Лиза Джексън
Богинята на любовта (19)

18

Девлин затегна здраво седлото на Фантом. Когато се увери, че всички коне са готови за дълга езда, пръстите му се сключиха в смъртоносна хватка около дръжката на меча. Промъкна се безшумно през мъглата, заобиколи стария хан и отвори изгнилата врата, увиснала на ръждясалите си панти.

Извади меча си и се плъзна като сянка в помещението, където гореше огън и миришеше на печено месо.

Пейтън спеше дълбоко. Джейл се беше излегнал пред огъня и устата му беше отворена. Ейприл, все още в ловджийски дрехи, беше с гръб към него, наведена над сина му, и оправяше вървите на ръцете му. Девлин се приближи безшумно и тя не го усети. Пръв го забеляза Джейл и понечи да извика. Сивите му очи засвяткаха, лицето му се изкриви в тържествуваща усмивка.

Девлин бързо поклати глава и вдигна пръст към устните си. Момчето разбра веднага, затвори устата си и устреми вниманието си към жената, която развързваше стегнатите му ръце.

Ейприл забеляза усмивката на малкия и се обърна точно в мига, когато Девлин я сграбчи изотзад. Изпищя, но той затисна устата й. Другата ръка, с която стискаше меча, се уви около талията й.

— Нито дума — пошепна в ухото й той. В първия миг тя се вкамени, но после го блъсна с все сила. Ароматът й го удари в носа, дупето, притиснато до долната част на тялото му, предизвика нежелана възбуда. Девлин погледна сина си и кимна с глава към вратата. Момчето скочи и хукна към изхода, докато баща му се опитваше да усмири жената. Той се запъти заднешком към вратата, без да изпуска от очи Пейтън. Но негодникът си спеше, като че не го мъчеха никакви грижи.

Грешка, каза си Девлин, когато Ейприл продължи да се отбранява.

— Ако не дойдете доброволно с мен, мадам — изрече предупредително той, — ще убия брат ви, както е заспал, кълна ви се.

Тя го изрита в глезените, изви се като змия в ръцете му и се опита да го ухапе през ръкавицата. Девлин затегна хватката си.

— Не разбирате ли, че с поведението си подпечатвате съдбата му! Той уби няколко от хората ми, отвлече сина ми. С каква радост ще забия меча си в корема му!

При тези думи тя престана да се съпротивлява и той успя да я извлече навън, в студения зимен въздух, където ги чакаше Джейл и разтриваше посинелите си китки.

— Веднага ме отвържи — извика нетърпеливо той.

— Вие го направете — обърна се Девлин към Ейприл, защото нямаше намерение да я пусне. Още не.

За щастие тя не се възпротиви. Без да каже дума, развърза кожените върви и освободи китките на момчето.

Джейл се ухили широко и разтърси ръце, за да увеличи притока на кръв към пръстите си.

— Знаех си, че ще дойдеш — заговори той със сияещо лице. — Даже когато още вярвах, че това е само игра, знаех, че скоро ще дойдеш да ме спасиш. И постоянно им го казвах.

— Млъкни! Сега не е време да тържествуваш — рече предупредително Девлин. — Страх ме е, че другите са наблизо. — Той се вслуша напрегнато и му се стори, че долавя тропот на копита. Ала гората беше тиха. Сигурно си въобразяваше. Сигурно опънатите нерви му бяха изиграли номер.

— Слушай, Джейл, вероятно ще се наложи да бягаме. Трябва да ми помогнеш.

— Разбира се, татко. — Момчето кимна сериозно.

— Много добре. Завържи ръцете на дамата с кожените ремъци, които тя свали от ръцете ти.

Ейприл извика и го блъсна.

— Трябва ли да ви предупредя повторно? — изръмжа гневно Девлин. Стисна здраво зъби и я привлече към себе си, макар че допирът на гърба й до тялото му караше кръвта му да пламти, а мислите му бяха изпълнени със спомени как я беше докосвал през нощта — горещата й кожа, парещата утроба… Разгневен повече на себе си, отколкото на нея, той добави: — Още не е късно да пратя скъпия ви брат в ада. — Съпротивата й отслабна и тя се предаде.

Кой знае защо, той не се зарадва на победата си.

— Наистина ли искаш да я вържа? — попита Джейл. Момчето очевидно се колебаеше и не можеше да повярва, че баща му се отнася по такъв начин с една дама.

— Точно така. И побързай! — Девлин отново повярва, че е чул тропот на копита по замръзналата земя. Кучето му също беше подушило опасност. Муцуната му беше обърната по вятъра и то ръмжеше тихо, а козината зад ушите му беше настръхнала.

Момчето направи, каквото му бе заповядано. Ейприл се обърна към Девлин и го удостои с поглед, от който всеки нормален мъж щеше да се разпадне на прах.

— Добре, а сега стой тук и я пази. — Девлин подаде меча на сина си. — Ако се помръдне, веднага ме повикай. — Той издържа с мъка на унищожителния й поглед. — Не се движете, лейди Ейприл — заповяда той и се запъти обратно към хана.

Сърцето й заби като безумно. Ами ако беше решил да наруши думата си и да убие брат й? Каквито и престъпления да беше извършил Пейтън, тя не можеше да понесе мисълта, че брат й ще бъде убит, докато спи. Макар че беше дал меча си на момчето, Девлин можеше да го прониже с ножа си или дори да използва оръжието на врага си. Тя направи крачка към хана, но Джейл решително застана на пътя й.

— Моля ви, не ме карайте да го викам — пошепна момчето.

— Тогава ще стане много лошо.

— Прав си, Джейл, но това няма да е първата ми грешка — въздъхна тя, без да обръща внимание на меча в ръцете му.

— Татко! — извика момчето, когато Ейприл влетя в разрушеното помещение и завари Девлин наведен над Пейтън и опрял собствения му меч във врата му.

— Събуди се! — изръмжа гневно лордът.

Пейтън, все още проснат по гръб пред огъня, простена насън.

Девлин го изрита вбесено.

— Стани, негоднико!

— Недейте! — Ейприл прекоси стаята и коленичи до брат си. — Сипах във виното му упойващото средство, което той беше приготвил за Джейл.

— Защо?

— Защото исках да ви върна момчето и да предотвратя проливането на още кръв.

Джейл застана на прага.

— Чувам ездачи!

— По дяволите! — Девлин оттегли меча си, но Ейприл се хвърли върху брат си.

— Ако го убиете, никога няма да разберете кои са предателите в собствения ви замък.

Лицето му потръпна като от удар и той обърна гръб на спящия Пейтън.

— Не стой тук! — изкрещя той на сина си. — Тичай от другата страна на потока! Там чака кон! — Той сграбчи грубо Ейприл и я повлече към вратата.

Конският тропот се засили, между дърветата се провидяха няколко ездачи. Валеше ситен дъжд. Коравите, решителни лица бяха достатъчно близо и Девлин можа да разпознае Ръдиърд, капитана на стражата. След него яздеше непознат мъж, едър и тромав.

Ето го предателят! Човекът, на когото беше поверил войниците, определени да пазят семейството му. Юда с черно сърце. Сигурно имаше и други.

— Сега — изрече тихо той и потегли Ейприл към оседланите коне. Метна я на седлото на жребеца, който беше откраднала, и хвана юздите му. Конският тропот вече огласяше цялата гора.

Девлин възседна сивия си кон и Фантом, без да чака заповед, препусна в див галоп. Кучето ги последва. Жребците прекосиха потока, разпръсквайки около себе си ледена вода. Девлин хвърли бърз поглед през рамо и видя, че Ейприл се беше вкопчила с вързаните си ръце в предната част на седлото. Жребецът й послушно следваше Фантом.

Гневни златни очи срещнаха за миг погледа му. Девлин се обърна отново напред и пришпори коня си. Ако лейди Ейприл беше достатъчно глупава, за да се хвърли в ледената вода и да се убие в острите камъни, той нямаше да й попречи.

Фантом се изкатери без усилие по стръмния бряг, но конят на Ейприл се уплаши и се дръпна толкова силно назад, че едва не изтръгна ръката на Девлин от рамото. Той дръпна силно юздите, животното изцвили от болка и се изкатери по брега. Кучето ги настигна и се стрелна между тъмните дървета. Стреснати птици излетяха от гнездата си с шумни крясъци. Дъждът се засили. От другата страна на потока се чуха викове.

Предателите ги бяха открили.

Девлин подкани Фантом да бърза и огледа тясната пътека. На няколко метра пред него на гърба на черния жребец препускаше Джейл. Когато бащата го настигна, момчето се ухили тържествуващо.

— Отиваме си вкъщи, нали? — извика то и Девлин усети прилив на бащина гордост. Колко мъже можеха да се похвалят с такъв смел… и дяволски лекомислен син!

— Препускай, като че те гони самият сатана.

— Разбира се, татко! — извика въодушевено Джейл и се приведе към шията на черния жребец, който се устреми на юг.

Девлин го последва. Погледът му претърсваше хоризонта във всички посоки, защото думите, които беше изрекъл, бяха напълно оправдани. Лордът на Блек Торн беше убеден, че Ръдиърд и другите предатели, които още не познаваше, щяха да ги преследват безмилостно, за да ги пратят в ада.

 

 

Коне.

Чуваше конски тропот.

Десетки коне, ако можеше да се вярва на шума.

Джинайва изкачи малкото възвишение и забеляза между дърветата десетина ездачи, които бързо се приближаваха към рушащата се сграда. А там беше Пейтън! Жив. О, любими мой, помисли си тя и изпита остра болка. Защо беше извършила толкова грехове заради него! Трябваше да му каже, че е излъгала. Но тези коне и войниците… банда негодници, водени от непознат мъж.

Побиха я студени тръпки. Животът на Пейтън беше в опасност. Ала преди войниците да стигнат до стария хан, тя чу мъжки вик.

— Побързай!

Бе извикал едър мъж с тъмна коса… баронът на Блек Торн… Тя го позна — помнеше го от виденията си, защото той беше дяволът в човешки образ, който искаше да убие любимия й Пейтън. Само заради това се бе съгласила да участва в унищожението му.

Той държеше в едната си ръка меч, а с другата влачеше Ейприл. Едно момче премина потока, като скачаше от камък на камък, а лордът вдигна пленницата си на гърба на кафяв жребец, самият той се метна на сивия и успя да избяга през потока тъкмо когато ревящите яростно войници изскочиха на полянката.

Пейтън. Сърцето й спря да бие. Къде беше Пейтън? Инстинктът й подсказваше, че е още жив, но нима звярът от Блек Торн му бе подарил живота?

Не. Макар че трепереше от страх, тя стисна здраво зъби и се запъти към стария хан. Може би не беше получила достатъчно ясно видение или с нещо бе разсърдила боговете и те я бяха наказали с неверни прозрения. Възможно ли беше да се е излъгала? Нищо чудно да завари Пейтън удавен в собствената си кръв, смъртно наранен от Девлин от Блек Торн.

Макар че краката й се бяха вдървили, тя се затича, все по-бързо и по-бързо, слезе по хълма между дърветата. Не усещаше клоните, които късаха роклята й, нито дъжда, който се сипеше по лицето и косата й.

Не! — повтаряше си упорито тя. — Не може да е мъртъв.

Спъна се, един корен се уви около глезена й, олюля се, но бързо се овладя и продължи. Гадеше й се, стомахът й се бунтуваше от липсата на храна и сън.

Въпреки студа по челото й се стичаше пот. Задави се и повърна. На фонтан. Течността, която излезе от стомаха й, беше горчива като жлъчка. Тя задиша дълбоко, за да преодолее гаденето, изтри лицето си и отново забърза между дърветата към стария хан.

Конете бяха оставени пред сградата, никой не се беше погрижил да ги върже. През процепите в стените се чуваха мъжки гласове.

— По дяволите, събудете се!

— Къде е момчето? Гръм и мълния, нима сте го пуснали да си отиде?

— Какво е станало тук?

— Събудете се!

— Видяхте ли Девлин от Блек Торн? Той току-що избяга с два коня. Взе и лейди Ейприл. Качи я на кафявия кон и избягаха през потока. В името на всички светии, няма ли най-после да се събудите!

— Да не е умрял?

Пейтън! Сърцето й се разкъса на парченца. Без да помисли, тя хукна като безумна към прага и се озова пред няколко мъже, наобиколили огъня, пред който беше проснато безжизненото тяло на Пейтън. На мъжа, когото обичаше.

— Не! — изкрещя тя. Миризмата на пот, коне и дъжд, смесена с вонята на горяща мазнина и овъглено месо, беше задушаваща. Повече от половин дузина мъже вдигнаха глави и я погледнаха смаяно. Някои посегнаха към оръжията си, но тя не забелязваше нищо. Разблъска ги и падна на колене пред Пейтън, който лежеше на мръсния под и не се помръдваше. Не беше мъртъв, не! Не и жизненият, весел Пейтън. Тя се приведе и бързо отвори наметката му. Плъзна ръце към шията му и затърси пулса.

— Пейтън, моля те, събуди се… — Не можеше да е мъртъв. Трябваше да остане жив, за да стане баща на детето й.

С върха на показалеца си усети равномерните удари на сърцето му. Наведе се към лицето му и от устата му я лъхна топъл дъх.

— Жив е — пошепна тя и очите й се напълниха със сълзи на облекчение.

— Тогава защо спи като проклет мъртвец? — попита мрачно един от мъжете — дребен, набит войник с криви зъби и очи на страхливец. Джинайва потръпна под погледа му. — Коя сте вие?

— Това е магьосницата — обясни Исаак. — Казва се Джинайва.

— И какво прави тук? — попита мъжът с кривите зъби, сякаш имаше право да задава такива въпроси. Мъжете, които й бяха познати — Исаак, Мелвин и дори гневният Роджър, — очевидно му се подчиняваха.

— Откъде да знам, сър Ръдиърд — отговори Исаак, който единствен между войниците умееше да се изразява що-годе добре.

Мелвин вдигна едното си рамо, а Роджър, който открай време си беше бунтовник, жаден за кръв и плячка, изрече сърдито:

— Тук не е място за жена, особено за такава, дето упражнява тъмните изкуства и се моли на дявола.

— Аха, значи дамата е езичница? — попита Ръдиърд с високо вдигнати вежди и я огледа с ново събудил се интерес. — Сигурно е вещица и може да вижда в бъдещето.

— Точно така, сър Ръдиърд — кимна Исаак и сведе голата си глава. Джинайва забеляза совата, която беше кацнала на най-високата греда и ги наблюдаваше внимателно. Едрият мъж я огледа заинтересовано с близо разположените си очи.

Пейтън простена и се обърна на другата страна.

— Събудете се! — заповяда Ръдиърд и изрита неподвижното тяло с мръсния си ботуш. — Събудете се, в името на бога! Нямаме време за губене. — Той огледа тъмната стая и махна на един от войниците. — Ей ти, Роджър ли беше, вземи двама мъже и преследвай бегълците. Ние ще ви настигнем по-късно.

— Ами ако го хванем? — Роджър погледна с очакване началника си, сложи ръка върху дръжката на меча и разкриви брадясалото си лице в жадна гримаса.

— Ако имате този дяволски късмет, можете да го убиете. — Сър Ръдиърд не изглеждаше много убеден.

— Не! — Джинайва скочи стреснато.

Очите на Роджър засвяткаха от желание за убийство.

— Ами жената? — попита той. — Лейди Ейприл?

— Не бива да убивате! — намеси се решително Джинайва. Леден страх пълзеше към сърцето й. Ето какво беше предизвикала с лъжата си — война, смърт и унищожение. И всичко това само защото се беше влюбила в един незаконен син, чието единствено желание беше да се сдобие с власт и богатство.

— Убийте и нея — заповяда Ръдиърд, ухили се и добави: — Ако искате, можете първо да се позабавлявате с бившата си господарка.

— Не! — Кръвта на Джинайва се вледени. Защо Пейтън се бе съюзил с тези жестоки, низки твари? — Нали признавате Пейтън за свой господар? — попита колкото можеше по-спокойно тя. — Трябва да почакате, докато се събуди, и да чуете какво има да ви каже.

Ръдиърд и Роджър се спогледаха многозначително.

— Ами момчето? — продължи с въпросите Роджър и в очите му светна злоба.

— Естествено, че ще убиете и него.

Джинайва нададе задавен вик.

— Не смейте! Той е само дете.

— Но е създадено от лош баща — обясни студено Ръдиърд и хвърли презрителен поглед към Пейтън, който продължаваше да спи дълбоко. Джинайва разбра, че сега трябваше да се страхува най-вече за живота на любимия си. — Каква полза можем да имаме от момчето, след като премахнем баща му?