Дороти Гарлок
Търсещи сърца (9)

Девета глава

Този ден не се различаваше с нищо от останалите. Само вятърът бе по-силен и Такър вече не изпитваше толкова големи болки от мазолите по нежните си длани. Сложи си най-хубавите кожени ръкавици, за да предпази ръцете си от жулещите поводи.

Те напуснаха лагера край река Пекан на зазоряване, докато фермерите от Луизиана още закусваха край огъня. Когато колите се разгърнаха по пътя, отряд войници, предвождай от едър капитан с червендалесто лице, премина в галоп покрай тях. Щом стигнаха началото на кервана, войниците забавиха ход.

— Какво беше това, Такър?

— Войници. Радвам се, че не съм на мястото на знаменосеца в този вятър. Капитанът навярно е голям педант по отношение на военния правилник.

— Ще следят пътя заедно с Бък ли?

— Така предполагам.

— Това ме радва. Не искам да се безпокоя за него, че е сам там, в прерията, дори и да знам, че няма опасност от войнствени индианци.

Такър погледна изненадано към Лора, но бързо се овладя и я запита със спокоен тон:

— Откъде чу това?

— От Бък. Каза ми го снощи. Каза, че не би трябвало да имаме проблеми с индианците преди форт Маккавет.

За пръв път Лора споменавате за срещата си с Бък. Такър чу гласовете им предната нощ и се направи на заспала, когато приятелката й се качи да си легне. Но я обземаше безпокойство. Откакто тръгнаха на това проклето пътуване, всичко се бе объркало. А сега и този скаут, Бък Гарет, ухажваше нищо неподозиращата Лора, която бе още дете. Фактът, че досега тя не й бе казала нито дума, доказваше, че той вече е успял да я омае.

— Какви ли още мъдри слова може да ни каже господин Гарет? — попита Такър с остър тон. Тя погледна към приятелката си и като видя треперещите й устни, веднага съжали за грубата си забележка.

— Извинявай, мила! Не исках да те засегна. Но в момента си мисля, че може би ще е най-добре, ако забравим за тия пусти мъже.

— Добре. Усетих, че от вчера не си в много весело настроение. Да не би пак да сте се спречкали с господин Стийл? Надявам се, че този път не е било заради мен.

— Разбира се, че не. Просто ние двете с теб не знаем нищо за мъжете, Лора. Не разбираме техните сложни, съмнителни мисли и намерения. — Такър си пое дълбоко въздух при болезнения спомен за прошепнатите думи, които накараха сърцето й да забие лудо предната нощ: Ти си моя, Червенокоске Такър. Ти ми принадлежиш. Аз мога да чакам, моя любов.

Проклет да е! Той можел да чака! Разбира се, нали си има Кора Лий!

Такър се опита да не мисли повече за Лукас. В края на краищата какво друго би могла да стори! Това, което се случи под габърите, вече бе забравено. Но съзнанието й отказваше да забрави и отново, и отново се връщаше към спомена.

— Такър, не се притеснявай! — Лора я хвана за ръката и я стисна леко. — Аз не съм влюбена в господин Гарет. Харесва ми да си говоря с него, но не съм толкова глупава, че да си мечтая невъзможното… Знаеш ли какво му харесвам най-много на това пътуване с фургона? Човек има достатъчно време за размисъл.

— Размисъл за какво? — попита Такър леко закачливо, понеже не й хареса сериозният тон на Лора. — За онази случка, когато пуснахме жаба в кафето на господин Клейборн?

— Не, не… Мислех си за това, което ми каза свещеникът във форт Смит. Мислех си за женските манастири, където се грижели за момичета като мен. Ако в Калифорния има такъв манастир, бих искала да отида там.

— Какво? — Такър едва продума от изненада. — Лора, веднага спри да си мислиш такива глупости! Ти няма да ме зарежеш, за да отидеш на такова място. Никога няма да… — Тя щеше да продължи, но сълзите я задавиха.

— Не плачи! Таки, недей да плачеш! Иначе и аз ще се разплача, а не искам. Просто си помисли за тази възможност, докато пътуваме, и ще разбереш, че това ще е най-доброто за мен. Освен това, не се ядосвай, ако разговарям с господин Гарет. Такър, от това нищо няма да излезе. Знам, че е така. Той никога няма да злоупотреби с приятелството ни, както ти си мислиш. Почти съм сигурна, че той се безпокои за мен повече, отколкото аз за него.

— Лора, никога повече не ми споменавай за този манастир. Не искам да чувам нито дума за него! — Такър искаше да продължи, но обърканите й мисли и чувства я разкъсваха. Дяволите да го вземат този човек, дето й бе казал, че в метоха може да бъде полезна! Полезна! Доброволна робиня, прегърбена над коритото с пране. Това значеха думите му: Непосилен труд и никаква надежда за бъдещето! Само за няколко години Лора щеше да се състари и да се пречупи. Парещи сълзи напираха в очите й. Сърцето на Лора бе като всички останали женски сърца. Мечтите й не се влияеха от слепотата й.

 

 

С напредването на деня нещата не се подобриха, дори напротив. Скоро спряха за обяд. Такър и Лора донесоха вода на мулетата и седнаха на сянка до фургона. Лора извади от кърпата студеното месо и хляба, които бяха останали от закуската. Докато се хранеха, развяваха бонета, за да гонят нахалните мухи. Когато видя Лукас да се задава покрай редицата коли, Такър понечи да стане и да се качи във фургона, но гордостта й не й позволи. Остана и зачака.

Той слезе от коня, остави го да хрупа зелената трева, израсла между коловозите, и приближи. Забеляза веднага напрегнатото изражение на Такър. Почувства се объркан от враждебността, която съзря в искрящите й зелени очи. По дяволите! По дяволите всички жени! Какво ли я бе ядосало този път? Реши да я остави да заговори първа.

Тя каза, което най-напред й дойде наум:

— Какво стана с войниците?

— Те продължиха напред и ще ни чакат във форт Маккавет. Капитан Дойл ми е ядосан, защото не искам да се присъединим към другия керван. — Лукас погледна към Такър и присви очи.

— Ти, изглежда, не си много притеснен от това. Защо не искаш да се присъединят към нас? Аз не виждам никаква пречка.

Той разбра, че Такър просто се заяжда, и като сви устни в тънка усмивка, поясни:

— Колите им са претоварени, нямат достатъчно провизии и не знаят нищо за едно такова пътуване. Наели са си скаут. Нека го оставим да си заслужи парите.

— Той не ми хареса — отвърна тя бързо.

— Нито пък на мен — рече той със сериозен тон.

— А какво смята да прави капитанът?

— Даде ми време за размисъл, докато стигнем форт Маккавет.

— Е, и?

— Вече реших.

Такър седеше вдървено, без да гледа към Лукас. Все пак се радваше, че скаутът, който сякаш виждаше през дрехите й, няма да пътува с техния керван.

— Как се справяме с времето, господин Стийл? — попита Лора.

— Ако продължим с това темпо, скоро ще сме в Колорадо — отговори той разсеяно. Мислите му бяха другаде, но все пак продължи: — Когато двамата с Бък прекосявахме реката последния път, намерихме добро място за брод, с хубаво каменисто дъно. Маркирахме го и ако реката не е придошла, ще го намерим. Този следобед ще усилим темпото, може и да успеем да преминем преди залез-слънце. Разбира се, ако водата се е покачила, ще трябва да чакаме до сутринта.

Такър не знаеше какво да каже, затова продължи да стои с извърнато лице. Неговото присъствие и гласът му я изнервяха. Как ли щеше да издържи през цялото пътуване? Тя видя загриженото лице на Лора. Знаеше, че трябва да каже нещо приятно на Лукас, да я увери, че отношенията им са нормални. Отчаяно се опитваше да измисли нещо, когато конят на Лукас изцвили и се чу чаткането на копита. Появи се Бък, яхнал едрия си дорест кон, с шапка под мишницата, вперил поглед в Лора. Той слезе и се запъти към колелото, до което седеше тя.

— Мадам, разтворете си престилката!

— Бък! — Лора се изправи, като засука ръце в синята си престилка. — Бък! — повтори тя, а лицето й сияеше от радост.

— Разтворете престилката! — настоя той.

Лора разтвори престилката и я вдигна нагоре.

— Какво е това? — попита тя, щом усети, че нещо пада в нея.

— Познай! — подразни я Бък.

— Не мога, а ако посегна, ще изпусна всичко — засмя се щастливо момичето.

— Тогава си отвори устата.

Тя се подчини, той бръкна в престилката и пусна в устата й голяма зряла ягода.

— Ягоди! От години не бях яла ягоди.

Бък си сложи шапката и отстъпи назад. Внезапно се почувства засрамен и объркан, защото другата дама и Лукас го наблюдаваха. Вдигна ръка към шапката си и кимна учтиво на Такър. Взе поводите и се обърна към коня си.

— Бък? — Лора се затича към него, ориентирайки се по звуците на неспокойния му кон, и мъжът бързо свали крак от стремето и я пресрещна, като я подхвана внимателно за лакътя.

— Благодаря ти! Ще ни помогнеш ли да ги изядем?

— Аз си взех моята дажба, докато ги берях. — Те се запътиха обратно към фургона. — Ще потърся някое находище долу, при Колорадо, и ще ви го покажа да си наберете с госпожица Хюстън. — Той я пусна и се запъти към коня си, без да поглежда към Такър и Лукас.

— Благодаря ти, Бък — радостно извика Лора. Тя продължи да се усмихва мълчаливо, докато шумът от копитата на коня му заглъхна в далечината.

Лукас потърси очите на Такър и погледите им се кръстосаха въпросително, но въпросът нямаше нищо общо с тях, а с това, което явно се случваше между Бък и Лора. За Такър бе очевидно, че Лукас е по-изненадан от нея.

Лора се обърна към тях и наруши тишината.

— Вземете си ягоди, господин Стийл!

— Благодаря, ще си взема. — Той бръкна в пълната престилка. — Време е да тръгваме. — Видя, че Такър си слага ръкавиците, и понечи да каже нещо, но се отказа. Не можеше да откъсне поглед от корсета й, влажната от пот рокля бе прилепнала към гърдите й. Сърцето на Такър подскочи и започна да бие лудо. Той яхна коня си. На устните му цъфна усмивка. — Довиждане засега, Червенокоске! Довиждане, Лора!

— Довиждане, господин Стийл! — извика Лора, после се обърна към Такър: — Не зная защо продължавам да се обръщам към него с „господин“, когато за мен си е Лукас.

Едва след като Лукас се скри от погледа й, Такър разбра колко напрегната е била през цялото време. Постепенно започна да се успокоява.

 

 

По някое време следобед те минаха край една ферма. Къщата бе построена от варовик и орехови и дъбови греди. Изглеждаше здраво и сигурно жилище. На едно въже, опънато между дърветата, висеше пране, а на двора вреше нещо в голям метален казан. Жена с дете на ръце излезе край пътя да им махне за поздрав. Мъжът й и синът й изнесоха окачени на прът пушени пуйки и ги замениха с Мустанг за захар и кафе. Това бяха нови, диви земи — опасни и все още пусти и безлюдни. Такър се зачуди как тази жена живееше толкова изолирано, без компания.

Когато стигнаха до река Колорадо, на хоризонта се трупаха тъмни буреносни облаци. Носеше ги студен вятър, който развя косата на Такър и разлюля полите й. Постепенно колите забавиха ход и спряха, защото първите започнаха да преминават реката.

Лора се засмя. Целия следобед тя бе във весело настроение.

— Мислиш ли, че ще преминем днес?

— Не зная. Отпред пътят прави завой и виждам само няколко фургона и червеникавия бряг.

Час по-късно те все още чакаха. Сега пред тях имаше само един фургон. Вятърът се усили и духаше буреносните облаци право към тях. Такър искаше да отиде напред и да види как колите прекосяват реката, но се боеше да остави неспокойните мулета в ръцете на Лора. Проблесна светкавица и в далечината се чу гръм.

Малко по-късно към тях препусна Бък.

— Лукас каза да отбиете и да пропуснете следващия фургон. Той ще се върне за вас. Лора, аз ще те пренеса. — Скаутът обърна коня и го приближи към фургона. Лора застана на колелото в очакване ръцете му да я хванат през кръста и да я качат на седлото, в скута му.

Въпреки въодушевлението, че ще язди с Бък, Лора извика уплашено към Такър:

— Таки, внимавай! Лукас ще се погрижи за теб, но ти се пази!

Бък я прегърна, тя също обви ръце около кръста му. Обзе го чувство на нежност. Тя бе тъй невинна, така доверчиво се отпусна в ръцете му!

— Толкова се радвам, че дойде за мен! — Момичето го прегърна по-здраво и облегна глава на рамото му. — През целия ден си мислех за… снощи. Ще помня тази вечер цял живот.

Бък едва преглътна от смущение. Повече от всичко на света той искаше да защитава това чудно създание, да го боготвори, да го брани от жестоките удари на живота, които можеха да унищожат жизнерадостния й дух.

— Бък? — обади се тихо Лора, притеснена от мълчанието му.

— Аз също мислех за снощи — каза той. Милостиви боже! За друго си мислеше той. Бе доволен, че нямаше кой да види копнежа в очите му, докато я гледаше.

— Искам да ти кажа нещо, преди да стигнем реката, защото тогава ще трябва да мълча. Не си мисли, че съм… Разбирам защо идваш и говориш с мен, защо ме ухажваш. Интересуваш се от мен като мъж. Харесва ми да си говоря с теб, но не искам ти да ми говориш, защото го правиш само от… съжаление. Май всичко обърках.

— Такър е права. Говориш твърде много.

— Какво?

— Казах, че говориш твърде много. Ти съжаляваш ли ме?

— Защо да го правя?

— Не знаеш ли? — попита той глухо.

— Какво да знам? — отвърна тя с треперещ глас, внезапно ужасена от това, което би могъл да каже.

Стомахът на Бък се сви. Причерня му. Накрая заговори, гласът му бе тих, почти беззвучен.

— Аз съм наполовина индианец. Метис съм.

— О, това ли било! — Лора въздъхна с облекчение и зарови лице в ризата му, а той усети, че се смее тихо. — Толкова се уплаших! Така се уплаших, че ще кажеш, че си имаш жена и шест деца или че имаш рог на челото.

Мъжът дръпна поводите. Тя още се смееше. Толкова му бе приятно да я гледа — топла, сияеща, красива. Така му се искаше да я притисне в обятията си и да я целуне. Едва успя да изгони тези мисли от съзнанието си. Тя сигурно не бе разбрала думите му.

— Лора, чу ли какво ти казах? Аз съм наполовина индианец.

— Знам това, Бък. Лоти ми го каза в деня, когато прекосихме потока. Ти си щастливец. Поне знаеш какъв си. А аз не знам коя съм. Това притеснява ли те?

— Милостиви боже! Разбира се, че не! — Той пришпори леко коня.

— Тогава какво има?

За миг на Бък му се прииска да препусне към някое отдалечено кътче сред хълмовете, където тази мека, сладка девойка да бъде само негова. Годините на гняв и болка изведнъж се свлякоха от плещите му. Тя знаеше за него и това не я притесняваше. Тя със сигурност разбираше колко силно копнее той за нея, колко я обича.

— Бък, реката бързо се покачва — провикна се Лукас от брега. — Сигурно на север вали като из ведро.

Щом усети неспокойните движения на коня под себе си, Лора се развълнува. Животното отказваше да влезе в реката и Бък започна да го пришпорва с крака към пенещата се вода. Бученето на реката се усили, когато наближиха скалите. Лора усети как реката се покачва и се вкопчи здраво в силното тяло на мъжа до себе си.

— Вдигни си полата да не се влачи във водата. — Спокойният уверен глас на Бък прозвуча до ухото й. — Просто се дръж за мен и всичко ще е наред. Долоридо ще преплува. — Конят се подхлъзна, но се задържа и продължи предпазливо. Бък обви ръце около Лора, а тя зарови лице в рамото му. Бе толкова уплашена, че не разбра кога конят излезе на брега.

— Не се страхувай, не се бой, моя любов! — Наистина ли чу тези думи, или само си мечтаеше за тях?

Сякаш цяла вечност седяха вкопчени един в друг. После тя усети по чаткането на копитата, че конят вече е на твърда земя и се изкачва по стръмния бряг. Чуваше виковете и ругатните на мъжете, които се напъваха да помогнат на мулетата да изтеглят колите от реката.

— Дърпайте, проклети магарета! Дърпайте, инати говеда! — Лора не можеше да сбърка дрезгавия глас на Мустанг, който ругаеше вдъхновено. Тя не можа да се сдържи и се разсмя; за награда чу кикота на Бък зад себе си.

— Сега ще те оставя при Лоти — каза й той.

Лора вече не се боеше за себе си, но още се безпокоеше за Такър.

— Такър ще може ли да прекоси реката? Водата не се ли покачи твърде много?

— Всичко ще е наред. Лукас ще се погрижи за нея. Той ще прекара фургона. Ти остани при Лоти и престани да се притесняваш. — Мъжът я свали от дорестия жребец, но тя не пускаше ръката му.

— Хайде, Лора. — Лоти постави ръка на рамото й и тя неохотно пусна ръката на Бък.

— Лоти, боя се за Такър. Какво става?

— Е, не мога да ти кажа да не се боиш. Ако не бяха въжетата, реката щеше да отнесе последния фургон. Лукас няма да рискува повече. Да идем под дърветата. На север вали като из ведро. Скоро ще дойде и насам.

— Къде е Бък?

— Долу при реката е. Сочи на Лукас да остане от другата страна. Кълна се в Господ, ама тоя Бък има акъл. Казва му, че ще трябва да преплуват на сал. Лукас да изчака с Такър, додето мъжете го построят. Конярите вече секат дървета, значи ще имаме подслон и огън. Тия мъже ще са гладни кат’ вълци, когат’ свършат.

— Да не се стъмва вече? Те не могат да преминат по тъмно. — Внезапно Лора изтръпна от ужас, като си представи, че е далеч от Такър, че е сама.

— Разбира се, че не могат. Ще преплуват със сал чак на съмване.

— Но… Такър?

— Нищо няма да й се случи, нали Лукас е там. — Лоти прегърна Лора през раменете и неочаквано в погледа й засия нежност: — Аз ще се грижа за тебе, докат’ Такър си дойде.

— Благодаря ти, Лоти! — Лора я прегърна, въпреки че знаеше, че това ще обърка жената. — Стъмни ли се вече?

— Почти. Но още се вижда к’во става отсреща. Лукас върна фургона обратно и разпрегна мулетата. А ние стига сме си чесали езиците, ами дай да сготвим нещо за вечеря.

— Аз какво да правя? Мога да беля картофи.

— Много ще ни помогнеш, ако наглеждаш малката, докат’ майка й иде да събере дърва. Друго си е, ако направят сала на светлината на огъня.

— Да, ще го сторя, ще й разкажа приказка.

От другата страна на реката Такър видя как Лора отива някъде с Лоти. Като се замисли, всъщност вече се радваше, че Бък обръща внимание на Лора. Но същевременно изпитваше тревога, че губи контрол над нейния живот, че вече не може да я защитава от действителни или измислени житейски опасности.