Кодзи Танака
Последният риболов (4)

4.

Облечен съм с пухено яке, но все едно — декемврийският планински мраз прониква до костите. Сподавям желанието си да запуша — пазачите могат да засекат дори мигновеното припламване на слабия огън на запалката — и поднасям към очите си висящия на шията ми бинокъл.

Стоя на колене в гъсталака от рододендрон на горния гребен на Рюдзин; далеч в ниското е реката Рюдзинкава. Трябваше ми цяла нощ, осем часа, за да се добера дотук. Докато се влачех, превит под тежестта на огромната раница, просто прогизнах от пот. А въобще аз съм вече две денонощия в планините. Но не дойдох веднага тук, към Рюдзинкава, а направих хубав завой, за да мина откъм запад, от страната на Ниигата. За това отидоха два дена.

В окуляра на бинокъла, снабден с устройство за инфрачервено виждане, има девствена гора. Малко сменям ъгъла — и заблестя, заизвива се лентата на реката. Ето я, обетованата земя! Отпускам бинокъла и оглеждам скалата. До разсъмване има още два часа. Луната, нежно притиснала се към гърдите на връх Рюдзин, осветява с бледата светлина огромната клисура. Вятър смразява бузите, той долита отдолу, от дъното на долината. Всичко е, както съм предвидил.

Планинският въздух е напоен с благоухание, наоколо няма жива душа. Но клисурата, лежаща под мен, се охранява така, че и капка не би могла да се просмуче там. Така каза Сида. По двата бряга на реката, на около петстотин метра от руслото се простира мрежа от радарни устройства. Ден и нощ изпълняват своята служба неуморимите кибернетични кучета — усъвършенствувани от човешкия гений доберман-пинчери. По-надолу по течението е будката на охраната, където постоянно дежурят четирима-петима души. Те наблюдават радарите. Нищо не говори, че охраната е въоръжена. Те имат даже патрулни вертолети. Кандидатите за нарушители на границите…

Оглеждам окачената на гърба ми раница. Отгоре върху нея е привързан обемист вързоп, от който стърчат металически тръбички. Всичко това съм домъкнал тук на собствените си плещи.

Развързвам връзките и разопаковам вързопа. След петнадесет минути работата е свършена. Малогабаритният, но с петметров размах на крилата делтаплан е монтиран. Да се промъкнеш по суша е невъзможно. Значи беше необходимо да се измисли нещо необикновено, излизащо извън реда на нещата. Като изучих внимателно топографската карта на местността, разполагайки с много свободно време, изгубих цели три седмици за тренировъчни полети.

Метнах на гръб чувствително олекналата раница, укрепих делтаплана и, измъквайки се из гъсталака, се огледах. Обрасналият с трева планински склон се спускаше надолу под ъгъл тридесет градуса. Идеален за делтаплана релеф. Въздъхнах облекчено. И в този миг, когато ветрецът, вдигайки се от долината, ме докосна, забравих всичко на света. Оттласнах се от скалистата издатина. Тялото ми се устреми насреща на въздушния поток и за миг стана безтегловно. Делтапланът литна над долината.

След минута-две ярко блестящата в светлината на луната водна повърхност започна стремително и безвъзвратно да се приближава. Скоростта на спускане беше прекалено голяма. Приземяването трябва да става на открито място, особено нощно време. Но се наложи да се рискува.

Под мен се проточваше речният бряг, обсипан с големи валчести камъни. Ивица, широка около тридесет метра. Не е най-подходящото за кацане място, но избор няма.

Делтапланът закачи с крилото скалата, нарани се и, повличайки ме по камъните, замря със скърцане. Измъкнах се изпод него и се изправих, в цял ръст. Рамото и коленете ми смъдяха, но сериозни наранявания нямаше.

Размонтирах делтаплана, когато се раздаде звънец. Погледнах часовника на лявата си китка. В корпуса беше монтиран мини-радар: при появата на движещ се предмет той подава сигнал за тревога. Покритата със специален състав стрелка показваше на югоизток — към страната на реката.

Хвърлих раницата и измъкнах оръжие. Масивен заглушител на дулото и — нито винтовка, нито пистолет. По размер не по-голям от пистолет, а по огнева мощ — картечница. Незаменимо оръжие за бой отблизо. И с него, и с мини-радара се сдобих на „черна борса“. Изхарчих половината от парите си, но — какво да правя?

Като държах пистолета с две ръце, се вгледах в нощната мъгла. Иззад стръмнината на речния бряг, осеян с натрупани един върху друг огромни камъни, изпълзяха две черни сенки. Те се носеха съвършено безшумно, като леко прескачаха валчестите камъни. Дресираните доберман-пинчери нападат мълчаливо.

Пропуснах ги по-наблизо. И дадох откос. Това бяха киборги, надарени със свръхестествена издръжливост и мощ, но смъртоносните куршуми ги сразиха. Кучетата подхвръкнаха във въздуха. Те рухнаха на камъните и повече не помръднаха. Даже в мига на смъртта песовете не издадоха нито звук. Отпуснах пистолета и с ръкава на якето отрих от лицето си лепкавата пот.