Дороти Гарлок
Търсещи сърца (2)

Втора глава

Лагерът се открояваше ясно на хоризонта. Там, в прерията, изглеждаше малък — няколко разпръснати фургона сред рядка дъбова горичка. Внезапно Такър се сети, че трябва да го опише на Лора.

— Почти стигнахме, Лора. Фургоните не са много големи, от по-малките са. Няколко души са се скупчили и гледат насам. — Потърси ръката на Лора, за да си вдъхне увереност, а и да я успокои. — Лукас Стийл идва отново! Но защо се кискаш, Лора Фостър?

— Смея се на начина, по който го рече, Такър. Мога да кажа, че трябва да те вържат, за да се поукротиш малко.

— Слава Богу, той само дава знак на кочияша да заобиколи от другата страна на фургоните. Ще се чувствам по-добре, ако не го видим повече през цялото пътуване.

Такър огледа всяка от жените, докато минаваха край тях. Някои отвърнаха с усмивка, други махнаха с ръка. Видя две малки деца, хванали се здраво за полите на майките си, и едно момче на около дванадесет години. Когато каруцата спря, Такър скочи долу и помогна на Лора. Лукас Стийл се приближи отстрани и започна да сваля багажа им.

— Лоти — извика той.

Жената, която се запъти насреща им, имаше едро, набито тяло. На главата си носеше прихлупена черна шапка с права периферия и бе препасана с черна престилка. Лицето й бе бледо и обветрено и не можеше да се определи възрастта й.

— Това е Лоти. Лоти Фийлдс — каза Лукас без официалности. — Правете каквото ви каже, и всичко ще е наред. Това са Такър Хюстън и сестра й Лора Фостър.

Лора промълви:

— Мадам.

Такър поздрави в отговор на кимването й. Лукас плъзна бърз поглед към тях, преди да яхне коня.

— Ще се съберем след вечеря.

Момичето погледна след него. Сега той бе напълно делови. Предпочиташе го такъв. Обърна се и видя, че Лоти наблюдава Лора, която стоеше търпеливо с куфар в ръка. Такър заговори нервно:

— Какво ще правим най-напред, Лоти? Ние двете сме страшно изморени и гладни.

— Първо ще качим този багаж във фургона.

Такър хвана единия край на тежкия сандък, Лоти — другия. Вдигнаха го до пода на фургона и Лоти се качи горе, за да го издърпа до мястото, което, изглежда, бе запазено за багажа. Продължаваше да хвърля любопитни погледи към Лора.

— Лора, ела при мен, мила. — Такър протегна ръка.

Лора се приближи по посока на гласа й.

— Ще трябва да кажем на Лоти. Разбирам, че беше глупаво от моя страна да не уведомя господин Стийл. — Сложи ръка върху раменете на Лора: — Ако не можем да отидем в Калифорния, ще трябва да предприемем нещо друго. Сигурна съм, че ще успеем да си намерим работа като перачки във форта. — Това бяха смели думи и тя почти се задави с тях.

— Господин Стийл ще ни разреши да тръгнем, Таки. Излишно се притесняваш. — Гласът на Лора беше мек, нежен и успокояващ и на Такър й се доплака.

Лоти скочи от фургона и се изправи напълно изумена, скръстила големите си загрубели ръце. Такър се опита да спре сълзите си, но те напираха.

— Лора е сляпа, Лоти. Не казах на господин Стийл. Нуждаем се от учителското място и решихме да почакаме, докато тръгнем, за да не ни върне обратно, когато вече е твърде късно.

— Ама че работа. И т’ва ако не е най-чудатото нещо, дет’ съм чувала. Ако Лукас не ви ще, ще ви качи на дилижанса и ще ви прати обратно, даже и да сте почти в Калифорния! Той върна вече двечки, задето се счепкаха. Я по-добре му кажете, т’ва ще е най-добре да сторите.

Сълзи потекоха по страните на Такър. Сълзи на изтощение и безсилие. Не искаше Лора да разбере, че плаче, затова се насили да се засмее и да заговори спокойно:

— Ще му кажа след вечеря. Но сега съм гладна като вълк.

Лора вдигна ръка и пръстите й докоснаха мокрите бузи на Такър.

— Лоти, може ли Такър да се качи във фургона и да си поплаче на спокойствие? Мрази да я виждат разплакана.

Лоти кимна с безразличие и бавно се отдалечи.

— О… ти… — каза Такър през зъби.

— Отивай, ще те чакам тук, на сянка — настоя Лора. Издърпа ръката си и зачака, докато я чу да пропълзява във фургона, а после се отправи по посока на варела за вода. Остана там, докато чу, че Лоти идва срещу нея, и протегна ръка да я спре.

— Лоти? — прошепна Лора. — Ще ме заведеш ли при господин Стийл?

Голямата ръка на Лоти хвана нейната.

— Хайде.

Първото, което Лукас направи, след като остави Такър и Лора с Лоти, бе да отиде до фургона за провизиите, където държеше личните си вещи. Извади дисагите си, които бе скътал в постелята, бръкна в джобовете и измъкна едно вързопче, увито в еленова кожа. Внимателно извади от него кутийка от велур и я отвори.

Малкият портрет изглеждаше съвсем запазен — както преди години, когато баща му го бе купил от един команчеро^[1], който пък твърдял, че го взел от някакъв мъртъв индианец. Миниатюрният портрет бе едно от малкото материални неща, които баща му бе оставил, и Лукас го пазеше грижливо след неговата смърт.

Вдлъбнатите котешки очи го погледнаха и заискриха открито изпод дебелите извити вежди. Дълги нощи бе лежал в постелята си и бе мечтал за момичето със зелените очи. Усети пристъпа на чувства, които вече почти бе забравил, и мечтите му отново се завърнаха. Такър Хюстън можеше да бъде жената от този портрет, жената, която той искаше да познава и да желае. Косата й бе по-светла, очите й — по-зелени. Лицето на жената от снимката бе по-кръгло и брадичката не беше толкова ясно очертана. Навярно не е била висока колкото Такър, но държеше главата си по същия начин — гордо и дръзко. Още в същия миг, в който я видя, той забеляза приликата и по някакъв начин почувства, че и тя трябва да го познава.

Какво го накара да й говори по този начин? Какво го подтикна да я провокира, да я принуди да го забележи? Не си спомняше друг път да се е задявал и заяждал така с жена. Не беше за чудене, че тя му отвърна по такъв начин. Той уви отново кутията и я прибра обратно, сякаш с чувство на вина, когато Лоти се приближи заедно с Лора.

— Лукас, т’ва девойче иска да приказва с теб.

— Казвай.

— Ще ме заведете ли обратно до фургона, господин Стийл?

— Мисля, че няма да имаш нужда от мен, ако те насоча в правилната посока.

— Вие знаете?

— Подозирах. Разбира се, че ще те заведа до фургона. Наред ли е всичко, Лоти?

— Наред е, Лукас.

Лукас хвана Лора за ръка и я поведе към един сандък.

— Зад теб има място, ако искаш да седнеш.

— Благодаря. Как разбрахте, че не мога да виждам? Такър и аз мислехме, че сме ви заблудили.

— Щяхте да ме заблудите, но ти ми се усмихна, без да ми подадеш ръка. Помислих си, че е странно. После си спомних за един мъж от Калифорния, който е сляп, той прави същото. Защо пазехте това в тайна?

— Бояхме се, че нямаше да дадете на Такър работата, ако знаехте за мен, а… тя никога няма да тръгне някъде без мен. — Спря за момент, за да му даде възможност да отговори. Той не го стори. — Господин Стийл, освен това не съм й сестра. С Такър сме сираци и си нямаме никого другиго, освен себе си, но не сме сестри. Знам, че трябва да ви кажа цялата истина. — За нейна изненада той се засмя. — И това ли подозирахте? — попита невинно тя.

— Не си мислех точно това, но вие не си приличате — отбеляза той.

— Знам. Казвали са ми, че Такър е прекрасна. Много красива. Вярно ли е?

— Да — каза мъжът простичко. — Да, тя е много красива, но ти също си красива.

— Така ли? — попита го Лора с недоверие. — Такър казва същото, но тя ме обича.

— Въпреки това е права.

— Дойдох да попитам дали ще оставите Такър да получи учителското място. Ужасно се притеснява, затова помолих Лоти да я остави във фургона да си поплаче. Ще умре от срам, ако разбере, че съм ви казала това. Мрази да я виждат разплакана. Много е горда.

— Забелязах — отвърна Лукас сухо.

— Е, ще ни върнете ли обратно? — попита настойчиво Лора.

— Защо? Имаш ли да ми разкриеш още някоя ужасна тайна?

Лора се изсмя.

— Е… мога да ви кажа, че уволниха Такър, задето удари съпруга на госпожа Роджърс с бръснарския каиш.

Лукас се засмя:

— Това вече е нещо, което ми харесва да чуя.

 

 

Сълзите на Такър пресъхнаха още щом се качи във фургона. Беше се разревала пред Лоти и се чувстваше като последна глупачка. Постоя малко и опита да се убеди, че Лукас Стийл няма да се ядоса, че не е била напълно искрена за Лора. Как можеше Лукас да знае какво е да си жена и да си сама? Не, не сама, тя имаше Лора. Ако не беше Лора, отдавна щеше да се е предала и да е избрала лесния път — да работи за някой фермер или собственик на плантация, или да обслужва клиентите в някой бар. Представи си опипванията и пощипванията. Самата мисъл за това накара косата й да настръхне.

Седеше замислена. Видя как една зелена конска муха избръмча под платнището и отлетя отново навън. Дочу глас на жена, която гълчеше детето си. Птиче — присмехулник се обади от дървото над фургона. Постепенно колебанието я напусна. Приглади косата си с бързи и сръчни движения и усети колко застоял и горещ бе въздухът в задушния фургон. Избърса лицето си с края на роклята и се измъкна навън. Никога по-рано не се бе чувствала толкова изцедена и физически, и психически.

Такър обиколи веднъж фургона, преди да започне да се оглежда за Лора. Сърцето й замираше винаги когато Лора не беше там, където трябваше да бъде. Започна да обхожда редицата фургони, но спря, като видя Лоти да се задава насреща й.

— Къде е Лора?

Лоти не отговори веднага.

— Ей там.

Такър отметна глава — нещо, което щеше да й стане навик.

— Къде там? Не може да се разхожда така, преди да е опознала мястото — извика тя с отчаяние в гласа.

— С Лукас е, остави я.

Едрата жена изрече това с равен тон, без повече обяснения, и тръгна.

За момент Такър занемя от почуда, после я обзе негодувание. Тръгна след Лоти.

— Ти ли я заведе при него? Казах, че ще отида да говоря с него след вечеря.

— Да, аз я заведох. Той ще я доведе обратно.

— Лоти! — Сърцето на Такър заби лудо, въпреки че го чувстваше тежко като олово.

— Малката знае к’во върши — каза Лоти в движение.

— Не знае. Тя е само на… четиринайсет.

Лоти спря.

— Ако тя е на четир’найсе, то и аз съм на толкова. А даже и да е, има повече акъл в главата си от някои учители, които съм виждала.

— Е!… — Такър усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Не исках да кажа точно т’ва де. — Лоти омекна малко. — Просто казвам, че трябва да поотпуснеш юздите на малката. Тя е виновницата за т’ва положение. Остави я да се опита да оправи нещата.

За втори път този ден очите на Такър се насълзиха. Това, което, казваше Лоти, звучеше разумно. През всичките тези години така пазеше Лора, че не се бе замисляла, че тя е вече жена.

— Май започвам да те харесвам, Лоти.

— Хм, може, а може би не. Хайде, дай да видим как ще спите. Така или иначе ще останете за през нощта.

Колкото повече Лора се бавеше, толкова повече Такър се притесняваше. Вече бе решила да предприеме нещо, когато я видя да идва към фургона, хваната за ръката на Лукас. Той гледаше надолу и изражението му бе непроницаемо, но Лора бърбореше както винаги. Такър стоеше, сключила ръце зад гърба си, и чакаше да приближат. Лукас погледна нагоре и погледът му стрелна нейните изумрудени очи. Взря се в тях съсредоточено и продължително. Лора нямаше как да забележи това и продължаваше да говори безспир:

— Пътувахме в дилижанса не повече от час, когато един мъж приближи Такър. Каза, че тя наистина е много хубава, и после попита не искаме ли да видим какво има в куфара му, щото той бил амбулантен търговец, вие знаете де, търговски пътник, и имаше неща, които щяха да отиват на Такър. Чух го да сваля куфара и да го отваря и тогава Такър го зашлеви. Той падна назад на седалката и по-късно тя ми каза, че той…

— Лора! — Такър почти се задави от смущение.

— Таки, ти ли си? Върна ли се вече?

Протегна ръка, а Такър я сграбчи и придърпа към себе си, като че ли заедно щяха да се изправят пред лицето на врага.

— Настанихте ли се вече, госпожице Хюстън? — Тя понечи да отговори, но Лукас вече се бе обърнал и говореше на Лоти: — Наредих на Мустанг да дойде да поправи спиците на това колело. Добре, че ми каза. Иначе щеше да се наложи да го сменяме.

Изведнъж прозвуча изстрел. Такър се стресна.

— Това е сигналът за вечеря. — Лукас се засмя и тя стисна ядно зъби. — Лора, грижи се за по-голямата си сестричка — рече той и си тръгна.

Такър изтръпна от поверителната нотка в гласа му. Лора не проговори, докато Такър не я стисна за ръката — знак, че вече са сами. Използваха го още от детските си години.

— Всичко е наред, Таки. Той и без това знаеше. Каза, че е разбрал още когато ни е срещнал във форт Уорт, но чакал ние сами да му съобщим. Каза още, че никой от кервана няма да мързелува и че аз трябва да правя всичко, което правят останалите. Имал някакъв сляп приятел в Калифорния и ми обеща, като пристигнем, да ме запознае с него. Той бил като мен, приятелят де. Не бил сляп по рождение. Имал жена и двама синове.

— О, Лора, милата ми! — Сякаш камък падна от сърцето на Такър. — Толкова се боях. Не зная какво щяхме да правим. Но как така се реши да отидеш при него сама? Нали ти казах, че аз ще говоря с Лукас?

— Досега все ти вършиш всичко, Таки. Грижиш се за мен вече единадесет години. Искам да ти помогна. Е, не мога да правя много неща, но поне мога да говоря.

Такър се спусна да я прегърне.

— Можеш, бъбривке! Какво му разказваше за онзи амбулантен търговец?

— Приятно ми е да говоря с него. Той проявява интерес и ме слуша. Малко хора умеят да изслушват събеседника си. Такър, той ми допада.

— Е, не смея да твърдя, че този човек ми харесва, но ако ни позволи да продължим с кервана до Калифорния, предполагам, че и на мен ще ми допадне.

Лоти раздаде на всяко от момичетата по една чиния, чаша и лъжица от алпака. После посочи с глава към другия край на фургона и с бърза крачка се запъти натам. Такър си помисли, че навярно Лоти не може да се придвижва по друг начин. Те тръгнаха след нея. Другите жени една по една заизлизаха от фургоните и се отправяха в същата посока. Лора пристъпваше внимателно с ръка върху рамото на Такър. Вървяха плътно зад Лоти.

Една жена сипваше яденето от голям казан. Друга извади от примитивно направена пещ тепсия с царевичен хляб и започна да го реже с голям нож. Пълничък кривокрак мъж с гъсти дълги мустаци и вехта шапка подклаждаше огъня, над който висеше окадено котле с кафе. Кафето изкипя и той запсува.

Такър се обърна и се усмихна на жената, стояща зад нея в редицата. Беше висока и красива, с тъмна коса, прибрана на кок на тила. Изящните й златни обеци не подхождаха на износената рокля. Тя кимна в отговор, но не се усмихна. Такър поведе приятелката си към далечния край на огъня, за да седнат до Лоти, и отиде да налее кафе.

Коларят я изгледа изпод вехтата си шапка и се усмихна широко. Усмивката му бе почти беззъба, но сините му очи я гледаха открито и лъчезарно.

— Здрасти! Викат ми Мустанг. Ние ви чакахме, вас и малката госпожица.

— Аз съм Такър Хюстън.

— Предположих. Имате най-хубавата коса, която съм виждал. Команчите биха дали шест понита за вас — рече той и й намигна заговорнически.

— Само шест? Мисля, че струвам десет понита — прошепна тя с поверителен тон.

Старецът се усмихна и наклони котлето, за да напълни чашите. Такър вдигна поглед и видя Лукас край фургона с провизиите. Той я наблюдаваше и тя бързо извърна глава.

Нахвърли се с апетит на храната. Яденето бе изненадващо вкусно, кафето — силно и горчиво. Тя се нахрани и започна мълчаливо да наблюдава останалите жени. Те седяха на групи по две, по три, по четири. Само жената и момчето, които бяха зад тях в редицата, бяха сами.

— А къде са останалите мъже?

Лоти я изгледа изпитателно.

— Защо питаш?

Такър отвърна настръхнала:

— Не за това, за което си мислиш. Просто се чудех дали господин Стийл ще може да ни отведе до Калифорния сам.

Лоти се усмихна широко, макар че изражението върху обветреното й лице трудно можеше да се нарече усмивка.

— Ти май се изплаши, а?

— Може и така да е — призна Такър.

— Наистина се стресна — обади се и Лора и се изсмя.

— Някой ден ще ти натрия бъбривата уста с люта чушка, Лора Фостър.

Такър менеше настроението си за секунди — докато се ядосваше и възмущаваше, изведнъж започваше със задевките.

— Мъжете се връщат. Бяха на паша с добитъка. Нали досега чакахме конете и мулетата да изпасат всичката трева наоколо — обясни Лоти най-накрая.

Такър чу тропот на конски копита. Ездачите дръпнаха рязко поводите, наскачаха от седлата и навързаха конете на опънатото между две дървета въже. Бяха осем души, няколко млади мексиканци и по-възрастни мъже, закалени от опасния живот сред прерията. Те се скупчиха около фургона с провизиите, за да получат порциите си, наклякаха наоколо и започнаха да се хранят. Изпразниха бързо чиниите и се върнаха втори и дори трети път за допълнително. Докато отпиваха от горещото кафе, което Мустанг наливаше в чашите им, мъжете разговаряха тихо и Такър се заслуша в приглушените им гласове.

Всички бяха притихнали в очакване. Такър не можеше да повярва, че тя, Лора и останалите се намираха тук, сред едно огромно поле, сякаш накрай света. Седяха с гръб към тъмнината, с лице към трепкащата светлина на огъня. Напрежение витаеше из въздуха. Когато Лукас се изправи и се отдели от групата на мъжете, всички погледи се насочиха към него.

— Дами! — Той свали шапката си и на обветреното му чело се очерта рязката граница от слънчевия загар. — Дами — повтори Лукас, след като разбра, че вече е привлякъл вниманието им. — Последните от нашата група пристигнаха днес. Ще потеглим утре сутринта. Някои от вас вече са чували това, което ще кажа, но ще повторя отново. Ще се движим с бързо темпо. Пътуването ни ще бъде тежко. Надявам се да стигнем в Калифорния за петдесет дни. Предполагам, че след като пощенският дилижанс взема това разстояние за тридесет, то ние бихме могли да го пропътуваме за петдесет дни. Ще се движим по добре отъпкан път и донякъде ще ни придружава армейски отряд. Не мисля, че досега някой е прекосявал страната с група от двадесет и две неомъжени жени. Трябваше да сте двадесет и четири, но две бяха върнати обратно. И да сме наясно отсега. Няма да допусна скандали, сплетни и непристойно държане. Хич не си и помисляйте да съблазнявате войниците. Мъжете в Купърстаун събраха пари и ме изпратиха тук, за да ви отведа при тях, в Калифорния. И аз се кълна в Бога, че ще закарам този керван дотам. Те ще имат поне възможността да ви видят и преценят. Останалото зависи от тях и от вас.

Лукас отново сложи шапката си, като я нахлупи ниско над очите. Погледна към Такър и тя почувства почти осезаемо острия му стоманеносив поглед.

— Пътуването ни няма да е излет. Сега сме средата на април, а трябва да пристигнем в Калифорния, преди реките по пътя ни да пресъхнат. Това ще ни коства много нерви и усилия. Ще прекосим планините Пекос при форт Ланкастър и ще продължим към форт Стоктън. Ще пътуваме през пусти и еднообразни местности, през земи, населявани само от индианци, змии и команчерос. Вероятно ще се сблъскате с ужасни неща. Някои от вас може би няма да се справят. Всяка вечер преди лягане ще трябва да претърсвате завивките си за змии, отровни паяци и скорпиони. Ще ви вали дъжд, ще ви жари слънце. Подгответе се за пътуване през вражеска, негостоприемна земя.

За пръв път, откакто взе своето решение, Такър бе обзета от натрапчиво съмнение, по-скоро от страх. В какво ли забъркваше Лора? Лукас продължи речта си и не й остави време за размисъл.

— Зная, че ви представям доста мрачна картина, но бих искал да сте подготвени за всичко. Ако някои от вас решат да се откажат, нека го сторят сега. — Той стоеше пред тях разкрачен, със скръстени ръце. — Събрал съм група от калени мъже, които познават трудностите и рисковете. С нас е и най-добрият скаут на запад от планините Пекос. Пътувал съм много пъти с Бък Гарет и бих му поверил живота си. Начело на кервана ще е Мустанг, който ще кара фургона с провизиите. Останалите фургони ще се редуват, за да не стане така, че все едни и същи да гълтат прахоляка на опашката. Ще разпределим и домакинските задължения. Тези от вас, които ще карат впряговете, няма да се занимават с готвене и събиране на дърва за огъня. По-късно ще прикрепим към фургоните ремъци, за да събираме дърва по време на пътуването. На запад растителността става оскъдна. Докато сме на път, не е необходимо да се гласите и пременяте. Оставете това за Калифорния. Ако имате панталони, облечете ги. Тези, които нямат, трябва да си ушият от някоя стара пола. Когато излезем от форт Маккавет, искам всички вече да са с панталони. Скрийте косите си под шапките. Не искам апачите или някой команчеро да разберат, че с кервана пътуват толкова жени. Смятам, че няма нужда да ви казвам защо. Ако имате да кажете нещо, направете го сега.

За известно време край огъня цареше тишина. Хората сякаш бяха хипнотизирани от мъжа, изправен пред тях. Такър погледна към Лора. Тя седеше със зяпнала уста, в израза й се четеше въодушевление.

— Ще станем един час преди разсъмване — продължи Лукас — и ще тръгнем на зазоряване. Няма да спираме за обяд, ще се задоволим със суха храна. Ще спрем чак по залез-слънце. Това е всичко.

Една по една жените се заизправяха мълчаливо. Всяка си мислеше за важната стъпка, която правеше и която щеше да промени живота й.

Проплака нечие дете и майка му го взе на ръце. Такър хвана ръката на Лора.