Дороти Гарлок
Търсещи сърца (16)

Шестнадесета глава

21 май

Лагерувахме на два дни път от форт Стоктън. Наоколо са само равни прерийни полета: няма нито едно храстче или дръвче, фургонът на семейство Колинс още пътува с нас. Като напуснахме форт Стоктън, те изостанаха зад последната кола. Движим се по пътя на дилижанса. Не е много добър, но е за предпочитане пред голата прерия. Минахме покрай една от спирките — просто колиба от кирпич с кошара отзад, — един мъж и едно момче ни махнаха за поздрав. Нашият скаут язди всеки ден далеч пред нас. Рядко го виждаме, както и водача ни. Едва намират време дори за вечерята. Всички са доста напрегнати, откакто останахме без военния ескорт, но никой не се отпуска. Що се отнася до мен, чувствам се толкова отмаляла, че дори писането в дневника ми се струва непосилна задача.

Времето между залез-слънце и спускането на нощта минаваше бързо в прерията. Големи червени ивици пресичаха небето и ниско над западния хоризонт висяха розови облаци. Изведнъж захладня, без да се появи и най-малък полъх — нещо типично за прерията. Из лагера горяха огньове. Носеше се ароматът на готвено.

Такър и Лора се отправиха към фургона на Бланчет. Рейф и Били играеха шах, а Мери ги наблюдаваше мълчаливо. Рейф се изправи, като ги видя.

— Моля ви — каза Такър припряно, — не си прекъсвайте играта. Донесохме си одеяло, искахме само да поседим малко при вас. — Всъщност идеята беше нейна. Лора предпочиташе да седи близо до фургона им, в случай че Бък намери време да се отбие.

— Днес беше горещ прашен ден — рече Мери, когато момичетата се настаниха.

— Още си мисля за студения поток край форт Ланкастър — отвърна Лора с лека усмивка.

— На мен пък изобщо не ми се мисли за онова място — пресече я Такър. — Навярно и господин Бланчет е на същото мнение.

— Не знам за какво става въпрос, госпожице Хюстън. Заради този бик аз се запознах с доктор Хук и Били. И… мисля за Били. Той щеше да си въобразява цял живот, че е световен шампион по шах.

Изглежда, стеснителността на Били бе изчезнала, защото той се обади:

— Ти не ме биеш всеки път.

— Още не — подразни го Рейф. — Но след няколко седмици ще видиш.

Такър придърпа крака под полата си, сви колене и се загледа в мъжа и момчето. Тя е хубава, самотна и тъжна, помисли си Такър за Мери. Погледна към Рейф и започна да го изучава. Неговите очи бяха тъмни, а на Лукас бяха светли. Мъжът беше висок и слаб. Лукас също беше строен и слаб, но се носеше по-различно. Тя се обърна и видя, че Мери я наблюдава.

— Момичето на Колинс оправи ли се вече? — опитваше се да избие Лукас от съзнанието си и да избяга от чувството на тъга, което непрекъснато я преследваше.

— Малката не беше ходила по голяма нужда от цяла седмица. Яде само бисквити. Господин Бланчет беше така добър и ми даде малко сушени плодове за госпожа Колинс. Обясних й, че детето се нуждае от свежа храна и плодове.

— Учудих се, че господин Колинс й разреши да доведе момиченцето на преглед при вас — рече Такър с нотка на презрение.

— Мисля, че нямаше друг избор.

Мери и Били спяха под фургона. Такър забеляза добре скованите скари, сламениците до тях и завесите, готови да скрият спящите от чуждите погледи. Зачуди се какво ли е депресирало така жената на Рейф, че да посегне на живота си. Имала си е удобен фургон и грижовен мъж. Какво повече е искала?

Нощта се бе спуснала ниско над тях. Нямаше звезди. В лагера бе тихо. Повечето от жените бяха уморени и си легнаха рано. Само мъжете будуваха край товарния фургон в очакване да застъпят на пост и пиеха силно черно кафе. Дори Мери и Били се приготвяха да си лягат.

Такър се прозя широко и въздъхна.

— Лора, ще си лягаме ли?

— Таки, ти върви. Аз ще почакам още малко.

— Съмнявам се, че Бък ще дойде тази вечер, Лора. Хайде да си лягаме. — Такър се опита да скрие нетърпението си.

— Той каза, че ще дойде. Значи ще го стори — настояваше Лора. — Ти върви да спиш.

— Ще чакам с теб. — Тя се молеше Бък наистина да не идва, защото щеше да отведе Лора нанякъде и тя щеше да остане сама.

— Такър, изглеждаш уморена. Върви да спиш. Аз ще се оправя.

— Казах, че ще чакам. — В гласа й личеше раздразнение и тя се ядоса на себе си. Но нямаше да се качи сама в този фургон, зарече се тя. Нямаше!

— Има ли причина да не искаш да ме оставиш сама? Преди имаше.

— Е, сега няма. О, моля те, Лора. Не ми се говори за това.

Когато Бък се появи от храстите, сърцето на Такър така подскочи, че си помисли, че ще припадне. Беше благодарна на тъмнината, че скри уплашеното й лице.

— Добър вечер!

Лора се изправи.

— Знаех си, че ще дойдеш. Казах на Таки, че ще се появиш.

Бък не й каза, че се е забавил, защото е следил съмнителни хора, които се движат зад тях. Не беше сигурен дали преследваха кервана, или просто пътуваха в същата посока. Тези ездачи не му харесаха и той бе уведомил Лукас. Но това се бе случило през деня, а сега беше вечер и Бък искаше да се наслади на краткото си време, прекарано с Лора.

— Яздих доста дълго. Мислех, че вече си си легнала.

— Вечерял ли си?

— Не, моя любов. Ела и седни до мен, докато се храня.

На Такър й прилоша. Няколко дни успяваше да не остава сама, за да не може да я приближи Парчър, а сега Лора я изоставяше.

— Вече можеш да си лягаш. Не се притеснявай за мен — каза Лора през рамо и се отдалечи с Бък под ръка.

Внезапно краката й се подкосиха и цялата се разтрепери. Препъвайки се, тя стигна до фургона им, взе един сгъваем стол и седна на десет крачки пред колата. Мина доста време, преди да започне да мисли трезво. Реши, че това е най-безопасното място за нея. Франк Парчър не би се осмелил да я нападне в тъмното. Беше глупачка, че не намери някакво оръжие за защита. Утре сутрин, зарече се тя, ще си намери дълга остра кама, ако трябва, ще я открадне.

Беше много тихо. Нищо не помръдваше. Отдясно Такър виждаше отблясъците на лагерния огън и наклякалите около него мъже. Олекна й малко. Спомни си за форт Смит. В лагерните вечери по улиците горяха огньове, хората седяха край праговете, други се разхождаха по тротоарите. Чуваха се музика и смях, някой притичваше до магазина за дантели и конци.

Някъде далеч се чу воят на койот и я върна към действителността. Звучеше толкова самотно. Такър мярна сенките на мъжете около огъня. Въпреки че нищо не помръдваше и не се чуваше нито звук, изведнъж почувства някакво напрежение и в следващия миг скочи отчаяно.

— Мен ли чакаш, красавице?

Такър замръзна от ужас. Не беше усетила нищо, а гласът звучеше точно зад гърба й. Опита се да се изправи, но седна отново, решена да не мръдне от мястото си.

— Изчезвай! — изсъска тя. — Махай се от мен!

— Май те изненадах, а? Все ме държеше настрана, като се залепваше за някого — засмя се той гърлено. — Никой не може да те опази от мен, красавице. Ти си моята жена.

— Не съм твоя жена. Можеш да бъдеш сигурен!

— Само едно нещо е сигурно — смъртта.

— Да, ти ще си мъртъв, ако не ме оставиш на мира. — Такър не се обръщаше назад. Помисли си, че може би е трябвало да премести стола още по-далеч от фургона.

— Аз не ти трябвам мъртъв. — Смехът му постепенно изгони страха й и го замени с гняв.

— Махай се от мен или ще викам!

— Не, няма. Ще си помислят, че си полудяла, и ще те вържат. Нали е безсмислено просто да си седиш и да крещиш. Но ако се развикаш, ще започна да следя сляпото девойче. Няма да ми бъде трудно да я отмъкна в тъмното. За нея ще е все едно.

— Ако я докоснеш, Бък ще те убие.

— Ако аз не го убия пръв. Лесно ще е, нали язди по цял ден сам.

— Какво чакаш тогава? Защо не изчезнеш и не се захванеш с мръсните си планове?

— Ти май си ми ядосана, красавице? Чакаш да дойда между хубавите ти краченца? Аз не бързам. Вече те опознах и знам що за стока си. Заслужава си чакането.

Такър онемя от ужас и гняв, задето стоеше там, в тъмното, и й говореше по този начин. Знаеше, че сега омразното му лице е ухилено. Тази усмивка, която я вбесяваше. Идеше й да му пръсне главата.

— Нищо ли няма да кажеш, а, красавице? — Не думите, а гадният му смях я предизвика.

Обърна се назад с лице към фургона. Не виждаше нищо, но знаеше, че той е там.

— Да, ето какво ще ти кажа — изрече тя с доста спокоен тон. — Ще те убия. Повече от сигурна съм, че ще го сторя.

— Точно това исках да чуя. Двамата с теб ще се разберем. Нямам намерение да…

— Ти ли си, Франк? — прекъсна го дрезгав глас. — Защо се забави толкова? Чаках те.

— Идвам. Ти върви. Аз ще те настигна.

— По-добре ела. Оня шибан водач ще дойде да провери дали сме на пост. Нямам намерение пак да ми се нахвърли — изръмжа Отис и се затътри нанякъде.

— Онзи водач още доста време няма да се появи на проверка. Тая Кора Лий знае добре как да забавлява един мъж. Сигурна ли си, че искаш да си тръгна, красавице? Наистина ли?

Такър седеше с вкопчени една в друга ръце и мълчеше. Гледаше в тъмнината, където предполагаше, че е той. Изминаха няколко минути и тя разбра, че си е тръгнал. Защо бе толкова сигурен, че Лукас няма да мине да провери този пост?

Тя стисна зъби и се опита да прогони от съзнанието си чувството на огромна ревност. Лукас не би го… не и с Кора Лий. Въпреки че затвори очи и се опита да не си ги представя заедно, една ясна мисъл проряза съзнанието й и въпросите заваляха един след друг.

Какво толкова се беше случило между тях двамата, че тя можеше да бъде убедена в чувствата му? Че бяха прекарали една нощ заедно, не можеше да бъде причина. Тя си беше повярвала, че той е мъжът, с когото би могла да бъде щастлива — но всъщност едва го познаваше. Дори и да успееше да се измъкне от Франк Парчър и да оцелееше до Калифорния, как можеше да бъде щастлива, ако се съмнява, че Лукас не е този, за когото се представя: мъж, който желае само една жена, с която да създаде дом и деца. Ако това нямаше да се случи, по-добре да знаеше отсега.

Тя се изправи сковано, краката й бяха изтръпнали. Вече не се боеше, че Парчър може да я свари сама. Само една мисъл се бе загнездила в съзнанието й. Трябваше да разбере.

Такър се отправи към огъня, където Мустанг правеше още кафе. Беше напълнил тенджерата с вода и изчегъртваше утайката, преди да напълни съда с ново кафе.

— Мустанг, къде мога да намеря Лукас?

— Трябва скоро да се върне, госпожице.

— Трябва ми сега. Моля те… кажи ми къде е.

Нещо в гласа й го накара да се взре в очите й. Нещо е станало, първо Кора Лий, а сега и тази.

— Е, добре. Тръгни покрай товарния фургон и навън, към прерията. Трябва да е някъде там, на около стотина крачки. Ако не го видиш, ще зърнеш коня му.

— Благодаря ти. — Тя се обърна и остави Мустанг да клати глава от почуда.

Като стигна до товарния фургон, Такър се обърна. Очите й не бяха привикнали към тъмнината. Тръгна напред, като броеше крачките. Още преди да забележи смътните очертания на коня, тя чу потропването на копитата. Още няколко крачки и зърна шапката на Лукас. Той застана пред коня си. Не беше сам. Кора Лий стоеше плътно до него и тя долавяше гласовете им. Не можеше да различи какво си говорят, но не можеше да сбърка щастливия смях на Кора Лий.

Значи е истина! Такър се смая. Ударът бе толкова силен. Тя гледаше втрещена как Кора Лий се отдалечава от Лукас, после отново го доближава. Видя как Лукас я хваща за ръка и осъзна колко безнадеждна е била любовта й към този мъж. В отчаянието си тя се бе надявала, че Парчър я лъже. Но и сега ли да не вярва на собствените си очи?

— Връщай се, Кора Лий — казваше й Лукас. — Ще дойда при теб сутринта.

Думите достигнаха до ушите на Такър и тя разбра, че трябва да запази достойнството си. Обърна се мълчаливо и се върна по обратния път. Мина покрай Мустанг с високо вдигната глава.

— Такър, намерихте ли го?

— Не, утре сутринта ще говоря с него. Лека нощ, Мустанг!

Стигна до фургона и се облегна премаляла на дъските. Кой знае как тя разбра, че Кора Лий се задава насреща й и че знае, че Такър ги е наблюдавала. За нищо на света нямаше да се прибере във фургона и да остави Кора Лий да си мисли, че се бои от нея.

— Добър вечер! — изчурулика Кора Лий. Спря и вдигна бавно ръце нагоре, като протягаща се котка. — Няма нищо по-хубаво от това да се поотпуснеш малко с мъж преди лягане. — Разлюля подканящо снага: — И ти не би имала нищо против, нали? Вие двамата не смятахте ли да се жените или?…

Такър отчаяно се опитваше да намери подходящ отговор, докато си мислеше, че навярно никога няма да преживее това унижение.

— Дали имам нещо против? Да. Не искам да пристигна в Калифорния с надут корем. Смятам да се омъжа за богат земевладелец и да се правя на кралица сред селяните — изстреля тя.

В един момент Кора Лий се стъписа.

— Искаш да кажеш, че не ти пука?

— Да ми пука? Че защо? Лукас ми е забавлението по време на това пътуване, но аз искам повече от един водач на керван, когато се установя. — Тя почти се заслепи от приказките си.

— Тогава няма защо да си губиш времето с мен. — Гласът му прозвуча в ушите й като внезапен изстрел.

Такър бе толкова погълната от задачата да заблуди Кора Лий, когато всъщност сърцето й се късаше, че изобщо не бе усетила приближаването му. Нервите й бяха опънати до скъсване след инцидента с Парчър и едва не припадна, като видя Кора Лий и Лукас в тъмнината. Сега Такър стоеше напълно безпомощна и няма пред тези последни емоции, които заплашваха да я разкъсат. Ударът бе така ненадеен — като внезапна смърт, не усещаше вече нищо. Успя само да каже:

— Е, не бих казала, че е загуба. — О, боже, помисли си тя. Как мога да говоря толкова спокойно? Свършено е с мен.

— А според мен е загуба — отвърна той спокойно в тихата нощ.

Последва болезнена тишина. Наруши я Лукас:

— Хайде, Кора Лий, ще те изпратя до фургона ти.

— Разбира се, Лукас. Още ли си на пост тази нощ?

— Чак до утре сутринта. — Той хвана Кора Лий за ръка, точно над тюркоазната гривна, и си тръгнаха.

— Лека нощ, Такър! — извика Кора Лий през рамо.

Такър остана втрещена, все още не осъзнаваше какво се бе случило. Изведнъж тя се отблъсна от фургона, вдигна глава и започна да диша дълбоко, опитвайки се да запази контрол над себе си. Някъде далеч, отначало слабо, после по-ясно, се чу воят на койот. Вятърът понесе нанякъде този звук на отчайваща самота, която отекваше в сърцето й. Тя се качи във фургона, легна на сламеника и покри очите си с ръка.

— О, Лукас — прошепна момичето. — Защо всичко трябваше да свърши така? И защо не мога да спра да те обичам?

Въпреки че преди няколко дни го бе отрекла, Такър разбра, че не е била убедена в чувствата на Лукас към нея. Всичко се случи толкова бързо… толкова лесно. Знаеше само едно: нищо в живота не идваше лесно. Проблемът беше в нея. Тя повярва в това, в което й се искаше да вярва. А не бе трябвало. Било е грешка. Тя му дари девствеността си, а не знаеше нищо за него, вярваше единствено на думите му. Повярва му, защото чувстваше, че той е някаква закрила, едър, силен мъж. Изглеждаше така, сякаш нищо на света не би могло да го изненада или уплаши. Беше мъж, който знаеше силата си, познаваше нейните слаби места и я използва да си поиграе на любов.

Дори Франк Парчър бе по-честен в действията си. Той бе такъв, какъвто е. Желаеше я и бе готов да убие, за да я притежава. Сега тя не можеше да очаква никаква помощ от Лукас. Трябваше да се бори сама с Франк. Трябваше да го убие.

Опита се да забрави за болката, която разяждаше сърцето й, и започна наново да крои планове как да премахне Парчър. Трябваше да запази спокойствие, да пресмята, да се подготви. Утре щеше да претърси сандъка на Лоти за нож или пистолет и да го открадне. Ако не намереше нищо, щеше да открадне нож от фургона с провизиите. Щом взе това решение, мозъкът й заработи.

Ще се преструва и ще заблуди Франк, че ще тръгне с него, но ще чака до последно, преди да напусне сигурността на кервана. Знаеше, че следващите й действия ще зависят от момента. Но самият факт, че има някакъв план, й даваше сили. Надяваше се това да запълни поне малко празнотата на сърцето й.

Чу гласове пред фургона и разбра, че Лора и Бък са се върнали. Платнището се вдигна и Лора се качи във фургона и се придвижи с уверени стъпки покрай постелята на Такър към собственото си легло. Съблече се и си легна. Такър я видя на фона на лунната светлина, която се прокрадваше през вдигнатото за проветрение платнище на входа.

— Таки, спиш ли? — прошепна Лора за всеки случай.

Такър дълго се колеба.

— Не, но почти бях заспала.

— Съжалявам, че те оставих сама тази вечер. Предполагах, че ще си с Лукас. Може би утре вечер той ще дойде и ще се поразходите.

— Не мисля, че го искам, Лора. — Думите се изплъзнаха от устата й и Такър знаеше, че така е по-добре. Нали сега, след като всичко приключи, тя искаше да забрави Лукас и всичко останало?

— Какво имаш предвид? — Лора се надигна на лакът. — Какво имаш предвид? — повтори тя.

— Това, което казвам. По-добре ще е да не излизам с него. Аз не го… обичам и не искам да му давам напразни надежди.

Лора се слиса от тая новина. Двете винаги бяха споделяли най-интимните си мисли. Такър й бе разказала за онази нощ, която двамата с Лукас са прекарали заедно на отсрещния бряг на реката. Не беше навлизала в подробности, но каза на приятелката си, че когато нейното време настъпи, ще бъде прекрасно, чудесно. Шепнеха си часове наред в нощта и говореха непрекъснато по време на пътуването си през деня какъв ще е животът им в Калифорния с Бък и Лукас до тях. А сега изведнъж… това. Сякаш всички мечти се стопиха във въздуха.

— Сигурна ли си? — Лора успя да каже само това.

— Абсолютно убедена съм — отвърна Такър спокойно или поне така й се стори. Раните бяха твърде пресни. Не можеше да сподели дори с Лора. А и не искаше да помрачава щастието й.

— Добре — каза Лора и си легна. — Ти знаеш най-добре, предполагам. — Сред последвалата тишина Лора отново се обади: — Затова ли напоследък беше толкова мрачна? Опитвала си се да вземеш решение?

— Не се затрудних при вземане на решението — каза Такър твърдо. — Тревожех се какъв начин да измисля, за да ти го кажа — излъга Такър.

— Таки, аз щях да те разбера. Приемам всичко, което вършиш. Само че… съжалявам. — От невиждащите й очи потекоха горещи сълзи и закапаха по дланта й.

Такър се обърна на една страна.

— Е, нали знаеш поговорката: „Както дошло, тъй си отишло“. Когато стигнем в Калифорния, ще си намеря някой богат, стар и болен земевладелец. — Засмя се леко, доволна, че не прозвуча прекалено пресилено. — А сега по-добре да спим. Съвсем скоро ще съмне. — Борейки се с изтощението, тя остана будна, с широко отворени очи. Страхуваше се от безсънната нощ, която я очакваше.