Ричард А. Кнаак
Разцеплението (24)

Двайсет и три

Ронин се събуди и откри, че лежи на покрито с трева поле.

В началото се изплаши, че нещо се е объркало, но после стана и го посрещна позната и много радостна гледка.

Къща. Неговата къща.

Беше си у дома.

И по-важното бе, че видя Джалия — селянката, която се грижеше за Верееса по време на бременността й. Тя изглеждаше достатъчно добре, напрегната, но весела. Ронин се опита безуспешно да изчисли колко време е минало откакто е изчезнал. Чудеше се колко ли големи ще са бебетата сега.

После, за свой ужас, чу вика на Верееса:

— Джалия! Ела!

Той скочи на крака без колебание и се затича след жената. За толкова дебел човек, селянката се движеше много бързо. Тя премина през прага точно когато Верееса извика отново.

Магьосникът се втурна през вратата само секунда по-късно, а ръката му вече беше във въздуха, готова да защити съпругата и децата му. Огледа се наоколо, очаквайки дома си разнебитен или изгорен, но откри, че всичко си е на мястото.

— Верееса? Верееса?

— Ронин! Благословен да е Слънчевият кладенец! Ронин, тук съм!

Той изтича към спалнята, изплашен от онова, което можеше да открие. Сподавеният стон, който се чу оттам, изправи космите по врата му.

— Верееса! — Ронин влезе в стаята. — Близнаците! Да не би…

— Излизат!

Той зяпна с ококорени очи. Жена му лежеше в леглото, все още в твърде напреднала бременност… но не за дълго.

— Как… — започна той, но Джалия го избута настрани.

— Ако не знаете как, господарю Ронин, по-добре просто се отдръпнете и оставете на нас двете да се справим!

Магьосникът знаеше, че не бива да спори. Облегна се на стената, готов да помогне, ако се появи нужда от това, но бързо разбра, че Верееса и Джалия държат всичко под контрол.

— Първото излиза — обяви жена му.

Докато гледаше и чакаше, Ронин си помисли за всички онези невероятни събития, в които бе изиграл роля напоследък. Пътувал бе през времето, беше преживял първото нашествие на Пламтящия легион и бе помогнал да бъде спасен светът, както и бъдещето.

Но нищо от това, осъзна магьосникът, не беше дори наполовина толкова невероятно, колкото случващото се с него в момента… и само заради това бе благодарен, че той и другите бяха успели.

 

 

А в онова далечно минало Джарод Шадоусонг надзираваше събрание, което бе много по-мрачно от онова на острова. Онези, които сега бяха лидерите на армията — както и техните съюзници — бяха готови да чуят решението му.

Войниците избутаха напред подсъдимия. Устата му бе покрита с парче плат, а метални скоби държаха ръцете му прибрани до тялото, за да не може да жестикулира. Невидими магии, направени от Малфурион и други заклинатели, подсигуряваха, че ужасният инцидент от езерото повече няма да се повтори.

Когато Илидан се изправи в центъра на кръга, оформен от обвинителите му, той впи чудовищните си, покрити с шал очи в командира. Погледът му, макар и скрит, бе арогантен. Един от войниците махна плата от устата му.

— Илидан Стормрейдж — започна Джарод, а в гласа му нямаше и помен от обикновения капитан на стражата, който бе някога. — В много случаи ти се би смело редом с нас срещу злото, впило нокти в нашия свят, но уви, не по-малко са случаите, когато си се доказал като заплаха за своя народ!

— Заплаха? Аз съм единственият тук, който вижда истински! Градях планове за нашето бъдеще! Спасявах расата ни! Аз…

— Нападна онези, които не бяха съгласни с теб… Изби мнозина… и се опита да пресъздадеш онова, което е най-добре да бъде забравено!

Илидан се изплю.

— Всички ще ми се молите като на бог, когато демоните се върнат! Аз зная как разсъждават и как действат! Следващия път те няма да бъдат отхвърлени! Ще трябва да се биете с тях така, както се бият те! И само аз имам това знание…

— По-добре да не притежаваме подобни познания. — Джарод се огледа наоколо, сякаш търсеше някого. Когато очевидно не успя да го открие, водачът на нощните елфи въздъхна и продължи: — Илидан Стормрейдж, на мен се пада бремето да реша съдбата ти. Има само едно решение! Боли ме от това, но те осъждам на смърт…

— Колко оригинално — присмя се магьосникът.

— На смърт чрез…

— Джарод… прости ми, че закъснях — прекъсна ги някой зад гърба на Илидан. — Мога ли все пак да говоря?

Джарод Шадоусонг кимна почти с благодарност:

— Това решение трябва да бъде много повече твое, отколкото мое.

Малфурион пристъпи покрай брат си. Лицето на Илидан го проследи, докато друидът не застана между магьосника и войника.

— Съжалявам, Илидан.

— Ха!

— Какво искаш да кажеш, господарю Малфурион? — настоя Джарод.

— В думите на брат ми за Пламтящия легион има известна истина, Джарод. Те наистина може да се завърнат.

— И ти искаш да му простим за престъпленията и да затворим очи пред опасността, която той представлява?

Друидът поклати глава.

— Не.

Той погледна към близнака си, към своята друга половина, а после за момент погледът му прехвърча към Тиранде, която се намираше малко встрани, заобиколена от Майев и Шандрис. Тя бе до него през цялото време, докато се терзаеше с мисли за онова, което трябва да извърши. Върховната жрица подкрепяше решението му, но това не намаляваше болката.

— Не, Джарод — повтори Малфурион и се стегна. — Не. Искам да го затворите… дори и това да означава, че ще остане затворен за десет хиляди години… ако е нужно…

Тълпата зашумя с изненадано мърморене, но друидът затвори очи и се опита да се успокои. Знаейки истинската природа на Крас и Ронин, той имаше известни подозрения относно бъдещето. Молеше се да е взел вярното решение.

Но само бъдещето щеше да покаже…

 

 

И накрая…

 

Трал не получи известие от двамата, които бе изпратил в планината, за да проучат виденията на шамана. Те може би още търсеха, но водачът на орките подозираше, че истината е много по-лоша. Никой добър лидер, дори и сред неговата раса, не обичаше да праща войните си на смърт, особено ако от това не произлезеше нещо добро.

Нощта бе дошла и повечето му поданици спяха. Само той и неговите стражи навън все още будуваха. Трал трябваше да е заспал, но тревогите му относно тази мисия нарастваха с всеки изминал ден, откакто Брокс и Гаскал бяха заминали.

Светлината на факлите премигна за миг, създавайки сенки, които се движеха като живи. Трал не им обърна внимание, докато внезапно не забеляза, че една от тях, намираща се до вратата, е плътна.

Оркът незабавно скочи от каменния си трон.

— Кой се осмелява?

Но вместо убиец (а такива винаги имаше много), пред него се изправи възрастен орк, облечен във вълча кожа и носещ тотем с издялана на него драконова глава. Новодошлият бавно пристъпи напред.

— Привет, Трал! — извика старият орк със странно силен глас. — Привет, спасителю на орките!

— Кой си ти? Не си Калтар! — изръмжа Трал, говорейки за своя шаман.

— Аз съм просто носител на новини… новини за смелия войн Броксигар.

— Брокс? Какво за него? Говори!

— Той е мъртъв… но загина, запращайки много врагове в пъкъла! Броксигар отново се бори с Легиона и повали толкова много, че би бил нужен цял ден да бъдат изброени един по един!

— Легиона? — Най-ужасните страхове на орка се бяха сбъднали. — Къде? Кажи ми, за да събера войните си и да ги посрещнем в битка!

Почти плешивият старец поклати глава, а после се усмихна на Трал с беззъбата си усмивка.

— Няма повече демони! Броксигар и онези, които се биха редом с него, надвиха Легиона и твоят войн отново отстоя прохода, дори когато срещу него се изправи повелителят на демоните! — Странникът сведе глава в знак на почит. — Пейте песни за него, велики Трал, защото той бе един от онези, които спасиха света за вас…

За момент по-младият орк остана без думи, а после промълви:

— Нима това е истина? Всичко?

— Да… и аз нося това в чест на един истински герой.

Въпреки привидната си слабост, шаманът вдигна огромна двуостра брадва. Трал примигна, чудейки се как не я е забелязал досега.

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— Това е оръжие, създадено от първия друид, оформено от магията на горски дух. Оформено специално за ръката на Брокс.

— Ще заема почетно място сред нас — прошепна Трал и внимателно пое оръжието от стареца. Огледа го с възхищение. Лека като перце и, ако можеше да вярва на очите си, дървена от горе до долу, дори остриетата, но очевидно невероятно остра. — А как се озова у теб…

Ала шаманът не отговори… защото вече не беше там.

Трал изсумтя и се затича през входа. Инстинктивно стисна брадвата, внезапно изплашен, че това може да е някакъв много особен план да го убият.

Посрещнаха го двамата стражи, пазещи стаята, която използваше за тронна зала.

— Къде е той? Къде е старецът?

— Никой не е минавал оттук! — отвърна бързо по-възрастният пазач.

Трал изръмжа ядно и мина край тях. Затича се под откритото небе. Пълната луна осветяваше добре околността, но владетелят на орките не видя нищо.

Поне докато не погледна към самата луна.

И в нейната светлина, носейки се към мрака на нощта, съзря огромна крилата сянка.

Червен дракон.

 

 

Крас/Кориалстраз полетя към леговището на своето ято. Ронин беше при своята Верееса и благодарение на дракона наследството на смелия Брокс бе занесено при орките.

Сега бе негов ред да се върне у дома… и да посрещне утрешния ден, за да види какво му е приготвило бъдещето.