Лиза Джексън
Богинята на любовта (16)

15

— В името на всевишния! — изръмжа смаяно Девлин, като видя как жената избра кафявия жребец и се измъкна безшумно през нощната гора.

Тя отиваше при Джейл.

На лицето му изгря зла усмивка. Тя бе реагирала точно така, както беше очаквал. Беше заложил капан и тя веднага се хвана. Сега щеше да го заведе право при сина му. За да доведе докрай плана си.

Трябваше обаче да признае, че намерението му не беше да позволи на Ейприл от Сереног да го омагьоса. Но тя беше неустоима. Беше очарователна и чувствена, даже го развеселяваше.

Тя е предателка. Не забравяй кой се промъкна тайно в замъка ти, кой подпали оборите и открадна сина ти. Все едно дали е било нарочно, или наложено от обстоятелствата, тя е похитителка и убийца и сега нямаш право да допускаш грешки!

Ядосан от обърканите си чувства, той събра набързо най-важното — оръжия, храна, одеяло. Съзнаваше, че поне един от мъжете, които го придружаваха, е предател. Но кой, кой? Огледа изпитателно спящите под навеса войници. Повечето му служеха от години, познаваше ги добре, някои смяташе дори за приятели.

Оруел си беше избрал място за спане в близост до конете. Лицето му беше спокойно, правият нос стърчеше над гъстата черна брада. Приятел или враг? Верен човек или предател?

Лойд, недодялан дебелак, грубиян с червена коса и ужасно чувство за хумор, мъж, който по-често го дразнеше, отколкото го радваше, се бе увил в наметката си и хъркаше шумно. Главата му почиваше върху възглавница от мъх. Чисто ли беше сърцето му, или черно като нощта? Дали беше готов да защитава честта на Блек Торн, или се готвеше да пререже хладнокръвно гърлото на лорда си?

Как би могъл да различи честния от непочтения? Другите мъже от групата не заслужаваха внимание. Даже глупакът, който беше задрямал в близост до огъня.

Кои бяха предателите? Без съмнение имаше поне един, а може и да бяха повече, макар че групата беше малка. Бе тръгнал от Блек Торн с по-голям отряд, но някои се отделиха на кръстовището. Повечето мъже обаче бяха останали зад стените на крепостта. Вероятно онези, които бяха пуснали натрапниците в замъка, които им бяха помогнали да избягат и дори бяха освободили Ейприл от килията в кулата, си бяха останали у дома и замисляха нови предателства.

Някой водеше враговете му, някой, който щеше да спечели от падането на Блек Торн, някой, на когото лордът имаше доверие.

Девлин отново огледа спящите мъже и в сърцето му пламна гняв. Можеше да ги изненада и да ги върже, да затъкне устите им и да ги заплаши с опрян в гърлото нож, но нямаше никакво време. Мъжете щяха да се съпротивляват и кой знае дали щеше да им изтръгне истината.

Във всеки случай беше по-добре да тръгне сам. Щеше да вземе най-добрия кон и водещото куче и да тръгне по следите й. Каква ирония на съдбата, каза си той с презрителна усмивка — той, лордът, отговорен за стотици хора, с армия от мъже, заклели се да му служат вярно, изведнъж бе останал съвсем сам, без нито един човек, на когото да се довери. Водач на стотици, но без нито един приятел.

Мислите му бяха мрачни като нощта, когато с тихо, едва чуто изсвирване повика при себе си водещото куче. Оседла най-добрия кон, но като го сравни с Фантом, го определи едва ли не като стара кранта. Все пак черният жребец препусна в бърз галоп. Кучето тичаше до него. Кучкарят го беше обучил толкова добре, че нямаше да излае, преди да получи заповед от лорда.

Нощта беше влажна и мъглива, копитата на коня почти не вдигаха шум в покривката от увехнали листа и в калта. Лицето му се вледени, очите му постепенно привикнаха към мътната светлина на луната. Кучето обиколи внимателно гората, устремило муцуна към вятъра. Само след няколко минути намери главния път, който водеше на север.

Към Сереног.

Дали Ейприл беше казала истината? Дали момчето му сега трепереше в студения затвор на стария, разпадащ се замък? При тази мисъл по тялото му пробягаха ледени тръпки. Не вярваше нито дума от онова, което му беше казала. Не вярваше нито на нея, нито на собствените си хора.

Някой работеше срещу него. Някой, на когото имаше доверие. Някой, който се беше съюзил с Ейприл от Сереног. Първата му мисъл беше за брат му. Спомни си как Колин бе танцувал с Ейприл, как се възхищаваше от красотата й и събуди ревността му.

Собственият му брат!

Колин го беше мамил и преди. И тогава причината беше жена. Пред вътрешния му взор изникна лицето на Гленда. Видя святкащите кафяви очи, бялата кожа и гладката коса, развяна от вятъра. Пръстите му стиснаха до болка поводите на коня. Да, Колин лесно можеше да стане предател.

Но същото важеше и за Миранда. Темпераментната му сестра не искаше да признае, че той беше лордът. И си имаше своите тайни. Тя беше първородната, но баща й, който искаше само синове, изобщо не й обръщаше внимание. Имаше ли достатъчно смелост, за да се опълчи срещу своя брат и господар?

Ами Ръдиърд, капитанът на стражата, който постоянно беше в лошо настроение? Често четеше в очите му непокорство и неуважение.

Девлин смръщи чело и насочи коня след кучето. Вятърът го удари в лицето, луната се изгуби зад дърветата. Тази нощ трябваше да намери сина си. Дотогава е безсмислено да се опитва да разбере какво се беше случило. Първо щеше да настигне Ейприл и да намери начин да й изтръгне истината. Припомни си изминалите часове, как лежаха заедно в топлата постеля. Колко топло и покорно беше тялото й, как помежду им прескачаха искрите на страстта. О, с каква радост щеше да й развърже езика.

При мисълта как ще я целува, ще милва гърдите й, ще усеща влагата в утробата й и ще чува стоновете й в слабините му пламна огън. Копнееше болезнено за нея и гореше от нетърпение да я вземе отново в прегръдките си. Трябваше да я задържи в леглото, вместо да я пусне да избяга и сега да препуска подире й в ледената нощ.

Какво, по дяволите, ставаше с него?

Не можеше да допусне плътското желание да го отклони от целта. Трябваше да намери Джейл и да го отведе на сигурно място. Нищо друго нямаше значение. Какво от това дали щеше да спи с лейди Ейприл или не.

Първо трябваше да я проследи до скривалището, където държаха Джейл.

Точно така. Да намери жената.

А ако не го отведе при сина му, тогава бог да й е на помощ. Щеше да изтръгне истината от прекрасните й устни — или да я убие в мига на екстаза.

* * *

Най-сетне! От мъглата на ранното утро изникна старият хан. Прозорците светеха — явно вътре беше запален огън. Едрият вран жребец на Девлин беше вързан под клоните на могъщ бор. Брат й беше спазил поне тази част от плана. Поуспокоена, Ейприл скочи от седлото и едва не извика от болка.

След дългата езда се усещаше като разбита, всички кости я боляха. Но сега не можеше да мисли за изтощението си, както не биваше да мисли и за мъжа, когото беше оставила в палатката му. Девлин, лордът на Блек Торн, сигурно тъкмо се бе събудил и беше открил изчезването й.

Тя раздвижи изтръпналите си пръсти и върза коня си редом с дремещия жребец. После изпъна рамене и разтърси глава, за да се подготви за предстоящия сблъсък. Бутна старата врата и влезе в хана.

Пейтън и момчето бяха там.

Джейл седеше до огъня, увит в наметка от сърнешка кожа, а Пейтън бъркаше в жарта с дълга, овъглена тояга.

Като чу шум от стъпки, той се обърна рязко и свободната му ръка се стрелна към дръжката на меча.

— Ти ли си, сестро! — Лицето му изрази облекчение и той даже се усмихна.

— Да, жива съм — изфуча тя, — но не благодарение на теб.

— Нали тръгна след мен! А по едно време изчезна — отговори невинно той и се протегна. Пламъците в огнището жадно поглъщаха обраслото с мъх, влажно дърво.

Момчето стана и размаха за поздрав грубо издялан дървен меч.

— Коя сте вие? — попита сериозно то.

Пейтън присви очи.

— Това е сестра ми.

— И тя ли е от нашите? — попита момчето и я посочи с брадичка.

— От нашите? — повтори неразбиращо тя.

— Естествено, тя е на наша страна — кимна Пейтън.

— Какво каза? На чия страна? За какво, по дяволите, говориш?

— За играта. — Джейл смръщи вежди и сивите очи под тях, същите като на баща му, блеснаха.

— Вече си мислех, че няма да дойдеш — намеси се бързо Пейтън, за да спре въпросите на момчето.

— Къде са другите?

— Още не са дошли.

— Сигурно са ги хванали — измърмори тя и изпита тъга за мъжете, които бяха рискували живота си заради лудостта на брат й.

— Не се знае. А какво стана с теб? — попита Пейтън, докато момчето ги наблюдаваше недоверчиво.

— Аз… задържаха ме.

— Баща ми, нали? — извика момчето и очите му засияха. То се обърна към Пейтън и триумфално размаха меча си. — Нали ти казах, че ще дойде да ме освободи!

— Той е от другите — отговори Пейтън и Ейприл съвсем се обърка.

— За какво говорите, по дяволите?

— За играта — повтори момчето, но в думите му нямаше смисъл. — Как се казвате?

Брат й щракна с пръсти.

— О, прости ми лошите маниери. Забравих, че вие двамата още не сте се запознали. — Той изкриви уста, сякаш ситуацията го развеселяваше, докато Ейприл беше готова да го сграбчи и да го разкъса на парченца. Тя го удостои с отровен поглед, който трябваше да го предупреди, че двамата имат сметки за уреждане. Но не можеха да си говорят пред момчето. Като забеляза колко ядосана е сестра му, Пейтън се ухили още по-широко.

По-късно, повтаряше си като заклинание тя. По-късно щеше да си разчисти сметките с него и да му заповяда да върне момчето. Главното беше да запази спокойствие. Тя посвети вниманието си на малкия заложник.

— Аз съм Ейприл, сестрата на Пейтън.

— Господарка на Сереног — обясни Пейтън с подигравателна усмивка.

— Господарка? — Момчето я измери с невярващ поглед. Ботушите й бяха целите в кал, носеше панталон и туника на ловец. — Но вие изобщо не изглеждате като дама.

— Това е маскировката й. — Пейтън се обърна отново към огъня и продължи да разбърква жарта с овъглената пръчка. Ейприл пристъпи по-близо до огъня, за да стопли ръцете си. Беше измръзнала, уморена и гладна.

Момчето не я оставяше на мира.

— Нито една от дамите, които познавам, не би облякла мъжки дрехи.

— Е, аз не съм като другите — отговори с усмивка Ейприл.

Джейл изпухтя. Съгласие или презрение? Сивите очи, същите като тези на баща му, святкаха недоверчиво, тъмната коса беше нападала по челото, точно както при Девлин. При тази прилика Ейприл усети странно стягане в гърдите. Не искаше да мисли какво щеше да се случи, ако Девлин я намереше, преди да е привела в изпълнение плана си за освобождаването на сина му.

Джейл пристъпи по-близо до нея, влачейки след себе си кожената наметка, и протегна ръка към бузата й.

— Какво е станало с лицето ви? — попита любопитно той. — Да не сте се сражавали?

Ейприл докосна мястото под окото, където Пейтън я беше ударил, и отново го прониза с поглед.

— Може и така да се нарече…

— И загубихте?

Само временно. Ейприл изпухтя съвсем не като дама.

— Това не беше битка за победа. — Тя направи крачка към момчето. — По-скоро беше грешка.

— Въпреки това сте загубили.

Раменете на Пейтън се стегнаха, той изтърси ръцете си и се изправи. Лицето му беше изкривено в гневна гримаса.

— Не е прилично да се задават толкова много въпроси.

— Момчето иска да знае всичко — защити го Ейприл.

— Той е един малък досадник, това е той.

— Сам си си виновен. Нали ти го доведе тук.

Брат й изсумтя недоволно.

— Може би направих грешка.

— Тогава…

— Не! — Пейтън вдигна ръка, за да я прекъсне. — Той остава. Той е всичко, което имаме. Само ако е тук, можем да преговаряме.

Момчето ги наблюдаваше с присвити очи.

— Нима сте готови да ме продадете?

— Да, без изобщо да се замислим — изфуча ядно Пейтън. — На всеки негодник, съгласен да плати добра цена.

— Няма да го направиш! — Ейприл не можеше да повярва на ушите си. Имаше време, когато беше убедена, че познава брат си, че разбира мотивите на действията му. Оказа се, че се е лъгала. Той нямаше нищо общо с момчето, с което беше отраснала, с брата, на когото се беше доверявала. Пейтън беше станал груб, жесток мъж, движен единствено от жаждата за отмъщение.

Не забравяй, че ти прие плана му, Ейприл. Ти се съгласи да станеш част от отмъщението и двамата заедно проникнахте в Блек Торн.

Защо беше толкова сляпа? Толкова глупава! Пейтън вече беше убил двама души и сигурно окото му нямаше да мигне, ако се наложеше да се отърве от момчето. Тя попипа раната на бузата си — доказателство колко безогледен беше брат й. Въпреки това не биваше да допуска той да тиранизира нея или момчето. Обърна се към Джейл и се усмихна.

— При нас си на сигурно място.

Момчето изобщо не се трогна.

— Мога да се грижа сам за себе си.

Ейприл естествено беше на друго мнение, но сметна, че е време да сменят темата.

— Какво стана с Бернард и Самуел?

Пейтън поклати глава.

— Нямам представа. Беше им наредено да тръгнат насам и аз се надявах да пристигнат още предишната нощ.

— А Мелвин, Исаак и Роджър? Те не трябваше ли да тръгнат по прекия път през билото? Или отново си променил плана?

— Права си, те също трябваше да са вече тук — кимна Пейтън и отиде до вратата, за да огледа пустия път, като че беше в състояние да призове войниците с мисълта си. — Освен това… не, планът си остана същият. Задачата им беше да примамят войниците от Блек Торн към възвишенията, след това да угасят факлите и да препуснат насам. — Той потърка сърдито слепоочията си.

— Как мислиш, дали ги е сполетяло нещо лошо? — попита тя, обзета от леден страх.

— Откъде да знам?

— Поне една от групите трябваше да е стигнала до тук.

— Точно така. — Той вдигна рамене, но когато се обърна към нея, лицето му беше напрегнато. — Ще чакаме.

— Писна ми да чакам — оплака се Джейл. — Освен това съм гладен и жаден. Е, какво става с вашата банда? Що за разбойници сте вие всъщност? Вашите хора или са мързеливи, или са се заблудили. Или пък… — Настроението му изведнъж се подобри. — По-вероятно татко ги е намерил. А това означава, че сега не им е лесно. Ама никак не им е лесно!

— Не ги е намерил — отсече Пейтън и ядосано заповяда: — Млъкни най-после!

— Моят баща е силен, бърз с меча и още по-бърз с лъка и стрелата. Да знаете, че вашите хора се излагат на голяма опасност, ако го срещнат! — Момчето скочи на крака, хвърли наметката, грабна дървения меч и го размаха въодушевено. После, сякаш бе чуло стъпките на врага зад гърба си, се обърна рязко и се приведе, за да избегне въображаемия удар.

Пейтън стисна здраво устни и отново потърка слепоочията си. Явно страдаше от главоболие.

— Ако аз бях бандит, нямаше да позволя на никого да ме хване. Никога! — Дървеният меч на Джейл изсвистя във въздуха и момчето се завъртя на един крак. — Щях да убия всички врагове. — Той удари няколко пъти по проядената от червеи пейка. — Умри, нещастнико — изкрещя с детския си глас и Пейтън хвърли изнервен поглед към сестра си. През последните дни очите му са станали по-стари, помисли си тя и изпита внезапно съчувствие.

— Така е през цялото време. От сутрин до вечер. Няма спокойствие. Вече реших: ще му вържа ръцете и краката и ще му затворя устата.

— О, само се опитай и ще умреш! — извика момчето, отново се обърна рязко и размаха заплашително дървения меч.

— Не! — Ейприл си припомни как Девлин беше вързал ръцете й с кожената лента от собствената й туника и как се чувстваше напълно безпомощна. — Ела — повика тя момчето, защото разбираше, че брат й ей сега ще избухне. Стисна ръката му, за да го накара да замълчи. — Ако си жаден, Джейл, тук наблизо има поток, където можеш да пиеш, колкото искаш.

— Можеш да ме наричаш Смърт — заяви тържествено Джейл.

Пейтън изнервено поклати глава.

— Това е новото му име. Сам си го избра.

Момчето закима възбудено.

— Щом сте решили да участвам в играта като част от бандата, значи трябва да имам подходящо име. Всъщност това важи и за вас. Как да ви наричам?

— Името й е лейди Ейприл — прекъсна го остро Пейтън и се обърна към сестра си: — Вероятно вече си разбрала, че момчето смята отвличането си за игра, част от коледните празненства. И е убедено, че баща му ще дойде да го спаси.

— Разбира се, че ще дойде! И щом се появи, ще ви убие — извика въодушевено Джейл. — Но щом съм един от вас, ще се опитам да спася безполезните ви кожи.

Макар да беше уморена и гладна, Ейприл беше готова да се засмее. Този син на Блек Торн беше достоен противник на брат й.

— Хайде навън! — Джейл, или по точно Смърт, махна заповеднически с грубо издялания си меч и се запъти към счупената врата.

— Хей, почакай малко…

Без да обръща внимание на Пейтъновите протести, момчето изскочи като светкавица през вратата, която едва се държеше на пантите си.

— Не биваше да го пускаме навън! Как ще го държим под око? — извика сърдито Пейтън, застана на прага и се огледа на всички страни.

— Аз ще го пазя — опита се да го успокои Ейприл.

— Направи го, сестричке, защото, ако изгубим заложника си, няма да ни остане нищо, нищичко. Всичко, което сме направили дотук, ще пропадне. Сигурен съм, че ти не искаш това. Да не говорим, че още не сме отмъстили на онези от Блек Торн.

— Поне по тази точка сме единни — промърмори тя и отново го изгледа унищожително, след което излезе от запустелия хан. Над дърветата все още се стелеше мъгла, носеше се над замръзналата земя и придаваше на гората вид на призрачно място.

В главата на Ейприл се стрелна мисълта за бягство. Моментът беше много подходящ. Ала Пейтън се появи толкова бързо след нея, сякаш бе предположил, че тя ще се опита да го надхитри.

— Не бива да го изпускаме от очи — обясни той и устните му се свиха сурово. Проследи момчето, което сръчно се спускаше по брега и след малко коленичи на една скала, където се бе образувал лед. — И не мисли, че ще можеш да го отведеш оттук, сестричке. Защото аз ще тръгна след вас и ще убия момчето като малко еленче.

— Нима ще рискуваш да си навлечеш смъртоносния гняв на Девлин от Блек Торн?

— С радост. — Омразата на Пейтън беше безгранична, а жаждата му за отмъщение — тъмна като душата на дявола. Очевидно го водеше и нещо друго, не само видението на Джинайва. Действията му се ръководеха не от потребността да спаси Сереног, а от цел, която тя не познаваше. Той изпитваше потребност да се докаже, мъчеше го парещо желание да бъде признат, да престанат да го заплюват като копеле.

— Внимавай, братко. Аз все още съм господарката на Сереног — напомни му меко тя.

Пейтън избухна в дрезгав смях.

— Наистина ли? И кой управлява замъка, докато те няма?

— Сър Бренан естествено — отговори тя, докато наблюдаваше Джейл. Момчето лежеше по корем и се взираше в бистрата вода на потока.

— Нима все още му се доверяваш? Та той е идиот.

— Той ми е верен. Освен това има подкрепата на управителя — отговори Ейприл с повече увереност, отколкото изпитваше в действителност.

— Андрю ли? О, я стига, Ейприл. Много добре знаеш, че управителят е жалък слабак. Безгръбначно.

— Не бива да забравяме и отец Бениамин.

— За бога, Ейприл, той е сляп! И ти си сляпа — извика Пейтън, когато някъде дълбоко в гората изграчи гарван.

— Не съм толкова сляпа, че да не видя очевидното — брат ми е станал предател.

— Брат ти се опитва да спаси замъка — поправи я злобно той, обърна се към гората и загрижено смръщи чело. — Къде, по дяволите, са Бернард и Самуел? Даже ако лордът на Блек Торн не се е хванал на измамата, даже ако другата група е трябвало да заобиколи армията му, Бернард и Самуел трябваше да са вече тук.

Ейприл поклати глава.

— Толкова ли си глупав? На кръстовището армията на Блек Торн се раздели на малки групи и всяка тръгна в различна посока. — Без да се трогва от недоверчивия му поглед, тя продължи: — Аз бях взета в плен, Пейтън. Затова се забавих толкова.

— Девлин от Блек Торн ли те хвана?

— Той — отвърна смутено тя.

— Как успя да избягаш? — Недоверието на Пейтън се засилваше.

— Не беше лесно — отговори Ейприл, макар че в действителност се беше справила сравнително добре. Това я разтревожи. Загризаха я съмнения. Ами ако Девлин нарочно я беше оставил да избяга… Не, невъзможно… и въпреки това… Пейтън я гледаше втренчено, сякаш чакаше обяснение. — Изчаках лостовия да заспи и когато вятърът засвири толкова силно, че дори кучетата не чуваха нищо, откраднах кон.

Пейтън огледа одобрително кафявия жребец с бели петна на краката.

— Никой ли не те проследи?

— Никой.

Мъжът загрижено потърка брадичката си, обрасла с червеникави косъмчета.

— Сигурна ли си?

— Както виждаш, никой не ни е нападнал.

— Още не. — Пейтън се обърна отново към момчето и стисна устни.

— Внимавай какво правиш, Пейтън — проговори предупредително Ейприл. Като видя омразата в очите му, кръвта й се вледени. — Ако сториш нещо на момчето, Девлин от Блек Торн ще обърне земята и небето, но ще унищожи и теб, и мен, и всичко, което имаме. Той е безмилостен.

— Все ми е едно — изскърца със зъби Пейтън, докато Джейл отиде до едно дърво пред стария хан и се метна на първия нисък клон.

— Но на мен не ми е все едно — възрази възбудено Ейприл. — Знаеш колко много хора зависят от нас. Единствената възможност да спасим себе си и другите е да върнем момчето на баща му.

Пейтън я гледаше, сякаш имаше насреща си човек с две глави.

— Единствената възможност да спасим Сереног е да преговаряме с дявола от Блек Торн и да получим добър откуп. Това момче е всичко, което имаме, за да започнем преговори.

— Тогава се погрижи да не му се случи нищо лошо — заяви строго тя. — Направи го заради собствената си сигурност и заради глупавото си отмъщение. Защото, ако не постигнеш целта си, значи всички дотук са дали живота си за нищо. — Очевидно трябваше да стигне до сърцето му по единствения възможен път. — Момчето трябва да остане живо и здраво.

— Дано да върви в ада!

— Разсъждавай разумно, братко — изрече настойчиво тя и сложи ръка върху неговата. Пръстите й се вкопчиха в грубата му туника. — Не позволявай на жаждата за отмъщение да разруши мечтите ти.

Още докато изричаше последните думи, тя разбра, че вече беше много късно. Пейтън нямаше да й позволи да го убеди. Нямаше друга възможност, освен да го измами.