Айзък Азимов
Неговото метално сърце

Хирургът погледна безизразно:

— Готов ли е?

— „Готов“ е относително понятие — каза медицинският инженер. — Ние сме готови. Той е възбуден.

— Винаги са такива… Е, това е сложна операция.

— Сложна или не, трябва да е благодарен. Избран е той, а има толкова кандидати и, откровено казано, не мисля, че…

— Не казвай нищо! — рече хирургът. — Това не решаваме ние.

— Ние го приемаме. Но трябва ли да сме съгласни?

— Да — отговори хирургът твърдо. — Ние сме съгласни. Напълно и безрезервно. Операцията е твърде сложна, за да пристъпим към нея с някакви резерви. Този човек е доказал неведнъж и не по един начин цената си и биографията му е достойна за Съвета на смъртните.

— Добре — каза медицинският инженер.

— Мисля да поговоря с него тук. Кабинетът е уютен и може да му подействува успокояващо — отвърна хирургът.

— Няма да помогне. Той е нервен и вече е решил.

— Наистина ли?

— Да. Иска метално сърце. Като всички.

Лицето на хирурга не промени изражението си:

— Понякога можеш да ги разубедиш.

— Какъв е смисълът — каза безразлично медицинският инженер. — Щом иска метално, нека е метално.

— Не те ли интересува?

— Защо да ме интересува? — каза почти грубо медицинският инженер. — И в двата случая това е работа на медицински инженер и аз съм медицински инженер. И в двата случая мога да се справя. Защо да отивам по-далеч?

Хирургът изрече безчувствено:

— Аз мисля за трайността на материала.

— Трайност! Не можеш да използуваш това като аргумент. Какво се интересува пациентът от трайността?

— Мен ме интересува.

— Интересува те в определени случаи. Течението е срещу теб. Нямаш избор.

— Трябва да опитам — с бързо движение на ръката си хирургът накара медицинския инженер да замълчи. Никакво нетърпение нямаше в жеста му — само бързина. Вече бе уведомил сестрата и беше предупреден за нейното идване. Натисна малко бутонче и двойната врата бързо се отвори. Пациентът влезе със своя моторен стол, сестрата енергично пристъпваше зад него. — Сестра, можете да си вървите — каза хирургът, — но бъдете отвън. Ще ви повикам.

Той кимна на медицинския инженер, който излезе заедно със сестрата. Вратата се затвори зад тях.

Човекът в стола ги проследи през рамо как излизат. Вратът му беше слаб и около очите му имаше малки бръчици. Беше току-що избръснат и пръстите му, здраво хванали дръжките на стола, бяха с добре поддържани нокти. Той беше особен пациент и за него се полагаха специални грижи… Но на лицето му беше изписано постоянно недоволство.

— Днес ли започваме? — попита той.

— Днес следобед — кимна хирургът.

— Разбрах, че ще продължи седмици.

— Не самата операция. Има обаче редица допълнителни неща, за които трябва да се внимава. Трябва да се направят някои промени в кръвообращението и хормонни приспособления. Това е трудно.

— Опасно ли е… — и после, сякаш почувствувал нужда да изглади напрегнатостта помежду им, добави: — докторе?

Хирургът не обърна внимание на нюансите във въпроса и отговори равнодушно:

— Всичко е опасно, но ние се стремим да бъде колкото може по-безопасно и затова не бързаме. Времето, което се изисква, умението на толкова хора, апаратурата — всичко това прави такива операции достъпни за извънредно малко…

— Знам — каза пациентът неспокойно. — Не искам да се чувствувам виновен за това. Или може би вие смятате да окажете натиск върху мен?

— Съвсем не. Решенията на съвета никога не са били разисквани. Споменавам трудността и сложността на операцията по-скоро, за да обясня желанието си да я направя по най-добрия начин.

— Добре. Това е и моето желание.

— Тогава трябва да ви помоля да вземете решение. Можем да ви предоставим два вида изкуствено сърце — метално или…

— Пластмасово! — каза ядосан пациентът. — Това е изборът, който щяхте да ми предложите, нали, докторе? Евтина пластмаса. Не искам. Вече съм решил. Искам метално.

— Но…

— Вижте, казаха ми, че изборът е оставен на мен. Не е ли така?

Хирургът кимна:

— Когато две процедури са с еднакво значение от медицинска гледна точка, изборът принадлежи на пациента. На практика пациентът може да избира дори когато оперативните процедури не са с еднакво значение, както е в този случай.

Очите на пациента се присвиха.

— Искате да кажете, че пластмасовото сърце е по-добро?

— Зависи от пациента. По мое мнение, във вашия случай е така. И ние не използуваме термина „пластмасово“, а фибро-изкуствено сърце.

— Що се отнася до мен, то е пластмасово.

— Вижте — каза безкрайно търпеливо хирургът, — материята не е пластмасова в обикновения смисъл на думата. Наистина тя е полимерна, но много по-сложна от обикновената пластмаса. Това е комплексна белтъчноподобна нишка, направена с цел да имитира колкото може по-добре истинската структура на човешкото сърце, което вие имате.

— Точно така, но човешкото сърце, което имам, е вече износено, макар че още нямам шестдесет години. Не искам друго такова, благодаря. Искам нещо по-добро.

— Всички искаме това за вас. Изкуственото фибро-сърце е по-добро. Потенциалният му живот е векове. То е абсолютно неалергично…

— Това не се ли отнася и за металното?

— Да, така е — каза хирургът. — Металното е от сплав от титаний, която…

— Не се износва? По-здраво е от пластмасовото, или фибро — наричайте го както искате.

— Металното е по-здраво физически, но механическата сила няма значение за вас. Защото сърцето е добре защитено. Всичко, което може да стигне до сърцето, ще ви убие по други причини, дори ако то издържи.

Пациентът сви рамене:

— Ако някога си счупя ребро, и него ще заменя с титаниево. Заместването на кости е лесно. Всеки може да си смени кост. Ще стана толкова метален, колкото искам, докторе.

— Това е ваше право, щом предпочитате. Но в интерес на истината трябва да ви кажа, че нито едно метално сърце не се е повредило механически, обаче някои от тях се повреждат електронно.

— Какво значи това?

— Всяко метално сърце има като част от структурата си уред, който определя ритъма му. Това значи, че в него се поставя миниатюрно устройство, което променя ритъма на сърцето в зависимост от емоционалното и физическото състояние на индивида. Понякога нещо се поврежда и хората умират, преди повредата да може да бъде отстранена.

— Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Случвало се е, уверявам ви.

— Искате да кажете, че се случва често?

— Съвсем не. Случва се много рядко.

— Добре, тогава ще опитам. А в пластмасовото сърце няма ли такъв уред?

— Разбира се, че има. Но химическият строеж на фибросърцето е много близък до човешкия. Той може да реагира на йонния и хормонен контрол на тялото. Апаратурата, която се поставя, е много по-проста от тази в металното сърце.

— Пластмасовото сърце никога ли не излиза от хормонния контрол?

— С нито едно досега не се е случило.

— Защото не сте работили с тях достатъчно дълго. Не е ли така?

Хирургът се поколеба.

— Вярно е, че фибросърцата не са били в употреба така дълго както металните.

— Ето, виждате ли. Защо така, докторе? Страхувате се, че мога да се превърна в робот… в Метален, както ги наричат, откакто беше приет законът за тяхното гражданство.

— Няма нищо лошо, когато един Метален е Метален. Както казахте, те също са граждани. Но вие не сте Метален. Вие сте човешко същество. Защо да не останете такъв?

— Защото искам най-доброто и то е метално сърце. Вие се погрижете за това.

Хирургът кимна:

— Много добре. Ще бъдете помолен да подпишете необходимите документи, след което ще получите метално сърце.

— Вие ли ще бъдете хирургът, който ще ме оперира? Казаха ми, че сте най-добрият.

— Ще направя всичко, за да мине операцията леко.

Вратата се отвори и столът изведе пациента навън, при сестрата.

Медицинският инженер влезе, като проследи през рамо отдалечаващия се пациент, докато вратата се затвори отново. Той се обърна към хирурга:

— Не бих могъл да кажа по израза на лицето ти какво се е случило. Какво беше решението му?

Хирургът се наведе над бюрото си, оформяйки последните точки от своите записки.

— Каквото предсказа. Настоява за метално сърце.

— В края на краищата, те са по-добри.

— Незначително. Просто ги употребяваме от по-дълго време. Нищо повече. Това е манията, която залива човечеството, откак Металните станаха граждани. Хората имат странното желание да се превърнат в Метални. Копнеят за физическата сила и издръжливост, които обикновено свързват с тях.

— Това не е едностранно явление, докторе. Не работиш с Метални, но аз работя и знам. Те пък не искат метални части, а фиброелементи, както напоследък двама от тях.

— Получиха ли ги?

— Единият желаеше да получи сухожилия. Там няма голяма разлика дали са метални, или фибро. Другият искаше кръвоносна система. Казах му, че не може да му се даде, без да се преустрои цялото му тяло с фиброматериал… Предполагам, че и до това ще стигнем някой ден. Метални, които не са истински Метални, а нещо от плът и кръв.

— Ти нямаш нищо против?

— Защо не? Сега имаме два вида разумни индивиди на Земята и защо трябва да се грижим и за двата? Нека се приближат един към друг. Може би няма да можем да ги различаваме. Защо трябва да искаме? Ще имаме най-доброто от двата свята: преимуществата на човека, комбинирани с тези на робота.

— И ще получиш хибрид — каза хирургът с тон, който наподобяваше гняв. — Ще получиш нещо, което няма да бъде и двете, а нито едното, нито другото. Не е ли логично да предположим, че всеки индивид ще бъде прекалено горд със своята структура и самоличност, за да пожелае да ги разводни с нещо чуждо? Ще приеме ли той хибридизация?

— Този разговор ми напомня опит за изкуствено разделяне.

— Нека е така — каза хирургът спокойно. — Нека всеки си е такъв, какъвто е. Не бих сменил и част от себе си по никаква причина. Ако е абсолютно необходимо, ще я сменя с нещо, по възможност най-близко до оригинала. Аз съм това, което съм; доволен съм и не желая да бъда нищо друго.

Беше свършил и трябваше да започне да се приготовлява за операцията. Постави силните си ръце в електрическата пещ и ги остави да се нажежат до червено — най-добрият начин да се стерилизират.

Всички тези страстни думи беше изрекъл, без да повиши тон, и лъскавото му метално лице бе останало безизразно както винаги.