Ричард А. Кнаак
Разцеплението (2)

Едно

Подушваха вонята, носеща се от далечината, и им ставаше все по-трудно да определят кое е по-силно — острата миризма на дима, издигащ се от пламтящия пейзаж, или сладникавата смрад на бавно разлагащите се мъртъвци, разпръснати със стотици из областта.

Нощните елфи бяха успели да отблъснат последната атака на Пламтящия легион, но пак им се наложи да отстъпят. Лорд Десдел Старей обяви това за маневра, с която армията по-добре да се възползва от слабостите на Легиона, но за Малфурион Стормрейдж и неговите приятели истината бе ясна. Старей беше благородник, който нищо не разбираше от стратегия, а онези, с които се заобикаляше, не бяха по-различни.

След убийството на лорд Рейвънкрест никой не пожела да се изправи срещу слабия, но влиятелен благородник. Като се изключи Рейвънкрест, малцина нощни елфи наистина имаха военен опит, а тъй като мъртвият командир бе последен от рода си, нямаше наследник, който да поеме властта на негово място. Старей явно имаше амбиции, но ако скоро нещо не се променеше, некомпетентността му щеше да смаже стремежите му, заедно с народа, който водеше.

Но страховете на Малфурион не бяха само за несигурното бъдеще на армията. Друга, много по-голяма грижа го караше непрестанно да обръща поглед към далечния Зин-Азшари — някога бляскавата столица на кралството на нощните елфи.

Докато от изток се появяваха първите смътни намеци за светлина, обявяващи началото на обгърнатия от облаци ден, той не спираше да мисли за провалите си. Непрестанно се връщаше към загубата на двамата, които имаха най-голямо значение за него — прекрасната Тиранде и близнака му Илидан.

Нощните елфи старееха невероятно бавно, но младият Малфурион изглеждаше многократно по-възрастен от кратките си десетилетия. Той, както повечето представители на народа му, се издигаше над два метра и имаше слаба фигура и лилава кожа. Наклонените му, лишени от зеници сребърни очи бяха изпълнени със зрялост и горчилка, каквито никой от другите нощни елфи не притежаваше, въпреки тежките времена. Освен това чертите на Малфурион бяха по-вълчи от тези на повечето му сънародници, ако се изключи брат му Илидан.

Още по-впечатляваща бе дългата му до раменете коса, която имаше уникален тъмнозелен цвят, различаващ се от среднощното синьо на близнака му. Всички се заглеждаха в тази коса, също както някога зяпаха простоватите дрехи, които носеше. Тъй като изучаваше друидските изкуства, Малфурион не желаеше да облича ярките и крещящо-шарени роби, които расата му смяташе за нормално облекло. Вместо това предпочиташе проста платнена туника, кожена жилетка и панталони, както и високи до коленете ботуши, също от кожа. Екстравагантните дрехи, носени от народа му, бяха явен признак за твърде разглезения живот, който водеха, както и вродената им арогантност — нещо, което беше противно на природата му. Но сега повечето нощни елфи, с изключение на Старей и неговите близки подчинени, представляваха наплашени бегълци в окаляни и напоени с кръв дрипи. И вместо да гледат с презрение към странния млад учен, отправяха изпълнени с отчаяна надежда погледи към зеленокосия друид, ясно съзнавайки, че повечето от тях са живи единствено благодарение на неговите действия.

Но към какво го водеха тези действия? За момента очевидно не към успех. А това, което го притесняваше най-много, беше откритието, че потапянето му в силата на природата е започнало да го променя и физически.

Той прокара пръсти високо над челото си, където една от двете издатини седеше скрита под косата му. Бяха се появили само преди няколко дни, но вече бяха удвоили размера си. Двата малки рога смразяваха кръвта на Малфурион, защото твърде силно му напомняха за тези на сатир. Което пък на свой ред му напомняше за Ксавиус, съветникът на кралицата, който се бе върнал от мъртвите и беше запратил Тиранде в ръцете на господарите на Пламтящия легион, преди Малфурион най-накрая да се разправи с него.

— Трябва да спреш да мислиш за нея — настоя глас, приближаващ се зад гърба му.

Друидът се обърна без изненада към новопоявилия се, макар че повечето други в армията зяпаха странника дори по-настървено, отколкото гледаха Малфурион. В цял Калимдор нямаше нищо, подобно на Ронин.

Закачуленото създание, облечено в тъмносиня роба, под която се забелязваха риза и панталони в подобен цвят, беше с около една глава по-ниско от Малфурион, въпреки дебелите подметки на ботушите си. Но нито дрехите, нито ръстът му предизвикваха толкова много коментари. Това, което смущаваше нощните елфи, бе огненочервената му, дълга до раменете коса, която се разпиляваше извън качулката, както и кръглото, невероятно бледо лице, с леко извит на една страна нос. А най-впечатляващи бяха очите му — с ярко изумруденозелен цвят и абсолютно черни зеници.

Въпреки относително ниския си ръст, Ронин бе с по-набито телосложение от Малфурион. Изглеждаше способен да се оправя в битка и наистина беше така. А това бе рядко умение за някой, който се е доказал като много опитен в магическите изкуства. Ронин се наричаше „човек“ — раса, за която никой никога не бе чувал. Но ако аленокосият пътешественик бе типичен представител на народа си, Малфурион мечтаеше в армията да има поне още хиляда като него. Докато магията на нощните елфи, толкова силно зависима от Кладенеца на вечността, напоследък често не постигаше желания ефект, Ронин владееше своите сили като потомък на полубог.

— Как да спра? Как мога да си го позволя? — настоя Малфурион, внезапно ядосан на другаря си, който не заслужаваше това. — Тиранде е тяхна пленница вече твърде дълго, а аз дори не успях да проникна отвъд дворцовите стени!

В миналото друидът бе използвал наученото от своя наставник, полубога Ценариус, за да се носи из Смарагдовия сън. Сънят бе място, където светът изглеждаше такъв, какъвто би бил, ако не съществуваше не само цивилизация, а даже какъвто и да е живот. През него нематериалната форма на пътешественика бързо можеше да прекоси континентите. Така Малфурион бе успял да проникне през магическите бариери, заобикалящи цитаделата на кралица Азшара, за да шпионира Аристократите и командирите на Пламтящия легион. Беше използвал това свое умение, за да разруши плановете на Ксавиус, съветника на кралицата, и когато бе успял да се измъкне от жестокия плен, в който го беше вкарал магьосникът, временно бе унищожил портала, през който минаваха демоните, заедно с кулата, в която се намираше.

Сега обаче великият демон Аркемонд беше подсилил тези бариери и дори Смарагдовият сън не предлагаше път през тях. Малфурион не спираше опитите си да ги пробие, но със същия успех можеше да се блъска в реална стена.

Чувството, че не само Тиранде, но и Илидан е вътре, по никакъв начин не му помагаше.

— Елун ще бди над нея — отвъдна твърдо Ронин. — Тя изглежда е любимка на Майката Луна.

Младият друид нямаше как да оспори това твърдение. Съвсем неотдавна Тиранде не беше нищо повече от млада послушница на служба в храма на лунната богиня. Но пристигането на Легиона я бе променило може би дори по-силно, отколкото него. Силите й се развиха значително и за нейна огромна изненада, когато върховната жрица падна смъртно ранена в битка, тя избра не друг, а Тиранде за своя наследничка пред мнозина много по-опитни и висшестоящи сестри. За съжаление новопридобитата й длъжност в крайна сметка доведе до пленяването й от трансформирания Ксавиус и неговите сатири. Някогашният съветник най-накрая плати цената за действията си, но това не можеше да спаси Тиранде.

— Страхувам се, че може би дори Елун не може да се изправи срещу мрака на Саргерас.

Ронин смръщи вежди.

— Приказки като тези няма да ти помогнат по никакъв начин, Малфурион. — Той се обърна. — И определено ще се радвам, ако не говориш така пред новите ни приятели.

За момент друидът забрави за нещастието си, когато от посоката, от която бе дошъл магьосникът, се появиха сенчести фигури. Незабавно стана ясно, че принадлежат към няколко различни раси, защото някои от тях бяха не само по-мускулести, но и много по-високи от нощния елф, докато други не достигаха дори до ръста на Ронин. Но всички се движеха с усещане за сила и решителност, които (друидът трябваше да признае) неговият народ тепърва започваше да открива у себе си.

Носът му подуши аромат на мускус и той веднага се напрегна. Космато създание с набедрена превръзка и огромно копие в ръка спря пред него и погледна надолу към нощния елф. Дъхът на гиганта излизаше с тежко сумтене, което караше халката, прекарана през носа му, да трепти леко. Муцуната му бе повече от една стъпка дълга и от двете й страни, сякаш жигосани, се намираха две черни като въглен очи, които горяха с решителност. Два опасно изглеждащи рога се издигаха напред и нагоре от грубоватото и сбръчкано чело.

Таурен…

— Това е… — започна Ронин.

— Знай, че пред теб стои Хулн Хаймаунтън^[1], нощни елфе. Хулн с орловото копие! — Той вдигна оръжието, показвайки острия извит връх, изкован в прилика на орлов клюн. Дръжката бе покрита по цялата си дължина със стегната кожа, изписана със знаци на езика на народа на Хулн. Малфурион знаеше достатъчно за таурените, за да разбира, че тези символи отбелязват историята на оръжието от неговото изковаване, през всички епични битки, водени от притежателите му. — Хулн, който говори от името на всички събрани племена.

Бикоподобното същество грубо разтърси глава, за да подчертае думите си. По козината му имаше повече от две дузини плитки, повечето от които висяха под челюстта му. Всяка една представляваше белег за повален враг по време на битка.

Ниската, но мускулеста фигура под дясната ръка на таурена изсумтя. В създанието се долавяше някакво смътно сродство на чертите с тези на Ронин. С това обаче приликите свършваха. Конструкцията му го караше да изглежда така, все едно някаква могъща сила — може би или тауренът, или подобният на мечка великан зад него — е взела боен чук и е сплескала брадатото същество с няколко силни удара.

А още по-впечатляващо бе това, че чужденецът бе създаден от камък, а не от плът.

Грубоватата му кожа представляваше сивкав гранит, а тесните очи — блестящи диаманти. Брадата всъщност бе изградена от тънки минерални образувания, които изглеждаха така, сякаш създанието е посивяло с възрастта.

Джуджето — защото Малфурион знаеше, че този странен народ се нарича именно така — бръкна в един от многото си колани и извади глинена лула и кутийка с огниво. Докато запалваше лулата, огънят за кратко очерта по-ясно издяланото лице, особено големия кръгъл нос. Независимо от това дали сивото в брадата показваше напреднала възраст, или не, джуджето излъчваше всичко друго, но не и слабост. Макар и изградено от камък, то носеше наметало с качулка, широки ботуши и панталони и риза, подобни на тези, използвани от миньорите. На гърба му беше закачена брадва, голяма почти колкото него, с единично, невероятно добре наточено острие.

— Дунгард Айрънкътър^[2], говорещ от името на клановете на земните — бе единственото, което каза, тъй като джуджетата не си падаха много по разговорите.

Земните. Малфурион се постара да запомни последното. Джудже беше дума от езика на нощните елфи, при това пренебрежителна.

Подобното на мечка нещо зад Дунгард внезапно изръмжа. Нито джуджето, нито тауренът обърнаха внимание на звука, но Малфурион инстинктивно отстъпи крачка назад.

Създанието се приведе напред. Наподобяваше мечка, но се движеше повече като човек или нощен елф. В някои отношения на Малфурион му изглеждаше като боговете-близнаци Урсок и Урсол, но явно бе примитивно. Носеше бледокафява набедрена превръзка и огърлица от нокти. Краката на звяра имаха по три пръста и когато вдигна дясната си ръка, в която стискаше бухалка, а другата стисна в юмрук, се видя, че там има по четири пръста.

Създанието изръмжа отново, но този път звучеше мъничко по-различно.

— Фърболгът Унг Ак казва, че говори от името на глутниците — преведе с готовност Ронин.

Зад тях имаше други, но те не пожелаха да пристъпят напред, поне в този момент. Малфурион се вгледа в уникалното сборище, а после се обърна към магьосника с възхищение.

— Убедил си всички тях да дойдат…

— Двамата с Брокс помогнахме, но това е най-вече дело на Крас.

Малфурион затърси с поглед сред тълпата от същества, но не видя ментора на Ронин. На пръв поглед високият магьосник, облечен винаги в закачулена сива роба, приличаше на нощен елф повече от всеки друг от странниците. Със сигурност повече от Брокс — едрия зеленокож войн, наричащ сам себе си орк. Да, Крас можеше и да мине за нощен елф, но само за отдавна умрял такъв, тъй като кожата му бе много, много бледа, а по-голямата част от косата му носеше сребрист оттенък. Също така чертите му бяха по-ястребови от тези на народа на Малфурион. В добавка очите му наподобяваха по-скоро тези на Ронин, но бяха по-издължени и тесни, а в тъмните им зеници гореше огънят на древна мъдрост.

Древната мъдрост на създание, което в действителност беше дракон.

Една фигура се запромъква към тях. Не Крас, а Брокс. Зеленокожият боец изглеждаше уморен, но все така излъчваше предизвикателство. Оркът беше войн, воювал през целия си живот. Носеше белези по цялото си тяло, дори и върху бивните, подаващи се от долната му устна. Мускулатурата му си съперничеше с тази на таурена. Лорд Старей игнорираше Брокс, смятайки го за звяр, не по-различен от Хулн или фърболга, но всички останали уважаваха здравата десница на орка, особено когато стискаше дървената брадва, която Ценариус и Малфурион му бяха направили с магия.

Друидът продължаваше да търси Крас, но старият магьосник го нямаше. На елфа това никак не му хареса.

— Къде е той?

— Каза, че има нещо друго за вършене, при това бързо, независимо от последствията — отвърна с горчиво стиснати устни Ронин.

— А какво значи това?

— Нямам и най-малка представа, Малфурион. В много отношения Крас има доверие единствено на себе си.

— Ние имаме нужда от него… Аз имам нужда от него…

Ронин постави ръка на рамото на нощния елф.

— Обещавам ти… ще я спасим.

Малфурион не бе толкова убеден в това, също както не вярваше, че лорд Старей ще приеме съюзници като тези. Мисията, на която бяха поели Ронин и неговите спътници, не беше одобрена от командира на армията, но Крас бе убеден, че когато благородникът се изправи пред реалната помощ, която другите раси можеха да му окажат, ще види смисъла в съюза с тях. Но това да убедиш Десдел Старей можеше да се окаже много по-трудно начинание от комуникацията с фърболги.

Друидът най-накрая се примири с факта, че няма незабавно да се заемат със спасяването на Тиранде. В действителност те вече бяха пробвали всичко възможно, поне за момента. Но въпреки че си налагаше да се съсредоточи върху новодошлите съюзници, Малфурион не спираше да се опитва да измисли начин за спасяването на приятелката си от детинство… и в същото време да открие истината за съдбата на Илидан.

Джуджето изпуфтя вяло с лулата си, докато Хулн чакаше с търпение, неочаквано при агресивен вид като неговия. Унг Ак подуши въздуха, поемайки различните миризми, носени от лекия ветрец, но не спираше да стиска здраво бухалката.

Ронин огледа потенциалните им сподвижници и отбеляза:

— Разбира се, няма как да отрека, че бих дал мило и драго Крас да беше тук сега. Нямам търпение да видя лицето на Старей, когато тази сбирщина се изправи срещу него…

 

 

Челюстта на благородника увисна. Очите му се оцъклиха до възможния за расата му предел. Пръстите му се сгърчиха спазматично и щипката фин бял прашец, стигнала половината път до носа му, се разсипа на пода.

— Какво сте довели в редиците ни?

Изражението на Ронин остана спокойно.

— Единствения ни шанс да компенсираме загубите си и може би дори да спечелим.

Лорд Старей яростно отметна богато извезаната си пелерина настрани. Движението бе ознаменувано с вихър от преливащи се зелени, оранжеви и лилави линии. В контраст с наметалото, бронята му бе в доста по-типичното сиво-зелено, носено от повечето нощни елфи, макар и на гърдите й да имаше гравиран символа на неговия Дом — множество миниатюрни, очертани с кристал звезди, в центъра на всяка от които имаше по едно златно кълбо. На масата, използвана за картите и обсъждане на стратегията, лежеше шлем с подобна декорация.

Високомерният нощен елф ги изгледа над дългия си остър нос.

— Нарушил си директна заповед, да! Ще те окова във вериги и…

— И аз ще ги разтопя, преди да са се заключили. След това ще напусна армията заедно с, подозирам, някои от приятелите ми.

Беше изказано простичко, но всички, събрани наоколо, усетиха заплахата. Старей погледна към тримата други благородници, които бяха с него, когато Ронин и Малфурион дойдоха, за да обявят пристигането на съюзниците. Те отвърнаха на взора му с празен поглед. Никой не искаше да поеме отговорността за това, командирът им да изхвърли от армията най-великите им бойци.

Предводителят на нощните елфи внезапно се усмихна. Малфурион едва удържа треперенето си при тази усмивка.

— Простете ми, господарю Ронин! Говорех прибързано, да, прибързано! Със сигурност не бих желал да обидя вас и вашите… — Той бръкна в кесията си, извади малко бял прашец и го вдиша през едната си ноздра. — Всички носим отговорност. Ще се справим с това по най-подходящ начин, колкото и несправедливо да е била прехвърлена отговорността върху някои от нас. — Той махна небрежно към входа на шатрата. — Непременно поканете онези… поканете ги да влязат.

Ронин подаде глава навън и извика. Двама войници пристъпиха вътре, последвани от един офицер, когото Малфурион познаваше добре. Джарод Шадоусонг някога бе капитан на стражата на Сурамар, докато не го сполетя ужасният късмет да арестува Крас. В последвалите събития той се озова в нежеланата от него роля на надзирател на странниците — заповед, дадена му от покойния лорд Рейвънкрест. Старей остави Джарод да изпълнява старите си задължения, макар и отдавна да бе станало ясно, че никой не може да задържи разностранната групичка на едно място, особено стария магьосник.

Веднага след Джарод влязоха Хулн, фърболгът и Дунгард. Зад триото нахлуха още цяла дузина войници, които бързо заеха стратегически позиции, за да защитят командира си.

Носът на Старей се сбърчи. Той не направи особено голям опит да прикрие презрението си. Хулн стоеше неподвижен като камък. Унг Ак се ухили, показвайки множество остри зъби.

Дунгард си пушеше лулата.

— Бих предпочел да загасиш този инструмент — отбеляза благородникът.

В отговор джуджето изпусна ново кълбо дим.

— Непростимо! Виждаш ли с какви зверове и измет очакваш да се съюзим? — изръмжа Старей, вече забравил думите си, изречени пред Ронин само минута по-рано. — Народът ни никога няма да приеме това!

— Като командир, вашата роля е да ги накарате да разберат — отвърна спокойно магьосникът. — Също както се е наложило тези тримата и останалите представители на другите раси да постъпят със собствените си народи.

— Вие, изнежени нощни елфи, имате нужда от някой, който наистина знае как да се бие — измърмори внезапно Дунгард, а лулата играеше в ъгълчето на устата му. — Някой, който да ви научи на истинския живот…

Унг Ак излая шумно. На Малфурион му отне само момент да осъзнае, че фърболгът се е изсмял.

— Поне разбираме тънкостите на цивилизоваността — отвърна остро един благородник. — Като къпането и чистоплътността.

— Може би демоните ще ви оставят да живеете като техни слугини.

Нощният елф извади меча си, а спътниците му го последваха бързо. Брадвата на Дунгард се озова толкова бързо в ръцете му, че никой не можа да проследи движението. Хулн стисна още по-силно копието си и изсумтя. Унг Ак размаха бухалката си в знак на предизвикателство.

В центъра на палатката внезапно избухна ярка синя светлина. И двете страни забравиха спора си, докато се опитваха да прикрият очите си. Малфурион се извърна, за да се предпази, и забеляза, че Ронин изобщо не е засегнат.

Човекът пристъпи между двете страни.

— Стига глупости! Съдбата на Калимдор и обичните ви… — Той се поколеба, а очите му се взряха в далечината. — На обичните ви… зависи от това да надвиете жалките си предразсъдъци!

Ронин погледна към Хулн и спътниците му, а после към благородниците и Старей. Нито една от страните не изглеждаше ентусиазирана магьосникът да повтори заслепяващото представление.

Човекът кимна яростно.

— Добре тогава! След като се разбираме, мисля, че е време да поговорим…

 

 

Крас удари пода на ледената пещера с болезнено тупване.

За момент остана да лежи там в опит да си поеме дъх. Магията, с която се беше пренесъл тук, криеше доста опасности, особено в сегашното му състояние. Пещерата се намираше много, много далеч от армията на нощните елфи — на почти половин свят разстояние, но той реши да рискува, независимо от това, че не само знаеше опасността, но и осъзнаваше, че може би бе твърде късно да стори онова, което искаше.

Не посмя да каже на Ронин за намеренията си. В най-добрия случай магьосникът щеше да настои да го съпроводи, но един от двама им трябваше да задържи контрола над ситуацията с потенциалните съюзници на нощните елфи. Крас имаше пълно доверие на човека, който се бе доказал като по-приспособим и заслужаващ доверие от почти всеки друг, когото драконът беше срещал през невероятно дългия си живот.

Когато дишането му се възстанови, Крас се надигна. В студа на пещерата дъхът му излизаше на тесни облачета, които се носеха бавно към високия назъбен таван. Подът беше осеян със сталагмити, надпреварващи се по дължина със спускащите се от тавана шипове.

Магьосникът мислено претърси местността около себе си, но не откри следа от друго присъствие. Това не го окуражи много, но не го и изненада. Бе присъствал на катастрофата. Гледката на това как Нелтарион се обръща в лудостта си срещу собствената си раса се бе запечатала завинаги в ума на Крас. Всяко от останалите четири ята бе пострадало, но обитателите на тази пещера бяха платили най-висока цена за съпротивата си.

Децата на Малигос бяха избити до едно, а повелителят им — захвърлен надалеч като парцалена кукла. И всичко това бе извършено от предателското творение на Земния пазител, което самите дракони бяха дарили с невъобразимата му мощ.

Драконовата душа… по-добре известна на магьосника като Демонична душа.

— Малигос… — извика Крас, а името проехтя през блестящата пещера. Някога, въпреки студа, това бе място на радост, защото децата на синьото ято бяха създания на чистата магия и черпеха с наслада живот от нея. Колко куха и мъртва бе пещерата сега…

Когато изчака достатъчно дълго отговора на великия Аспект, Крас внимателно пристъпи по хлъзгавата неравна земя. Той също беше дракон, но от червеното ято на Алекстраза, Майката на живота. Никога не бе имало вражда между сините и червените ята, но въпреки това той не искаше да рискува. Ако Малигос се намираше някъде по-надълбоко сред пещерната система, не се знаеше как древният пазител ще реагира на натрапничеството му. Шокът от гледката на унищожаването на цялото му ято щеше да го хвърли в лапите на лудост, от която и след векове нямаше да се е възстановил напълно.

Крас знаеше всичко това, защото бе преживял тези векове. Беше се борил с предателството на Нелтарион, който по-късно щеше да стане известен с доста по-подходящото име Детуинг. Бе видял как цивилизацията на драконите бавно загива, как броят им непрестанно намалява, а неговите собствени братя и сестри, както и великата Алекстраза, са принудени да бъдат ездитни животни на орките за десетилетия.

Драконовият магьосник отново претърси пещерата с изострените си сетива, прониквайки колкото може по-дълбоко. Навсякъде, където търсеше, Крас се натъкваше само на празнота, която твърде силно му напомняше за огромна гробница. Търсенето му не откриваше никаква аура на живот и той започна да се отчайва, че внезапният му подтик да дойде тук е бил за нищо.

А после… много, много дълбоко в недрата на убежището на Малигос, забеляза слаби признаци на живот. Те бяха толкова смътни, че Крас почти ги отхвърли като част от собственото си желание да ги открие, но после близо до източника се появи нов, подобен на него.

Закачулената фигура започна да се движи предпазливо сред опасните тъмни проходи. На няколко пъти му се наложи да пази равновесие, тъй като пътеката ставаше опасно стръмна. Това царство принадлежеше на създания, които бяха сто пъти по-големи от сегашната му форма и техните масивни лапи преминаваха с лекота над места, през които той трябваше да се катери.

Ако зависеше от него, Крас щеше да се трансформира, но в този времеви период нямаше тази възможност. Тук той съществуваше едновременно с по-млада версия на самия себе си. Това им бе позволило да постигнат заедно велики неща срещу Пламтящия легион, но също така им налагаше и ограничения. Никой от тях не можеше да се трансформира в нещо различно от формата, която носеха, и до неотдавна двамата страдаха от силна слабост, докато се намираха на по-голямо разстояние един от друг. Макар този проблем да бе решен до голяма степен, Крас бе обречен засега да остане в смъртното си тяло.

Нейде от тавана проехтя крясък и той се прилепи към стената. Голямо крилато създание профуча покрай него — прилеп с големината на вълк, с вълче лице, дебела козина и резци, по-дълги от пръстите на магьосника. Съществото се обърна, за да нападне повторно, но Крас вече бе вдигнал ръка.

Голямо огнено кълбо посрещна звяра насред полет. Прилепът се вряза директно в него. Сферата се изду, а после бързо имплодира.

Няколко прашинки се посипаха върху Крас — единствените останки от създанието. Това, че не бе усетил прилепа, го притесни. Той хвана една от прашинките и я проучи с ума си. Тя разкри, че звярът е бил изкуствено творение, а не живо същество. Пазач, поставен там от Повелителя на магията.

Избърсвайки от себе си остатъците от прилепа, Крас продължи по опасния си път. Бе му струвало много, за да се пренесе в това отдалечено място, но за тази задача нито едно усилие не бе твърде голямо.

След това изненадано усети, че напред температурата се покачва. Докато се движеше, топлината се усилваше, но не толкова, колкото очакваше драконовият магьосник. Изражението на тясното му лице се смръщи още повече, когато приближи нещо, което трябваше да е втората по важност пещера в комплекса. По негови изчисления температурата би трябвало да бъде няколко пъти по-висока. Бледо синьо сияние, идващо от пещерата, озаряваше последните стъпки от коридора. Крас премигна, за да нагоди очите си, а после влезе.

Яйцата бяха разпръснати навсякъде. Стотици, синьо-бели и с най-различни размери — от такива с големина на юмрук, до по-големи от самия магьосник. Той ахна неволно, защото не очакваше подобна плячка.

Но по-внимателен оглед на яйцата бързо попари надеждите на Крас, които едва бяха започнали да се връщат. Истината бе ужасяваща. Повечето от тях бяха покрити със свирепи цепнатини, но това не предвещаваше излюпване, а развала. Крас постави облечената си в ръкавица длан върху едно от по-големите, но не почувства никакво движение вътре.

Той пристъпваше от люпило на люпило и с всяко следващо яйце се отчайваше все повече и повече. На историята явно й бе писано да се повтори, независимо от наглото му решение да й се опълчи. Бъдещето на синьото драконово ято се простираше пред него, но то бе също толкова лишено от надежда, колкото и преди. Във времевата линия, която Крас познаваше, Малигос така и не бе успял да се възстанови от ступора, в който Нелтарион го бе хвърлил, преди магията, пазеща тази зала, магия, свързана с великия Аспект, отдавна да е спряла да действа. Незащитени от студа, яйцата бяха умрели до едно, а с тях — и надеждата на ятото. В далечното бъдеще Алекстраза предложи на Малигос помощта си, за да създадат отново ятото му, но дори в периода, който Крас напусна, за да дойде тук, този план едва бе започнал да се развива.

Въпреки всичко, което първоначално бе проповядвал на Ронин за опасността от изменяне на миналото, драконът искаше да опита може би най-огромната и кардинална промяна, която този свят бе виждал досега. Надяваше се да спаси яйцата и да ги отнесе на сигурно място, но постоянната битка с демоните и нуждата да намери съюзници за малоумните и неотстъпчиви нощни елфи го забавиха твърде много.

А дали? Крас се спря с надежда пред едно полуразвито яйце. В него все още растеше живот. Малко бавен, но все пак достатъчен, и драконовият магьосник беше сигурен, че ако бъде стоплено, яйцето ще оживее.

Провери друго и откри, че и то има шансове за оцеляване. Крас нетърпеливо пристъпи нататък, но следващите няколко вече бяха мъртви. Стиснал зъби, той продължи към следващото люпило.

Откри още четири живи яйца. Преди да продължи търсенето, ги маркира с едно докосване на пръста си и те заблестяха в златисто.

Когато огледът приключи, Крас бе открил много по-малко яйца, отколкото се беше надявал, но повече, отколкото заслужаваше. Драконовият магьосник огледа маркираните, чийто блясък ги отличаваше, независимо от мястото им в огромната пещера. Беше абсолютно сигурен, че няма повече. Сега обаче трябваше да предпази тези оцелели яйца, за да не умрат като останалите.

Другите дракони, дори и обичната му Алекстраза, бяха невидими за сетивата му. Единственият възможен извод беше, че са се уединили в опит да се възстановят от ужасната сила на Демоничната душа. Собствените му спомени за този период бяха силно осакатени — резултат от пътуването във времето и раните му. Другите ята щяха най-накрая да се върнат в битката, но за децата на Малигос отдавна щеше да е твърде късно. Дори и по-младото му аз бе недостъпно за него. Кориалстраз, ранен лошо след героичната си битка с Нелтарион, бе решил да открие какво е станало с другите левиатани.

Така че само от Крас зависеше какво да прави занапред. Още преди да потегли към леговището на Малигос, се опита да измисли място, което да е достатъчно надеждно, за да се складират там драконови яйца. Нито едно не го задоволяваше. Дори гората на полубога Ценариус не му се струваше достатъчно сигурна. Рогатото божество наистина беше учител на Малфурион Стормрейдж, а вероятно и син на дракона Изера, но Крас знаеше, че Ценариус и без това има твърде много проблеми, с които да се справя.

— Така да бъде — измърмори заклинателят.

Той начерта с пръста си кръг във въздуха. Чертежът се озари от златисти искри. Кръгът бе съвършен и изглеждаше така, сякаш е жигосан в празното пространство.

След това, докосвайки с върховете на пръстите си центъра, драконовият магьосник премахна рисунката. Пред него се отвори бяла празнина, която се протягаше отвъд смъртния свят.

Крас замърмори под нос и очертанията на кръга заблестяха в червено. От вътрешността прозвуча стенание и няколко малки камъчета се затъркаляха към празнината. Магьосникът продължи заклинанието и макар всмукването да стана по-силно, камъните спряха да се движат. Вместо това яйцата започнаха да треперят леко, сякаш нещо е помръднало дори и в студените и мъртвите сред тях.

Но това не бе така. Едно от още живите яйца, намиращо се най-близо до портала, внезапно се вдигна във въздуха и почти нежно полетя към малкия отвор. Мъртвите черупки продължиха да треперят, но останаха по местата си.

И докато той ги гледаше, бъдещето на ятото на Малигос се понесе към дупката и започна да влиза в нея.

Любопитно, но всяко от тях се смаляваше достатъчно, за да премине. Едно по едно, без да се бавят, безценните съкровища, които Крас бе открил, изчезнаха през прохода.

Когато и последното се скри, заклинателят запечата дупката. За миг проблеснаха златисти искри, а после всякаква следа от портала изчезна.

— Достатъчно, за да оцелеят, но не и достатъчно, за да се развиват — промърмори Крас. На сините щеше да им отнеме векове да достигнат бройка, в която да са сигурни за вида си. Дори и всеки от драконите да се излюпеше успешно, пак нямаше да са достатъчно, дори и по времето, от което идваше магьосникът.

Но малцина бяха по-добре от нищо.

Внезапно го обзе слабост и световъртеж. Той едва се удържа да не падне. Макар да бе успял в голяма степен да се излекува от болестта, повалила го при пристигането му в това време, причината за която се коренеше във факта, че съществуваше два пъти в един и същи времеви период, все още имаше предели.

Но сега не можеше да почива. Яйцата бяха на сигурно място, поставени в миниатюрна вселена, която се движеше толкова бавно, че сякаш бе почти неподвижна във вечността. Това му даваше достатъчно време, за да може да ги предаде на някого, на когото вярва… ако оцелееше до края на войната.

И мислейки за нея, Крас започна да събира сили. Колкото и голямо доверие да имаше на Ронин и Малфурион, все още имаше твърде много въпросителни относно изхода на конфликта. Линията на времето бе променена завинаги; възможно бе Пламтящият легион, макар и първоначално загубил войната, този път да я спечели. Драконовият магьосник добре разбираше, че сега трябва да стори всичко по силите си, за да помогне на нощните елфи и останалите. Сега залогът повече или по-малко беше самото бъдеще.

Докато подготвяше магията, която щеше да го върне обратно при армията, заклинателят огледа стотиците мъртви яйца. Ако демоните спечелеха, също щеше да има бъдеще. Това пред него. Студено, тъмно и лишено от живот. Цяла вечност празнота.

Драконовият магьосник изсъска яростно и изчезна.