Дороти Гарлок
Търсещи сърца (17)

Седемнадесета глава

Денят бе непоносимо горещ, но колите се движеха към планини и тъмните им сенки обещаваха на пътниците прохладни ветрове и спасение от непрестанно жарещото слънце и прахта. За час пътуване те не срещнаха нито едно живо същество сред пустинята. Само лешоядът летеше над главите им и им напомняше, че рано или късно всеки в пустинята умира и птицата просто трябва да чака за храната си.

Едва напредваха. Това беше коварната земя, за която им говори Лукас в началото на пътуването. Беше сурова, безводна, напукана от сушата. Пътят се виеше през келяви дървета и бодливи храсти, а около тях се простираха полета от пясък, камъни и кактуси. Слънцето се издигна в небето и жегата стана непоносима. Гърбовете на мулетата потъмняха от пот. Пътуваха в пълно мълчание, а слънцето се издигаше все по-високо над хоризонта. Друсането и люшкането на фургоните действаше приспивно и Лора задряма с шапка, нахлупена над очите.

Такър махна шапката й и прокара длан по влажното й чело, за да приглади кичурите, паднали по лицето й. Бе прекарала безсънна нощ, мислите не й дадоха почивка. Тази сутрин, докато Лора закусваше, Такър претърси сандъка на Лоти и откри кама с осеминчово острие и лека дръжка. Точно от това имаше нужда. Закрепи камата на бедрото си с една връзка и проби дука в джоба на панталоните, за да я достига по-лесно. Пипна я през плата. Пареше и тежеше на крака й, но действаше успокоително. Спряха за обяд край пресъхнал поток. Мулетата бяха благодарни за почивката и послушно седяха в хомотите, докато Такър и Лора им донесоха по кофа вода. Въздухът не помръдваше, небето бе непоносимо ясно. Такър се запъти към малка купчина камъни и като провери за змии, седна с лице към планините. С учудване разбра, че обичаше тази страна. Въпреки всичко се радваше, че двете с Лора се съгласиха да тръгнат на запад. Носталгията от предишната нощ бе изчезнала.

Лукас заобиколи фургона и се насочи към скалите. В първия момент понечи да отстъпи. Такър бе прекрасна въпреки прашните дрехи и разрошената коса. Слънцето огряваше огнената й коса и тя блестеше на фона на лазурното небе. Изглеждаше тъй крехка, миниатюрна и… самотна. Крехка и самотна като паяка Черната вдовица, който изяждаше мъжкия, напомни си той и се запъти към нея с искрено нетърпение.

— Сложи си шапката. Да не искаш да получиш слънчев удар?

Тя извъртя глава по посока на гласа и погледна небръснатото му лице и втренчените, немигащи очи. Около стиснатите му устни се очертаваха дълбоки бръчки. Седеше на седлото отпуснат, но тя знаеше много добре, че всяко мускулче от тялото му беше напрегнато.

Такър се изправи и застина на значително разстояние от коня.

— Разбира се, забравих.

— Чакай! — каза той, когато тя се обърна да си върви. Сякаш някой друг извади думата от устата му.

Такър поклати бавно глава.

— Нямам какво да ти кажа. — Погледна надолу, почувства се празна, прилоша й.

— Аз трябва да ти кажа нещо. Попита ме как така чувствам, че те познавам от дълго време. Ето я причината. — Той хвърли в краката й малко вързопче. — Сега разбирам, че сигурно е била курва от някой бордей в Ню Орлиънс — някоя, за която не си е струвало да мечтае човек. Задръж я. Вие двете сте си лика-прилика. — Той погледна злобно към спокойния й лик и стисна здраво зъби, сякаш да удържи гнева и болката.

Обърна коня и пясъкът под копитата му се посипа по вързопчето на земята. Тръгна си, съжалявайки, че изобщо е срещнал Такър Хюстън. Когато мислеше за тая проклета жена, не можеше да мисли за нищо друго: нито за кервана, който трябваше да отведе в Калифорния, нито за Рейф, който можеше да побеснее всеки момент и да се наложи да бъде убит, нито дори за бандитите, които ги следваха. Сигурно беше, че са бандити. Не виждаше никаква друга причина, поради която четирима бели, трима мексиканци и един негър да пътуват заедно. Нарече се глупак и пришпори коня.

Такър се наведе да вдигне пакетчето, увито в еленова кожа. Когато се изправи, пред очите й притъмня и загуби равновесие. От слънцето е, помисли си тя. Трябваше да се махне оттук. Тя взе пакетчето и отиде до сянката на фургона, където Лора търпеливо си вееше с бонето и държеше каишката на Блу, който се търкаляше на земята.

— Това Лукас ли беше? — От сутринта бяха разменили едва няколко думи.

— Да. Каза ми да си сложа шапката.

Такър отиде до края на фургона и бавно отви еленовата кожа от велурената кутийка. Натисна закопчалката и капачето се отвори. Лицето, което я гледаше от портрета в кутийката, я стресна. Жената имаше нейните зелени очи, червената й коса и беше на почти същата възраст. Беше красива, пленителна, може би малко своенравна; жена, която можеше да изпитва силни чувства и да страда. На тази жена ли приличаше?

Изведнъж нещата започнаха да й се изясняват. Лукас е бил влюбен в жената от портрета и понеже Такър приличаше на нея, бе привлякла вниманието му. Той не е обичал жената от плът и кръв. Обичал е другата, от портрета. Такър въздъхна дълбоко. Независимо от това, което й каза, тази жена не беше курва. Душевната й чистота се отразяваше в леко присвитите й очи, в правилно очертаните прями устни.

Такър пожела да намери огледало, за да сравни себе си с изображението от портрета. Несъзнателно тя посегна към косата си и я придърпа напред. Косата на жената бе сресана в стил помпадур, а на шията си носеше верижка. Това беше жена със стил, от сой, тя никога нямаше да бъде такава. Затвори кутийката и я уви отново в еленовата кожа. По-късно, на раздяла, тя щеше да върне портрета на Лукас.

Денят едва напредваше. Слънцето се носеше безжалостно по небето и накрая изчезна на западния край на хоризонта. Когато на небето останаха само червените му отблясъци, фургоните се събраха в кръг за през нощта. С помощта на Лора Такър разпрегна мулетата и един от конярите ги отведе. Когато седнаха да вечерят, се свечеряваше, а когато се нахраниха, вече беше нощ.

Лора седеше край фургона с Блу, опъващ каишката. Беше мълчалива и за пръв път не изведе кученцето на разходка из лагера. Такър наблюдаваше Лора с притеснение, но въпреки това не забравяше и не можеше да прости на Лукас това, което й причини. През целия ден бе мислила за това как Лукас е бил с Кора Лий, за нейния преследващ го поглед. Никоя жена не гледаше толкова нагло, освен ако не поощряваше някой мъж. По никакъв начин не можеше да си обясни действията на Лукас.

— Лора, не искаш ли да се поразходим?

— Не мисля, Такър. Страшно съм уморена.

— Тогава си лягам. Ти идваш ли?

— След малко. Ще пусна Блу да се поразходи и после ще го вържа до кутията му под фургона.

Такър се качи в колата и се изтегна на сламеника. С ножа под възглавницата се чувстваше смела. Сега най-малко от всичко си мислеше за страха. Когато настъпеше моментът, щеше да решава как да постъпи с Франк Парчър. Онова, което бе сграбчило здраво душата й, се наричаше самота. Бък й отне Лора, а Кора Лий отвлече Лукас. Не. Последното не беше вярно. Тя не бе загубила Лукас, защото никога не бе го имала истински. Само си бе въобразявала. Представи си как учи чуждите деца в някоя далечна долина в Калифорния, самотна, без никого до себе си.

Лора си легна, като остави платнището леко вдигнато, за да влиза свеж въздух. Не каза нищо и Такър я наблюдаваше мълчаливо как си пусна косата, разреса я и отново я сплете на плитка. Такър попипа собствената си разрошена коса. Не се бе сресала преди лягане. Лора си легна, а тя се загледа към входа на фургона. Мислите й постепенно забавиха ход и скоро се унесе.

Събуди се внезапно. В първия момент бе тихо, после чу чаткането на конски копита по спечената земя. Тя се приведе зад капрата и се огледа, но не можа да види нищо, освен осветеното от луната платнище на съседния фургон. После забеляза, че някой е довел мулетата до фургоните и ги е заградил. Един от новите коняри водеше техните мулета до фургона. Виждаше го ясно на лунната светлина. Такър се извърна и погледна към колата с провизиите. Там гореше огън, котлето с кафе за нощната стража висеше над пламъците, мъжете мълчаливо се движеха край огъня.

Върна се отново в постелята си, но сънят бягаше от очите й. Нощта се изтърколи бавно и отстъпи място на зората. Някъде се обади пъдпъдък, друг му отвърна. Най-после съвсем се разсъмна.

Такър се решеше, когато Лоти навря глава през платнището.

— Будни ли сте? Облечете си полите, сложете си бонетата, пуснете си ръкавите. Побързайте! Май ще си имаме гости.

— Гости ли?

— Диваци! Нищожества… — Лоти плю на земята.

— Индианци ли? — попита Такър.

— Хайде. Давай да ги разкараме — прекъсна я Лоти и изчезна от входа.

— Какво има? — прошепна Лора.

— Лоти казва, че са индианци. — В гласа й се чувстваше недоверие. — Каза да си облечем поли. Ето, вземи една. — Тя отвори капака и взе първите две, които й попаднаха.

Минути по-късно двете се присъединиха към развълнуваните, уплашени хора край товарния фургон. Лукас стоеше гологлав до Мустанг. Вдигна ръка за тишина.

— Натъкнахме се на апачи, които се движат на север. Около четиридесет мъже с жени и деца, значи не са военен отряд. Лагеруваха на по-малко от две мили от нас и ще се появят по изгрев-слънце.

— Знаели сте, че са там, и никой не ни е казал нищо! — оплака се Колинс.

— Млъквай, Колинс, и слушай! — Лукас хвърли на мъжа ядосан поглед, останалите го последваха. — Проблемът ти е, че много говориш. И докато приказваш, нищо не научаваш!

Водачът вдигна отново ръка за тишина, защото хората обсъждаха тихо пререканието му с Колинс.

— Казах, че не са воини, но това не значи, че няма да отнесат всичко, което докопат. Може и да скалпират някого. Сега слушайте. Бък ги проследи и предлага да направим нещо, с което аз съм съгласен. Някои от конярите ще се смесят с жените, сякаш сте семейства. Останалите ще се разпръснат с пушки в ръка, да се виждат. Индианците се респектират от показването на сила. Ако се изплашите, ще ни отмъкнат всичко, включително и скалповете. Някой от вас има ли Библия? Ще им спретнем един спектакъл.

— Аз имам Библия — рече Рейф.

— Вземи я и си намери черно палто и шапка. Ще се престорим на ревностни пастори, които водят поклонници към свещените земи. А сега се раздвижете. Нямаме много време.

Мери погледна загрижено към Рейф, но кимна одобрително.

— Щом другите могат, ти също ще можеш — рече тя тихо.

— Сигурно ще ни нападнат, за да видят дали ни е яка гърбината — каза Лукас, когато Рейф тръгна за Библията. — Те мислят по-различно от нас. Покажеш ли страх, за тях си по-долен от змия. Не им обръщайте внимание. Никой да не зяпа насам-натам, а вие, мъжете, да не сте посмели да гръмнете, преди да съм ви дал знак. Иначе ви убивам на място.

Рейф се появи сред тълпата, облечен в черно палто, с широкопола шапка. Държеше голяма книга в ръка.

— Историческа е — засмя се той. — Но е по-голяма и вдъхва повече респект от моята Библия. — Протегна шия от бодящата яка и продължи: — Господ знае, че не съм Божи служител, но с пеенето ще се справя.

— Идеята е добра. За мен е все едно дали ще е „Хей, Сузана“ или „Поли Уедъл“, само пей високо. — Лукас погледна над тълпата и кимна с глава.

— Пейте „Вечната скала“! — изкрещя Рейф.

Вечна скала, дръж ме, нека се скрия под теб.

— По-високо! — крещеше Рейф. — По-високо!

Нека пия от водата и кръвта, течаща от раните ти, пречисти греховете ми, спаси ме от порока, пречисти ме.

Такър държеше здраво Лора за ръка. Усети нечие присъствие зад себе си и видя, че Франк Парчър се приближава плътно до нея.

— Тия проклети диваци няма да ми отмъкнат жената — чу го да казва тя въпреки високото пеене на околните. Не му обръщаше внимание, докато той не я хвана за ръката. Тя го отблъсна и го настъпи с все сила с тока на обувката. Усети как кокалчето му изхрущя и го чу да ругае.

Зад тях се чу чаткането на копита и крясъци. Такър пребледня. Ехтящият тропот изведнъж спря, прахът обви конниците в димна завеса.

— Чети! — рече остро Лукас.

Отначало гласът на Рейф потрепери, после стана по-твърд.

— Господ разполага със съдбите на народите и той ще намери приятели, които да се бият за нас в битките. — Той крещеше и размахваше драматично ръка: — Битката не е за силните, а за бдителните, за будните, за смелите. Ние нямаме избор! — Рейф усети зад себе си миризмата на потни коне, но продължаваше: — Какво имаме ние? Толкова ли е скъп животът, толкова ли е сладък покоят, че да се купят с вериги и робство? Прости им, всемогъщи Боже! Не знам за другите, но аз предпочитам свободата. Ако ли не, дари ме със смърт. — Сърцето му биеше лудо, той се обливаше в пот, но се обърна с лице към индианците: — Здравейте, братя! — каза им със спокоен тон и посочи към земята пред себе си, приканвайки ги да слязат от конете и да застанат пред него.

Фургоните бяха заобиколени от индианци на неспокойни мустанги. Имаха сурови лица и дълги до кръста коси. В момента, в който Рейф спря да говори, настъпи гробна тишина. Чуваше се единствено жалното лаене на Блу, който се дърпаше от каишката. Любопитни тъмни очи се впериха в белите хора, събрали се пред облечения в черно мъж.

Индианец с гарванов нос махна с копие във въздуха:

— Искаме храна! Тютюн! Месо!

— Не! — Бък сякаш изникна от нищото. Стоеше до Рейф, с разкрачени крака и скръстени ръце. — Не! — повтори той. — Няма да дадем на апачите воини месо. Апачите са добри ловци. Нека си хванат сами дивеч.

Войникът го измери с поглед. Бък го загледа право в очите и плъзна лявата си ръка към колана. Лукас стоеше край фургона с пушка в ръце.

— Ще вземем каквото имате — каза индианецът с дрезгав глас и нагъл тон.

— Това, което имаме, не струва. Вие, воините, трябва да умрете, за да го вземете. Елате, ако искате, но първо си изпейте погребалните песни и подгответе жените и децата, че ще гладуват, докато стигнат земите ви на север. Ще умрете.

Той извади револвера от кобура и го взе в ръка.

— Мустанг — рече той тихо, — извади торбите с храна от фургона. Бавно. Чат, Лоти — каза малко по-високо, — покажете пушките, за бога, не стреляйте, просто ги покажете. — Цевите на пушките щръкнаха от околните фургони. Мустанг започна да трупа пред Бък чували с храна.

— Имаме малко храна — каза Бък. — Но ще я поделим с жените и децата ви. Апачите воини трябва да ловят храната си — рече той презрително.

Индианецът махна с ръка към земите зад себе си и отвърна:

— Там няма дивеч.

— Не могат ли апачите да отидат по-далече? Ние прекосяваме тази земя в мир. Убихме три антилопи. — Той вдигна три пръста и посочи към хората зад себе си. — Ние не искаме децата ви да гладуват. Тази храна е, за да не плачат децата ви през нощта. Ние не воюваме с апачите, които са смели мъже и велики воини.

Настъпи тишина. Внезапно Рейф заговори:

— Напред с Господа! — Вдигна ръце, като държеше историческата книга над главата си. — Вървете! Напред със Светия Дух! Той ще донесе дъжд, бизони и лосове.

Индианецът с гърбавия нос слезе от коня, без да каже дума, и четирима други го последваха. Той им посочи да вземат провизиите, после се изправи пред Бък с разкрачени крака и скръстени пред гърдите ръце, почти в същата поза като скаута.

— Ще се пазаря за жената с коса като огън.

Сред жените около Такър се чу въздишка и всички впериха поглед в нея. Тя видя, че тъмните очи на воина се плъзнаха по нея, но не й направи впечатление, помисли си, че той оглежда всички по този начин. Усети, че Франк Парчър се напрегна. Каза му тихо:

— Ако мръднеш, Лукас ще те убие. Тогава няма да се наложи аз да го правя. — Загледа се право пред себе си.

Бък се изненада, но с нищо не се издаде.

— Жената с коса като огън не е моя, не мога да я продам.

Индианецът впери поглед в Бък.

— На кого е жена?

— Моя е — каза Лукас и застана до Бък.

— Един мустанг. — Индианецът гледаше Лукас право в очите.

Лукас поклати глава.

— Два мустанга, едно куче.

Лукас сякаш се поколеба. Мили боже, помисли си Такър. Сигурно сънуваше. Те наистина се пазаряха за нея! Накрая Лукас каза:

— Тя е слаба. Не може да одере една сърна. — Вдигна рамене и продължи: — Мързелива е. Но косата й струва много.

Индианецът кимна в знак на съгласие.

— Добра ли е в леглото?

Лукас отново вдигна рамене и погледна през рамо към Такър. Отново погледна към индианеца и бавно се почеса по брадичката.

— По корем става.

Колинс се изхили, а на Такър й прилоша от объркване и срам.

— Няма деца?

— Няма деца — отвърна Лукас с тъжен глас и повдигна рамене.

Индианецът погледна към Такър, после отново към Лукас. В очите му се четеше презрение.

— Едно пони. — Тонът му бе нагъл.

— Едно пони за жена с коса като огън? — отвърна Лукас с присмех. — Такър, свали си бонето! — рече й той през рамо.

— Няма — изсъска му тя.

— Три мустанга и две кучета — каза Лукас твърдо.

— Не. — Устните на индианеца се извиха презрително. — Такава цена за безполезна жена!

Той се обърна и се метна на коня си. Погледна още веднъж с отвращение Такър и вдигна ръка. Пришпори жребеца си, воините го последваха, оставяйки само прах след себе си.

Няколко секунди никой не помръдна. Когато осъзнаха, че индианците вече ги няма, изведнъж всички заговориха в един глас.

— Впрягайте мулетата! Потегляме — рече строго Лукас.

— Да изчезваме оттук.

Такър бе пребледняла и трепереше. Все пак успя да стигне Лукас, като влачеше Лора след себе си. Пред цялата тълпа тя се засили и го ритна с крак с все сила в пищяла.

— Ако бях мъж, щях да те убия! — изсъска момичето.

Лукас трепна от удара.

— Във всеки случай и жена не си! — Присмехът му засегна гордостта й, а стоманените му сини очи се забиха в нея.

— Все едно ще ти е дали съм жена или не, ако изскоча от храстите и те пронижа.

Той я погледна с присвити очи и я отряза:

— Иди да си играеш игричките с някой по-заинтересован. Аз си имам работа.

Този път въздишката дойде от Лора. Такър бе забравила за присъствието й. Обърна гръб на Лукас.

— Хайде, Лора! Да не пречим на великия мъж да си върши работата. — И тя поведе Лора с най-явното достойнство, на което бе способна.

Били настигна Рейф и взе историческата книга от ръцете му.

— От вас ще стане добър пастор, господин Бланчет.

Рейф бе свалил тежкото черно палто. Ризата му бе подгизнала от пот. Изтри чело с кърпичката си.

— Не, Били. Няма да ставам нито пастор, нито лекар… Уууух, изплаших се до смърт.

— Поне не го показа, Рейф — каза Лукас. — Справи се чудесно. Много добре се получи, като заговори.

— Дали щяха да ни убият?

— Трудно е да се каже. Индианците са много импулсивни. Харесва им да си показват силата, обичат шоуто. Дадохме им и двете. Бък се представи чудесно. Те много държат на децата си и Бък заложи на това.

Слънцето вече беше над хоризонта. Небето потъмня и излезе вятър, който вдигна пясък във въздуха и заплющя по платнищата.

Мери се изравни с Били и Рейф.

— Вие бяхте великолепен, господин Бланчет. Сигурно сте пропуснали призванието си.

— Не ме дразнете, докторке. На моменти не можех да разчета думите, спаси ме само опакият ми учител, който някога ме наказа да науча наизуст речта на Патрик Хенри.

Мери се засмя.

— Тогава трябва да вдигнем наздравица за стария учител. — Те стигнаха до фургона и Рейф започна да запряга мулетата. — Добре ли сте, господин Бланчет? — попита Мери небрежно.

— Е, не се чувствам върховно. Още ме боли от едната страна, но това е всичко. — Той се засмя: — Не искам да оздравявам бързо, защото ще загубя кочияша сменник и партньора си по шах.

Мери доведе едно от мулетата и Рейф го запрегна. Тя броеше наум дните, откакто бикът го бе нападнал. Тя и Били трябваше да се върнат във фургона си още преди няколко дни и Мери се чудеше какво ли мислеше Рейф за тяхното оставане. Още три дни. Само да издържи още три дни без стомашни болки и температура! Той бе толкова мил и отзивчив човек в този свят, в който имаше толкова малко добрина и разбиране.

23 май

Днес, на три дни път от форт Стоктън, се състоя първата ни среща с индианците. Според скаута ни, господин Гарет, те бяха апачи, тръгнали на север, след като са прекарали зимата в планините на Мексико. Не бяха воини, но се държаха враждебно. Водачът и скаутът ни наредиха да се държим смело и за тяхна радост всички до един се представиха великолепно и не показаха никаква паника. Накрая господин Гарет води преговори с индианците и след дълги пазарлъци им даде чували с храна. Не видяхме жените и децата, но по пътя забелязахме следи от дървените им шейни, теглени от понита.