Лиза Джексън
Богинята на любовта (9)

8

— Спри! — изкрещя Ейприл, когато стигна достатъчно близо до брат си. — Пейтън! Спри веднага! — Вече бяха на голямо разстояние от Блек Торн и можеха да си позволят няколко минути отдих.

Пейтън се обърна и като забеляза сестра си, веднага дръпна юздите на черния жребец. Момчето беше проснато напреки на седлото пред него и той трябваше постоянно да го придържа.

— Къде беше, по дяволите? — изсъска той и насочи коня към нея. — Обърнах се и теб те нямаше! — Лицето му беше побеляло от гняв. — Какво стана?

— Ти изчезна, не аз. — Тя спря тежко дишащата си кобила съвсем близо до нервния вран жребец.

— Знаеш, че трябваше да се срещнем със…

Той не завърши изречението и тя бе готова да го шамароса.

— Нищичко не знаех. Ти си променил плана.

— Помислих си, че си решила да останеш със звяра от Блек Торн.

— И защо, според теб? — изфуча тя, после махна с ръка, решила да пренебрегне хапливата му забележка. — Сега няма да говорим за това. Нямаме време да се караме.

Измъчената кобила дишаше толкова трудно, като че всеки миг щеше да рухне под нея. Самата тя бе уморена до смърт. Синът на Девлин изглеждаше много зле. Висеше в ръцете на Пейтън като мокро вързопче.

— Ти си променил плана — изясни още веднъж тя. — Ако искаме да преживеем следващата нощ, трябва да стигнем до най-близкия град и да предадем момчето на местния свещеник. Той ще се погрижи да го върне в Блек Торн. Само така можем да предотвратим войната.

— Имам си причини да взема момчето и да го задържа при себе си. — Пейтън я гледаше укорително от гърба на могъщия жребец.

— Ако го задържиш, всички ще пострадаме.

— Не вярвам.

— Девлин от Блек Торн няма да се примири, докато не си върне сина, и целият Сереног ще плати скъпо и прескъпо за глупостта ти, братко. Ще сравни дома ни със земята, казвам ти! Ще има разрушение, каквото не можеш да си представиш.

— Не и докато го е страх за живота на момчето. — Очите на Пейтън изпращаха отровни стрели, усмивката му издаваше пресметлива жестокост. Момчето простена и сърцето на Ейприл преля от жалост. — Сега Девлин от Блек Торн е точно там, където ние го искаме. Той няма да предприеме нищо, за да не навреди на момчето си, ще ни даде всичко, което искаме, и дори повече.

— Ще има само отмъщение и смърт.

— Не. Погрижил съм се за това.

— Ти се противопостави на волята ми.

— Направих, каквото трябваше.

— Обеща ми, че няма да се пролива кръв.

Пейтън равнодушно вдигна рамене и момчето отново простена.

— Значи съм те излъгал.

Някъде далече изписка сова, вятърът засвири по-силно в оголелите клони.

— Ти ме измами.

— Направих, каквото трябваше, сестричке, за да принудя Девлин от Блек Торн да падне на колене. Виж какво, не бива да губим повече време. Нямам намерение да слушам оплакванията ти. Или тръгваш с мен, или заставаш срещу врага, и то сама.

Той плесна коня с камшика и могъщото животно се изправи на задните си крака. Детето, все още упоено, промърмори нещо.

Ейприл стисна здраво зъби, пришпори кобилката си и го последва. В момента нямаше друг избор, но докато следеше бавното издигане на луната по небесния свод, тя осъзна, че беше длъжна да поправи стореното зло, независимо как. Трябваше да намери начин да върне момчето на баща му и да спаси дома си.

В едно обаче Пейтън беше прав. Тя беше само една глупачка, една мечтателка. Но сега с това беше свършено. Каквото и да си мислеше Пейтън, тя можеше да действа не по-малко безогледно от него. И щеше да му го докаже още тази вечер.

Много е късно, мислеше си Джинайва, докато стоеше пред разхвърляното легло в малката хижа, където Мери, едра и силна жена, се гърчеше от болки в напразни опити да роди близнаците си. Болките бяха започнали преди няколко часа, сбръчканата стара акушерка Брит бе излязла да донесе чиста вода и да повика свещеника.

Мери стенеше сърцераздирателно.

— Помогнете ми! Помогнете на бебетата ми! — плачеше тя и се вкопчваше в ръкава на Джинайва. Догарящият огън в камината огряваше мъчително разкривеното лице на родилката.

— Това не е моя работа.

— Моля те! — изплака Мери. Лицето й беше подуто, устните напукани, косата беше залепнала на влажни кичури по челото. — Преди да се е върнала акушерката. На Брит й е все едно какво става с бебетата, които изважда на белия свят… Очите й са слаби, ръцете несръчни. Нищо не може да направи.

— Тя е стара. — Джинайва хвърли бърз поглед към открехнатата врата. О, да, нощта беше пълнолунна, вятърът виеше около къщата. Нощ, изпълнена със злокобни предзнаменования. Джинайва бе усетила ледения лъх на идещото зло дълбоко в сърцето си. Силите на природата, духовете на гората, на полето и морето не можеха да се успокоят.

Заради Пейтън.

Тя прехапа устни и изпита дива болка. Както винаги, когато мислеше за мъжа, когото не смееше да обича, макар че с готовност го беше пуснала в леглото си. Той й отне девствеността и открадна сърцето й — това беше най-страшното. Тя поглади с отсъстващ вид все още гладкия си корем, където Пейтън беше посял семето си.

— Права си, Брит е вече стара — пошепна безсилно Мери. — Загубила е сръчността си… Моля те, в името на божията любов, помогни ми. Ако се забавим още малко, бебетата… бебетата ще се родят мъртви. — Отчаяна, Мери дръпна с все сила ръкава на Джинайва. — Умолявам те, помогни ми. Помогни на децата ми.

Как би могла да откаже на такава молба?

Знаеше, че ще си навлече гнева на отец Адриан и недоволството на старата акушерка. Въпреки това отиде до вратата и здраво я затвори. По-трудно беше да изгони от главата си всички мисли за Пейтън. Трябваше да помогне на младата жена, която работеше до изнемога за господарката на дома. Задачата й беше да скубе пилетата за трапезата на господарите.

Джинайва бръкна в кошничката си и намери пакетче сушени билки. Стри ги между пръстите си и поръси с праха свещите около леглото. След това сложи до възглавницата клонче имел, което трябваше да пази родилката, и хвърли в огъня иглици от сребърен смърч, за да благослови майката и децата. Напявайки тихо, тя помоли Великата майка да й помогне и да спаси Мери и неродените й бебета. Изля малко олио върху дланите си и го положи върху голия корем на родилката. Разтри го внимателно, но не усети живот. Близначетата не бяха издържали на напрежението.

Мери изпищя от болка и се изпъна като струна. Вятърът отвън нададе силен вой, от кучкарниците на замъка долетя бесен лай.

Джинайва извади малката кама, която беше скрила в кошницата, и изписа с острието една руна върху отъпканата земя под леглото на Мери: триъгълник в четириъгълник, руната, предназначена да създаде семейство. Само този символ можеше да спаси бебетата. Тя разтри отново корема на Мери, но усети само студено, празно отчаяние.

— Бебетата… добре ли са? — попита немощно Мери, но в следващия миг в стаята влезе отец Адриан с развяващи се одежди и свещите затрептяха от студения въздух.

— Какво става тук? — попита със строг глас той. — Джинайва, ако пак се занимаваш със старата магия, ще убиеш безсмъртната си душа. Хайде, Мери, момичето ми — обърна се той успокоително към измъчената родилка, — да се помолим. — Хвърли подозрителен поглед към Джинайва и добави: — На единствения истински господ. — Сякаш тласкан от инстинкт, той стъпи точно върху руната и я изтри.

Брит влезе в стаята с кофа вода и пое шумно въздух, усетила миризмата на изгорените билки.

— Какво си направила, Джинайва? — попита сърдито тя. — Стига с тези езически ритуали! — Докато завиваше родилката, тя посочи свещите. — С какво си ги наръсила? Ти призоваваш сатаната, жено. Този дом е християнски, не забравяй, нищо, че добрият отец е твърде любезен, за да ти го напомни. Хайде, Мери, трябва само да дишаш дълбоко, а аз ще се погрижа за бебетата ти.

— Ти никога не би призовала дявола, нали, Джинайва? — попита отец Адриан, забелязал зелените билки върху леглото.

— Набрала съм имел за Коледа, това е всичко — излъга спокойно Джинайва.

Божият служител изпухтя недоверчиво.

— Ще се наложи да кажа на лейди Ейприл какво се върши в замъка й, когато се върне.

Ако изобщо се върне, каза си Джинайва и отново усети леден студ в костите си. Хвърли последен поглед към Мери и излезе в студената зимна нощ. Вятърът виеше все по-силно, небето беше ясно, само няколко облачета се къдреха около луната. Въпреки това нещо не беше наред, нещо вървеше по грешен път. Тази нощ Джинайва усещаше движенията на съдбата и предчувстваше гибелта на Ейприл от Сереног.

И всичко това само защото тя, магьосницата, беше излъгала.