Дороти Гарлок
Търсещи сърца (18)

Осемнадесета глава

Планините все още бяха далеч, синееха примамливо. Такър бе вперила поглед в тях, поглъщаше ги с очи, защото знаеше, че следобед ще се движат право срещу слънцето и няма да може да ги вижда. Сутринта мина бързо и спряха за обяд в една обрасла с храсти долчинка. Такър помогна да съберат дърва и клонки и да ги складират в скарата под фургона.

Цял следобед двете с Лора дремеха върху капрата. Горещината им се отразяваше зле, както и безконечното друсане в колата и пълното еднообразие на сивия, сух пейзаж. Дълго преди свечеряване темата за индианците вече беше изчерпана. След избухването на Лора, която каза: „Лукас трябва да се срамува от себе си. Този човек вече изобщо не ми харесва!“ — никой не споменаваше името му. Лора все говореше за ролята на Бък при срещата с индианците, а Такър трябваше да признае, че той наистина се бе държал великолепно.

Фургонът отпред набра скорост и Такър грабна камшика, за да накара мулетата да спазват дистанцията. Движеха се доста бързо, когато Лукас ги настигни с коня си.

— Бък провери пощенската станция надолу по пътя. Ако се движим с тази скорост, вечерта ще лагеруваме там. — Говореше, без да поглежда към Такър, докосна периферията на шапката си и продължи нататък.

Станцията беше обикновена кирпичена постройка с две стаи, поддържана от един мъж и съпругата му. Когато фургоните се наредиха в кръг, мулетата бяха напоени и заградени, Лоти дойде да попита дали Такър и Лора имат нещо против да отидат с нея до къщата и да поканят домакините на вечеря.

Жената от станцията, изглежда, копнееше за разговор с други жени, макар и за малко. Тя им показа с гордост стопанството си. Голямата стая се използваше за столова за гладните пътници, а вечер масите се преместваха до стената и се използваха за легла. Имаше огромна камина, над огнището на куки висяха голям казан и всякакви други кухненски съдове. Малката стая бе жилището на пазача на станцията и жена му.

— Не се ли чувствате самотни? — попита Такър, когато се отправиха към фургоните.

Жената се засмя, а смехът й бе топъл и сърдечен.

— О, ние с Бил обичаме да посрещаме пътниците, обичаме и да ги изпращаме. Не можем да сме самотни, докато сме заедно. — Гласът й бе изпълнен с нежност. — Съгласихме се на тази работа, за да сме заедно, да работим заедно. Това е домът ни.

След вечеря мъжете останаха около огъня, а жените се отдалечиха и се отделиха на групички. Такър и Лора седнаха малко по-далеч от огъня и се заслушаха в разговорите. Жената от станцията разказваше невероятни истории за пътници, които са минавали през спирката им.

— Казвам ви, тая жена, дето се появи тук, беше страхотна гледка. Бил казва, че не бива да разправям, но, боже, тя беше най-красивото създание, което някога съм виждала, и говореше толкова приятно. Водеше със себе си слугиня, която вършеше всичко, госпожата не пипваше нищо. Случи се така, че къщата се препълни с пътници… А тая жена, другата я наричаше мадам Жинийн или нещо подобно, беше родом от Бордо, Франция. Цялата се разтреперих, когато разбрах каква важна гостенка си имам за вечеря. Но тя запретна ръкавите на хубавата си рокля и замеси такива хубави бисквити, най-вкусните, които съм яла, и ги поля с млечен крем. Тази мадам направи всичко. Другата си седеше на стола като някоя кралица. Но като се нахранихме, се разбра кой командва. Мадам Жинийн рече с леден глас:

— А сега, Жосефин, си размърдай задника и почисти масата. Ние с тези хора ще поиграем малко карти.

Та… коларят, пазачът и още един пътник играха карти с нея до никое време и тя ги обра до шушка. Да, наистина. Та Били каза, той си помисли…

Бък се бе промъкнал тихо зад Лора и сложи ръка на рамото й. Попита я нежно:

— Да се поразходим ли искаш, или ще слушаш разказите на жената?

Лора се усмихна.

— Иска ли питане! — прошепна тя.

Той й помогна да се изправи и двамата потънаха в тъмнината. Като ги видя да тръгват, чувството за самота отново сграбчи Такър, стомахът й се сви, болката пропълзя към сърцето й. Толкова бързо губеше всичко!

Вечерта бе топла и приятна, от лагера смътно се чуваха нощни звуци. Отминаващ облак пусна луната — негова затворничка за малко, и светлината й освети силуетите на прегърнати мъж и жена и сля сенките им в една.

— Сега ли? — попита Лора.

— Сега. — Той спря и я взе в обятията си. Лора вдигна глава. Бък я целуна нежно по устните, после погали косата й, вдъхвайки сладкия й аромат. Тя обви ръце около врата му, той я целуна отново, отпиваше от устните й един дълъг, блажен миг, после ръцете му се плъзнаха по гърба и гърдите й и погалиха стегнатия й бюст. Страните й пламнаха от удоволствие, когато пръстите му накараха зърната й да настръхнат от възбуда.

— Липсваше ми през последните дни — прошепна тя.

— И ти ми липсваше — промърмори той на ухото й. — О, моя любов, копнея да те сграбча и да те отведа далече, в най-високите планини, където да бъдеш само моя.

Лора прекъсна словата му с целувка.

— Бък, все още не мога да повярвам, че ме обичаш. — Тя докосваше с пръсти лицето му. Погали веждите, спусна се надолу по носа и бузите му. — Кожата ти е толкова гладка.

Той се усмихна и хвана леко с устни пръстите й.

— Как мислиш, че ще дойда при моята любима с мустаци, които да драскат нежната й кожа. Обръснах ги с ножа си.

Тя се разсмя и отметна глава назад, а косите й се развяха чак до кръста. Пъхна ръка в пазвата му, наслаждавайки се на топлината на неговото тяло. Приближи устни до неговите и се сляха в сладка, сластна целувка, която спря времето. Притисната плътно до тялото му, Лора чуваше ударите на сърцето му и накъсаното му тежко дишане. Ръката на Бък се плъзна надолу по гърба й и нетърпеливо притисна бедрата й към тялото си.

— Любов моя, моя девствена любима! — шептеше той. — Няма да ти причиня болка… но когато те държа в обятията си, едва се сдържам. Копнея за теб всеки миг. — Приглади косата й назад и я целуна нежно по шията.

— Няма да се разпадна. Искам да се държиш с мен като с обикновена жена — отвърна тя и притисна устни до косата му. — Бък, искам някой път да… — Тя се поколеба. — Искам да се обичаме като… мъж и жена. Такър ми каза, че е прекрасно, великолепно, когато е с мъжа, когото обичаш.

Бък си пое дълбоко въздух. Гласът му трепереше.

— Лора! Никоя жена не може да се сравни с теб! Говориш ми такива неща точно в момента, когато бих дал живота си, за да те обичам точно по този начин.

Лора сложи треперещи пръсти на устните му.

— Не живота си, скъпи. Никога не казвай това!

Той целуна меката й длан, дългите й пръсти, китката. Това внимание събуди в гърдите й несравнимо чувство на нежност. Лора се облегна на гърдите му и го прегърна.

— Ти си ангел, моя любов! — прошепна той. — Когато легнеш до мен мека и топла и ме оставиш да те любя жадно, ще бъдеш вече моя жена. — Повдигна брадичката й с пръсти, за да я погледне. — Когато стигнем в Ел Пасо, ще намеря свещеник да ни венчае и тогава ще бъдеш завинаги моя.

Изведнъж значението на тези думи достигна до съзнанието й, Лора се сепна.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това? — Въпросът увисна във въздуха, тя притихна.

— Повече от всичко на света. — Тонът му бе сериозен, звучеше съвсем искрено.

Двамата замълчаха. Все още хванати през кръста, те тръгнаха отново да се разхождат.

— Бък, нещо се е случило между Такър и Лукас. Тя твърди, че не го обича, но аз чувствам, че не е така. Нещастна е, а аз вече не мога да говоря с нея. Сякаш ме отблъсква.

— Лукас е бесен като ранена мечка — отвърна Бък. — Не трябваше да се държи така тази сутрин. Можеше просто да каже, че иска шестнадесет мустанга, и да прекрати този пазарлък.

— Чувствам се виновна, че съм толкова щастлива, когато Такър е нещастна — промълви Лора замислено. — Няма ли да е прекрасно, ако те се оженят и живеят близо до нас в Калифорния?

Бък не отговори веднага. Първо се наведе да целуне челото на любимата си.

— Само ако се обичат, сладка моя.

— Мислиш ли, че Лукас я обича?

— Мислех си, че е така, любов моя. Но не мога да кажа със сигурност какво изпитва той. Знам само какво чувствам аз.

Лора спря, обви ръце около врата му и го целуна.

— Не се безпокой, ще стане, каквото е писано. Аз те чаках, търсих те, копнеех за теб… и ти се появи при мен. Сигурно същото ще се случи и с приятелката ти. Тя ще намери любовта си.

Силни, грижовни пръсти прихванаха златните й кичури, Бък притисна топли, жадни устни към издължената й шия. Тя се гушна в него и притвори очи. За миг сърцето й сякаш спря, после заби лудо. Най-после Бък вдигна глава и я целуна по затворените клепки.

— Трябва да се връщаме, любов моя. Така ми се иска времето да мине като миг, за да сме отново заедно цяла нощ, всяка нощ.

 

 

В лагера бе тихо. Мустанг стоеше с котлето с кафе в ръка и сочеше към Бък, питайки го дали иска една чаша за ободряване. Лукас седеше на един дънер близо до гаснещия вече огън. Бък клекна и Мустанг напълни чашата му.

— Третата смяна на поста ли ще поемеш? — попита Бък, като се опитваше да не гледа право в огъня.

— Мисля, че ако имаме гости, ще се появят по това време. — Лукас отговори, въпреки че намираше разговора за безсмислен.

— Защо според теб Парчър се държи толкова кротко?

— И аз се чудех. Нямам за какво да се хвана. И с Колинс се оправя много добре. Стои на пост и язди последен в колоната. Все пак не му се доверявай.

— Коварният му нрав личи от километри — обади се Мустанг. — Хич не може да му се вярва.

— Подъл е, но е от дребните бандити. Ако реши да действа, ще го направи сам. Не виждам връзка между него и ония, дето ни следят. — Бък изля остатъка от кафето в огъня и се изправи. — Ще си лягам. Смятам да потегля два часа преди зазоряване.

— Учудвам се, че изобщо оставяш малката госпожица да поспи — рече Мустанг, като гледаше закачливо към Лукас.

— Какво знаеш ти, дядо! — засмя се Бък. — От години никое хубаво момиче не е поглеждало грозното ти лице.

Той си тръгна, но внезапно в съзнанието му изплуваха думите и той усети какво е казал: „… поглеждало лицето ти“. Дали щеше да се влюби в него, ако можеше да го види? Или би отвърнала поглед и никога не би му дала възможност да се запознаят? Още докато се питаше, разумът му отхвърли тази идея. Не би могъл да понесе мисълта за това.

Лукас изтръска утайката от кафето в края на фургона с провизиите. Мустанг бе изчезнал някъде по работа и той бе сам до тлеещата жар. Погледна към звездите. Бяха по-големи от обикновено и на небето не се виждаше нито едно облаче. Дори луната още не се бе показала. Наоколо властваха единствено тъмнина и самота.

Лукас се облегна на фургона и огледа лагера. Очите му се спряха на всеки фургон. Във всеки един от тях някой се обръщаше към спътника си и споделяше впечатленията си от деня: какъв е бил пейзажът, колко е уморен, как се е уплашил при появата на индианците. Но нямаше кой да заговори Лукас Стийл, водача на кервана. През последната нощ и днешния ден самотата го разяждаше отвътре. Думите на Хюстън се забиха в съзнанието му като змийски зъб и отровата им действаше. Защо непрестанно мислеше за тая проклета жена? С болка в душата Лукас се изправи рязко и тръгна напред. Излезе от очертанията на лагера.

В първия момент не знаеше накъде върви. После забеляза силуета на постовия на една височина. На сто ярда от лагера той извика тихо паролата и някой му отговори. Приближи и зърна Чата, който чакаше, разгърнал постелята си на земята. Беше полегнал на една страна. Пушката лежеше до него.

— Случило се нещо, сеньор?

— Всичко е наред. Аз ще поема поста. Връщай се да починеш малко.

— Си, сеньор. Ще вземете моята пушка, нали?

— Твоята пушка? О, да, благодаря. Ще я взема — отвърна Лукас разсеяно.

— Конят ми е вързан ей там — посочи Чата. — Оставям го.

— Добре.

Младият мексиканец се запъти към лагера. Лукас стоеше тихо и се чудеше на себе си как, по дяволите, бе излязъл извън лагера, без да вземе пушката си. Изруга наум, после започна да се разхожда нагоре-надолу.

Какво трябваше да прави? Как да изгони от мислите си тази червенокоса вещица? От момента, в който я видя във форт Уорт, тя се вля в кръвта му като отрова. Защо го принуди да я унижи така? Дори езичникът индианец забеляза красотата й, беше запленен от нея. Коса като огън! Повече прилича на адските огньове, помисли си Лукас ядосано. Кракът още го болеше от ритника й. Идеше му да я шамароса, да я нашиба с камшика, но знаеше, че и без това достатъчно се бе унижил. Знаеше също, че Бък не одобряваше постъпката му. По дяволите, той също бе наясно, че не трябваше да се държи така. Обходи с измъчен поглед тъмния лагер и внезапно забеляза сянката на жена, която идваше към него.

По дяволите! Не се помръдна, когато тя приближи в тъмнината. Жената спря на десетина крачки и го заговори:

— Лукас?

— Кора Лий? Какво, по дяволите, правиш тук? Можех да те застрелям.

— Но не го направи. — Тя се засмя при спомена за друга нощ и друго място, когато изрече същите тези думи.

— Не го направих. Но друг можеше да го стори.

— Знаех, че това си ти. Видях, че напускаш лагера, видях и да се връщаш.

— Следила си ме? Защо?

— Исках да бъда с теб. — Тя приближи и сложи ръка на рамото му. — Лукас, поговори малко с мен. Толкова съм самотна.

— Можеш да си говориш с толкова други хора — сряза я той.

Кора Лий се завъртя и се отпусна на постелята. Лукас я погледна, протегна ръка и я изправи отново на крака.

— Моля те, ела и си поговори с мен! — Гласът й бе дрезгав.

Прокара ръка по челото си. Трябваше да я изгони, но не искаше да нарани чувствата й. Но тя прекъсна неговите мисли. Той искаше да прекара тази нощ сам, не искаше да си губи времето с нея.

— Кора Лий, тази сутрин проверих осите на колелата ти. Нямаш причина да се притесняваш, че ще се счупят, не и по този равен път.

— Знам. Просто си търсих причина, за да говоря с теб. — Дръпна го за ръката. — Седни за минутка.

Лукас погледна към нея. Беше красива жена. Хубава на външен вид, но това бе всичко. Не изглеждаше много умна. Господ да пази оня фермер, който щеше да я вземе за съпруга, помисли си той. Приклекна до нея с намерение да й каже да си върви.

Кора Лий прие това за знак на сближаване и посегна да го погали по косата. Лукас отметна глава, но преди да успее да се изправи, тя обви ръце около врата му и се притисна към тялото му.

— Люби ме, Лукас! — Тя разтвори корсажа си и големи, напращели гърди се бялнаха в тъмното и се притиснаха в лицето му, когато жената се изправи на колене. — Мога да те накарам да почувстваш неща, за които не си и мечтал, Лукас. Остани, скъпи! Остани и ми позволи да ти направя всичко онова, което желая.

На Лукас му причерня от почуда. Тя почти го катурна върху постелята. Въпреки разума си той се възбуди. Никога по-рано жена не го бе сваляла по този начин. Кора Лий се премести и разтвори влажни устни, а ръката й, отначало нежно, после с бързи, умели движения започна да разкопчава токата на колана му.

Лукас имаше чувството, че го разкъсват, че го изнасилват.

— Мили боже! — извика той, отблъсна я и се изправи. — Мили боже!

Кора Лий остана да лежи на земята с напълно разголени гърди. С бавни движения започна да вдига полата си и да разголва крака.

— Ела, скъпи! — промълви тя нежно. — Ела при мен! Не ме ли желаеш?

Лукас я гледаше — бледото лице, белите гърди, раздърпаната рокля. Обвиненията на Такър сега изплуваха в съзнанието му. Мислите му започнаха да се подреждат. Откакто пристигна в кервана, Кора Лий все го преследваше за това-онова. Идваше при него ту заради фургона, ту заради мулетата или за някоя друга глупост. Лукас смяташе, че това са просто женски глезотии. А какво излезе? Тя беше курва!

— По дяволите! Изобщо не те желая. Изправи се! — сопна се той ядно. Тя продължаваше да лежи безмълвна. — Стани! — Тъкмо щеше да я издърпа, когато чу зад себе си тихия вик.

— Халуу! — Беше Бък. Не можеше да сбърка, използваха този сигнал от години.

Лукас се наведе и дръпна Кора Лий.

— Оправи се! — изръмжа той. Обърна се с гръб и сложи ръце пред устата си, за да отговори на сигнала.

Секунди по-късно Бък се появи пред Лукас с безшумни стъпки. Още от петдесет ярда той забеляза, че при Лукас има жена. Нали можеше да вижда и на тъмно. Тя стоеше до него с едва прикрити гърди. Лукас се обърна ядно към нея:

— Кора Лий, разкарай се оттук и утре си събери нещата. Ще те оставя във форт Дейвис. Ще ти платя обратния път с дилижанса или ще останеш там. Те ще имат нужда от курва — рече той с дрезгав глас, изумлението и самообвиненията надделяха.

— Аз те обичам, Лукас — отвърна тя със сълзи на очи. — Никога досега не съм го казвала на друг, само на теб. Обичам те! — Кора Лий се отдалечи с походка на отчаяна жена.

Лукас я изчака и се обърна към Бък:

— Е? — рече той през стиснати зъби.

— Тая банда, дето върви след нас, се изниза покрай кервана. Сега са пред нас.

— И осмината ли?

— Да. Конярят, който нае във форт Стоктън — Валдез, — ги е видял и ме събуди. Проследихме ги. Заобиколиха ни отдалече и на половин миля по-нататък пришпориха конете. Дяволски добри коне.

— Смяташ, че ще ни причакат?

— Не вярвам. Мисля, че ще ни ударят при форт Дейвис.

— Ако утре тръгнем рано сутринта, ще бъдем във форта по залез-слънце.

— Ще проследя тия бандити, за да се убедя, че няма да се върнат обратно — каза скаутът.

— Що се отнася до тая жена, Бък, аз… — Гласът му потрепери.

— Не е моя работа какво правиш, Лукас — прекъсна го Бък. — Ако искам да си свърша работата, трябва да вървя. — Запъти се обратно към лагера и остави Лукас разстроен и ядосан.