Кодзи Танака
Последният риболов (1)

1.

Всичко е готово. Сложих въдицата в краката си на тревата и въздъхнах с пълни гърди.

Тъмнината едва започваше да редее. И земята, и черното като мастило небе бяха пропити с влага. Свежият сладък въздух остро миришеше на озон.

Аз стоях на брега на речния залив сред обрасналите с гъста трева ливади. Реката криволеше, образуваше при завоите водовъртежи. Тук, на малък вдаден във водата нос, беше моето любимо място. Прозрачните струи, миейки краката ми, се къдреха на малки бавни водовъртежи. Водата в залива имаше гъст изумруден цвят. Какви загадки се спотайват в нейните глъбини?

На оная страна има гъст върбалак, сенките от клоните полягат върху речната повърхност. Наоколо няма жива душа. Сам, съвсем сам съм в този недокоснат, първосъздаден свят.

Вдигнах въдицата. Влязох във водата до коляно. Ледена тръпка, прониквайки до костите, пропълзя по гърба ми. Снежната вода в канадските реки е изгарящо студена.

Затаих дъх и метнах. Дръжката на въдицата гъвкаво пружинираше, стръвта летеше точно към набелязаната цел… Водата при потъналото дърво се развълнува, разбягаха се кръгове — стръвта блесна и потъна в дълбините. Дръпвайки нагоре пръта, започнах да въртя макарата. Тя слабо зажужа — този звук обичах повече от всичко на света.

Бях успял наполовина да изтегля кордата, когато във водата се мярна бяла сянка и в същия миг ръката ми усети силен удар. Хвана се! О, миг, който истинският рибар не би заменил за никакви богатства!…

Пет минути вадих рибата. Притеглих я почти до самите си нозе и едва тогава я изхвърлих рязко на брега, в гъстата трева. Пъстърва. Четирийсетина сантиметра. Сребристото, с розови оттенъци тяло се извиваше конвулсивно. Задъхвайки се, рибата ловеше въздух с разтворена уста.

Вдигнах я, за да извадя кукичката. Моята жертва, сякаш изгубила надежда, вече не се съпротивляваше. Но вместо живата и хлъзгава влажност на рибето тяло пръстите усетиха леплива грапавост. Пъстървата беше странно тежка…

Обхвана ме диво отчаяние. Като откачих стръвта, запокитих рибата с все сила о земята. Тя се удари с глухо тракане; стъпках тази гнусотия с крака. Синтетичната кожа се пукна, електронните вътрешности се изсипаха навън…

Добре направено, няма какво да се каже! Мини-компютър, радар… Рибата, свободно плаваща в реката, е настроена за стръвта. Източник на енергия е топливен елемент; попадайки на кукичката, „плячката“ започва бясно да се съпротивлява. Великолепен образец на съвременната електроника!

Но колкото и да е безупречен фалшификатът, той не може да се сравни с творението на природата. Лежащата под краката ми риба беше въплътила в себе си цялата уродливост и отвратителност на фалша.

… Служителят не се забави да дойде: и минута не беше минала, а той вече беше тук. Трябва да са монтирали в рибата сигнална уредба. Ливадата и високата верига планини в далечината помръкнаха. Холограмата угасна, плътно се затвориха наоколо студените пластмасови стени. Пазителят на реда се появи от вратата на една от тях.

— Да-а… — осъдително просумтя той. — А на вас известно ли ви е колко струва една такава рибка? Какво ви стана? Вие стъпкахте цяло състояние!

— Можете да ми напишете сметката — равнодушно отвърнах аз. Избухването на страстта беше преминало, като се смени с усещането за мрачна безизходност. — Това е свръх човешките сили. Има неща, към които е невъзможно да се привикне…

Аз се огледах. Изчезна обрасналият с върбалак бряг, пропаднаха извисяващите се сини грамади в шапки от сняг — планините. Само водата беше истинска, жива и този огромен Дворец на рибаря. А всичко, което се таеше в нейните глъбини, беше създадено от човека…