Кодзи Танака
Последният риболов (3)

3.

— Неделна почивка?!…

Шефът облещи очи, на слепоочието му нервно пулсираше жилка.

— Забрави ли колко работа имаме сега? Три неразкрити дела за групови убийства!

— Не, не съм забравил. — Аз се стараех да говоря спокойно. — Но аз искам да използувам своето право на отпуск. Не съм почивал цяла година.

— Вярно. — Шефът се облегна назад на креслото. — Никой не ти забранява да почиваш. Просто те моля да избереш друго време. Размисли добре.

„Вече размислих“, — исках да отвърна, но замълчах. Мечтата, живееща в мене, от ден на ден ставаше все по-непреодолима. Тя ме изсуши целия като необозрима, неподвластна на гласа на разума любов. Но шефът няма да разбере това…

— Не. Нищо не мога да променя — отрязах рязко аз. — Нужен ми е отпуск сега. Иначе просто ще рухна.

— Що за бълнуване! — Шефът почервеня от досада. — Работник в сериозно учреждение, а дрънкаш врели-некипели като сополиво хлапе. Ако не чуваш каквото ти говорят, напиши си заявление за напускане.

— Така и ще сторя — чух аз собствения си глас. Извадих служебния бележник, пистолета и равнодушно ги хвърлих на масата пред шефа.

— Ти… сериозно?

Шефът се надигна, но аз, като се обърнах рязко на токовете, вече крачех към вратата, изпитвайки блаженото чувство на облекчение — сякаш се измъкнах на светло от безкрайно дълъг тунел…

Като се върнах в моята пуста ергенска квартира, позвъних на Сида. Оказа се, че го няма — никой не знаеше къде е отишъл. Той се върна едва след десет дни.

— Извинявай. Пътувах за материали в университетския изчислителен център. При теб, изглежда, има нещо спешно? Какво се е случило?

Лицето на Сида на малкия екран на видеотелефона изглеждаше отслабнало. Да-а, работата им съвсем не е сладичка.

— Имам една молба към теб. Като към близък приятел… — Погледнах Сида очакващо. — Ти говореше за клисурата Рюдзин… Нужни са ми данни за охраната. И по-точни.

— Защо? — Сида се намръщи. — Аз те предупреждавах!

— Вярно. Но аз така реших. Без това за мен няма живот. Аз просто ще се побъркам.

Сида мълчеше. На лицето му постепенно изби печатът на обреченото разбиране.

— Разби-ирам… — проточи той. — Е, какво пък? Ще видим какво може да се направи. Обаче няма да струва евтино.

— Няма значение. Получих премии за петнадесет години служба. И съм готов да дам всичко.

Сида въздъхна.

— Казват, че любовта е сляпа. Но твоята любов е просто нещо патологично.

— Прав си, приятелю! — Кимнах. — Такава страст идва само веднъж в живота.