Лиза Джексън
Богинята на любовта (17)

16

Пейтън наблюдаваше сина на лорд Девлин и същевременно претърсваше гората с поглед. Пръстите му играеха нервно с дръжката на меча, той се опитваше да проникне навътре в мъглата, защото имаше чувството, че дяволът от Блек Торн ще се появи всеки миг.

Джейл се върна край потока, легна на брега и се опита да хване рибата, която се носеше във водата.

— Трябва ми копие — рече той и погледна предизвикателно Ейприл. — С копие лесно се хваща риба. Имате ли нож?

— Не — поклати глава тя.

— О, сетих се, аз имам! — Момчето изтича до стария хан и след секунди се върна с тъпа стара кама с къса дръжка. Отпусна се отново върху крайбрежната скала и втренчи поглед във водата.

— Позволих ти да си дялкаш, но не ти позволявам да носиш оръжие! — Пейтън отиде при него и властно протегна ръка, за да му вземе ножа.

Джейл скочи на крака и в очите му светна гняв. Вятърът разроши косата и зачерви бузите му. Той направи няколко стъпки назад и протегна едната си ръка, сякаш се готвеше да отрази удар, а с другата стисна ножа и го размаха заплашително.

— Това е игра. Вие също имате меч и лък. — Той посочи с брадичка към конете. — Макар да не си признавате, аз знам, че сте откраднали Фантом. Да знаете, че татко няма да се зарадва.

— Все ми е едно какво ще каже.

— Не би трябвало да ви е все едно!

— Виж какво, Смърт — опита се да го убеди Пейтън, — трябва да участваш в играта. Аз съм човекът, който те взе в плен.

— И аз трябва да имам оръжие — настоя момчето.

Пейтън изскърца със зъби.

— Дай ми ножа!

— Вземете си го!

— По-добре не се противи. — Ейприл се опита да успокои разгорещените духове. Сърцето й спря да бие. Не можеше да понесе мисълта, че синът на Девлин ще бъде наранен.

— За всичко си виновна ти — изсъска вбесено Пейтън. — Ти го окуражи. Хайде, момче, дай ми ножа! — Устните му бяха здраво стиснати, бузите му побеляха. Той направи няколко крачки към Джейл, но момчето не трепна.

Ейприл застана между двамата, с лице към брат си.

— Остави го на мира!

— Не и докато има нож. Повярвай ми, хлапако, ако не ми дадеш ножа, ще бъда принуден да вържа ръцете ти на гърба и да запуша проклетата ти уста! — Той бутна рязко Ейприл и се хвърли върху момчето, но синът на Блек Торн беше бърз като светкавица. Приведе се и направи широк замах с ножа, при което улучи ръкава на Пейтън и разряза кожения ръб на наметката.

Пейтън беше толкова разгневен, че с най-голямо удоволствие би извил врата на непокорния хлапак.

— Исусе Христе, да не си глух! — изсъска той. — Не съзнаваш ли, че мога да те убия?

— А после? Баща ми ще ви убие, но няма да се задоволи само с вас. Да не говорим, че преди това ще ви измъчва и бавно-бавно ще изтръгне сърцето от гърдите ви. После ще разпръсне червата ви и ще нахрани прасетата в двора.

Момчето беше толкова уверено в думите си, че Пейтън усети как го полазиха студени тръпки. Явно синовете на Блек…

— Не вярвам, че ще ме убиете — заключи Джейл и с нагла усмивка размаха отново камата в бледата светлина на утрото.

Проклета да е Ейприл, защо пусна момчето да излезе? Пейтън беше готов да наругае сестра си, както заслужаваше, че не посмя да се обърне към нея. Погледът му беше устремен към малката кама. Всяко мускулче на тялото му се напрегна, за да се хвърли върху момчето веднага щом то отклонеше вниманието си.

— Това не е по правилата — заяви Пейтън.

— Вече е.

Проклетата му сестра не правеше нищо, за да спре хлапето.

— Вземи му ножа — заповяда Пейтън.

Момчето отново размаха оръжието си.

— Баща ми ще заповяда да ви отсекат главата. Със сигурност вече препуска насам. А щом ви намери, ще ви се иска никога да не сте престъпвали волята му! — Очите на Джейл блеснаха злобно и Пейтън за миг видя собствената си смърт… Не! Нямаше да позволи на едно дете да го уплаши. Той извади меча си.

— Не! — Ейприл отново се хвърли между двамата. — Стига толкова. Не искам повече да се пролива кръв.

— За каква кръв говорите? Нима някой е бил ранен? — попита стреснато Джейл. Очевидно не знаеше какво да мисли.

— Няма ранени. Има само мъртви. Убити — заяви Пейтън и се поздрави за думите, защото момчето очевидно се уплаши и самоувереността му се разколеба. — Един или двама стражници и един оборски ратай, който не искаше да ни даде конете.

— Хора от Блек Торн? Сет? — Момчето преглътна мъчително. — Вярно ли е това? — обърна се то към Ейприл.

— Да. За съжаление.

Джейл покрусено сведе глава.

— Значи… значи това не е игра? — пошепна той и се обърна към конете, които дърпаха въжетата си. Сивият жребец изцвили тревожно, разтърси красивата си глава и ядно захапа кожения ремък, с който беше завързан. — Фантом… — изрече Джейл и бързо събра разхвърляните части на пъзела. — Жребецът на баща ми. — Той се обърна и втренчи поглед в лицето на Пейтън. В гората беше съвсем тихо, само сухите листа шумоляха в клоните на дъбовете. — Значи сте откраднали конете на баща ми. А аз… аз си мислех, че всичко е игра… — Гласът му пресекна.

Най-сетне хлапето беше разбрало, че е заложник в една много по-страшна игра. Това беше добре, но Пейтън се изнерви още повече.

Може би малкият щеше да се опита да избяга. Джейл бе смело момче, макар че в момента беше стреснат. Но като син на Девлин от Блек Торн той му подражаваше във всичко. И хлапето е като баща си и дядо си, каза си горчиво Пейтън. И като мен…

Някъде наблизо изпращя клон. Пейтън се обърна рязко, десницата му стисна дръжката на меча. Очите му претърсиха гъсталака на запад.

Нещо се раздвижи, насреща му изскочи тъмна сянка. Сърцето му се качи в гърлото и той повярва, че само след секунди ще падне мъртъв.

Една сърна с тревожно вирнати уши прескочи падналото стъбло и изчезна в мъгливата гора.

Велики боже, какво напрежение беше преживял! Сега му трябваше чаша топло вино и весела жена с гореща кръв, а не тази мрачна, заплашителна гора, не този рушащ се хан и дръзкия малък заложник, който не знаеше кога да си държи устата.

На всичкото отгоре и Ейприл беше тук. По-добре да си беше останала при лорда от Блек Торн. Пейтън беше сигурен, че не може да й има доверие. Виждаше гнева в очите й и знаеше какво мисли тя за него — че я е предал, че я е изоставил на произвола, че е забравил братския си дълг.

Триста дяволи, каква бъркотия!

Къде бяха Роджър и Самуел? Къде бяха всички останали?

За миг си спомни за Джинайва с бледите, всевиждащи очи и разкошното, горещо тяло. Защо не беше сега тук, до него? Или ако не тя, то поне някоя друга топла и покорна жена.

Той потърка ръката си на мястото, където го беше улучил Джейл, и потърси с поглед своенравния си заложник. След бърз поглед през рамо, за да се увери, че Пейтън не го следваше, момчето отново легна на брега и се опита да хване някоя риба. Действаше бързо и решително, а начинът, по който издаваше напред брадичката си, беше досущ като на баща му.

Без съмнение щеше да се опита да избяга. Това беше само въпрос на време.

Пейтън си спомни, че имаше още малко от дрогата, приготвена от Джинайва, и се ухили доволно. Джинайва беше майсторка на билковите отвари и го бе доказала вечерта на празника. Един от предателите в Блек Торн беше сипал от отварата в чашата на Джейл и на момчето скоро му се доспа. Това позволи на Пейтън да го измъкне незабелязано от замъка.

Всичко беше просто. Дори прекалено просто. И защо не, след като лордът на Блек Торн е жалък глупак, каза си злобно Пейтън и си представи тежките кожени торби, в които бяха прибрали ценните вещи от раклата в спалнята на барона. Той лично ги беше донесъл тук, след като открадна най-добрия кон на Блек Торн, и ги зарови под камъните на стария хан. Успокоен, Пейтън се облегна на стената на хана и проследи с поглед сестра си.

Ейприл тръгна към брега, където момчето продължаваше с опитите си да лови риба. Когато мина покрай него, той видя подутината на бузата й. Удареното зарастваше бавно и със сигурност й напомняше какво означава да се противопостави на брат си.

Като си припомни как я бе измамил и как я удари, Пейтън усети горчивина в устата. Въпреки това и днес смяташе, че е постъпил, както е било нужно. Сам знаеше, че понякога темпераментът му става неудържим. Това беше товар и за самия него. Не го носеше сам, страдаха и всички онези, които се осмеляваха да му се противопоставят.

Един ден щеше да й се извини. Разбира се, трябваше да изчака подходящия момент. Един ден тя щеше да разбере истинските размери на честолюбието му и да го приеме. Засега обаче не можеше да й разкрие плановете си.

За да успокои съвестта си, Пейтън се закле, че никога вече няма да вдигне ръка срещу сестра си.

Отвратително е да се бие жена… Той го знаеше, но гневът, който често пламваше в гърдите му, беше неудържим като див звяр. Пейтън стисна здраво зъби и прогони чувството за вина далече от себе си. Сега не беше време за угризения.

Едра сова направи няколко кръга над покрива, кацна на комина и погледна Пейтън, сякаш беше натрапник. За него това не беше нищо ново. Откакто се помнеше, се чувстваше като натрапник. Никъде не го приемаха като свой.

Много скоро това щеше да се промени.

Вятърът разкъса мъглата и разлюля голите клони на дърветата, които обграждаха полянката. Пейтън присви очи и се взря изпитателно в тъмните сенки. Не можеше да разбере къде бяха изчезнали войниците му. Дали ги бяха проследили и заловили? Ами ако сега войниците на Блек Торн бяха на път към стария хан…

Загриза го страх. Забеляза с ъгъла на окото си, че Ейприл е отишла да се погрижи за конете. Не можеше да й вярва. Тя беше убедена, че трябва да върнат момчето на баща му. Ако й се удадеше удобен случай, сигурно щеше да се опита да открадне заложника.

Или Джейл щеше да избяга по своя воля. Той беше хитро момче и вероятно щеше да открие начин да се измъкне от порутения хан и да изчезне в гората. Тогава всичко щеше да пропадне — години чакане и коване на планове, възможността да поиска онова, което му принадлежеше по закон. В никакъв случай не биваше да изпусне Джейл от Блек Торн, не и сега, когато съкровеното желание на сърцето му беше на път да се осъществи.

Пейтън се запъти бавно към брега, където момчето напразно се мъчеше да улови някоя риба. Бистрата вода се плискаше в камъните. Между корените на отсрещното дърво надникна лисица и бързо изчезна в мъглата. Пейтън потърка ръце и се огледа нервно. Бе изпитал чувството, че го наблюдават, макар че не виждаше никого.

Той клекна до момчето, за да е на едно ниво с него.

— Засега трябва да останеш мой пленник, момче. — Пейтън извади от джоба си кожен ремък и се приготви да върже ръцете му.

— Не! — Джейл скочи като ужилен и размаха камата, но Пейтън беше по-бърз. Сграбчи момчето за рамото и натисна. Оръжието падна със звън на камъните, Пейтън го вдигна и го мушна под обсипания с лунички нос на Джейл, който изведнъж побеля.

— Искам да си спокоен и послушен. Ще стоиш вързан, докато баща ти дойде да те вземе.

— В името на Исус, какво правиш? — Ейприл се втурна към тях и отвори уста, вероятно за да му заповяда да пусне момчето, но изведнъж спря като закована. Лицето й побледня като на смъртник, очите й се устремиха към камата, която беше съвсем близо до шията на момчето. — Не се бой, Джейл — опита се да го успокои тя, но от гърлото й излезе само пресекващ шепот. — Трябва да правиш всичко, което ти кажем, за да спечелим играта.

— Няма игра. — Джейл плю на земята и изтри уста с ръкава на свободната си ръка. През това време Пейтън стегна кожения ремък.

— Не бъди толкова сигурен — отговори меко Ейприл и се обърна ядно към Пейтън. — Не е нужно да го връзваш като магаре.

— Според мен той се държи точно като магаре.

— Веднага ме пусни! — Джейл дръпна ремъка с все сила.

— По-късно. Когато се убедя, че се държиш прилично.

— Баща ми ще ви откъсне главата!

— Баща ти го няма.

— Пусни го — заповяда с тих глас Ейприл.

— Ще го пусна, като се върнем в Сереног.

Джейл отново задърпа ремъка, после рязко падна на земята, опитвайки се да използва тежестта си, за да надвие противника.

— Но…

— Казах, че ще го пусна, като се върнем у дома, сестро. Сега не мога да рискувам. — С едно рязко дръпване Пейтън изправи Джейл на крака и макар че момчето се отбраняваше, ругаеше и плюеше, той успя да го стегне здраво с ремъците.

— Това не е нужно! Моля те, Пейтън, развържи момчето!

— И да рискувам да го загубя? Забрави. — Пейтън се ухили цинично. — Знаеш ли, в къщата има храна. Солено свинско и разни други неща. Ще си приготвим хубаво ядене и ще отворим една бъчвичка, за да отпразнуваме деня.

— Сега не е време за пиршество — възрази Ейприл.

— Глупости! — изпухтя Пейтън. — Разбира се, че имам повод да празнувам. Малко ли е да свалиш на колене всемогъщия лорд на Блек Торн!

— Никога! — изкрещя момчето и задърпа отчаяно ремъците. — Пуснете ме!

Пейтън се изсмя без капчица съчувствие. Тежки сиви облаци закриха бледото зимно слънце.

Джейл издуха косата от очите си, изпъна гръб и отново задърпа кожените ремъци, но те само се стегнаха по-силно.

— Отрежете ме — заповяда той. — Аз съм синът на лорда и ви заповядвам да ме освободите. Иначе ще си понесете последствията.

— По-късно.

— Заповядвам ви!

— Аз пък ти заповядвам да вървиш в ада. И аз съм син на лорд — отговори Пейтън и огънят, който гореше в сърцето му от детски години, лумна с нова сила.

Момчето събра смелост и вирна брадичка. В погледа му блесна надменността на истински малък лорд.

— Ще съжалявате за онова, което ми сторихте — заяви почти спокойно Джейл и Пейтън усети прилив на страх.

— Не вярвам.

— Баща ми ще ви нареже на парченца и ще изтръгне черната ви душа.

— Може би изобщо нямам душа.

— Тогава ще се задоволи с черния ви дроб.

— Стига толкова — намеси се Ейприл. — Отвържи го!

— Няма да го направя. — Пейтън се отърси от неприятния страх и пое дълбоко въздух. Нямаше да позволи на един хлапак да го извади от равновесие, не и когато победата и отмъщението бяха толкова близо. — Кажи ми, Смърт, защо не ти харесва тази игра?

— И това ми било игра! — отзова се пренебрежително Джейл. В погледа, с който измери похитителя си, имаше толкова спокойно превъзходство, че Пейтън беше готов да го удари. — Всъщност каква е наградата за победителя? — попита момчето.

Справедливост, отговори на ум Пейтън и погледна към небето, където под облаците се носеше сокол. Най-сетне щеше да изпита сладостта на разплатата.

 

 

Девлин върза коня си и кучето в края на гората и запълзя безшумно към брега на потока. Скри се зад една издадена скала и надзърна иззад корените и надвисналите клони на един крив смърч.

Облекчението, което изпита, беше толкова голямо, че бе готов да изкрещи. Джейл беше жив и здрав и нахален както винаги. А копелето, което го беше отвлякло, опря нож до шията на момчето.

Велики боже, не позволявай да му сторят зло! — помоли се пламенно бащата. Всяко мускулче в тялото му се напрегна. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не прекоси с един скок горския поток и да забие меча си в сърцето на Пейтън от Сереног. Ала не можеше да поеме този риск. Не и докато проклетата кама беше толкова близо до нежната и толкова лесно ранима шия на сина му.

Ейприл дотича разтревожено, за да спре безумния си брат, но като видя оръжието, спря като хипнотизирана. В златните й очи блесна страх. Опита се да успокои Пейтън и Джейл с думи, опита се да предотврати кръвопролитието.

„Не се бори с него, синко — повтаряше пламенно Девлин, сякаш изпращаше молитва към небето. — Аз ще те спася, кълна ти се!“

Негодникът издърпа момчето да стане и го овърза здраво. Ейприл направи опит да спре брат си, но напразно. Пейтън беше безмилостен. Безчувствен. Джейл се отбраняваше, сякаш не разбираше колко е сериозно положението му. Подиграваше се с похитителя си и дърпаше въжетата. За първи път Девлин си пожела необузданият му син да се научи да мълчи, когато трябва. Ако продължаваше да предизвиква Пейтън, той щеше да загуби контрол над себе си.

Девлин отново съжали горчиво за вечерта, когато беше видял за първи път Ейприл от Сереног. Когато позволи да му завърти главата, беше забравил предпазливостта и бе допуснал да отвлекат сина му.

Скритият мъж скърцаше със зъби от безпомощна ярост. Пръстите му тръпнеха от жажда да удушат негодника. Въпреки това чакаше. Докато мъглата се стелеше над дърветата и от клоните капеше вода, лордът размишляваше дали да убие копелето тук и сега. Да опъне лъка си и да изпрати една стрела в черното му сърце. Проблемът беше, че в полумрака на гората можеше да улучи или Джейл, или Ейприл. Проклетият Пейтън държеше момчето като щит пред себе си.

Ейприл стоеше съвсем близо до брат си. Или му говореше настойчиво, или шепнеше нещо в ухото му. Не, беше твърде опасно. Не можеше да рискува живота на сина си. Нито на Ейприл.

Може би ситуацията щеше да се промени и врагът да застане под прицела на стрелата му. Той се пресегна безшумно, измъкна една стрела от колчана, прилегна върху купчината борови иглици и опъна лъка. Беше готов всеки миг да се раздвижи, да изскочи от защитата на дървото, да опъне лъка и за секунди да изпрати смъртоносната стрела… но Ейприл и синът му трябваше да са далеч от пътя й.

Без да изпуска от поглед ставащото на другия бряг, той се надигна бавно. В следващия миг Пейтън пусна камата и бутна момчето към полуразрушената постройка. Двамата влязоха, но Ейприл се забави на прага. Златната й коса беше овлажняла от мъглата. Главата й бе обърната в посока към него.

Сърцето му спря да бие. Беше сигурен, че го е видяла или поне е почувствала присъствието му. След малко обаче тя разтърси глава, сякаш се стремеше да прогони странното си усещане, и се мушна през счупената врата в скривалището на крадеца.

Девлин безмълвно прокле колебанието й.

Беше пропуснал удобния случай да спаси сина си.

Но това беше само първата възможност. Следващия път щеше да улучи целта.