай, да имаме в резерва един ден. — Той отпи от кафето, приближи се до малката масичка и седна. — Междувременно можеш да ми разкажеш накратко какво точно ти се е случило и защо.

— Не е важно защо. Бях…

— По дяволите! — избухна той. — Пет пари не давам за личния ти живот, скъпа, но ще ми кажеш точно какво се е случило! Аз ще реша кое е важно и кое — не! — Тя стоеше насред стаята и го гледаше враждебно. С лошо прикрито раздразнение, той посочи стола срещу себе си. — Седни.

Мариса усети как цялото й същество възнегодува срещу безапелационната му заповед. Бавно преброи до десет и каза:

— Вече не работя за теб, Макс. — Въпреки това се приближи и покорно седна на стола, посочен от него.

— О, много добре си давам сметка за това, Мариса. Ти прекоси цял континент, за да избягаш от мен. — Усети горчивината в гласа си и се ядоса.

— Не от теб избягах, Макс.

— Според мен, стори точно това.

— Просто знаех, че положението е непоправимо. Едно е да работим като равни, а съвсем друго, когато имаш право да ми даваш заповеди.

— За мен ли става дума или ти отказваш да приемаш заповеди от който и да било мъж?

Тя не се смути от погледа му.

— Удряш под пояса, нали, Макс?

— Може би — сви рамене той, леко засрамен.

— Никога не съм отказвала да изпълнявам заповеди. Напротив, стриктно ги изпълнявах. Бях добър агент, но изглежда това няма значение за теб. Ти не ми позволи да продължа като оперативен работник.

Той сведе поглед към чашата и промълви:

— Имах си причини.

— Какви бяха те?

— Вече няма значение, ако изобщо някога е имало! — Вдигна поглед и продължи: — Чейзън е женен, знаеш ли?

Наблюдавате я внимателно, за да види как ще реагира. Усмивката й го изненада.

— Всъщност, Макс, аз присъствах на сватбата му.

Бяха си разменили ролите. Бе го сварила съвсем неподготвен. Втренчи се в нея, неспособен да продума. След миг тя се смили и каза:

— Женен е за сестра ми Айлийн.

— Сестра ти?!

— Точно така.

Защо не му беше известно? След като подаде оставка, Мариса беше заминала за Сиатъл и бе останала да живее при сестра си. По това време Айлийн не беше омъжена. Той остана замислен няколко минути, после попита:

— Мислиш ли, че Чейзън използва вносно-износната си дейност като прикритие?

Загледана през прозореца, тя замълча, очевидно размишлявайки.

— Не съм мислила по този въпрос — призна накрая. Обърна се към Макс и продължи: — А сега вече не знам какво да мисля.

Той се наведе напред и настойчиво се вгледа в нея.

— Разкажи ми точно какво ти се случи онази нощ.

Внезапно изпитала тревога, тя стана и закрачи из стаята.

— Вече няколко месеца между Айлийн и Трой нещо не върви. Напоследък той много отсъства. Щом се върне вкъщи, започват да се карат. След една от разправите им, той излетя от къщата и каза, че никога повече няма да се върне. Сестра ми много се притесни. Чака го до късно, като се надяваше, че ще се върне. Повече обаче не го видяхме. На следващата сутрин, когато влезе в стаята на Тими, тя откри, че и той е изчезнал!

— Тими?

Тя се обърна с гръб към него и си приближи до прозореца. Загледана в цветята отвън, прошепна:

— Нейният син.

— В досието на Чейзън не пише да има син.

— Не. Защото Тими не е негов син.

— Разбирам. Но ти все пак мислиш, че Чейзън го е отвлякъл?

Тя се обърна и го погледна.

— Не знам. Двамата с Тими се разбираха добре и затова не съм сигурна. Ето защо тръгнах да търся Трой. Помислих, че прави някакви номера на Айлийн. Не знам… Никой не знаеше нищо за Трой и детето. Не можех просто да седя и да чакам, така че реших да тръгна след него.

— Знае ли Чейзън за миналото ти?

— Не. Знае, че след като завърших колежа, съм работила във Вашингтон, но никога не е проявявал особен интерес към професията ми.

— Очевидно не е очаквал да го последваш.

— Не. Докато открих, че е дошъл в Испания, срещнах известни трудности. Когато разбрах, че е тук, хванах първия самолет и пристигнах, надявайки се да открия или Трой, или някой, който го познава. Имам приятели, чиито роднини живеят тук. Много пъти ме бяха канили да ги посетя, така че отседнах при тях. Когато ме поканиха на един доста голям прием, приех. Надявах се да срещна някой, който познава Трой.

— И какво се случи?

— Приемът беше в разгара си. Отидох да пооправя грима си и когато се връщах, излизайки иззад ъгъла, разпознах гласа на Трой. Говореше с някого и вървеше право към мен. Реших да почакам, докато остане сам, за да говоря с него. Затова влетях през първата врата, която се изпречи насреща ми. Мислех да изчакам да отминат. Но вместо да продължат по коридора, те влязоха точно в стаята, където се бях скрила. Едва успях да се мушна зад завесите, преди да запалят лампата и да продължат разговора си. Докато чаках да излязат, осъзнах, че познавам и втория мъж. Беше Хари. Обсъждаха превозването на някаква пратка и как ставало все по-трудно да не ги заловят. Трой каза нещо подобно: „А какво ще правим с Джейсън?“ А Хари отвърна: „Не се безпокой. Ще се погрижа за него, както направих и с останалите.“ Тръпки ме побиха от тона, с който произнесе думите. Отначало, когато зърнах Хари, помислих, че Трой помага на правителствените служби за арестуването на някакви контрабандисти. Когато чух забележката на Хари обаче, всичко ми стана ясно. Осъзнах, че трябва да се измъкна оттам, преди да са ме забелязали. Отворих прозореца и пропълзях навън. Изглежда токът ми е остъргал мазилката, защото изведнъж двамата млъкнаха. Точно когато скочих от перваза върху живия плет, Хари рязко дръпна завесата. Зърнах лицето му само за миг, но разбрах, че ме е разпознал и е изпълнен с гняв и решимост да ме залови. Повярвай, нищо повече не можеше да ме задържи там! Хукнах да бягам, докато реших, че съм достатъчно далеч и в безопасност. Едва тогава ти се обадих.

— Веднага след като те измъкна оттук, отивам в Ница. Що се отнася до Хари, ще бъде известен, че съм в отпуска. Докато съм там, ще видя какво бих могъл да открия за Трой и твоя племенник.

— Искам да дойда с теб.

— Невъзможно.

— Макс!

— Ти вече не работиш в агенцията, Мариса!

— Чудесно. В такъв случай, не можеш да ми заповядваш!

— По дяволите, разбира се, че мога! Ти си обикновена гражданка, на която не й влиза в работата да се набърква в този случай!

— Това са глупости и ти много добре го знаеш! Вече съм замесена. Ако не се бях свързала с теб, дори нямаше да знаеш за Хари!

— А ти нямаше да се справиш сама, иначе не би ми се обадила.

— Е? Всичко това означава, че само заедно бихме могли да се справим със ситуацията. Работили сме заедно, Макс. Можем да го направим отново!

— В никакъв случай!

— О! Ти си най-вбесяващият твърдоглав и арогантен мъж, когото съм имала нещастието да познавам!

— Спомням си, струва ми се, че чух подобни определения и последния път, когато те видях.

— Надявах се да си се променил поне малко през тези години. Ха!

— Въпреки всичко, ти си още по-красива, отколкото те помня — произнесе той дрезгаво.

Тя крачеше из стаята, очевидно опитвайки да се овладее. Думите му я накараха да спре и да го изгледа с подозрение.

— Защо го казваш?

— Не знам. — Той изненадано вдигна поглед. — Предполагам, просто мислех на глас.

Тя приближи към него и се подпря на масата.

— Макс, трябва да ми позволиш да продължа. Ами ако Трой е отвлякъл Тими? Ти не би искал едно невинно дете да пострада, нали?

— Разбира се, че не! Не съм чудовище, Мариса. На колко години е момчето?

— Защо питаш? — стегна се тя.

— Защото бъдещите ми действия до голяма степен ще зависят от възрастта му — нетърпеливо отвърна той.

— На пет години е — безизразно изрече тя.

— Близка ли си с него?

— Да.

— Значи, ако го намерим, няма да има никакви проблеми да го накараш да тръгне с теб.

— Абсолютно никакви.

— Ще помисля.

Тя понечи да каже нещо, после се отказа и се отдалечи от масата.

Макс си даде сметка, че трябва да се измъкне от въздействието й за известно време. Новата им среща поставяше на изпитание чувствата и реакциите му.

— Смятам да изляза и да поработя в градината на Тереза. Би трябвало някой да й помогне.

— Идеята е чудесна. Омръзна ми да стоя тук и да чакам. През изминалото денонощие само с това съм се занимавала.

Нямаше да може да избяга от нея. Но вън поне щеше да спазва дистанция. Той тръгна към вратата.

— Никога не си била особено търпелива.

— Бих могла да бъда, когато се налага. Трябва да призная, че чакането да бъда тайно измъкната от страната, ми скъса нервите. Предполагам, че съм изгубила способността да се владея.

Макс взе греблото и градинарските ножици. Подаде й греблото и се насочи към вратата. Мариса го последва мълчаливо.

Двамата работиха повече от час, без да промълвят дума.

— Наистина е странно — обади се тя най-после.

Макс спря да подрязва живия плет, свали тениската, избърса потта от челото си с голяма носна кърпа и едва тогава се обърна към Мариса.

— За какво говориш?

— Познаваме се от отдавна, работили сме заедно, попадали сме в твърде опасни ситуации… И въпреки това, никога не сме вършили нещо толкова обикновено, като плевенето на градина.

— Не е изненадващо. В работно време не съм имал възможност да плевя градини.

— Мислил ли си някога да напуснеш агенцията? — попита тя, докато почистваше плевелите от една леха на около метър от мястото, където той подрязваше плета.

— Не — незабавно отвърна той, без да се замисли. — Обичам работата си. Защо? На теб липсва ли ти?

Тя не отговори веднага.

— Всъщност, не. И това наистина ме изненадва. Осъзнах, че съм била пристрастена към трескавата възбуда, която ме обзема, когато знаех, че животът ми е в опасност. По времето, когато реших да се върна в университета, разбрах, че повече не изпитвам нужда от подобен род вълнения.

— Тогава защо не се върна да работиш в отдела като специалист в областта си?

— Имаш предвид мястото, което ми беше предложил?

— Да.

— Не смятах, че съм ти необходима. Напротив мислех, че искаш да се отървеш от мен и затова ми предлагаш тази работа. За да ме принудиш да напусна…

Той спря да подрязва и рязко се обърна към нея. Наистина ли мислеше така?!

— Какъв друг довод би могъл да имаш? Бях добър оперативен работник и го знаех. Знаеше го и ти, но поради някаква причина, вече не искаше да ме виждаш.

— Не! Не е истина! По дяволите, много добре знаеш правилата! В агенцията не можеш да си позволиш да се сближиш с някого, не можеш да си позволиш да се сприятеляваш — това може да стане причина за смъртта ти! След последната ни съвместна акция загубих способността си да разсъждавам трезво по отношение на теб. Обясних ти всичко това през нощта, която прекарахме заедно. Мислех, че си разбрала. Знаех, че никога повече няма да ни изпратят заедно в мисия. После бях повикан във Вашингтон и бях повишен. — Обърна се с гръб към нея, като се стараеше да се съсредоточи в подрязването на храстите, вместо върху жената, коленичила грациозно сред лехата. — Не можех да ти разреша отново да участваш в акция — призна тихо. — Не можех да рискувам живота ти, не можех да си представя, че бих могъл да те загубя… — С горчива ирония той добави: — Стана така, че, въпреки всичко, те загубих. Ала поне знаех, че си в безопасност.

Тъй като тя не отговори, след няколко минути той рискува и хвърли поглед през рамо — все още беше коленичила, главата й бе наведена. Докато я наблюдаваше, тя прокара изцапана ръка по бузата си.

— Защо не ми каза всичко това преди шест години, Макс? — промълви ядосано тя.

— Не мислех, че е необходимо. Не и след нощта, която прекарахме заедно.

Мариса вдигна поглед към него и той видя болката, изписана върху изцапаното й лице.

— Как бих могла да знам какво изпитваш? Ти не спомена нищо след онази нощ.

Той подпря ръце на кръста си.

— Нима имах възможност? Ако благоволиш да си спомниш, бяхме незабавно върнати със самолет в Щатите, където бях уведомен, че трябва да поема нов пост! Преминах кратък курс по въвеждане в новата работа. Ти не ме улесни, а непрекъснато настояваше да те изпратя в акция.

— Бях се отегчила да стоя без работа и да чакам нова задача.

— Ако си спомняш, казах ти, че ще поговорим, нали?

— Твоята идея „да поговорим“ беше да ми съобщиш, че настояваш да ме затвориш в кабинет зад някое бюро!

— Ти не ми даде възможност да ти обясня. Избухна и всичко свърши с излизането ти от кабинета ми. Два дни по-късно получих оставката ти по пощата.

Макс не искаше да си припомня болката и чувството за огромна загуба, които бе изпитал, когато получи оставката й, влизаща в сила незабавно.

Постепенно гласовете им се усилваха, докато накрая вече започнаха да крещят. Неочаквано и двамата млъкнаха. Надвисналата тишина сякаш звънеше от потиснати страсти. Макс чуваше жуженето на някакво насекомо в цветята, звука от далечни гласове долу на магистралата…

Когато тя заговори, едва чу думите й:

— Само ако знаех…

В гласа й имаше такава мъка, че той я погледна изненадан.

— Нима за теб щеше да има някакво значение?

— О, да. Да, Макс… — Очите й се изпълниха с болезнения спомен за взетото решение и мъчителната загуба, която бе последвала. — Щеше да има огромно значение…