Кодзи Танака
Последният риболов (5)

5.

Мъглата започна да редее, постепенно изпъкнаха очертанията на долината. Аз се измъкнах от гъсталака, където прекарах времето до изгрева и нахлузих по-добре качулката. Дъхът ми застиваше на бяло облаче, ръцете и краката ми се бяха вкочанили. Сърцето обаче гореше от жар и нетърпение, като ме заставяше да забравям всички несгоди. Вдигнах раницата и тръгнах по течението на реката. Делтапланът и кучешките трупове бяха добре скрити в гъсталака. Даже с вертолет никой няма да забележи следите на моето пребиваване тук.

Спускането по реката се оказа тежко. Клисурата на Рюдзин е скалиста, и наистина пътя ми преграждаха праговете и камъните. Обливайки се с пот, преодолявах покритите с бяла пяна широки плитчини.

След тридесет минути намерих това, което търсех.

Веднага след петметровия водопад, хвърлящ от скалиста вдлъбнатина извити спираловидни струи, беше заливът. Руслото на реката се разширява тук до четири метра, почти неподвижната синя вода бавно се въртеше в кръг. Като сенчеста шатра над нея надвиснаха клоните на дърветата заедно с обкръжилите реката канари. Подходящо местенце за риби-великани!

Като се укривах в сянката на огромен валчест камък, самотно лежащ на пясъка, разопаковах въдицата. Монтирах я и приготвих кукичката. По-якичко закрепих заветната примамка.

Сърцето ми биеше тревожно, ръцете трепереха. Завърших приготовленията и облекчено въздъхнах.

Прокрадвайки се, отидох до водата. Течението беше подмило отсрещната скала и тя беше надвиснала над реката. Това, което ми беше нужно — вир под издатината… Примамката се устреми към целта. Изчаквах да се хване, зажужах с макарата. И внезапно, прорязвайки платното на водната повърхност, погледна черна рибя глава. В този миг почувствувах силно дръпване. Хвана се!

Сърцето ми замря, а после бясно заби в самото ми гърло. В такива мигове действуваш, без да мислиш. Започнах да водя неистово съпротивляващата се риба. Въдицата се гънеше като дъга, на края имаше неимоверна тежест. Съдейки по това, което видях, то беше истинско чудовище!

Три минути трая блаженството. Накрая доведох рибата до брега. Измъкнах я от водата. Омаломощена, тя лежеше по хълбок. Само конвулсивно разтваряше уста. Великолепна пъстърва, с черни, вече започващи да бледнеят петънца. Половин метър!

Не вярвах на собствените си очи. Плячката, която ми се присънваше двадесет години… Сега тя е моя!

Вдигнах я с треперещи ръце. Но вместо слизестата влажност на рибешкото тяло — странна грапавост, непонятна тежест. Познато усещане, което винаги ми е било толкова ненавистно…

Кръвта се отдръпна от сърцето ми. Инстинктивно поднесох плячката към носа си: нямаше я миризмата на жива риба, която смътно бях запомнил от детството. Изревах от негодувание и я запратих на земята. Тя се пльосна с противно пукане, коремът й се разтвори и се разсипаха вътрешностите. Червени, жълти, сини… Оплетени в разноцветни проводници металически и пластмасови детайли.