Кодзи Танака
Последният риболов (2)

2.

Леко отпих от коктейла. Отвратителен буламач, нито вкус, нито аромат. Но размесените в него психостимулатори премахват умората и напрежението. Препарат от групата на имипламина.

Глуха електронна музика, изпълвайки тъмната като пещера зала, удвояваше ефекта. Наркотичен бар. В последно време те се бяха разплодили като гъби, като съвсем изместиха обикновените, със спиртни напитки.

От липса на здраве не се оплаквам, но работата в отдела за убийствата, по двадесет и четири часа в денонощието, изтощава. Достатъчно беше да се прислоня сред примамливо меките възглавници на дивана и тутакси очите ми започваха да се затварят. Ако не беше коктейлът, щях да заспя. Но не биваше да спя. Дойдох тук да поговорим с един от моите отдавнашни приятели.

Не се наложи да чакам дълго. Не бях успял да отпия последната глътка, когато влетя Сида — с елегантна риза, в костюм със свободна кройка, както винаги весел и безгрижен. Сервитьорката в синьо сари го поведе към моята масичка.

— Привет, Кудо! — ухили се той, сякаш бяхме се виждали с него вчера, а не преди година.

Като си поръча бира, подправена с джинджифил — също със стимулатори, той приседна на диванчето при мен.

— Работа до гуша, а?

— Както винаги. Но на детектив не посмях да откажа среща. От неприятности няма да се отървеш — пошегува се той.

Аз поканих Сида в бара — трябваше ми да разузная някои неща от него. Той работеше в частната информационна агентура. Най-трудната, изискваща необикновен ум работа в съвременния пренаситен с информация свят. Анализ и обработка на данни, свеждането им в единна система — тъй да се каже, подвижна „информационна банка“.

— Извинявай.

— Глупости! И така, какво искаш да узнаеш? — Сида отпи от питието. Той отлично разбираше всичко.

— Вчера след работа отидох във „Фишингланд“… — аз се наклоних към стената, по която, сякаш огньовете на свети Елм, блуждаеха луминесцентни зайчета-отблясъци. — Знаеш ли, опротивя ми тая смет, тия работи… Изобщо, унищожих там една грамадна пъстърва.

Сида подсвирна.

— Ей че работа! Няма да ти се размине евтино. Не знаех, че си любител на такива скъпи удоволствия.

Че какво, и на полицейския отдел по разследване на убийствата не се забранява да има свое хоби. Към риболова се пристрастих отдавна, още като десетгодишно момче. Тогава в планинските езера и реки се въдеше подходяща риба, а няколко години след това, когато в Япония започнаха работи по Програмата за ново усвояване на земята, тя измря. Преживяха определени екземпляри в нарочни водоеми, намиращи се под най-строг надзор.

„Фишингланд“, атракция, въплътила най-добрите достижения на съвременната научно-техническа мисъл, беше призван да утеши ревностните рибари, да утоли тяхната мъчителна страст. Невъзможно беше да се отличат неговите планини и реки от истинските, природни земи — канадски реки и японски планински клисури. Само ако се забрави, че във водата играе изкуствена риба… Великолепна, достойна за възхищение имитация.

— Десет години се утешавах с тази измама — въздъхнах аз. — Стига! С какво наслаждение бих разкъсал всички тези фалшификати!

— Охо! И това го казва пазачът на закона… Какво искаш?

Погледнах изпитателно Сида.

— Искам да ловя истинска риба. Жива. Не вярвам, че са я унищожили напълно, навсякъде. В нашите планини има труднодостъпни кътчета. Някъде в горните течения на реките трябва нещо да е останало, макар и не много. Кажи… Не си ли чувал нещо за това?

Сида закри очи. После ме погледна и сякаш без желание произнесе:

— Да ти кажа честно, да. Доста голям участък от една планинска река е запазен неприкосновен. Там, както и преди двадесет години, се въди пъстърва. Само че това място го пазят. Частно владение.

Аз се намръщих.

— Е, и какво?

— Това. С други думи, личен резерват. В планинския масив Асахи. Знаеш ли водораздела между префектурите Ямагата и Ниигата? Оттам води началото си рекичката Рюдзинкава. Гората по нейните брегове е собственост на богаташите Итидзьодзи. Сегашният стопанин Хиронари Итидзьодзи съвсем се е побъркал от любов към природата. Пръсна луди пари, за да „запечата“ басейна на Рюдзинкава. Неканени гости там не желаят. Електронна мрежа за следене, свирепи като вълци кибернетични кучета — всичко е против тях. Така че за нашего брата рибаря Рюдзин е безсмислена мечта. Нито един от онези, които са се напъхвали там, не са свършили добре. Итидзьодзи добре плаща на местната полиция: смърт в резултат на нещастен случай — това е всичко… Ето какво съм чувал.

Аз си поех дъх.

— А… рибата в реката голяма ли е?

— Как не!

Обзе ме горещина, после хлад. Навярно видът ми е бил изразителен, защото Сида, поглеждайки ме с тревога, попита:

— Слушай… Ти какво, да не се каниш да ходиш там? Вземи под внимание, че нарушаването на границите на частните владения се квалифицира като углавно престъпление. Те имат право да стрелят.

Аз се усмихнах пресилено.

— Не се безпокой. Ти просто ме замая. У мене има достатъчно здрав разум. Дай по-добре да пием! Та откога не сме се виждали!