Дороти Гарлок
Търсещи сърца (6)

Шеста глава

17 април

Днес е вторият ден от нашето пътуване. През цялото време ни валя проливен пролетен дъжд. След пладне прекосихме река Тимбър и малко след нас конярите съобщиха, че тя е излязла от коритото си. Казаха ми да добавя името на Кора Лий Уотсън към списъка на жените за Калифорния. Тя се присъедини към нас предишната нощ. Не зная как така се появи насред прерията, на мили разстояние от форт Уорт.

 

19 април

През последните два дни преминавахме едва по десет мили дневно. Задминахме други коли, които чакаха земята да изпръхне. Ние сме мокри, студено ни е, но господин Стийл не ни оставя на мира. Днес минахме покрай един безименен гроб, затрупан с камъни.

 

20 април

И днес не се случва нищо ново, само облаците тази вечер не са толкова гъсти. Преминахме покрай някакъв чифлик и една жена се показа с децата, за да ни помахат. Изглеждаха толкова самотни.

 

21 април

Днес се показа слънце. Дори мулетата са по-бодри. Прерията е покрита със сини цветчета, които приличат на камбанки. Сред синия цвят се открояват петна в оранжево и червено, явно от други видове цветя. Всичко е някак свежо и чисто, но земята под краката ни все още е подгизнала. Не зная къде сме, но пейзажът вече е хълмист. Господин Стийл не донесе картата, която беше обещал.

Такър довърши записките в дневника, затвори го и го сложи настрана. Не беше доволна от написаното, но без картата не можеше да стори нищо друго, освен да опише собствените си впечатления. Бяха изминали няколко напрегнати дни, откакто Лукас я бе изпратил до фургона и горещата му целувка бе опарила устните й. Тогава тя си бе легнала силно изумена, че от всички жени в кервана той бе избрал именно нея и че дори й бе открил любовта си. Всичко се бе случило толкова бързо. Оттогава насетне тя не бе говорила с него, но го виждаше непрекъснато. На следващата сутрин, нервна от възбуда, го чакаше да премине, яздейки покрай редицата от коли. Със светнали от скрито щастие очи тя бе потърсила лика му, а той бе минал покрай нея така, сякаш между тях нищо не се бе случило. Тя се вцепени от изумление, очите й се насълзиха, стомахът й се сви. Това негово поведение бе най-болезненото изпитание в живота й. Сега, няколко дни по-късно, се чувстваше единствено объркана. Повярва му много бързо. Държа се глупаво. Опитваше се да не мисли повече за това. Гордостта й я караше да отвръща на поздрава му с леден поглед.

Сякаш материализирайки се от мислите й, Лукас се появи насреща точно когато Такър излезе от фургона. Всяка вечер той и Мустанг обикаляха по колите да проверяват обкованите с желязо колела. Обикновено тя или оставаше във фургона, или се отдалечаваше от него, когато те идваха. Тази вечер Лукас се спря при всяко колело, за да провери внимателно металния обков. Мустанг даваше мнението си, защото бе колар и ковач и това бе едно от задълженията му по време на пътуването.

С хладно кимване Такър се отправи към лагерния огън, който Лоти бе запалила. Пред повечето фургони горяха такива огньове и жените се събираха край тях преди лягане. Въпреки сърдечния си характер досега Такър не бе успяла да се сближи с никоя от тях. Помежду им не се разви онова другарство, което тя бе очаквала. Всяка жена се бе затворила в себе си със собствените си мисли.

Тя мина покрай Лора, като сложи ръка на рамото й, за да й покаже, че е тук, и се настани край огъня. Застана с гръб към фургона и внимателно се заслуша в мъжките гласове зад себе си.

— Такър, да не би господин Стийл и Мустанг да проверяват колелата?

— Да. — На Такър й се искаше Лора да не бе казвала нищо. Това щеше да даде повод на Лукас, като чуе името си, да спре и да ги заговори. Така и стана.

— Добър вечер, Лоти! Добър вечер, Лора! Добре ли ви е навън?

— Добър вечер, господин Стийл! Откакто дъждът спря, се чувстваме добре. Такър казва, че теренът вече е хълмист — отвърна Лора.

— Така е, Лора. Повечето хълмове не са високи, но на някои места ще трябва да си проправяме пътя сами. Ще пътуваме напряко през хълмовете, докато излезем на пътя за Сан Антонио — Ел Пасо.

Лукас говореше на Лора, но очите му бяха вперени в Такър и тя се отдръпна от светлината на огъня, за да прикрие пламналите си страни.

— Господин Гарет все още ли разузнава пътя пред кервана? — попита Лора с треперещ глас.

— Той язди начело, но не е много далеч. Чак след като прекосим Колорадо и се насочим към планините Пекос, ще можем да оценим помощта на Бък.

— Беше мило от негова страна, че ме пренесе през реката.

Лукас не отвърна, все още вперил поглед в Такър, която бе обърната с гръб към огъня. Идеше му да я сграбчи за косата, да я завлече настрани и да я попита какво, по дяволите, си мисли, че прави. Тя го гледаше така, сякаш той бе по-гадно същество и от змията.

Такър бе напрегната и нервна и внезапно почувства умората. Някакво движение привлече вниманието й, тя забеляза неясните очертания на едно лице на фона на огъня. Кора Лий чакаше Лукас да мине покрай фургона й. Отчаяние и гняв изпълниха сърцето на Такър и тя се обърна с рязко движение отново към огъня. Прилоша й. Стомахът й се сви от болка. Вече трета вечер поред тази жена го чакаше да приключи с проверката на колелата. О, мразеше го, задето я караше да се чувства така и да се пита дали е държал Кора Лий в обятията си. Дали Кора Лий потръпваше от щастие, когато той й прошепваше: „Цял ден чаках този миг!“?

— Госпожице Хюстън! — Лукас неочаквано се бе появил до нея.

Тя обърна към него гневните си зелени очи.

— Да, господин Стийл? — отвърна през стиснати зъби, а тонът й издаваше настроението й. Лукас забеляза яда в погледа й и присви очи. Стисна устни и извади от джоба на ризата си сгънат лист.

— Картата. Трябва да си я прекопираш, за да ми я върнеш.

Тя взе картата от ръката му, но той не си тръгваше. Лукас знаеше, че другите ги гледат, знаеше също така, че Кора Лий чака в тъмнината. По дяволите тази Кора… Тя все измисляше някакво правдоподобно извинение, за да го чака. Той погледна спокойно към Такър, не даде с нищо да се разбере какво си мисли. Тя бе вирнала предизвикателно глава, златисточервената й коса блестеше на светлината на огъня, очите й мятаха към него отровни стрели. Лукас искрено се изненада от гнева й.

— Мисля, че трябва да обсъдим дневника, госпожице Хюстън. — Той й направи знак с ръка да го последва зад фургоните.

Първото желание на Такър бе да откаже да му се подчини. Тя потръпна от напрежение. Лукас й хвърли заплашителен поглед и чак тогава девойката се завъртя рязко, така че полите й се развяха, и се отправи с горда, наперена стъпка към тъмнината зад колите.

Гневът не й позволи да направи повече от няколко крачки, тя спря и се обърна. Мъжът я сграбчи за ръката и я накара да продължи, така че тя се запрепъва по неравната земя, докато накрая отблясъците от лагерния огън и очертанията на колите останаха далеч зад тях. Най-после Лукас я дръпна да спре. Тя не се възпротиви, но той продължи да държи здраво ръката й, като че ли се бе залепил за нея. Сърцето й бе пълно с омраза и презрение. Погледът й се спря на причината за това ядно чувство.

— Не искам да говоря насаме с теб. Не виждам защо не можем да обсъждаме дневника пред останалите — процеди тя през зъби.

Лукас я изгледа мълчаливо. В котешките й зелени очи искреше гняв. Най-после той заговори по същия начин, по който говореше при първата им среща — бавно и провлачено, сякаш мислеше на глас:

— Тя е бясна като младо еднорого биче. Чудя се каква ли муха я е подлудила този път?

— Докато се чудите, бихте могли да пуснете ръката ми — изсъска Такър, — освен ако не искате да я счупите.

Той се засмя с арогантно задоволство, но не я пусна. Загледа се в прекрасния й лик, в тези искрящи смарагдови очи, които хвърляха враждебни пламъци. О, боже, толкова е хубава! Този копнеж да бъде близо до нея, да я докосва го преследваше дни наред, преди да намери някаква причина, за да остане насаме с нея. Лукас бе вече на края на силите си, не издържа повече и изведнъж забрави всякакви задръжки. Протегна се и я притегли към себе си, обви ръце около нея и я стисна тъй здраво, сякаш тя бе неговият живот.

Сега вече момичето се възпротиви:

— По дяволите, Лукас Стийл! Махни си ръцете от мен! — Вихър от объркани мисли премина през съзнанието й. — Махни се от мен, по дяволите!

Той я притисна още по-здраво в прегръдката си, тя почти се задуши.

— Кротко! Какво ти става, защо така се промени, Червенокоске? Мислех, че изпитваме нещо един към друг, а през последната седмица ти все ми обръщаш гръб.

— А ти какво очакваше? — изрече тя на един дъх, когато успя да си поеме въздух. — Ти ме гледаше така, сякаш съм нищожество!

Такър задиша тежко и учестено и се стегна, твърдо решена да устои на прегръдката му, въпреки че й се искаше да се освободи от задръжките на съзнанието и тялото си, да се предаде, да се пусне по течението…

— Червенокоске, аз ти казах, че…

— Каза ми доста неща, но ако си мислиш, че съм…

— Млъкни. Изслушай ме. Казах ти, че трябва да се концентрирам напълно върху задачата си да закарам този керван до Калифорния. След като стигнем там, желая да ти се любувам и да те ухажвам, Червенокоске. От момента, в който те видях, разбрах, че ти си моята жена.

— Ха! — Тя отново се опита да се освободи от ръцете му. — Това ли каза и на Кора Лий Уотсън? — Думите изпревариха мислите й.

— Кора Лий? — Той я погледна с широко отворени от изненада очи. Лукас си пое дълбоко въздух и когато издиша, ъгълчетата на устата му потрепнаха и на страните му бавно се появиха трапчинки. — Ти ревнуваш, Червенокоске. По дяволите, ти ме ревнуваш! — Той я вдигна във въздуха и я завъртя. Като я пусна отново на земята, Лукас докосна за миг устните й, леко, сякаш с крила на пеперуда, но това не бе достатъчно. — За бога, хубавице! — изстена той и стонът му се изгуби в устните й. Зацелува тези меки, нежни устни с дива страст.

О, защо разумът й я напусна? Сега устните му играеха по ъгълчетата на нейните устни, прокарваха си пътека до клепачите и отново се връщаха, за да се слеят с нейните. Езикът му проникваше дълбоко, търсейки настойчиво нейния. Отначало тя му отвръщаше плахо, после се отпусна и накрая отговори на целувките му със същата страст. Вече нямаше значение, че изгуби контрол над чувствата си. Тя се притисна към него, вкопчи се в тялото му, пръстите й почувстваха силата на мускулите му, гладкия му стегнат гръб. Такър простена глухо. В едно далечно кътче на съзнанието й прозвуча предупредителен сигнал. Той напълно я подчиняваше на желанията си и всяка частица на тялото й отвръщаше на докосванията му. Би трябвало целувката му да й е неприятна, но, напротив — страшно й хареса. Разумът й се противеше. Това бе лудост! А чувствата й шепнеха: отдай се!

Такър сякаш се носеше из въздуха. Силна възбуда се разля по напрегнатото й тяло, тя почувства как мускулите й приятно се отпускат. Утре навярно щеше да мрази и него, и себе си, но утре бе далеч. Точно в този момент тя усещаше как чудна топлина се разлива по вените й. Той търсеше нейните устни, бе пламенен и настойчив, не я оставяше да си поеме дъх, да се успокои. Такър не намираше нищо лошо в това, че ръцете му притискаха бедрата й все по-близо до тялото му или пък че нейните се обвиваха нежно около врата му. Как не бе осъзнала колко дълго е чакала тези чувствени устни да покрият нейните с целувки!

— Ааах, по дяволите! — простена отново Лукас, когато се опари в огнената й коса и зарови лице зад ухото й. — Не мога да те любя тук, на мократа трева, но, боже мой, така бих искал! — Твърдите му устни отново се впиха в нейните, докато ръцете му припряно търсеха гърдите й под леко разкопчаната рокля. Розови и сочни, те тръпнеха под топлите му ласки.

— Лукас! — прошепна тя плахо.

— Червенокоске! Такър! — отвърна той и тя усети горещия му дъх. Едната му ръка затърси под дрехите голите й гърди, набъбналите й зърна, като ги докосваше със страст и плам. Разтвори блузата й, като продължи да я обсипва с целувки и ласки. Притегли я към земята и двамата се свлякоха на колене и полегнаха на мократа трева.

След малко Такър се отърси от приятния унес, в който бе изпаднала, и осъзна, че е почти гола от кръста нагоре. През неговите дрехи тя усещаше стегнатото му мускулесто тяло, което се притискаше все по-силно към бедрата й. Опита се да го отблъсне, но той бе изпяло подвластен на страстта си.

— Лукас, недей! Престани! — прошепна тя уплашено, но той не я чу. Тя се задърпа, опитвайки се да се освободи, докато най-после мъжът се отдръпна и я погледна.

— Трябва да те любя! — каза той простичко. Разтвори уста и захапа нежно със зъби меките й сочни устни. Тази пламенна целувка разпали кръвта й. Галещите голата й плът пръсти събудиха в нея сластно желание, тя почти изпадна в екстаз. Изобщо не се възпротиви, когато той започна да целува разголените й гърди.

Тя бе толкова красива. Тя олицетворяваше всичките му мечти. Бе опиянен от желание и копнееше да я обладае веднага, да се слее с нея и да задоволи любовния глад, който го разяждаше отвътре.

Тя бе сочна, дъхава и девствена. Заслужаваше нещо по-добро. Той искаше изживяването й да бъде приятно, да я приласкае и възбуди, за да може Такър да усети удоволствието във висшата му степен. Лукас се насили да се откъсне от тялото й. Придърпа с ръце полите й и я притисна нежно в обятията си. Кожата му бе хладна и влажна, дишаше учестено. Тя не можеше да си представи какво усилие му струваше да угаси огнения прилив на любовна страст.

— О, божествена! — прошепна той с леко пресипнал от вълнение глас. — Тялото ти е божествено, но аз не бива да те любя сега. Не мога да ти причиня това, моя сладка, прекрасна Червенокоске. Когато те любя, ще бъде дълго, нежно и прекрасно и няма да съжаляваш.

Лукас притихна за доста дълго време, просто лежеше със затворени очи. Разумът погълна страстите, които го измъчваха. Тя бе негова… стройната й снага, чудните зелени очи, устните, гърдите и дългите заоблени бедра… Всичко това беше негово. Имаше чувството, че познава всяка част от тялото и душата й. Знаеше какво мисли, какво чувства, познаваше характера й. До този миг друг мъж не бе докосвал тялото й, а той за пръв път срещаше такава жена. Само той щеше да я притежава. Потрепери при тази мисъл, посегна да махне кичур коса от лицето й и го обсипа с нежни целувки, отново и отново.

Внезапно Лукас се отдръпна от нея и се изправи с нежни, плавни движения, като я притегли след себе си. Тя стоеше с наведена глава, докато той оправи роклята й и изчисти стръкчетата трева от косата й. Повдигна брадичката й с пръст. Погледите им се срещнаха. В очите й се четеше леко объркване, в неговите — нежност и любов.

— Ти си моя, Червенокоске Такър, цялата ми принадлежиш. Аз мога да чакам, моя любов — каза той тихо. — И двамата с теб ще разберем, когато подходящият момент настъпи, и няма да има връщане назад. Ще те имам цялата — сърцето ти, душата ти, тялото ти.

Такър не издържа на настойчивия му поглед и сведе очи. Внезапно се почувства като малко момиче в тялото на напълно зряла жена. Думите му отекнаха до дъното на душата й. Тя събра всичките си сили, за да проговори, но гласът й прозвуча тънък и колеблив:

— Не зная какво ме накара да… — Долната й устна потрепери и когато вдигна поглед, очите й плуваха в сълзи. — Аз не съм… лека жена.

Лукас вдигна ръка и избърса една сълза, която бавно се плъзна по бузата й.

— Знам, че не си. Не трепери така, сладка моя. — Ръцете му се обвиха около нея с неизразима нежност и внимание.

Скоро тя се успокои и вдигна глава.

— Трябва да се връщам.

— Преди това се поразходи малко с мен.

Той я прихвана през кръста и те поеха бавно в тъмнината. Луната се скри за миг зад преминаващ облак и се показа отново. Обади се бухал, излая чакал, до тях достигна плачът на дете. Двамата се разхождаха мълчаливо. Такър чувстваше мъжа до себе си с почти болезнена сила. Най-после до ушите й достигна дрезгавият му глас:

— Какво е станало с родителите ти?

— Убили са ги… индианци зад границата. Майка ми ме скрила в един сандък, някакви каубои ме намерили, дали ми име и ме отвели в дома за сираци.

— Нямаш ли роднини?

— Не, но си имам Лора.

— Лора няма ли роднини?

— Не, но има мен. — Такър се извърна и го погледна. Месецът освети лицето й. Стоманеносивите му очи срещнаха нейните и студеният им блясък изчезна, когато се потопиха в искрящите смарагдови дълбини.

— Вие двете сега имате мен.

При тези думи сърцето на Такър заби лудо. За да прикрие объркването и изненадата си, тя заговори:

— Нямах си никого, докато не се появи Лора. След това имах за кого да се грижа и за какво да се боря. Откакто имам Лора, не ми остава време да се самосъжалявам.

След последните й думи известно време те продължиха да се разхождат в пълно мълчание. Но сякаш принудена да му разкаже всичко, тя продължи:

— Някой се е отнесъл изключително лошо с Лора. Когато я намерихме пред входа на „фермата“, тя имаше белези по цялото си тяло и бе почти обезумяла от страх. Свиваше се като наплашено, бито кученце. Някой път нощем се събуждаше с вик и се вкопчваше в мен. Вероятно малко преди да се появи в дома, тя все още е можела да вижда. Мисля, че този мъж Оскар го е направил. Тя си спомняше само, че всичко я е боляло и че не знаела дали е ден или нощ, защото не можела да вижда. Тогава се страхувах, че Оскар може да се върне и да отведе Лора, и дори планирах как ще го убия. — Тя се засмя при спомена за детинското си желание. — Винаги ще се грижа за Лора.

— Разбира се, че ще се грижиш — отвърна той тихо. — Лора се справя добре, като се има предвид състоянието й. Преглеждал ли я е лекар?

— Като напуснахме „фермата“, отидохме на преглед при един доктор във форт Смит и той обясни, че удар по главата е могъл да причини загубата на зрение. Смяташе, че иначе очите й са здрави.

— Лора разочарова ли се? Отчая ли се, че няма да може да вижда?

— По едно време се беше отчаяла. Но тя има толкова бодър дух, от нея струят любов и щастие. Повече се безпокои за мен, отколкото за себе си. Разбира се, аз пък се притеснявам какво ли би правила, ако някога се случи нещо с мен. Толкова време вече съм с нея. Чувствам се като нейна майка.

— Мислила ли си, че Лора може да реши да се омъжи някой ден.

— Не. Надали ще се намери мъж, който да я вземе… да я обича и да се грижи за нея. Лора не може да е само удобна вещ. Тя няма да се остави някой мъж да я използва.

След този изблик на чувства последва тишина. Те се разхождаха в кръг и вече наближиха фургоните. Детето все още плачеше.

— Ще я върнеш ли обратно до форт Уорт? — Само при мисълта, че Лукас може да тръгне и да я остави, тя потрепери.

— Утре вечер ще лагеруваме близо до Браунууд. Не е голям град, но там все ще се намери кой да я заведе до спирката на дилижанса.

Те стигнаха до техния фургон. От лагерния огън бе останала само тлееща жар. Изглежда, всички спяха, с изключение на тях двамата и на плачещото дете.

— Ще трябва да преместя Лоти при госпожа Шафер, защото ще остане сама с детето. Ще можете ли сами да карате вашия фургон? Ако ли не, ще изпратя при вас Кора Лий. Тя може да кара впряг.

Такър не отговори веднага. Когато най-после се обади, гласът й бе спокоен въпреки раздразнението, което изпитваше при споменаването на това име.

— Защо не пратиш Кора Лий при госпожа Шафер?

Лукас сложи ръце върху раменете й и я загледа така изпитателно, че тя съжали за въпроса си.

— Споменах на госпожа Шафер за този вариант, но тя не желае да дели фургона си с Кора Лий. Е, вие с Лора съгласни ли сте?

— Разбира се. Да. — Те продължиха да се гледат. Напрежението се чувстваше във въздуха.

— Лека нощ, Червенокоске Такър!

— Лека нощ!

Но не си тръгваха. Около тях бе толкова тихо и спокойно. Това е щастието, помисли си Такър. Лукас спусна леко ръце към лактите й и се наведе бавно към устните й. Неговите бяха меки, сочни и вкусни. Устните им се сляха и пламналата страст внезапно стопли кръвта й, постепенно червенина обагри страните и шията й. След тази целувка тя потърси сивите му очи и си пожела този миг да няма край.

Такър се облегна на фургона и се загледа след него. Видя как той изчезва в мрака. От днес тя вече не се съмняваше в чувствата си към него и мисълта, че той също я обича, сгряваше сърцето й.

Топлата кадифена нощна тъмнина не издаде усмивката, играеща по устните й. Такър тъкмо се канеше да се качи във фургона, когато чу зад себе си тих глас:

— Да не си загубила нещо, госпожице Хюстън? — Кора Лий заобиколи колата с безшумни стъпки. Дългата до кръста коса обрамчваше бледия й, почти призрачен лик. Такър едва не ахна от изненада при мисълта, че тази жена ги е чула, че е видяла целувката им.

— Не те виня, че си забравила това навън в прерията — продължи Кора Лий с подмилкващ се глас. Тя посочи с ръка към полето. — В края на краищата Лукас е истински… мъж! Най-добрият, който съм имала. — Тя извади картата. Такър се пресегна инстинктивно за нея и щастието, което бе продължило само миг, изчезна завинаги. — Не се безпокой! — засмя се тихо Кора Лий. — Той ще стигне и за двете!

Такър дръпна картата от ръката й и процеди през зъби:

— Ти си ни шпионирала!

— Разбира се. Но нямам нищо против той да е с теб, стига да намира време и сили и за мен.

— Защо?… Ти, ти си просто една… — Такър се запъна и млъкна безпомощно.

— О, такава съм — прекъсна я Кора Лий и си тръгна, но се обърна още веднъж и прошепна доста високо: — А ти каква си?

Изумена и ужасена, Такър се качи във фургона, внимавайки да не събуди Лоти и Лора. Без да мисли, тя навлече нощницата си, свали фибите от косата си и с треперещи ръце силете медните си кичури в дълга плитка. Легна върху сламеника, който Лора й бе приготвила. Бе още прекалено млада и напълно неподготвена за чувствата, които бушуваха в съзнанието й. Накрая Такър не издържа, крехките й рамене затрепериха и тя беззвучно заплака.