Лиза Джексън
Богинята на любовта (12)

11

Когато влезе в палатката на лорда, Ейприл усети как по гърба й пробягаха студени тръпки. На земята, точно в средата на помещението, беше сложена постеля, покрита с кожи.

Неговото легло.

Гърлото й пресъхна. Тя чу тропот на копита и разбра, че другите войници бяха тръгнали да изпълнят задачите си и тя беше останала сама със звяра от Блек Торн.

Сама с него в спалнята му — защото сега палатката беше неговата спалня.

— Седнете — заповяда той и я бутна към леглото.

— Бих предпочела да постоя, защото яздихме и…

— Седнете.

Тя изпълни нареждането. Нямаше полза да го гневи. Напротив, трябваше да го умилостиви, да се престори, че е забравила всяка мисъл за бягство. Отпусна се върху меката постеля и се запита с колко ли жени беше спал върху тези кожи и дали тя щеше да е следващата.

Толкова ли е лошо? — запита се с неволна усмивка тя. Защо да не преспи с този мъж? Вярно, той е враг, но нали бе усетила сладостта на целувките му? Нежните му ласки я разтреперваха и я правеха мека и податлива. Когато усети твърдата му мъжественост да се притиска до нея, докато препускаха насам, не й стана неприятно, напротив. Беше безсмислено да продължава да пази девствеността си, след като не харесваше мъжете и нямаше намерение да се омъжи.

Грях ли беше да се люби с този мъж, след като не го обичаше? Всъщност това беше нормално за хората от техния кръг. А можеше и да й помогне да избяга.

Често беше чувала жените от Сереног да си говорят за тези неща. Веднъж, когато слизаше по стълбата, спря да си завърже обувката и неволно подслуша как застаряващата перачка Дейзи с опадалите предни зъби се оплакваше, че мъжът и заспивал веднага след любовния акт.

„Той не е единственият“ — увери я шивачката Франи. — „Много мъже страдат от такава слабост.“ Франи се засмя и разказа на перачката: „Според мен това е проклятието на жената. Тя иска повече и се надява, че съпругът й е истински мъж и ще се погрижи и за нейните потребности, не само за собствените си. Само че това невинаги става, Дейзи, а в много семейства изобщо не се случва. Повечето мъже винаги бързат. Тъкмо когато онази работа е започнала да ти харесва, той се отделя от теб и захърква. Такъв е животът и трябва да се примирим“ — заключи Франи и продължи към шивачницата. — „Ако си достатъчно умна, ще се задоволяваш сама.“ „Но като си имам мъж…“ „Имаш си мъж, който не те задоволява.“ Гласовете им заглъхнаха, но любопитството на Ейприл се бе събудило. Тя ги проследи, за да чуе края на разговора, който се проведе вече в шивачницата.

„Мъжете много обичат да се хвалят, че могат по цяла нощ — обясняваше Франи. — Моят се кълне на приятелите си, че ме карал по цяла нощ да крещя от удоволствие. В действителност едва успява да се просне по гръб и да захърка. Онова, което разправя мъжът за геройствата си в леглото, и онова, което прави в действителност, са две съвсем различни неща. Моят Тим често ми разправя, че щял да ме люби, докато остана без дъх, но и двамата знаем, че лъже. Проблемът е, че мъжете вярват в лъжите, дето ги разправят.“

Ейприл си припомни този разговор дума по дума и в главата й бързо се оформи план. Щеше ли да се справи? Можеше ли да преспи с този мъж и да го изчака да захърка като пън? Беше изтощен не по-малко от нея, двамата бяха яздили часове наред. Измери го с поглед. Едър мъж, твърде едър, за да стои изправен в тази палатка. Леко приведен, ръцете скръстени под широките гърди. Пронизващите сиви очи сякаш четяха мислите й.

— Легнете.

— Не е нужно да…

— О, напротив, нужно е. И двамата имаме нужда. Ще заспим и ще се събудим едва когато се върнат хората ми. Тогава ще ми разкажете защо нападнахте замъка и отвлякохте сина ми. И ако повярвам, че не сте ме излъгали, ще ви позволя да хапнете нещо, защото сигурно сте гладна.

Сякаш разбрал думите му, стомахът й се обади.

— Легнете.

— Не съм уморена — възрази отново тя. Едно беше да си представя как ще спи с този мъж, ще усеща тялото му върху своето и съвсем друго да приведе в изпълнение решението си.

— Не умеете да изпълнявате заповеди.

— Мисля, че и вие не сте свикнали…

— В момента вие сте пленницата, не аз. Хайде, легнете, иначе ще трябва да ви принудя. Или точно това искате?

В очите му блесна ярка, чувствена светлина, която я накара да потрепери. Тя облиза устните си и чу как той остро пое въздух.

— Каква упорита жена — промърмори той, докато огънят пращеше и пламъците се разгаряха все по-силно.

Тя легна на леглото му и изохка тихо, когато той се настани до нея. Той хвана с една ръка двете й китки, вдигна ръцете й над главата, а с другата ръка зави и двамата с меката кожа. Ейприл не смееше да диша, докато той се разположи удобно върху меката постеля и сложи свободната си ръка на талията й. Позата беше почти същата както по време на ездата. Предната част на тялото му се притисна към гръбнака и дупето й със самочувствието на собственик.

Тя се опита да изтръгне ръцете си от хватката му, но пръстите около китките й бяха твърди като стомана.

— Няма да ми избягате — изрече тихо той. Топлият му дъх раздвижи къдравите косъмчета на тила й. — Изобщо не си го помисляйте.

— Няма да мога да заспя с ръцете над главата.

— Щом аз мога, ще можете и вие.

— Вие сте звяр.

— Точно така.

— Всичко, което се говори за вас, е истина.

— Истината е още по-страшна. Не го забравяйте.

— Но…

— Шшт. — Дъхът му върху тила й беше горещ, ръката на талията й се плъзна под туниката и я привлече към тялото му. Дългите пръсти покриха корема й. Тя усети топлината им, усети как милваха кожата й. Малкият пръст беше съвсем близо до гнездото от медноцветни кичурчета между бедрата й. Панталонът не й позволяваше да усети голата му кожа, но грубата материя не беше достатъчна пречка и Ейприл с копнеж се запита какво ли щеше да бъде усещането от допира.

Не мисли за това. Радвай се, че той има нужда от сън. Щом захърка, ще станеш и ще се измъкнат. Наблизо няма стражи и ще откраднеш най-силния кон. Направи се, че спиш. После тихо и предпазливо се измъкни от прегръдката му.

Планът й беше много прост. Сега трябваше да търпи и да чака.

 

 

— Пленницата е избягала. — Застаналият срещу Колин войник трепереше. Разположил се в стола на лорда, младият мъж топлеше краката си на камината в голямата зала. Кучетата бяха неспокойни, тъмните им очи постоянно се връщаха към стола на господаря.

— Пленницата ли?

— Да, жената. Тя… тя вече не е в кулата.

Колин стана бавно и се изправи в целия си внушителен ръст.

— Нима искаш да ми кажеш, че Ейприл от Сереног е изчезнала?

— Тъй вярно, милорд — отговори войникът и лицето му пламна от срам.

— Не беше ли на поста си?

— Разбира се, че бях. От минутата, в която получих заповед да я охранявам, стоях съвсем близо до вратата. Никой не я е отварял.

Колин изгледа неразбиращо смутения стражник.

— Не е възможно да се е разтворила във въздуха. Искам да видя. — Той взе наметката си, грабна меча и се запъти нетърпеливо към вратата. Докато прекосяваха двора, отвсякъде ехтеше звънът на чуковете — работниците вече издигаха наново оборите, но въздухът все още беше изпълнен с миризма на изгоряло, мокро дърво. Следван от стражника, той стигна до кулата и изкачи на един дъх стръмната вита стълба. Скоро се озова пред малката стаичка, чиято врата зееше отворена.

Помещението наистина беше празно.

— Къде е тя?

— Аз… не знам.

— Да не е вещица, за да отлети с метлата си?

Войникът преглътна мъчително.

— Аз мисля… според мен тя не е била в стаята, когато застанах на пост.

Колин изгледа остро нещастния войник.

— Удобно ти е да твърдиш това, защото само така можеш да спасиш жалкия си живот!

— Нямам друго обяснение.

Колин изпухтя презрително и изрита празната кофа, която трябваше да послужи за тоалетна. Удари с юмрук по стената и плъхът, който се беше скрил зад нея, се втурна стреснато към ъгъла на помещението и изчезна в една цепнатина до вратата.

— Повикай стражите или поне онези, които са останали — заповяда Колин и огледа още веднъж малкото помещение. — Претърсете замъка. По дяволите, пак не мога да позволя на гостите да си заминат. Претърсете колите, каруците, обърнете целия замък с главата надолу. — Той изскочи навън и забърза надолу по стълбата с развяваща се наметка. — А щом лорд Девлин се върне, ще изпратя вас да му кажете хубавата новина.

 

 

— Къде си тръгнала? — попита отец Адриан, когато Джинайва се опита да се измъкне през главната порта на замъка.

Тя се вцепени, после бавно се обърна към ненавиждания от всички божи служител. Изисканата му одежда блестеше под слънцето като коприна. Този човек по нищо не приличаше на добрия отец Бениамин.

— Отивам в гората да събера билки — обясни тя и изобрази усмивка, макар да знаеше, че няма как да приспи недоверието му.

— За какво са ти билки — за да ръсиш езически баяния и да сключваш сделки с дявола? О, аз знам коя си ти, вещице, и макар че другите са омагьосани от теб и се оставят да ги заслепиш с красотата си, аз виждам истината в очите ти.

— Готвачката има нужда от билки, градината й е празна. — Това не беше лъжа. Джинайва беше говорила с готвачката и й бе предложила да попълни оскъдните й запаси с билките, които растяха по околните хълмове.

— Сега е зима — настави Адриан. — През зимата не растат билки.

— Но мога да извадя корени от земята, а се намират и сушени листа, стига човек да знае къде да търси. Ще събера и зимни ябълки.

Мъжът стисна устни. Не можеше да й възрази, ако не искаше да я уличи в лъжа.

— Защо не вземеш някого със себе си? Извън стените на замъка не е сигурно.

Точно обратното — много по-сигурно, отколкото вътре, каза си тя, но не произнесе думите гласно.

— Сега е светъл ден, отче, освен това ще се върна скоро. Нямате причини за тревога.

Свещеникът погледна намръщено към портите. Голямата решетка с остри колове по края беше вдигната.

— Добре, добре — промърмори той, — но побързай. Обещах на лорд Пейтън да се грижа за делата на замъка, докато той отсъства.

— Искате да кажете, че сте обещали на лейди Ейприл — поправи го Джинайва, учудена от грешката му.

Ноздрите му се издуха едва забележимо.

— Да, разбира се, имах предвид лейди Ейприл.

— Доколкото знам, в отсъствието на лейди Ейприл за делата на замъка отговаря сър Бренан.

— Разбира се, това е задължението му — отговори бързо Адриан и няколко пъти кимна. — Аз правя само онова, което ми е възложил сър Бренан. Той ми заповяда да се грижа за слугите и селяните, защото той е зает с по-важни неща.

— Какви неща? — попита тя, очаквайки да чуе нова лъжа.

— Да води делата на замъка, естествено. Има много работа в гарнизона, с адвокатите и най-вече с онзи жалък управител Андрю. Само бог знае защо лейди Ейприл продължава да го държи тук.

Чуха се влачещи се стъпки, Джинайва се обърна и видя слепия отец Бениамин, воден от русо момченце на шест или седем години, което беше неотлъчно до него.

— Какво става тук? — попита той и празните му очи се устремиха към къщата на коларя, където с голям шум поправяха счупено колело на каруца.

— Джинайва е решила да иде в гората, за да набере орехи, корени и билки — отговори сърдито Адриан. Слепият свещеник обърна глава към по-младия си колега.

— А вие не сте съгласен?

— Навън не е безопасно.

— За съжаление тук не съм съгласен с вас — отговори с любезна усмивка възрастният мъж и с нежност помилва главичката на водача си. — Господ ще я пази, както пази всички свои деца. Върви, Джинайва, и не се притеснявай. Ако намериш от онези корени, дето ухаят на анасон, донеси малко и на мен.

— Разбира се — отговори тя и мина бързо през портата, преди Адриан да е намерил още причини да я задържи сред рушащите се стени на Сереног.

Трябваше да поправи злото, което беше сторила. Трябваше да заличи греха на лъжата. Беше постъпила глупаво. Само защото беше влюбена. Обичаше мъж, който никога нямаше да й даде сърцето си.

Може би истинската причина беше, че той нямаше сърце, което да подари.