Кодзи Танака
Последният риболов (6)

6.

— И тъй, уважаеми гостенино! — се раздаде зад гърба ми.

Настръхнал като звяр, се обърнах назад.

Трима. Стоят, притаили се в сянката, под скалата. Двамата имаха винтовки.

Човекът, който стоеше в средата, мълчаливо ме изучаваше, дръпвайки си от лулата. Петдесетина години. Под тиролската шапка черни прошарени коси. Лице с дълбоки бръчки.

Аз се обърнах. Кога са успели да се появят тук?

— Ние вече отдавна ви следим — каза човекът с лулата. — Виждам, че вие напълно сте се насладили на риболова. Е, а с какво се свърши? Жалко, няма какво да се каже.

— Вие… кой сте? — дойдох накрая на себе си.

Човекът се усмихна.

— Хиронари Итидзьодзи. Би трябвало да ви е познато моето име, откакто се появихте тук. Та вие знаехте, че това са частни владения! Забавно… Всички ви тегли именно тук. Явно, тук наистина е най-подходящото място. Излиза, обаче, че и ние сме заселили залива с биороботи.

Погледнах остатъка на „рибата“ под краката си.

— Значи всичко е лъжа? Това, че долината Рюдзин е останала предишната? Че в реката живеят огромни риби?

— Да. Легенда е. Във всеки случай, сега. — Итидзьодзи кимна. — Макар че преди пет години беше самата истина. Само че алчните вълци, двуногите хищници като теб не можеха да пропуснат случая. Както и да пазехме реката, те се промъкваха един след друг и плячкосваха. Докато не изловиха всичко. И тогава аз реших да отмъщавам. — В очите на Итидзьодзи просветна огънче. — Пуснах слух, че долината Рюдзин не се е изменила. И зачаках. „Гостите“ не закъсняха да заповядат. Посрещах ги равнодушно. Те получаваха своето — а после се успокояваха завинаги. Трябва да призная, че твоята идея е необичайна. Но все едно, радарът те засече. Ние предвидихме и това. Долината се охранява от въздуха.

— Вие… Вие ги убивахте? — Гласът ми секна.

— Разбира се. Съгласи се, че това е справедливо. Те знаеха какво ги заплашва при нарушаването на закона. Но все пак се вмъкваха. И си получаваха заслуженото.

— Това е мишеловка! „Недокоснатата природа“ е гнусна примамка!

Итидзьодзи се усмихна.

— Да. И сега вратата на тази мишеловка ще се захлопне.

— Вие сте маниак! Изтънчен садист-убиец! — завиках аз.

— А вие не сте ли убийци? Вие убихте природата, която така щедро раздаваше на хората своите съкровища. Това е престъпно. А за престъплението трябва да се носи отговорност.

— Аз не съм убивал! — възкликнах аз.

— Да. Ти не си убивал. Но ти си тук. Това не можеш да отречеш.

Огледах се безпомощно. Капан.

Погледът ми се спря на залива, сребрист в ясната утринна светлина. Невероятната, с най-чиста синевина вода с бавно кръжене продължаваше своя бяг. Неочаквано повърхността се разтвори и във въздуха се преметна огромно тяло. Извивайки се грациозно, рибата за миг увисна във въздуха; мократа от водата, украсена с петънца кожа преливаше във всички оттенъци на дъгата.

Устните ми се разтвориха неволно във възхитена усмивка — и едва тогава осъзнах целия ужас на своето положение…