Лиза Джексън
Богинята на любовта (5)

4

— Къде е синът ми? — изгърмя Девлин и се изправи заплашително пред жената, която беше длъжна да го пази. Трябваше да се овладее, за да не я сграбчи и раздруса, за да му каже, каквото знаеше. — Къде, по дяволите, е Джейл?

— Не знам, милорд — заекна бавачката. Устните й трепереха неудържимо, зъбите й тракаха. Изглеждаше като упоена, очите й бяха мътни. Примигна и заплака отчаяно.

— Нали беше с него в стаята му! На теб го оставих!

Тя се хвърли в краката му и зарида още по-силно.

— О, милорд, простете ми! Толкова съм объркана. Знаете, че аз никога не спя. А тази вечер не можех да държа очите си отворени… Заспала съм само за миг…

— И тогава се е случило.

Раменете й се тресяха.

— Да, знам, аз съм виновна — хълцаше тя.

От тази жена не можеше да очаква помощ. Девлин изрита опръсканата с кръв рокля и си каза, че по-скоро той беше виновен за всичко. Доверчив и наивен, бе отворил широко вратите на замъка си и бе пуснал чужди хора. А Ейприл… Щом паднеше в ръцете му, с какво огромно удоволствие щеше да прекърши красивото й, предателско вратле.

Червените петна по белия сатен обаче събудиха в душата му не само страх, но и съмнение. Чия кръв беше това — на Джейл или на Ейприл? Тази мисъл би трябвало да му хареса, но не беше така. Не можеше да понесе безполезните войници, които бяха изпълнили стаята, нито страхливия вой на бавачката, а най-малко сериозния, укорителен поглед на брат си.

— Детето ми е било отвлечено от Ейприл от Сереног — изръмжа той и огледа мрачно хората, събрали се до вратата и в коридора. Вдигна от пода окървавената бяла рокля и я сви във вързоп. — Ще я принудя да ми го върне. — При мисълта за предателката ноздрите му се издуха. Тази жена беше невероятно дръзка, а той се показал много лесна плячка. Махна заповеднически на Колин и нареди: — Дай заповед да затворят портите на замъка! Никой няма право да напуска дома ми. Изпрати потери наоколо. Сигурен съм, че похитителите не са стигнали далеч. — Избута свещеника настрана и изскочи от стаята. Главата му бучеше от гняв, сърцето му беше пълно със страх. Ами ако бяха сторили нещо на Джейл? Ами ако момчето му беше мъртво или умираше точно в тази минута?

Исусе Христе, не позволявай това да се случи! Тъмна болка завладя душата му. Изведнъж усети страх, много по-ужасен от всичко, което беше изпитвал досега.

— Извикайте капитана на стражата! Веднага! — Той закрачи по коридора и навалицата стреснато се разстъпи да му стори път. Всички познаваха непредвидимия темперамент на господаря и никой не смееше да му се противопостави.

— Не можеш да държиш гостите като пленници — проговори предупредително Колин, който не изоставаше от брат си.

— Мога и ще го направя.

— Но…

Девлин се обърна рязко, готов за бой. Всяко мускулче на тялото му беше напрегнато.

— Аз ли съм господарят или не?

Колин стисна устни.

— Ти, разбира се, но…

— Тогава направи, каквото ти казах! Веднага, по дяволите!

— Чуй ме, братко — започна Колин с ласкателния, подмазвачески глас, който опъна до скъсване и без това опънатите нерви на Девлин, — разбери, не можеш да се отнасяш с барон Уайбърн като с най-обикновен крадец. Нито пък с лейди Монтейт.

— Сега ти ме чуй — изскърца със зъби Девлин и сграбчи брат си за яката. — Синът ми е отвлечен. Може би е ранен. Може би… може би е станало и нещо по-лошо. — Пред вътрешния му взор изникна безжизненото тяло на Джейл и той потрепери. — Аз ще го намеря и ще заловя безумците, поемели да извършат това скверно дело. Смятам да ги намеря още тази нощ. — Той помълча малко и добави с леден глас: — Кажи на началника на стражата да разпита всеки мъж, всяка жена и всяко дете, които се намират в момента в замъка, и ми повикай капитана на войниците. Веднага. — Девлин блъсна Колин към стълбата и заключи: — Искам да знам имената на всички хора, които тази вечер са влезли в замъка ми. И най-важното — искам да разбера защо тази жена — той размаха роклята, която все още стискаше в ръка — защо Ейприл от Сереног, ако наистина е тя, е получила достъп до дома ми.

 

 

— Претърсихме замъка от кулите до подземията. Не открихме никаква следа от момчето — докладва Ръдиърд, капитанът на войниците, застанал чинно пред господаря си. Колин седеше зад малката маса, Девлин стоеше до прозореца и се взираше към двора. Не му достигаше въздух, в сърцето му пламтеше луд гняв. Сви ръце в юмруци и за пореден път си представи, че стискаше тънката бяла шийка на предателката. — За съжаление има още лоши новини.

Девлин усети остра болка в мускулите на тила.

— Намерихме убит стражник. Прерязали са му гърлото. Очевидно в замъка са проникнали чужди хора.

— Гръм и мълния! — извика Колин. — Нима никой не ги е забелязал?

— А съкровището на господаря… Войникът, който го охраняваше, също е убит. — В първия миг Девлин погледна невярващо своя капитан, но в следващия миг вече беше прекосил преддверието и тичаше към малката стая, където съхраняваха семейните ценности в тежък, обкован с желязо сандък. Колин и Ръдиърд го следваха по петите. Намериха убития войник в един ъгъл. Под тялото се беше образувала голяма локва кръв.

— Сандърс — проговори дрезгаво лордът и попита челото на мъртвия. Още беше топъл. — Повикайте свещеника.

Убийци, Крадци.

Страхът му се засили. Джейл беше в ръцете на чудовища!

Не, в името на боговете, нямаше да им даде сина си. Неговото момче не биваше да умре. Не и след онова, което стана с Гленда и бебето. Той се изправи и застана пред празния сандък. Катинарът беше строшен и цялото съдържание бе изчезнало.

— Претърсете замъка още веднъж.

Ръдиърд се поколеба. Девлин го сграбчи за раменете и го раздруса.

— Казах да претърсите замъка още веднъж, капитане! Обърнете го с главата надолу! Претърсете къщите, складовете, кошарите, оборите, мелницата, параклиса, гарнизона, претърсете навсякъде! Търсете под гредите на покрива и в подземията, обърнете всички камъни в двора, разбрахте ли ме? — Той приближи лице до лицето на капитана и заключи с опасно тих глас: — Вие сте отговорен за намирането на сина ми.

Младият мъж затвори за миг очи. Адамовата му ябълка подскачаше нервно. Той облиза сухите си устни, но не можа да каже нищо. По дяволите, този човек се страхуваше! Проклетият капитан беше уплашен. Нищо чудно, че в замъка цареше такъв хаос.

— Стига, Девлин. — Гласът на Колин прозвуча укорително, лицето му се изкриви в ядна гримаса. — Разбира се, че ще претърсим още веднъж навсякъде, щом така искаш. Но не мислиш ли, че е по-добре да преследваме крадците? Няма съмнение, че Джейл е отвлечен. Те са избягали от замъка преди часове и са имали достатъчно време да се скрият. Не бива да губим повече време, разбери, трябва да преследваме негодниците. И жената. Тя със сигурност е част от измамата.

Девлин отпусна ръце и се постара да се овладее.

— Да бъде както казваш — кимна мрачно той. — Остави дузина мъже да претърсят отново замъка, а останалите да се приготвят. Тръгваме след десет минути.

— По-добре е ти да останеш тук — възрази Колин. — Ти си господарят, ти държиш гостите си като заложници, някои вече негодуват. Поне иди да поговориш с тях. Аз ще намеря негодниците, които отвлякоха момчето, кълна ти се. Ще взема кучетата, най-добрите ловци и най-силните войници. Те ще си платят, повярвай ми.

Мисълта да остане в замъка, да ходи из стаята си като звяр в клетка и да чака новини за съдбата на сина си беше непоносима за Девлин. Как би могъл да седи до огъня като стара баба и да слуша плачовете на жените, докато в главата му кръжаха страшни мисли за участта на момчето му.

— Ще отида да кажа две думи на гостите и ще наредя на шерифа да разпита всеки поотделно. Утре могат да си заминат.

— Ще ги ядосаш.

— Това не ме притеснява.

— Могат да се обърнат срещу теб. Сега са ти съюзници, но ако ги настроиш срещу себе си, ще станат врагове.

— Не искам от тях клетва за вярност. Искам само сина си — изръмжа Девлин.

— Моля те, братко! — Колин изглеждаше много обезпокоен. — По-добре е да останеш в замъка. Ти си лордът.

— Точно така, и синът ми е отвлечен. Тръгвам да го търся. — Той посочи с пръст брат си. — Доведи ми шерифа.

— Вече е на път.

— Тогава ти, капитане, ще събереш отряда. Трябват ни силни мъже, оръжия, коне и храна. Искам само най-добрите войници. — Неспособен да остане на едно място, той отиде отново до прозореца и заповяда: — Колин, ти ще търсиш предателя. Някой в този замък е помогнал на убийците да влязат. Трябва да го откриеш.

— Според мен е виновна жената — осмели се да заяви Колин и посочи окървавената рокля.

— Може би си прав, но тя не е била сама — изфуча Девлин.

— Някой от моя замък е замесен в измамата. Той е пуснал жената на моя празник. Той е участвал и в отвличането на сина ми, може би дори му е дал нещо, за да се умори и да си легне рано. Ако съм прав в предположенията си, това е човек, на когото се доверявам. — Девлин погледна пронизващо брат си и заключи с дрезгав, решителен глас: — Не прави грешка, намери предателя и го изобличи. Той трябва да плати с живота си.

Усмивката на Колин беше студена като смъртта.

— Ще го намеря, бъди спокоен.

— Добре. Всички — искам да кажа всеки мъж, всяка жена и всяко дете в Блек Торн — са под подозрение. — През съзнанието му преминаха дузина лица. Стомахът му се сви на топка. Кой от доверените слуги го бе предал и защо? За злато? За да си отмъсти? Заради някакво обещание? Защо?

А може би е член на семейството му? Може би сестра му или брат му?

Не биваше да забравя и гостите. Лордовете от съседните имения с радост щяха да го ограбят. Немалко алчни ръце се протягаха към Блек Торн.

А може би беше чужд човек? Той си припомни Дядо Коледа и маскираните личности, които го следваха. Костюмирани. Със скрити лица. Непознати.

— Освен семейството — каза в този миг Колин.

— Включително семейството — изръмжа Девлин и посегна към меча си. — Вече не вярвам никому.

Миранда, която тъкмо влизаше в стаята, чу последните думи на брат си и лицето й се зачерви от гняв, а очите й засвяткаха възмутено.

— Това е нечувано! — Тя притисна спящата Браунвин до гърдите си и застана пред брат си. От голямата зала се чуваше музика, примесена с разговори, но предишната веселост беше изчезнала. Недоверието и слуховете изнервяха гостите. — Не можеш да държиш лорд Девлин като заложник в замъка си. А пък лейди Камила от…

— Всички ще останат в замъка до утре сутринта — отговори спокойно Девлин. — Повечето гости и без това смятаха да прекарат нощта тук, така че няма значение.

— Да, но има разлика: те искаха да останат, а сега ти ги принуждаваш.

Браунвин въздъхна насън и устничките й се отвориха. Сърцето на лорда се сви от болка. Къде ли е момчето му? Живо ли е? Какво му бяха сторили онези злодеи? Девлин побърза да прогони грозните си мисли. Нямаше да мисли за най-лошото. Не можеше да го понесе.

— Наистина ли подозираш гостите си? Приятелите ни? И дори семейството си? Мен? Или леля Вайълит?

— Подозирам всеки. — Гласът му беше студен като най-студената зима. Без да каже дума повече, той забърза надолу по стълбата. Мина по дългия коридор, без да обръща внимание на гостите си, излезе навън и се запъти към оборите. Трябваше да намери сина си.

Джейл със сигурност беше още жив.

 

 

Пейтън изведнъж изчезна. Само преди миг беше пред нея с момчето на ръце, но в следващия момент, когато тя зави покрай купата сено, той вече не се виждаше. Заедно с него се изпариха и войниците, които го придружаваха.

Ейприл огледа безпомощно вътрешния двор на замъка, погледът й се стрелна към къщите на крепостните. От комина на ковача се издигаше червен дим, в съседната къщурка бяха запалили свещи, но брат и не се виждаше никъде.

Всъщност планът беше да се срещнат с останалите от групата в оборите, откъдето щяха да откраднат конете. Сега обаче, докато тя се промъкваше в мрака и пламенно се молеше кучетата в кучкарниците да не се разлаят или да попадне право в ръцете на някого от стражниците, й стана ясно, че този план бе осъден на провал. Очевидно беше променен. Може би Пейтън още от самото начало бе решил да я изостави. Брат й открай време беше честолюбив. Не понасяше трудностите на живота, не можеше да се примири, че беше незаконороден, син на човек, изнасилил майка им, постоянен спомен за позора, който тя е трябвало да изтърпи.

И за всичко беше виновно чудовището Морган от Блек Торн, бащата на Девлин.

Тази нощ Пейтън беше поел невероятен риск. Въпреки това тя не можеше да повярва, че той е способен да я изостави на произвола на съдбата, за да я открият и да я хвърлят в подземния затвор на Блек Торн. Но какво знаеше тя за Пейтън и мотивите му? Той бе отвлякъл момчето, а парещата рана на бузата й беше ярко доказателство за безогледността му.

Приближаваше оборите, когато чу първия сигнал за тревога. Зазвъня камбана, придружена от силните викове на войниците. Велики боже, вече я бяха открили! Без да мисли за последствията, тя прекоси двора и се затича към оборите. Конете цвилеха и нервно риеха с копита в сламата.

Ейприл се промуши през една врата и се спъна в тялото на мъж, проснат на прага. Той дишаше тежко, едната му ръка беше протегната.

— Моля те, момче… — Той се раздвижи и тя видя тъмното петно на ризата му. Дръжката на кама — нейната кама — стърчеше от гърдите му.

— Не мърдай — заповяда тя и с един замах изтегли камата от раната. Чу се ужасяващо всмукване и кръвта потече по-силно.

— Трябва да превържем раната — рече тя, съзнавайки, че не можеше да го остави да умре. — Помощ! Тук има ранен! — извика тя през вратата. — Помогнете ми!

Дотича задъхан войник.

— Майко божия, какво се е случило? — Още коне зацвилиха, стреснати от миризмата на кръвта.

— Отведи човека при лекар. Някой трябва веднага да се погрижи за раната му.

След като откри ранения, стражникът престана да се занимава с нея.

— Кой ти стори това? — попита смаяно той, отпусна се на едно коляно и повдигна главата на коняря. — Кажи ми, Сет, кой беше?

— Не ги познавам. Чужденец… двама чужденци. Срещнаха се тук с още няколко и… Носеха момчето… Взеха жребеца на лорда и… ооох… Кажи на жена ми… кажи й… — Гласът му пресекна, очите се оцъклиха.

— Трябва му помощ! Не му задавай повече въпроси — извика сърдито Ейприл и скри окървавената кама в джоба си. В същото време усети миризма на пушек и чу злокобното пращене на пламъци. Конете зацвилиха ужасено и тя откри пожара в сламата.

— Божичко!

— Пожар! — изрева войникът и извлече Сет през прага, далече от горящия обор. Ейприл се втурна в обора, отвърза конете и ги освободи. Разнесе се оглушителен тропот на копита, обезумелите от ужас животни бързаха да избягат от огнената стихия.

— Пожар?

— Божичко, оборът гори! Донесете кофите!

Коне и мъже тичаха в паника през двора, докато оборите се пълнеха с кълба дим и пламъците бързо поглъщаха купите слама и гредите на покрива. Ейприл стигна до кладенеца, където мъжете вече вадеха вода с кофи и жените тичаха с мокри чували. Тя грабна един чувал и се втурна обратно към обора, надявайки се, че ще може да избяга, щом потушат пожара.

За всичко това беше отговорен Пейтън. Няколко души бяха убити. Най-добрите коне бяха откраднати. Брат й ограби барона и похити сина му. Докато се бореше с пламъците и се давеше от хапещия пушек, тя разбра, че Пейтън нямаше да се спре пред нищо, за да получи, каквото искаше. Даже ако това означаваше да убие сина на барона.