Лиза Джексън
Богинята на любовта (25)

24

Миранда отнесе дъщеря си в леглото. Зави я грижливо, наведе се и положи целувка върху гладкото челце на момиченцето. Браунвин въздъхна доволно и се сви на кълбо, устните й се раздвижиха насън. Какво ангелче. Какво прекрасно дете.

С изключение на факта, че се беше родило момиче. Прокълнато като майка си и баба си, родено, за да служи и да ражда деца. О, имаше хора, които вярваха, че жените управляват света, че със своето очарование, с прелъстителското си изкуство, с меката си настойчивост съумяват да накарат мъжа да направи онова, което искат. Жените трябва да бъдат само по-хитри, да планират добре действията си и да заплитат внимателно интригите си. Много хора бяха убедени, че жените винаги постигат онова, което искат.

Миранда знаеше, че това е невъзможно.

Нали и нея бяха омъжили за възрастен лорд, по-стар дори от собствения й баща, който държеше да има млада жена, за да му роди наследник. Тогава й обясниха, че единствената цел на съществуването й е да дари Лоуел от Глогуин със син. Само че той беше стар и немощен, членът му не се втвърдяваше достатъчно, за да проникне в нея. Въпреки това продължи да иска от Миранда син и наследник. Съпругът й беше луд, но за щастие твърде стар и твърде зает със себе си, за да забелязва какво става под носа му. Освен това обичаше да пие и тя успя да го убеди, че е забременяла от него. Беше толкова суетен и глупав, та и насън не би помислил, че не е в състояние да създава деца. Голямото разочарование дойде, когато се роди момиче.

Така Миранда, жената, която отдаваше голямо значение на добродетелта и принципите си, ценеше ги много по-високо от братята си, направи компромис със съвестта си и представи прекрасното си дете като дъщеря на Лоуел, макар че баща му беше тъмнокос, млад и силен рицар.

О, Спенсър, къде си?

Как бе допуснала да се влюби така дълбоко в този мъж, още повече, че никога нямаше да му стане съпруга?

Миранда тъжно приглади къдриците на Браунвин и въздъхна. Беше цяло чудо, че никой не виждаше приликата. Е, тя нарочно беше избрала мъж със същия цвят на косата като съпруга й на млади години.

Каква глупачка беше да се влюби в Спенсър. Сама се беше поставила в невъзможно положение. Не беше в състояние да промени нищо.

Представи си лейди Ейприл и малкото жени, които владееха собствените си замъци. В момента младата дама беше пленница на Девлин, но Миранда с основание предполагаше, че брат й е на път да се влюби в своята заложница.

Пада му се, каза си злобно тя.

За съжаление Ейприл беше постъпила много глупаво, като се бе оставила Пейтън да я измами. Миранда се възхищаваше от дамата и в същото време я съжаляваше. Девлин беше буен, избухлив мъж и гневът му не знаеше граници. Макар че бе господарка на замък, Ейприл щеше да се подчини на желанията на един мъж. Винаги едно и също.

И за Браунвин нямаше да бъде по-различно.

— Лека нощ, миличка — пошепна нежно майката, отиде до леглото си и се съблече в тъмното. Тя беше най-голямата дъщеря на Морган от Блек Торн, първородното му дете. Въпреки това постоянно я подминаваха и облагодетелстваха мъжете.

— Няма да позволя — закле се горчиво тя и се пъхна в самотното си легло. — Ще потърся правото си.

 

 

Ейприл беше сама. В стаята на Девлин. Стоеше пред буйния огън в камината и се учудваше на стомната и двете чаши, поставени на малката масичка: Знаеше, че зад всяка врата стои пост, включително и зад рядко използваната врата към параклиса.

Джейл спеше в съседната стая, между двете спални имаше още едно малко помещение. Но и вратата, която излизаше оттам в коридора, се охраняваше от войник, на когото Девлин имаше доверие.

Ейприл отиде до прозореца и полата й замете прясното сено, с което беше посипан подът. Вгледа се внимателно в мрака, но не откри пътека, която минаваше покрай прозореца, нито стълбичка, безгрижно оставена наблизо, нито пък въже, услужливо закрепено в ъгъла до перваза. Пред нея беше само пропастта от три етажа. На дъното, вместо бали меко сено, се виждаше твърда земя, която под слабата светлина на луната изглеждаше глинеста. До преди малко беше валял проливен дъжд, но сега нощта беше студена и ясна. Сребърната светлина на звездите се отразяваше в езерото със змиорките и в локвите около потока. Ейприл дълго гледа тъмната лента на водата. Потокът минаваше покрай мелницата и се вливаше в реката.

Може би това беше път за бягство — да върви по потока, докато отмине мелницата, да продължи покрай дебелата крепостна стена и да стигне до мястото, където потокът се вливаше в реката — естествения ров, който обграждаше замъка от три страни. Без съмнение там имаше решетка или друго препятствие, но тя умееше да плува и сигурно щеше да успее да се промуши под решетката.

Първо обаче трябва да се измъкнеш от тази стая и от замъка. Трябва да минеш покрай дузина стражници, предупредени под страх от смъртно наказание да не напускат мястото си. Тази нощ няма да успееш… Ако издържиш десетина дни или две седмици, постовите сигурно ще се върнат към стария си мързел, ще дремят и ще се напиват…

След две седмици?

Велики боже, как щеше да издържи толкова дълго под недоверчивите погледи на Девлин? Как щеше да понася забележките и презрителните погледи на сър Лойд и всички останали? Можеше ли да изчака брат си и да разчита на освобождение?

Къде беше Пейтън?

Защо не бе дошъл да я освободи?

Възможно ли беше да се е отказал от борбата и да се е върнал в Сереног? Защо да не си спести усилията да търси откуп за нея или да й помогне да избяга, когато можеше да завладее замъка й и да се самопровъзгласи за барон, твърдейки, че това е само временна мярка? Може би желанието му за отмъщение и потребността от справедливост бяха удовлетворени.

Тя въздъхна и проследи как големите крила на вятърната мелница се раздвижиха лениво. Няколко прозорци в колибите, които обграждаха замъка, бяха отворени, виждаше се светлина от огън, чуваха се смехове и откъслеци от разговори. Някой запя с ясен, дълбок глас, жена се скара на децата си. От оборите долетя цвилене на коне.

Господи, как копнееше да се върне в Сереног! Макар че родният й дом не беше богат и подреден като този замък, тя го обичаше с цялото си сърце, а хората там имаха нужда от нея, разчитаха на господарката си. Какво щеше да стане с тях, ако Девлин смяташе да я задържи тук?

И още един въпрос: защо искаше да я задържи?

За да организира открит съдебен процес?

За да я накаже?

За да я използва като проститутка?

При тази мисъл бузите й пламнаха. Откакто беше в този замък, многократно бе чувала подобни предположения. Момичетата, които събираха яйца или носеха кофи с вода, разговаряха за тази възможност, войниците си разменяха похотливи намеци, възрастните жени я оглеждаха злобно и се обръщаха заплашително към собствените си мъже, които я събличаха с жадни погледи.

Въпреки това мисълта да се люби с Девлин беше неустоимо привлекателна. Знаеше какви неща стават между мъжете и жените, беше слушала достатъчно разкази на жени от Сереног. Но самата тя не бе преживяла нищо. Девлин беше първият мъж, който се докосна до голата й кожа и помилва гърдите й.

Тя се разтрепери, но не от страх. Дълбоко във вътрешността й отново пламна тъмното, отчаяно желание, което бе изпитала само преди няколко нощи в прегръдките му. Докосването до тялото му, плъзгането на влажния му език по кожата й, целувките по устните и очите, парещите устни по всеки сантиметър от кожата й.

Той се бе заклел да я накаже. Въпреки това тя не се боеше, а буквално гореше от нетърпение да остане насаме с него. Господи, каква глупачка беше! Скри ръце под диплите на роклята си и захапа долната си устна. Не биваше да мисли за това. Твърде много бе заложено на карта.

Отново се запита какво ли беше станало с брат й. Къде бяха останали мъжете, които препускаха като бесни към стария хан и от които Девлин бе избягал? Ейприл беше сигурна, че част от войниците ги бяха последвали. Девлин бързаше, постоянно пришпорваше конете, избираше рядко използвани пътища и успя да се изплъзне от преследвачите. Никой не ги спря, не срещнаха нито един войник.

В Блек Торн също не ги чакаше никой.

Сякаш онези мъже бяха потънали вдън земя.

Или ги чакаха някъде в засада.

Но къде? И какво точно чакаха?

Тя чу стъпки пред вратата и сърцето й се качи в гърлото. Пулсът й се ускори, защото бе познала стъпките на Девлин. Нервно облиза устни, когато той блъсна вратата, даде няколко резки заповеди на стражника и влезе в стаята. През последния час се беше изкъпал и обръснал. Черната коса блестеше на светлината на огъня и от нея се разнасяше свеж дъх на сапун.

Ейприл преглътна мъчително и проследи как той безмълвно се отпусна в креслото до огъня и я измери от глава до пети с изпитателен поглед — започна с косата, мина през лицето и шията, през деколтето и тънката талия и продължи надолу, сякаш можеше да види нещо през тежкото кадифе. Той вдигна едната си вежда и тя се почувства като кобила за продажба.

— Съблечете я — заповяда той.

— Какво?

— Съблечете роклята на жена ми.

— Не. Няма да…

— Направете го. Веднага.

Тя понечи да се възпротиви, но видя опасния блясък в очите му и стисна здраво зъби. Добре. Така да бъде.

Тя преглътна напиращия на устните й язвителен отговор и отвори корсажа си. Не беше очаквала, че ще преживее такова унижение. Той отпиваше от виното си и не сваляше очи от нея. Значи това ще е наказанието ми, помисли си тя и пусна роклята в краката си. Прекрачи я с пламнало лице и остана само по тънка дантелена риза, която притискаше гърдите към тялото й. Трябваше да понесе наказанието.

— И ботушите — заповяда с безизразен глас той.

— Както желаете — отвърна тя и се наведе да изуе тесните ботуши на жена му. Щеше да му покаже или гърдите, или гърба си — в крайна сметка реши да бъде предната й част. Събу внимателно ботушите, като се стараеше да не докосва ножа, скрит в мекия кончов. Усети как гърдите й се подадоха от ризата и зърната ми се отриха почти болезнено в блестящата бяла коприна.

Девлин шумно отпи от чашата си. Погледът му буквално беше залепнал за тялото й. Тя отнесе ботушите в ъгъла и отново се изправи пред него. Стоеше боса върху свежото сено, смесено със сухи цветя, по-дребна от преди, по-гола… и по-ранима.

Той завъртя пръст във въздуха, за да й покаже, че трябваше да се обърне. Тя стисна здраво зъби и се подчини. Когато отново го погледна, той поклати глава.

— По-бавно.

— Няма причина…

— Завъртете се бавно! — заповяда той. Видимо покорна, тя сведе глава, вдигна едната си вежда — предизвикателно, както се надяваше, — и се завъртя около собствената си ос. Погледът му пареше кожата й. Какво унижение.

— Доволен ли сте, милорд? — попита тя. Очите й изпущаха светкавици, устните бяха полуотворени, целият й вид показваше, че той не е в състояние да я сплаши.

— Още не, но скоро. — Той си наля втора чаша вино и тя видя как ръцете му леко трепереха, но реши, че може би се е излъгала при тази слаба светлина. Той вдигна крак върху масата, облегна се назад и отново отпи глътка вино. — Сега останалото.

— Останалото? — повтори неразбиращо тя.

— Ризата. Съблечете я.

— Защо държите да ме видите гола и смутена? Това ще ви помогне ли да се почувствате победител? Ще ви вдъхне ли чувството, че сте ме наказали?

— За начало.

Този човек нямаше ли срам? Нямаше ли малко приличие? Естествено не. Нежността, която си бе въобразила, че вижда в душата му, беше измама. Тя си фантазираше. Превръщаше желанията в действителност. Намръщи се и го погледна отровно, но той прости вдигна вежди и зачака.

Е, добре. Свали презрамките на ризата от изваяните си рамене и я захвърли в ъгъла. Изчерви се от връхчетата на пръстите си до челото, но предизвикателно метна косата си на гърба и застана пред него в съвършената си голота. Отпусна ръце покрай тялото, макар че гореше от желание да закрие гърдите и интимните си части.

Още преди той да е завъртял пръста си, тя се обърна бавно и му показа гърба си. После втренчи поглед в лицето му.

— Чувала съм разни неща за вас, лорд Девлин — заговори тя, без да осъзнава, че сиянието на огъня позлатяваше кожата й и я топлеше. Вече не беше настръхнала. — Казвали са ми, че сте жесток, че носите вина за смъртта на жена си. Чух дори, че сте истински звяр. Вярвах им, докато ви срещнах. Тогава промених мнението си. През последните дни станах свидетел на дълбоката и искрена любов към сина ви. Видях вашата загриженост за хората, които управлявате. Видях убедеността, с която действате. Когато ви помолих, пощадихте живота на брат ми. Бях започнала да вярвам, че не сте безсъвестният негодник, за какъвто ви смятат. Бях започнала дори да мисля… — Гласът й пресекна — за малко да му признае, че се е влюбила в него.

Той я измери с безизразен поглед над ръба на чашата си. Очите не издаваха нищо от вълнуващите го мисли. Той чакаше.

— … че слуховете лъжат. Че в действителност сте добър човек, че имате добро сърце, че сте силен и мъдър владетел.

— А сега?

— Сега не знам какво да мисля. Знам само, че никой джентълмен не би заповядал на една дама да се съблече гола, за да я унижи.

— Не съм твърдял, че съм джентълмен. — Той остави чашата си. — Значи сте повярвали на слуховете и затова сте проникнали в замъка ми?

— Трябваше да погасите едно старо задължение. За разграбването на Сереног.

— Това е задължение на баща ми, не мое.

— Освен това… магьосницата Джинайва ми каза, че това е съдбата ми.

— И по тази причина дойдохте тук, за да ме ограбите? Защото брат ви гори от жажда за отмъщение и защото сте повярвали в едно езическо предсказание? Заради греховете на баща ми посмяхте да… да отвлечете сина ми? — Гневът му се засилваше. — Рискувахте живота си, станахте причина да убият един стражник и един коняр! И всичко това само защото някаква си вещица ви е предсказала, че такава е волята на съдбата? — Той присви очи и разтърси глава, сякаш искаше да прогони някаква горчива мисъл. — Всички сме идиоти — промърмори той и посочи ризата й. — Облечете се.

Тя го погледна недоверчиво, не можейки да повярва в промяната. Наведе се, грабна ризата и бързо я навлече, преди той да е променил мнението си. Едно беше, когато я докосваше и целуваше, и съвсем друго да стои гола пред него.

— Роклята не ви е нужна — възрази той, когато тя посегна към златното кадифе. Наля вино във втората чаша и й я подаде. — Би трябвало да ви обеся — продължи той, почти без да движи устните си. — За смъртта на мъжете и за отвличането на сина ми.

Тя взе чашата, като внимаваше да не го докосне, и отпи голяма глътка вино, за да се успокои.

— Даже ако Пейтън ви е измамил, вие сте участвали в заговора срещу мен. Това е непростимо.

— И какво възнамерявате? — попита почти спокойно тя.

— Още не съм взел решение, но някой ще плати скъпо и прескъпо за този хаос. — Той се намръщи заплашително. — Във всеки случай съм наредил да намерят брат ви. Той трябва да бъде наказан за престъпленията си.

Ейприл прехапа устни.

— Нали няма да го убиете?

— Не мога да обещая. Вече се проля кръв. Ако той е готов да преговаря за живота си, трябва да ми каже имената на всички участници в заговора, на предателите в собствения ми замък. След това очаквам от вас да се оттеглите от управлението на Сереног. Ще сложа начело на замъка човек от моето семейство.

— Но…

— Не мога да поема риска всичко това да се случи още веднъж. — Чертите на лицето му бяха корави като камък.

Коленете й омекнаха. Да загуби Сереног? Какво щеше да стане с мъжете, жените и децата, които зависеха от нея? Сякаш прочел мислите й, той каза:

— Хората, които живеят в Сереног, трябва да ми се покорят. Ще ги задължите да ми се закълнат във вярност. Ако брат ви остане жив, ще бъде заточен за вечни времена.

— Той е и ваш брат! — извика отчаяно Ейприл и лордът се вкамени.

— Какво казахте? — попита бавно той.

Тя преглътна. Щеше ли да посмее да му каже истината? Видя въпроса в очите му.

— Какво казахте, Ейприл?

— Нищо…

— Напротив… казахте, че Пейтън е и мой брат. — Очите му се присвиха.

Тя понечи да отрече, но разбра, че няма смисъл.

— Не може да не сте знаели — премина в атака тя и срещна спокойно погледа му. — Баща ви не се задоволи само да опустоши Сереног.

— Искате да кажете…? Че баща ми е изнасилил майка му и че… че… — Изразът на лицето му отново се промени, стана опасен. — Готова сте да кажете всичко, само и само да спасите жалката си кожа. — Той отпи глътка вино, стана и се наведе през масата, така че лицата им почти се докоснаха и дъхът му я опари. — Вие ме лъжете.

— Просто произнесох на глас онова, което вие през цялото време сте подозирали. Смеете ли да твърдите, че не сте чували клюки за делата на баща си, за жените, с които се е забавлявал, за децата, които са се родили. За изнасилените жени, които е захвърлил, за гнева на семействата им… О!

Той я сграбчи за китката и я стисна с все сила.

— Млъкнете!

— Защо не погледнете истината в очите? — предизвика го гневно тя. — Пейтън е ваш несъщ брат, Девлин, както аз съм негова несъща сестра.

Той прехапа долната си устна.

— Той е копеле. Не по рождение, а заради делата си — изсъска вбесено.

— Той е ваш брат. Ваша плът и кръв — повтори тя и се опита да изтръгне ръката си от яката му хватка. Ала пръстите му стиснаха китката й още по-силно. — Ако го убиете, ще убиете част от себе си. Как мислите, защо е толкова гневен? Защо иска отмъщение?

Видя как в очите му падна сянка и разбра, че го е улучила.

— Бихте ли убили собствения си брат?

— Не ви вярвам.

— Сега вие лъжете, Девлин от Блек Торн, защото знаете истината не по-зле от мен. — Тя вирна брадичка и срещна погледа му, за да види как и последното съмнение изчезна от сивите очи.

— Значи… значи той… причини цялото това разрушение само заради… само защото е бил лишен от правото да се нарича законен син?

— Не само затова. И защото никой не го искаше. Вашият баща го създаде и го захвърли, моят отказа да го признае.

— Исусе Христе! Имам още един брат… — Девлин пусна ръката й и разтърси глава, сякаш можеше да прогони лошите мисли. — Значи затова е бил готов да ви пожертва… само за да си отмъсти на мен?

— И на целия Блек Торн.

Мускулите на брадичката му потръпнаха. Отиде до прозореца, погледна навън, после се върна до малката масичка и изпразни чашата си.

— Ако сте излъгали… — Гласът му пресекна. Втренчи поглед в лицето й, сякаш търсеше доказателство за лъжа. Накрая очите му потъмняха, но не от гняв, а от друго, може би по-опасно чувство. Тя изпита усещането, че нещо в стаята се бе променило, че бе станало по-топло. Помещението сякаш се беше смалило. Бе станало по-тясно, по-интимно. Въздухът се зареди с напрежение и дишането й се затрудни.

Девлин остави чашата си на масичката и взе нейната. Сърцето й заби в очакване. В очите му светеше желание. Мускулите на шията му изпъкнаха, косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Ейприл нервно облиза устни.

— Тази вечер няма да преговаряме повече, мадам — изрече глухо той. — Време е да си лягаме.

Тя понечи да се възпротиви и той изсъска заплашително:

— Вървете в леглото или ще ви отнеса на ръце.