Дороти Гарлок
Търсещи сърца (8)

Осма глава

Лукас бе ядосан.

— Те няма да се присъединят към моя керван. Хич не ми пука ще стигнат ли до Калифорния или не! Тръгваме утре сутрин, все едно с вас или без вас, капитан Дойл. Правете, каквото искате с тези луизиански фермери. Аз изобщо няма да мисля за тях.

Той хвърли цигарата си на земята и внимателно я настъпи с върха на ботуша си.

Капитан Дойл не познаваше Лукас Стийл, но бе чувал достатъчно за него. Носеше му се славата на издръжлив, упорит мъж, при това добър. Капитанът разбираше притесненията на Стийл; той трябваше да преведе през тези диви, безводни земи двадесет и две жени, две деца и десетина мъже.

— Стийл, вие няма да имате ескорт на запад от форт Стоктън. Единственото, което мога да сторя за вас, е да пратя известие да ви чакат във форт Дейвис. Много е вероятно да бъдете благодарни за допълнителното оръжие на фермерите.

— Всеки човек от кервана ми е равен на трима от тия новаци — сряза го Лукас, — а Бък Гарет е най-добрият скаут из целия Югозапад, най-добрият от всички, без изключение. И не подценявайте жените. Всички до една са издръжливи и волеви.

— И в другия керван има жени и деца и аз ще се грижа за сигурността им до форт Стоктън — отговори твърдо капитанът.

— Направете го, но не очаквайте помощ от мен.

— Стийл, не бъди глупак, човече! — Капитан Дойл губеше търпение. — С този керван пътуват и добри хора.

— Може и така да е, но аз не съм отговорен за тях. Лека нощ, капитан Дойл!

Лукас заобиколи лагера на фермерите и с бърза крачка се отправи към габъровия храсталак, където край потока се бяха разположили неговите фургони. Не бе очаквал да се ядоса толкова от думите на капитан Дойл. Стийл бе наясно, че пътуването от форт Стоктън до форт Дейвис е пълно с опасности. Военната граница на команчите прекосяваше пътя Ел Пасо на една педя разстояние западно от форт Стоктън и апачите мескалеро от земите на Ню Мексико често следяха пътя, западно от форт Дейвис. И все пак, замисли се той, през последните пет години по пътя имаше станции на пощенския дилижанс. Той вярваше, че ще успее да премине това разстояние с кервана си от леки фургони. Но не беше толкова сигурен за тежките, претоварени коли на луизианските фермери.

Лукас се отправи към огъня, все още ядосан от неочакваните проблеми, които му се струпаха на главата. Той не познаваше капитан Дойл, но бе наясно, че човек, който идваше по тези земи от Уест Пойнт и оставаше тук, трябва да е силен и упорит по характер. Трябва да може да се бие добре и най-вече да мисли и преценява трезво. Лукас не поставяше под съмнение мъдростта на Дойл, а само тази част, която се отнасяше до него и кервана му.

Той приклекна край огъня и си взе парче месо. Бе гладен и ядеше бързо, като внимаваше да не гледа право в пламъците. Лукас знаеше, че ако човек гледа в огъня, когато се обърне бързо да погледне в тъмнината, не може да види нищо и тази моментна слепота би могла да му струва живота.

Мустанг дойде при него. Трептящите пламъци осветиха бръчките по лицето на стареца и се заиграха в сребърните нишки на брадата му.

— Ония отсреща не са много дружелюбни. — Той напълни канчето си с горещо кафе. — Днес бяха на погребение, та предполагам, че затова нямат настроение за гостуване.

— Една от жените се е самоубила предишната нощ. Капитан Дойл спомена, че съпругът й забелязал, че тя се държи странно през последните две седмици и почти не говори. Той смятал, че й е било мъчно за дома — поясни Лукас.

— Някои хора просто не стават за пътуване — мъдро отсече Мустанг.

— Каза ли на жените да не напускат лагера?

— Да, казах им. Те са тихи и кротки жени, не си говорят много. Рекох на Кора Лий да не обикаля наоколо. Тя май доста скитосва.

Лукас вдигна глава и огледа лагера. Повечето от жените си бяха легнали, но някои се бяха събрали на малки групички край фургоните си.

— Стражите на пост ли са?

— Да.

— Къде е Бък?

— Дере един елен долу при реката. Смята да го пече на жар. Ще е доста вкусно за закуска.

— Тръгваме на зазоряване. Мислех да дам на жените половин ден за къпане и пране, но колкото по-бързо се измъкнем от тия хълмове, толкова по-добре. Освен това може да ни се наложи да пресичаме Колорадо, а това ще ни отнеме доста време.

Лукас се изправи и се запъти към потока. Щом навлезе в крайречния храсталак, той спря и изсвири леко като нощна птица. Изчака малко и скоро отдясно се чу същото изсвирване. Той се запъти с безшумни стъпки към брега и различи сянката на скаута. Бък вече бе изчистил вътрешностите на животното и връзваше краката му за един прът, за да може да го отнесе до лагера.

— Капитан Дойл иска да продължим заедно с другия керван — каза Лукас тихо.

— Разбрах — отвърна кратко Бък.

— Той им осигурява ескорт до форт Стоктън. Ние ще трябва да се оправяме сами, освен ако не раздели отряда си.

— Без тях ще е по-добре.

— Какво имаш предвид? — попита Лукас.

— Мислиш ли, че индианците ще нападнат бързо движещ се керван, ако по пътя зад него се задава по-бавен?

— Прав си. Какво мислиш за Парчър?

— Подъл е като насъскана гърмяща змия.

— Не го искам с кервана си и няма да съм спокоен, ако ни следва — съгласи се Лукас.

— Ще поставя Чата най-отзад.

— Това мършаво мексиканче има още жълто около устата — подразни го Лукас. — Бък се усмихна — той рядко се усмихваше, — но не каза нищо. — Послушах те и го наех само защото разбира от коне и мулета. — Лукас продължи да се заяжда.

Известно време мъжете работиха в пълно мълчание.

— Момчето има очи и на гърба си и стреля страхотно. Действа бързо, но не е безразсъден — защити се Бък.

Лукас се подсмихна и подхвана от единия край пръта с провесения на него елен. Бък вдигна другия край и двамата понесоха животното към ямата, която Мустанг бе изкопал край огъня. Изчакаха, докато старецът натрупа в дупката дебел слой тлеещи въглени. После внимателно спуснаха елена вътре, а Бък с две замахвания на ножа отряза въжетата, с които бяха вързани краката. Мустанг покри месото с останалата жарава, отгоре натрупа и пръст. Сега, когато го нямаше огъня, лагерът бе доста по-тъмен. Лукас клекна и отново напълни канчето си с кафе. Беше неспокоен.

И този път, както обикновено, Бък остави двамата мъже, без да каже нито дума, и тръгна нанякъде, като мина от външната страна на фургоните. Нощта кипеше от живот: чуваше се шумоленето на бриза в листата на дърветата, ромонът на потока, звукът от риенето на конско копито, кашлицата на жена. Имаше и други шумове, които улавяше само изостреният слух на Бък. Това бяха най-различни, недоловими за ухото звуци, например леките, безшумни стъпки на човек, който се задаваше към него. Той спря и зачака. Кора Лий Уотсън се появи от тъмнината и го приближи.

Тя положи ръка на рамото му и го загледа настойчиво. Той свали поглед към вкопчените в ризата му от еленова кожа пръсти, после се взря в големите й бляскащи очи. Знаеше какво иска. Знаеше също, че няма да се възползва от предложението й. Не че не изпитваше желание или че тя не го привличаше. Не. По-скоро се водеше от чувството за лоялност към другите мъже, които го бяха наели да отведе бъдещите им невести до Купърстаун. Той махна първо пръстите й, после свали ръката й. За миг жената остана без дъх и гняв затъмни погледа й. Бък си помисли, че ще го удари, и зачака, но тя не вдигна стиснатата си в юмрук ръка. Той продължи да стои, притихнал, докато Кора Лий се бореше с чувствата си. При други обстоятелства на Бък сигурно щеше да му бъде приятно да опознае тази жена. Тя бе красива и тръпнеща от желание, а той бе сам. А ядът вече бе изчезнал от погледа й. Сега тя се молеше. Той отново поклати глава. Тя се обърна и бързо се отдалечи. Бък се заслуша за миг, за да се увери, че жената отива към фургона си. После продължи, но още една тъмна сянка изникна от нощта. Бък веднага сложи ръка на кобура.

— Сеньор!

— Си, Чата.

— Той идвал, сеньор. Както вие казал. Гледал дълго сеньорита и се върнал в лагера. Те нямат постови. Никой не пази.

— Сигурен ли си, че беше Парчър?

— Си, сеньор.

Бък не се изненада, щом разбра, че Парчър е идвал да шпионира фургона на учителката. Очакваше го, затова бе помолил Чата да наблюдава колата, докато той се занимаваше с елена. Мексиканчето отново се стопи в тъмнината, а Бък се запъти към фургона.

Имаше някой край загасналия огън. Той различи само неясните очертания на лицето й. Тя седеше с ръце, обвити около коленете си. Косата й бе пусната и стигаше до кръста. Изглеждаше толкова малка, толкова безпомощна, толкова самотна. Сърцето му заби от вълнение, той се вцепени на място, загледан в девойката. Погледът му се плъзна по стройното й тяло, по свилената й коса, по бялото й лице. Знаеше, че мястото му не е тук. Не бе честно да стои и да я шпионира по този начин. Бък запристъпва неспокойно от крак на крак.

Лора вдигна глава и се ослуша. Звукът се чу отново. Близо до нея имаше човек. Внезапно тя се уплаши и извика:

— Кой е там? Вие ли сте, господин Стийл?

Бък изруга наум. Прииска му се да се махне оттам, да изчезне. Но по гласа й усещаше, че тя е изплашена, че знае за присъствието му. Не можеше да си тръгне и да я остави така.

— Не, мадам — само това успя да каже мъжът.

— Бък! — Тя протегна ръка. Без да се замисля, той се приближи и взе ръката й. — Бък! — повтори момичето и стисна с пръсти дланта му. Той коленичи до нея. Тя му се усмихваше и без да ще, Бък си помисли дали би го посрещнала със същата радост, ако знаеше за индианската му кръв. Лора не пусна ръката му, а той продължи да се взира в лицето й. Колко бе красива! Според другите мъже учителката бе по-голяма красавица, но за него това дребно, нежно същество бе най-прекрасното на света.

— Боях се, че никога вече няма да говоря с теб. О, излагам се, нали? Но остави, все едно! Такър казва, че момичетата не трябва да правят първата стъпка. Твърди, че жените изчакват и оставят мъжете първи да предприемат нещо. Но… аз не мога да разбера кога даден мъж ме гледа, затова за мен тези правила не важат. Радвам се, че дойде, Бък. Надявах се, че ще дойдеш. Би ли поседнал при мен да си поговорим?

— Мога да остана малко — промълви той и седна.

Думите сякаш сами бликаха от устните на Лора.

— Аз обичам да седя така и да слушам нощните звуци. Чувам доста добре. Сигурно защото не мога да виждам и разчитам на слуха си. Слушах ромона на водата по камъните и се чудех накъде ли отива. Харесва ми да слушам бухалите. Понякога, виковете им са толкова тъжни. Обаче най-много ми харесват звуците на дивия гълъб. Е, харесвам и тези на присмехулника.

Внезапно млъкна и се обърна стресната към него.

— Аз май пак започнах да се държа като последна глупачка. Но… ме е страх, че ако спра да говоря, ти ще си отидеш.

— Няма да си отида. Харесва ми да слушам как говориш.

Лицето й цъфна в усмивка. Тя хвана дланта му с две ръце и я сложи в скута си.

— Тогава защо и ти не ми разкажеш нещо?

— Не съм от приказливите.

— Такър казва, че аз говоря за двама. — Тя разтвори устни и той ахна при тази гледка. — Можем да си приказваме за толкова много неща. Какво виждаш, когато ходиш на разузнаване? Търсиш някакъв път за нас, по който да пресечем хълмовете?

— Не ми се налага да правя това, защото си има много хубав път. Понякога, когато прекосяваме реки и потоци, търся по-удобен брод.

— А следиш ли за индианци?

— Е, да, но преди да стигнем форт Маккавет, няма да се натъкнем на свирепи индианци. Сега се оглеждам предимно за престъпни банди. Наоколо се навъртат мъже, които биха отмъкнали даже монетите от очите на мъртвец.

— Така ли? И ти си сам, там, в прерията? О, Бък, нямах представа!

Нейната загриженост го обърка и трогна.

— Няма защо да се боиш.

— Аз не се боя за себе си — промълви тя.

Бък усети тъжната нотка в гласа й и продължи да говори:

— Днес намерих цяла поляна с ягоди — там, горе, сред хълмовете. Набрах малко, седнах под едно дърво и си хапнах — изрече на един дъх. Не разбра защо й каза нещо толкова незначително, знаеше само, че не може да й разкаже как е следил Парчър… Толкова се притесняваше от факта, че ръката му е в нейния скут, че не можеше да мисли трезво.

— Ние двете с Такър някога също беряхме диви ягоди. Напълвахме си джобовете и не казвахме на другите деца къде сме ги намерили. — Лора се засмя тихо при този спомен. — По-лошите момчета все искаха да ми вземат ягодите, но ги беше страх от Такър.

— От дълго време ли сте заедно?

— Да, тя не само ми е приятелка. Чувствам я и като сестра, и като майка. Много я обичам.

Бък се изненада. Да кажеш на някого нещо толкова лично! Това момиче бе така открито в чувствата си, че той се объркваше и в нейно присъствие не можеше да контролира своите. Внимателно изтегли ръката си и тя не го спря.

— Госпожица Хюстън във фургона ли е?

— Да. Тази вечер е уморена. Мисля, че не се чувства добре. Не искаше да й проличи, но аз я усетих.

Бък се изправи и подаде ръка на Лора, за да й помогне да стане.

— Ще намериш ли пътя до фургона?

— Разбира се. Той е зад мен. Такър никога не ме оставя сама, ако не е сигурна, че съм наясно с посоката. — Тя се наведе да вдигне одеялото, после потърси Бък и го хвана под ръка. — Но бих се радвала, ако ме заведеш дотам.

Бък се учуди, че тя се движеше до него с такава увереност. Те стигнаха до фургона. Лора дръпна ръката си и докосна покривалото. Изглежда, знаеше много добре къде се намира.

— Тази нощ има ли луна, Бък?

— Да, мадам.

— Казвам се Лора.

— Да, мадам. — Езикът му се върза отново и той почти се ядоса заради това конфузно положение.

— Имаш ли нещо против, ако докосна лицето ти?

Бък се вцепени. Настъпи тягостна и дълга тишина. Накрая той прошепна едва чуто:

— Не, мадам.

Сърцето на Лора подскочи от вълнение и тя прокара език по пресъхналите си устни. Одеялото се свлече на земята, когато вдигна и двете си ръце и започна да ги движи от гърдите към раменете му. Ризата от еленова кожа бе кадифено мека под пръстите й. Ръцете й докоснаха шията му, продължиха нагоре покрай ушите и спряха. Тя почувства меката му свилена коса и продължи назад към тила му. Косата стигаше до яката му и сякаш бе рязана с нож. Лора сама се изненада от смелите си действия и потръпна от вълнение и възхита, докато се опитваше да се концентрира. Пръстите й докоснаха клепачите му, проследиха извивките на веждите, после се спуснаха надолу по очертанията на носа към устните му. Напрежението се усещаше във въздуха. Дланите й погалиха страните му и се спуснаха към брадичката. Нови, странни чувства изпълниха съзнанието й при този допир.

Те стояха така един безкраен миг. После ръцете й се спуснаха бавно, някак неумело по врата му и останаха там. В този момент и двамата разбраха, че нещо се бе променило завинаги! Бе толкова неочаквано. Тя се облегна на него. Бък почувства малките й стегнати гърди, топлите ръце — при този близък допир той усети как тялото му изгаря. Непознатите, силни усещания заплашваха да го залеят и отнесат. Сякаш воден от някакви неподвластни нему сили, той се наведе към устните й и я целуна нежно. Лора нямаше време да реагира на това ново усещане, защото той обви ръце около тялото й и я притисна толкова силно към себе си, че тя почувства здравите му мускули през памучната си рокля. Докосването на неговите устни събуди сладката тръпка на желанието. Това непознато чувство изпълни гърдите й. Бък задиша тежко и неравномерно, сърцето му заби лудо, когато разбра какво е сторил. Той я сграбчи за кръста и я отдели от себе си.

— Мадам! Лора! — Взря се в очите, които сякаш също го гледаха. Устните й се усмихваха, ръцете й не пускаха врата му.

— Благодаря ти, че ме целуна. Беше толкова по-хубаво от представите ми. Не знаех, че устните на един мъж може да са толкова меки и нежни. Хареса ли ти?

— Да, мадам. — О, боже, да, помисли си той.

— И на мен ми хареса. Но не мисля, че щеше да е толкова хубаво с друг мъж.

Тя усещаше пулса си в гърлото и в слепоочията. Бък гледаше омагьосан нейния лик. Девойката не се свенеше, не се преструваше. Бе съвсем открита и искрена в чувствата си. Той потръпна при желанието да я сграбчи, да я притисне в обятията си. Спря го единствено това, че тя напълно му се доверяваше.

Лора погали страните му и почувства топлината им. Усети твърдите мустаци под дланите си. Засмя се и прошепна:

— За пръв път пипам мустаци. Е, може би за втори. — Внезапно при спомена за това усмивката й изчезна. — Веднъж един мъж във фермата ме сграбчи, но Такър го удари с лопатата. Бък, не искам да си спомням за това. Ще запомня всяко усещане, всеки звук от тази вечер. Чувствам се толкова странно, толкова лека и замаяна. Ще ме целунеш ли още веднъж?

Боже милостиви! Не знаеше ли какво му причинява? Не можеше да й откаже дори животът му да зависеше от това.

Дъхът им се смеси за миг, преди да слеят устните си. Целувката му бе дълга. Целуваше я бавно, чувствено, с наслада. Бе затворил очи, а сърцето му биеше силно от желание и вълнение. Тя се отдаде изцяло на страстните му устни. Когато най-после успя да се откъсне от Лора, Бък изстена.

— Това беше още по-хубаво! — Ръцете й се плъзнаха от шията към кръста му. Тя го прегърна и се притисна към него. — О, Бък, бих седяла тук с теб цяла нощ, но май е по-добре да си лягам. Знам, че няма да мигна, но все пак. Ще дойдеш ли отново да си поговорим?

— Ще дойда — прошепна той в ухото й и си каза наум: „Ще те следвам като питомна мечка.“

— Ще чакам — прошепна тя и се освободи от прегръдката му. После се обърна към фургона, качи се върху сандъка и се шмугна през покривалото.