Лиза Джексън
Богинята на любовта (13)

12

Сега! Опитай се да се освободиш!

Девлин дишаше равномерно и много бавно. Очевидно беше заспал, макар че тя не можеше да види очите му. Ако можеше да се вярва на тялото му, той беше все така възбуден, защото тя усещаше как членът му се притискаше в дупето й. Ако тя или той се раздвижеше, натискът се променяше и будеше грешни чувства в тялото й.

Бе направила няколко опита да се отдели от него, но всеки път, щом понечеше да се освободи от прегръдката му, той реагираше, като я притискаше още по-силно до себе си.

След това задряма и когато се събуди, светлият ден беше отминал. Слънцето беше закрито от черни облаци.

Беше й приятно топло в леглото и колкото и странно да изглеждаше, се чувстваше по-сигурна, отколкото в мига, когато се съгласи с безумния план да се промъкне в Блек Торн. Ако можеше да се отпусне и да заспи дълбоко, сигурно щеше да намери мир в съня.

Не, не и тук. Не в прегръдките на Девлин от Блек Торн. Сега трябваше да му избяга.

Тя отдели тялото си от неговото, сантиметър по сантиметър увеличи разстоянието помежду им и се опита да изтръгне ръцете си от яката му хватка. Пръстите му се поддадоха и сърцето й заби ускорено. Може би наистина щеше да успее да се измъкне, да вземе двата коня, които бяха останали в лагера, и да го остави тук сам.

Тя се усмихна меланхолично. Причините да иска да му избяга нямаха нищо общо със свободата й. Искаше да му докаже, че има ум в главата си и може да го надхитри. Че е достоен противник. И все пак… Женското у нея се бунтуваше и настояваше да си остане тук, в леглото му, да се сгуши в него и да си представя, че той държи на нея, че двамата се обичат и той е готов да я закриля.

При тази мисъл Ейприл се намръщи ядосано. Защо беше такава глупава гъска? Тя беше най-върлият му враг, жената, която се бе осмелила да преведе банда от крадци и похитители през прага на Блек Торн. Той никога нямаше да й повярва. Нямаше да й повярва дори когато му върнеше сина. Баронът на Блек Торн щеше да си остане завинаги неин враг. Сега обаче трябваше да бяга.

Тя се отдалечи още малко от него и бавно, болезнено бавно издърпа ръцете си от неговите. Плъзна се към края на постелята и измъкна единия си крак изпод кожата. Още малко… Краката, дупето и горната част на тялото й се изплъзнаха бавно и безшумно от хватката му. Тя се изпоти, толкова голямо беше напрежението да не прави излишни движения.

Навън виеше вятър, първите едри дъждовни капки падаха върху покрива на палатката. Боже, помогни ми, помоли се пламенно Ейприл. За да е сигурна, че молитвата й ще бъде чута, тя изпрати още една към Великата майка.

Освободи и другия си крак, но ръцете й все още бяха опънати. Сега… пръстите му се отвориха и тя се претърколи в другия край на леглото, за да…

Стоп!

Той се хвърли върху нея като тигър, който е издебнал плячката си и нанася удар. Притисна я върху дюшека и легна тежко върху нея.

— Да не мислите, че е толкова просто пак да ме надхитрите, мадам? — попита той и в очите му светна разтопено сребро.

— Аз… трябва да се облекча — обясни тя и се учуди на лекотата, с която бе излъгала.

— Защо не ме събудихте?

— Всеки човек има нужда от малко усамотение, милорд — отговори сърдито тя.

— Ще ви придружа.

— Предпочитам да ида сама.

— О, не, скъпа. Не и след като вече два пъти се измъкнахте от мен и от стражите ми. Е, излизаме ли?

— Предпочитам да почакам — отговори тя, защото мисълта, че той щеше да я последва до мястото, където тя трябваше да свали панталона си, изобщо не й хареса. — Ще почакам, докато се стъмни.

— Както желаете. — Но не се помръдна. Горната част на тялото му беше върху нея, дъхът му милваше изкусително шията й, в погледа му се четеше недвусмислено желание.

Тя се разтопи под този поглед, по вените й потече гореща кръв въпреки студения зимен ден.

— Моля, махнете се от мен — проговори задъхано тя.

Мъжът скептично вдигна вежди.

— За да ми избягате, нали?

— За да мога да дишам!

Устата му се изкриви в саркастична усмивка и той проследи как гърдите й се вдигаха и спускаха развълнувано.

— Да, май наистина не ви достига въздух.

Тя се опита да се освободи от него, но той беше толкова тежък, че не можа да го помръдне. Докато тя се движеше, той мушна едната си ръка между краката й, а с другата отвори туниката й.

— Какво правите? — изпъшка възмутено Ейприл.

— Искам да се убедя, че имате достатъчно въздух — отговори спокойно той.

— Не ви позволявам! Нямате право.

— Така ли? Вие нямате право, милейди, само и единствено вие. Изгубихте правата си, когато се промъкнахте в замъка ми и ме окрадохте. — Той развърза бавно връзките и разголи шията й. Тънката кожена връзка одраска парещата й кожа и тя изохка. Ръката, която беше между краката й, се премести и мускулите му се стегнаха. Пръстите му намериха път под туниката и започнаха да милват голата кожа на гърба.

— Това е нечувано — изсъска тя и в същото време усети пулсиращо желание дълбоко във вътрешността си, изпита наслада, която не можеше да отрече.

Той измъкна кожената връзка на туниката.

— Нечувано? Че ви докосвам? Като го сравня с това, че откраднахте детето ми, убихте мои верни хора, взехте конете ми и опразнихте сандъка с ценностите ми, не бих казал, че няколко безобидни милувки са нечувани.

— Един джентълмен никога не се отнася по този начин с една лейди.

— Една лейди никога не би извършила онова, което извършихте вие. — Той беше втренчил поглед в отвореното деколте на туниката, върху силно пулсиращата вена на шията й. В погледа му имаше жажда, на лицето му беше паднала сянка на нерешителност, макар че беше като издялано от камък.

Прекрасен мъж, истински дявол, способен да прелъсти всяка жена и много, много опасен. Нали планът й беше да преспи с него, за да избяга, когато той заспи дълбоко! Можеше ли да го направи? Можеше ли да отдаде тялото си, за да спаси дома си?

Когато погледна в парещите му очи, тя осъзна, че ако му се отдадеше, това щеше да бъде само началото. Погледът му й обещаваше не преживявани досега наслади и тя се страхуваше, че после щеше да копнее неудържимо за близостта му и никога нямаше да й се насити.

Той се приведе бавно и разтвори деколтето към гърдите й. Докосна я с влажния си език и тя се разтрепери.

— Не… не правете това… о!…

Той помилва с език меката шия и пошепна в ухото й:

— Може би сега ще говорите с мен, лейди Ейприл?

— Да говоря?

— Кажете ми какво бяхте замислили, когато се промъкнахте неканена в замъка ми. Защо ме ограбихте, защо отвлякохте сина ми?

— Аз… аз… вече ви казах всичко.

Устните му загризаха нежната кожа под брадичката й и треперенето стана неудържимо. Какво ли щеше да почувства, ако тези горещи устни слязат към гърдите й?

— Казахте, че Пейтън ви е измамил, че ви е използвал, за да ми отмъсти.

— Това е истината.

Устните му се плъзгаха по шията й, без да се отделят от деколтето на туниката. Горещият му дъх проникваше през грубата материя и зърната на гърдите й щръкнаха очаквателно. Велики боже, защо не я целуваше?

Ръката му продължаваше да милва гърба й.

— Кажете ми, Ейприл — пошепна настойчиво той и разтвори още деколтето й. През това време продължаваше да движи ръка по гърба й и да я притиска до себе си. Пръстите му бяха мъчително близо до центъра на женствеността й.

Кръвта се разля като лава по вените й, докато той я милваше с устни и зъби, а езикът му танцуваше по кожата й, все по-дълбоко, докато най-сетне стигна до гърдите й, тежки и корави. В слабините й пулсираше нетърпимо желание, сърцето й бе пълно с копнеж.

— Кажете ми, каквото искам да зная.

— Вече ви казах всичко. Трябваше да се срещнем в Сереног, макар да не знаех нищо… за момчето.

— Лъжкиня. — Той загриза свивката на шията й.

— Това е истината. Разделихме се на кръстовището, северно от Блек Торн, в близост до… в близост до старата мелница… ооох… — Мястото между бедрата й се стопли и овлажня и тя осъзна, че тази влага означаваше готовност да посрещне мъжа. Божичко, какви бяха тези мисли? Не можеше да му се отдаде.

— Защо се разделихте?

— За да объркаме войниците ви. Знаехме… знаехме, че ще ни преследвате, и… о, моля ви…

— За какво ме молите? — попита той.

— Моля ви… — Искаше да му изкрещи, че трябва да я съблече и да й вземе девствеността, да направи всичко, само да сложи край на това сладко мъчение, което разкъсваше вътрешностите й. Вместо това пошепна: — Моля, престанете.

— Наистина ли го искате?

— Да…

Той мушна ръка в туниката й и помилва твърдото връхче на гърдата.

— Тялото ви казва друго, милейди. Тялото ви иска още от мен.

— Не е вярно…

— О, да, да… — Той се раздвижи, издърпа ръката си между бедрата й и се намести върху нея. Покри я с цялото си тяло, дългите му крака притиснаха нейните, мъжествеността му запулсира върху корема й, твърда и гореща… — Аз също ви искам, както забелязвате. Мисля, че ще задоволя желанието ви, но преди това искам да ми се доверите и да ми кажете къде се намира Джейл.

— Пейтън не ми каза, но мисля, че ще отведе момчето в Сереног и ще го държи там като заложник, докато преговаря с вас. — Тя се стараеше да говори разбираемо, но не беше в състояние да се съсредоточи. В гърлото и заседна буца, тялото й буквално крещеше от копнеж по него.

Мъжът въздъхна. Поклати глава и с едно-единствено бързо движение се претърколи настрана. Още преди тя да е успяла да се раздвижи, той свали туниката й и вдигна ръцете й над главата, за да ги върже с кожената лента.

— Не смейте да ме връзвате! Какво си въобразявате! — изсъска тя, ужасена, че голотата й беше на показ пред него. Опита се да се изправи, но той меко я положи върху дюшека.

— Къде е Джейл?

— При брат ми.

— Къде?

— Сигурно са вече в замъка. Защо не ми вярвате?

— Защото лъжете, мадам. Красивата ви уста произнася лъжи, а аз трябва да знам истината.

— Казах ви истината — заяви тя, докато той оглеждаше голите й гърди.

— Наистина сте дяволски красива — пошепна той и панталонът му се изду застрашително. — Дяволски лъжлива, дяволски изкусителна. — По покрива на палатката барабаняха дъждовни капки, но Девлин стана рязко и излезе навън.

— Не можете да ме оставите така — извика подире му тя. — Ще замръзна.

Мъжът усети угризения на съвестта. Какво го бе накарало да се държи така? Трябваше да й изтръгне истината, която притежаваше, да разбере къде криеха момчето му. Но нямаше смисъл да отрича, че копнееше да я види гола, да я доведе дотам, че тя да го умолява да спи с нея, да се вслушва в сладостните й стонове, докато я любеше. Години бяха минали, откакто бе копнял така силно за жена. И сега не мислеше за нищо друго, освен да я докосва навсякъде, да целува устните, шията и гърдите й. Копнееше да разтвори дългите, стройни крака и да милва най-интимното й място с пръсти, с език и… стоп! Членът му беше толкова възбуден, че му причиняваше болка.

Исусе, защо се държеше като пъпчив младок? Омагьосан от една фуста, полудял от желание да я люби. Каква лудост.

Той прекоси малката полянка, опитвайки се да изтрие образа й от съзнанието си, и натрупа дърва върху огъня, без да усеща ледените дъждовни капки, които влизаха под яката, за да охладят кръвта му.

Не биваше да забравя, че всичко, което искаше от нея, беше да узнае къде се намира синът му.

Ала не можеше да прогони от главата си мисълта, че трябва да я накаже с тялото си, по най-еротичния начин. Ако не намереха скоро Джейл, той щеше да преспи с жената и след това вече никога нямаше да е същият. Това беше най-голямото му опасение.

 

 

— Още ли няма новини от брат ни? — попита Миранда още с влизането си в стаята. Колин стоеше с чаша вино до прозореца, потънал в мислите си.

Браунвин, която изкачваше стълбите към втория етаж, подсвирна весело на кучетата и те се втурнаха след нея. Момиченцето избухна в смях.

— Намериха ли жената?

— Не, сестро — изръмжа Колин, изпи виното на един дъх и махна на пажа, който чакаше в ъгъла. — Налей още — нареди той, но после размисли и дръпна чашата си. — Донеси ми една стомна.

— Имаш задължения — напомни му сърдито Миранда.

— Да вървят по дяволите. Жената буквално се е разтворила във въздуха. Претърсихме навсякъде, но не я открихме. По дяволите. — Той стана от стола на Девлин и се протегна.

— Гостите си заминаха.

— Така е по-добре. — Колин огледа недоволно голямото помещение. Камината все още беше украсена с бръшлян и клонки имел, догорелите свещи не бяха отстранени. Сламата по пода беше мръсна, но никой не беше дал заповед да я съберат и заменят с нова. Колин въздъхна изтощено. Да си лорд, дори само за един ден, беше ужасно уморително. Да заглажда споровете между слугите, да се грижи за всичко, да изпълнява безброй дребни задължения… Твърде много работа за неговия вкус.

Пажът се върна със стомна вино и настроението му се подобри.

— Може пък жената да се е удавила в рова при опита си да избяга. — Той си припомни красотата й и отново въздъхна. — Колко жалко — промърмори той, защото си беше представял как ще я отведе в леглото си… разбира се, след като Девлин й се наситеше.

При тази мисъл ноздрите му се издуха. Не му беше приятно, че е малкият син в семейството и винаги стои на втори план. Смяташе, че ще му хареса да изпълнява ролята на барона, но тя се оказа страшно уморителна.

— Какво направи със стражника, който не съумя да опази лейди Ейприл?

— В тъмницата е — отговори небрежно Колин и вдигна рамене. Наля си още една чаша вино, после мълчаливо предложи на сестра си да се присъедини към него. Тя поклати глава. — Всъщност го затворих в килията на лейди Ейприл, даже му оставих кофата да се облекчава. Девлин ще се разправя с него, като се върне.

— Разбирам. — Очите на Миранда потъмняха. Мислите й бяха някъде много далеч, докато се взираше през прозореца в ледения дъжд, който падаше от небето. — Да се помолим да намерят скоро Джейл и Девлин да го върне при нас.

— О, да, за да се събере отново семейството — промърмори Колин и отпи голяма глътка вино.

— Това е истинска благословия — изрече тържествено Вайълит, която тъкмо бе влязла в стаята. Старата дама вдигна царствено глава и стисна малката си уста. — Това е, което иска майка ви.

— Нашата майка е мъртва — напомни й Колин. Леля му беше толкова странна. Никога не се знаеше дали разсъждаваше ясно, или пак витаеше в облаците.

— Знам, че е мъртва, Колин. Но ако беше жива, щеше да настоява да останете единни.

Младият мъж сведе лице към чашата си. Не понасяше брътвежите на леля си.

— Морган, вашият баща, беше лош човек. Не ми е приятно да говоря така за баща ви, но това е истината. Беше могъщ господар и се възползва от силата си, за да опустоши съседните имения, повечето от които бяха негови съюзници. А пък жените… Толкова често се хвалеше със завоеванията си, че майка ви не можа да издържи. Той разби сърцето й.

— Значи мама е умряла от разбито сърце, това ли искаш да кажеш? — попита мрачно Колин, без да обръща внимание на шъткането на Миранда.

— Естествено майка ви умря при раждане, но Морган разби сърцето й. Тя го обичаше и това я докара до гибел.

— Нима това не е съдбата на всяка жена? — попита подигравателно Колин.

— Стига сме приказвали глупости! — Миранда хвана ръката на леля си. — Ела, лельо Ви, да оставим Колин да се налива с вино. Днес е в лошо настроение.

— Естествено е да е в лошо настроение, скъпа, след като току-що установи, че не притежава необходимите качества да бъде барон. — Вайълит изпухтя и напусна стаята с поклащане на главата. Миранда, която я следваше, хвърли унищожителен поглед към брат си.

— А аз ти желая хубав ден, леличко — промърмори Колин и вдигна чашата си в циничен поздрав към двете жени, които постоянно се пречкаха в краката му. Отново се запита защо изобщо си правеше труд да се разбира със семейството си.

— Чух какво каза — извика през рамо леля Вайълит. — Повярвай, нито аз, нито майка ти, ако беше още жива, щяхме да одобрим подобно поведение. Ограничи се в страстта си към старо вино и млади момичета, Колин, това ти подхожда най-добре.

Старата лейди не беше наред с главата. Тя беше една безобидна бабичка. Но като си повтори последните й думи, Колин смутено се запита дали пък разумът й не беше по-ясен, отколкото всички предполагаха.

Къде, по дяволите, беше Девлин?

Колин отиде до прозореца и се загледа в мрачния ден. След малко затвори капаците. Девлин трябваше отдавна да се е върнал. Или поне да е изпратил вест. Проклетият му брат много обичаше да го държи в неизвестност.

Намръщен, Колин изпи остатъка от виното и отново се настани в стола на Девлин. Преметна крак връз крак и затвори очи. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.