Артър Кларк
Зелената загадка

За жалост познавах Владимир Суров само повърхностно. Спомням си, че беше скромен човек с малък ръст. Той разбираше английски, но говореше с известна скованост и обикновено не обичаше да завързва по-дълги разговори.

Подозирах, че той представлява загадка дори и за колегите си. Колкото пъти бивах на „Циолковски“, все го виждах наведен над някакви бележки върху писмената си маса или с лице, прилепено за микроскопа. С една дума този човек предпочиташе самотата дори в малкия свят на космическия кораб. Останалите членове на екипажа, както ми се струваше, не виждаха нищо странно в това — защото щом човек се обръщаше към Суров или заговореше с другите за него, ставаше ясно, че тук всички го обичат и уважават. Това впрочем не беше чудно, тъй като неговите трудове върху отглеждането на растения, особено на дървета, далеч отвъд полярния кръг, го бяха направили един от най-значителните ботаници на Съветския съюз…

В годините, които предхождаха нашия полет, бяха събрани многобройни данни, според които излизаше, че въпреки пълната липса на въздух и почти пълната липса на вода върху Луната все пак там би бил възможен един примитивен растителен живот.

Едно от първите сериозни разочарования, които Луната ни бе подготвила, бе липсващата флора и изобщо липсата на живот или на вкаменелости върху изучените от нас хиляди квадратни мили. Дори най-големите скептици, които бяха убедени, че е невъзможен живот на Луната, щяха да се зарадват, ако бяхме намерили доказателства, че не са прави. В ония дни ни се струваше, че Суров напразно е долетял с нас на Луната.

Но той не изглеждаше обезкуражен или сломен. Изучаваше проби от почвата и скалите и ги пренасяше в един парник, построен от него. Там ги пазеше и обработваше. Тази „оранжерия“ представляваше някаква чудновата плетеница от тръби, които описваха сложни линии около „Циолковски“. Нито ние, нито американците биха се занимавали с това, а по-скоро биха си пресметнали, че е много по-износно всичко да се отглежда на Земята, отколкото тук на място. Поне до създаването на една постоянна база върху Луната. От икономическо гледище ние имахме право. Но не обръщахме внимание на друго: малките прозрачни къщички, в които Суров отглеждаше своите овощни дръвчета-джуджета и своите зеленчуци, бяха станали приятно място за почивка на нашите очи, които уморени от мъртвия лунен пейзаж все по-често се спираха на тях.

Както навсякъде е прието, положението ми на командир на космическия кораб ми отнемаше възможността лично да вземам участие в научните издирвания. Аз трябваше да пиша доклади, да преглеждам записите, да създавам програми за изследванията, да съгласувам нашите акции с акциите на руските и американските колеги и да се опитвам да предвидя (което не винаги успявах) къде ни чака следващата несполука. Поради това аз понякога дни наред не излизах от космическия кораб и трябваше да приемам различни намеци, например, че молците скоро щели да изядат скафандъра ми…

Може би тъкмо затова си спомням така живо за малкото си излети и, разбира се, преди всичко за срещата си със Суров.

Бе около пладне. Слънцето стоеше високо над северните планини, а майката Земя надничаше зад тях. Хендерсън, нашият геофизик, искаше да изпробва своите уреди на две мили източно от базата ни.

Вървяхме пеша. Първо, не бе далеч, и, второ, трябваше да пазим горивото на гъсеничния трактор. Аз обичам разходките по Луната, но не заради пейзажа, тъй като с време свикваш дори и с най-величавото, а по-скоро поради чудесното усещане, че летиш при всяка крачка.

Бяхме изпитали нашите уреди и вече се връщахме назад, когато внезапно забелязахме на около миля южно от нас една фигура. Аз взех далекогледа. Да познаеш някого, когато е в скафандър, е невъзможно, дори когато е твърде близко. Но ние притежавахме правилник за цветове и числа.

— Кой е? — попита Хендерсън.

— Син скафандър, номер три? Това е Суров. Но не разбирам — той е сам!

Първият закон при нашата експедиция гласеше: „В никой случай не ходете единично! Никога не може да се предвиди какво ще се случи!“

— Да го повикаме! — предложи Хендерсън. — Може би другарят му е претърпял злополука и се нуждае от помощ?

Аз поклатих глава. Суров не бързаше. Той просто се разхождаше и явно не мислеше да се връща към „Циолковски“. Не исках да си присвоявам правото да се меся, въпреки че това представляваше неоправдан риск за Суров.

В течение на следните два месеца моите хора няколко пъти виждаха Суров сам и при това далеч от нашата временна база. По-късно се разбра, че той предприел някакви изследвания, които били извън програмата…

Сигналът за тревога от „Циолковски“ вече за никого не бе изненада. По-рано имаше случаи, когато съседът се нуждаеше от помощ, понякога дори и от обединените усилия на трите екипажа. Но този беше първият път, когато един мъж не отговори на тревожното повикване. Проведохме бързи радиоразговори, изработихме план за търсенето и след няколко минути спасителните колони на трите космически кораба се отправиха в различни посоки.

Аз пак вървях с Хендерсън. Не говорехме много. Упътихме се натам, където за първи път бяхме видели Суров. Хендерсън пръв го забеляза и веднага даде по радиото знак за сбор. Уви, късно! Суров лежеше с лице надолу; защитният му костюм бе буквално спаднал. Той явно е бил коленичил, когато нещо е пробило скафандъра му. Смъртта му бе последвала мигновено.

Когато дойде Краснин, всички все още стояхме и мълчахме. Не вярвахме на очите си. Гледахме изумени това странно нещо, пред което Суров бе коленичил, над което се бе навел.

То бе около три педи високо и изглеждаше като балон от гъбеста, шуплеста кожа, гъсто покрит с някакви кактусовидни, растящи направо в скалата бодли! Да, врастнали в скалата! Значи това бе растение! А в непосредствена близост се намираше още едно, само че то изглежда бе загинало — бе станало черно и съсухрено.

Първото, което помислих, бе: „Значи има живот на Луната!“

— Бедният Владимир — каза Краснин. — Ние знаехме, че той е един гений, и все пак му се смеехме, когато разправяше за своите мечти. Помислете само — той е направил това голямо откритие при извънплановата си работа. Владимир някога победи Арктика със своите хибриди от пшеница и това навремето бе само началото. Той донесе живота на Луната.

Всичко това ми се струваше някакво чудо.

Краснин се наведе над тялото на другаря си, дигна го леко, разгледа внимателно повредата — една малка дупка на мястото, дето шлемът се съединява с костюма — и поклати глава.

— Какво може да се е случило? Растението не е виновно за смъртта му. Или пък… точно то?

Зелената загадка като че ни се подиграваше. Хендерсън заговори бавно, сякаш мислеше на глас:

— Мене ми се струва, че знам. В университета се занимавах много с ботаника. Суров отглеждаше своите растения при лунни условия. Тук няма нито птици, нито насекоми, които да пренасят семенните зрънца. Мисля, че тук на Луната има само един начин, който употребяват и някои видове растения на Земята…

Аз изкрещях. Нещо ме удари по шлема и отскочи. Ударът не успя да нанесе никаква повреда, но дойде така неочаквано, че аз се изплаших.

Пред краката ми лежеше семе, голямо колкото сливова костилка, с остър бодил на единия край. Недалеч от там намерихме друго семе. Сигурно то бе улучило Суров. Той, разбира се, бе знаел, че растенията са съвсем зрели и с такава сила изхвърлят семената си. Но любопитството на учения-изследовател го бе накарало да забрави опасността.

Аз видях по-късно как един кактус при слабото лунно привличане изхвърли своите семена четвърт миля надалеч. Суров стана жертва на своето собствено творение…

Днес кактусът „Суров“ е известен в целия свят. Бележките и дневниците на големия учен ни запознават с неговите експерименти. Днес всички обитатели на лунните станции познават потомците на онова кожесто растение, за което ние заплатихме такава скъпа цена. Те го употребяват за храна…