Лиза Джексън
Богинята на любовта (26)

25

Девлин усети как по гърба му се стичаха вадички пот. В името на боговете, Ейприл от Сереног беше невероятна жена. Безупречна кожа, светла коса, която падаше на разкошни вълни по раменете, високи, твърди гърди с изкусителни розови връхчета, очертани на светлината на огъня. Тази жена беше способна да накара всеки мъж да обезумее. Задържаше го само шокът от последното й разкритие.

Въпреки това в слабините му пламтеше огън. Той преглътна и остана с чувството, че устата му е пълна с пясък. Беше я видял отпред и отзад, възхити се на съвършено закръгленото дупе, на дългите крака и златния триъгълник между краката й. Заповяда й да се облече отново само защото се страхуваше от себе си. Много добре помнеше какво бе станало вечерта на Коледа, колко силно беше желанието му да се слее с нея. Тогава постъпи лекомислено, допусна сърцето и безумната плътска жажда да изместят разума. Също като сега. Господи, колко прекрасно щеше да бъде да се поддаде на страстта, да я целува, да я докосва и да се загуби в сладката й топлина. Въпреки това не го направи.

Не биваше да отклонява вниманието си. Залогът беше твърде голям. Той изпи остатъка в чашата си и проследи как тя бързо навлече тънката долна риза. Фината коприна не беше пречка за мъжката страст.

Нервна, сякаш очакваше той да се нахвърли върху нея, Ейприл се покатери в леглото му и се зави до брадичката. Приличаше на уплашена, трепереща девица. Девлин се ухили криво. Девица, може би, но с гореща кръв, с див темперамент. Тя беше страстна жена и той щеше да съумее да я възбуди.

Ако можеше да разчита на себе си.

Хвърли няколко цепеници в огъня и проследи как пламъците ги погълнаха жадно. Отиде до леглото и събу ботушите си. Тя следеше всяко негово движение. Не сведе глава и когато той свали туниката си. Дори не мигна, когато развърза вървите на панталона и остана гол пред нея.

Тази жена беше загадка. Преди малко силна и предизвикателна, в следващия момент крехка, нежна и покорна. Странна смесица от податливост и инат. Той захвърли панталона си на стола и едва не се изсмя, когато тя шумно пое дъх, втренчила поглед във възбудения му до крайност член. Вместо да се извърне, тя го погледна в лицето и въпросително вдигна едната си вежда, макар че продължаваше да стиска завивката под брадичката си.

Какво да прави с нея?

Дали да я люби, докато и двамата останат без дъх? Или да я остави недокосната и да се моли сънят да го избави от мъченията?

Той вдигна завивката и се пъхна до нея.

Тялото й беше топло и гъвкаво. Беше съвсем естествено да протегне ръце към нея, да я вземе в обятията си и да се притисне до меката коприна на ризата, за да усети кожата под нея. Тя не се възпротиви, сгуши се в него, сякаш не беше очаквала нищо друго, сякаш искаше много повече. Кръвта му пламна, проклетата му мъжественост му причини болка. Тя беше толкова близо, ухаеше така сладко… В неповторимия й женски аромат се примесваше лек дъх на лавандула.

Искаше да я докосва, да я гали, да я целува навсякъде. Да проникне дълбоко в нея и да прати всичко по дяволите, да зарови пръсти в косата й и да я люби отново и отново…

Би било божествено.

И в същото време самият ад.

Тя беше негов заклет враг. Излъга го, опита се да го убеди, че Пейтън му е брат. Възможно ли беше да е истина? Беше слушал достатъчно истории за похожденията на баща си. Помнеше смеха на войниците, които яздеха с него, приказките за жени, които му се отдавали доброволно, и за такива, които били принуждавани. Тогава отказваше да приеме чутото за истина. Но ако Пейтън наистина му беше брат, можеше ли да приеме в семейството си хора, които му мислеха злото? Можеше ли да се влюби в жена, която го бе измамила… но след това му доказа верността си?

Тя пое шумно дъх и косъмчетата на гърдите му се раздвижиха. Когато я привлече към себе си, ръката й се уви около него. Не можеше да не я целуне. Пръстите му се плъзнаха от само себе си по гладкото й рамо. Усети как тя затрепери, а собственото му сърце заби като безумно.

Огънят в камината пращеше и съскаше. Устните му завладяха нейните и тя отговори на целувката му. Гореща, изпълнена със страст. Тя го целуваше, отвори устните си, покани го безмълвно. Езикът му погали копринено меките устни, вкуси я, докосна зъбите й, проникна в кадифената уста.

Ейприл простена тихо и се притисна до него.

Девлин забрави всяка сдържаност. Желанието изпълни всяка фибра на тялото му. Жаждата да се съедини с нея растеше с всеки удар на сърцето му. Прогони протестиращия вик на разума си, гласа, който му напомняше, че не бива да се люби с тази жена, защото пак щеше да остане измамен, гласа, който му повтаряше, че се е влюбил в заклетата си неприятелка.

Но тя е сестра на брат ти… Тя вече е част от теб.

И той не можа да устои.

Ръката му намери меките гърди, които се стремяха към него под тънката коприна на ризата. Розовите им връхчета се втвърдиха и щръкнаха под милувката му. Тя се прилепи до него и той усети топлината на тялото й.

Слабините му пулсираха. Членът му ей сега щеше да се пръсне.

Тя се раздвижи неспокойно, привлече главата му към гърдите си и той целуна напращелите зърна под ризата. Влажната коприна залепна за кожата й и стана прозрачна. Вкусът й беше божествен и той я притисна още по-силно към горещите си слабини. Едната му ръка се плъзна по гърба й, другата намери дупето. Докосна с връхчетата на пръстите си чувствителното място между двете бузи и го разтри силно.

— Ооох! — изохка гърлено тя и зарови пръсти в косата му. Когато той се плъзна по нея и вдигна ризата, за да помилва с устни меките кичурчета между краката й, цялото й тяло се разтрепери. Тя ухаеше на лавандула и излъчваше желание. Той разтвори с език скритите гънки, загриза ги със зъби и се зае да изследва центъра на женствеността й с ръце и устни. Милваше я с нарастваща наслада, а тя се извиваше и стенеше гърлено. Тялото й се разтърси от силни тръпки, но тя не разбра, че току-що бе преживяла първия си оргазъм. Той преметна бедрата й върху раменете си и ароматът й го замая.

— Ейприл… — прошепна той, скрил глава в разцъфтялата й женственост и тя изпъшка. — Ейприл — повтори той и тялото й отново се напрегна. Езикът му си проправи път навътре, интимните ласки се задълбочиха и тя изпъшка задавено. Девлин усети горещината и влагата й, чу стоновете й и видя как утробата й отново се разтърси от тръпките на екстаза. Кръвта забуча в ушите му, шумът отекна като гръм в главата му. Членът му туптеше и изискваше удовлетворение.

Той се изтегли нагоре, разтвори бедрата й с колене, впи устни в нейните и внимателно приближи члена си към разтворените й бедра. Тя се вкопчи в него и го погледна очаквателно. Дишането й беше бързо и неравно като неговото. На челото й избиха ситни капчици пот, златната коса сякаш потъмня. Кехлибарените очи се замъглиха от страст — и това разкъса окончателно бариерите, които сам той беше издигнал пред желанието си.

Въпреки всички съмнения трябваше да я има.

Проникна устремно в нея, напредна бързо, усети съпротивата на девствената ципа и изохка уплашено.

— Господи!

Отдръпна се, но веднага след това се втурна отново навътре с мощен тласък. Тя простена от болка, но веднага след това се надигна насреща му и нагоди ритъма си към неговия. Посрещаше тласъците му с нарастващо удоволствие, пръстите й се вкопчиха в мускулите на гърба му. Кръвта пулсираше по вените му нетърпимо гореща, всеки нерв от тялото му крещеше за освобождение. Ускори темпото и усети, че тя му отговори със същото. Двамата станаха едно. Опрян на лакти, той видя как очите й се затвориха от блаженство, как тялото й се изви като дъга и чу как от гърлото й се изтръгна дрезгав вик на наслада.

Сега беше негов ред. С последен мощен тласък изля семето си в нея и затвори очи, защото не беше в състояние да понесе ослепителните светкавици, които се стрелкаха пред него. Падна върху нея и шумно пое въздух. Сърцето му биеше с такава сила, че всеки момент можеше да се пръсне. Прегърна я здраво и се отпусна върху нея, убеден, че никога нямаше да я пусне да си отиде.

Може би пък, каза си той — в момента разумът му работеше удивително точно, прояснен от виното и любовта, — може би мога да я задържа завинаги тук, да я направя своя робиня. Тогава щеше всяка нощ да се наслаждава на тялото й, да й дарява сексуални удоволствия и да получава неизмерима наслада. Ала веднага разбра колко глупава беше тази мисъл. Защото той искаше от нея много повече. Не му трябваше жена само за леглото.

Би могъл да я направиш своя съпруга.

В името на всички светци, откъде беше дошла тази безумна идея?

Тя е дама — каза му спокойно вътрешният глас.

Да се ожени за нея? Невъзможно.

Тя те е омагьосала. Освен това ти е много по-предана от хората от собственото ти семейство. Помисли си. Пейтън носи кръвта на баща ти. Не е ли време да сложим край на враждата между двата рода и да… Ти си влюбен в тази жена, признай!

Той се опита да прогони тази мисъл. Да обича неприятелката си? Но между хората от собствената му плът и кръв също имаше врагове. Тя му доказа неколкократно смелостта и честността си. Да, в името на боговете, той я обичаше!

Въпреки това не му се искаше да признае това ново чувство, което го бе завладяло така внезапно. Нямаше да мисли повече за любовта.

Тя ще ти подари още деца. Джейл има нужда от братя и сестри.

Добре де, ще й предложа брак — реши бързо той. Но дали тя ще се съгласи? Ами ако му откаже?

Ще я принудиш да се съгласи — пошепна му вътрешният глас, като й обещаеш да не предприемаш нищо срещу семейството и замъка й. Сереног ще си възвърне старото великолепие и блясък. Всички ще живеят спокойно, ще имат достатъчно за ядене и няма да воюват. От този брак ще спечелят и двете страни.

Предложи й тази сделка.

Само сделка? Тази мисъл остави лош вкус в устата му.

По дяволите, какво толкова имаше да му мисли? Всичко, което искаше в този момент, беше да я държи в обятията си, да я целува и да я люби цяла нощ.

Тя въздъхна и той приглади назад влажните й къдрици.

— Защо не ми каза, че си още девица? — попита нежно той, претърколи се настрана и се възхити на прекрасните й коси, станали червеникави в сиянието на огъня.

— Изненадан ли си? — Трепкащи сенки танцуваха по лицето й.

— Честно казано, да.

— Това не е грях — подразни го тя.

— Не.

— Някои го наричат даже добродетел.

— Да, знам, но… но ти си владетелката на Сереног.

Тя се засмя тихо.

— А това означава, че мога да викам в леглото си всеки мъж, когото пожелая, нали? — Опря се на лакът и го погледна. После поклати глава и влажните къдрици се посипаха по страните й. Бузите й се зачервиха, устните се усмихнаха развеселено, нежна, чувствена светлина се появи в очите й. — Аз не съм мъж, Девлин.

— Забелязах го. — Той помилва гърдите й и когато розовите зърна щръкнаха и се втвърдиха, се засмя доволно. Тя пое шумно въздух.

— Не съм и животно.

Девлин изненадано вдигна вежди и тя се засмя весело. Смехът й отекна в каменните стени.

— Е, да, обикновено се владея. — Показалецът й очерта линията на носа му. — С теб обаче забравих приличието.

— Наистина ли?

Тя очевидно се шегуваше. Лицето й сияеше. Каква беше тази жена — до преди миг хищница, която искаше и вземаше всичко, а в следващия — игриво котенце? Наистина щеше да го подлуди. Явно не беше лъжа, когато в лагера заяви на Лойд, че е вещица. Той наистина беше омагьосан.

Ейприл го целуна нежно по устните и се изкиска тихичко.

— Внимавай — проговори предупредително той.

— За какво?

— Пази се от мен.

— Защо?

— Защото ей сега ще се нахвърля отново върху теб.

— Сериозно ли говориш? Знаеш ли — прошепна срамежливо тя, — тъкмо си мислех нещо подобно. — Прехапа долната си устна и втренчи поглед в тавана. — Че и на мен ми се иска да се нахвърля върху теб. После обаче…

— Какво после? — попита настойчиво той.

— Ами… запитах се колко ли време трябва да мине, докато ти… докато ти… докато си отново в състояние да ме ощастливиш.

— Да те ощастливя? — Той се изсмя развеселено.

— Знаеш ли… чувала съм, че мъжът се нуждае от време, докато се възстанови и си възвърне силите… докато отново може да…

— Да ощастливи жената повторно? — помогна й ухилено той.

— Точно така.

— Това са глупави приказки.

— О, не ти вярвам. Веднъж подслушах Франи, шивачката, която си говореше с Айрис, жената на каменаря. И двете твърдяха, че мъжът има нужда от време, преди да… преди да е отново в състояние да участва в любовната игра. Според мен двете говореха съвсем искрено. Защо им е да измислят такива неща?

— Сигурно не са попаднали на истински мъже.

— Значи не всички мъже имат този малък проблем със забавянето? — попита тя и примигна невинно. Облиза предизвикателно устни и се приближи до него.

Членът му моментално се събуди за нов живот.

— Най-добре е да прецениш сама — предложи той и я притисна силно до себе си, за да усети възбудата му.

— Господи! — изпъшка тя.

— Съмняваш ли се още в мен?

— Ами аз… — Тя се усмихна дяволито.

— Вещица! — Устните му завладяха нейните в дълга целувка, която остави и двамата без дъх. През следващите часове на нощта той й доказа многократно, че е истински мъж…

 

 

— Искам да тръгна с мъжете — заяви Миранда, докато бързаше след Девлин през двора на замъка. Беше ранна сутрин, сивата светлина на деня едва беше пробила мрака. Мъжете от разузнавателния отряд се събираха пред оборите. Колин и още дванадесет души трябваше да претърсят полята, горите и градовете между Блек Торн и Сереног. Колин лично беше подбрал воините, които щяха да тръгнат с него. Естествено изобщо не беше помислил за Миранда и това я вбеси.

— Аз яздя не по-зле от всеки мъж — рече настойчиво тя и вирна войнствено брадичка, защото знаеше, че брат й ще отхвърли искането й.

— Не възразявам — отговори Девлин и мина с бързи крачки покрай кошарите, където блееха новородени агънца, а овцете лакомо хрупаха сено. Миранда трябваше да заобиколи една голяма локва, но скоро успя да го настигне. — Само че мястото ти е тук, при Браунвин.

— Ще отсъствам само няколко дни — възрази тя и гласът й беше толкова пронизителен, че той се изнерви. — Освен това в замъка има достатъчно жени, които са обучени специално да се грижат за деца.

— Все пак не е сигурно. — Той мислеше за своя син и за това колко лесно бяха успели да го отвлекат.

— Сигурно е, разбира се. Каквото за мен, такова и за другите.

— Не ставай глупава — изръмжа той и се обърна така рязко, че тя едва не се блъсна в него. Качулката й падна и утринният вятър развя непокорните къдрици, изплъзнали се от строгата прическа. Миранда е прекрасна жена, каза си с гордост Девлин, със стойка и поведение на кралица, но е упорита като магаре. — Знам, че си добра ездачка, знам, че умееш да стреляш с лък и винаги улучваш целта. Виждал съм те да въртиш меча със сръчност, каквато не притежават много мъже, но ти, скъпа сестро, не си мъж и по нищо не приличаш на мъж. Ако тръгнеш с отряда, мъжете ще мислят за друго и няма да изпълняват задачите си. Освен това, ако неприятелят те вземе в плен, ще изложиш на риск не само живота, но и добродетелта си.

— Какво? — пошепна невярващо тя и бузите й пламнаха. — Ти си се загрижил за добродетелта ми? — Изсмя се, но в смеха й нямаше веселост. Скръсти ръце под гърдите, изчака натоварената каручка, теглена от мършаво муле, да изтрополи покрай тях и продължи почти покровителствено: — Остави ме сама да се грижа за добродетелта си, братко, и помисли за своята.

— Аз не се тревожа, просто преценявам възможностите. Няма да тръгнеш с отряда и толкова.

— Моля те, Девлин. — Тя се вкопчи в ръкава на туниката му. — Трябва да отида. — Погледът й го умоляваше, цялото й лице издаваше болка и страдание — и той я съжали. Знаеше, че няма да пречупи ината й. Като всички деца на Морган от Блек Торн Миранда беше родена с желязна воля.

— Искаш да отидеш заради сър Спенсър. — Трябваше да нарече проблема с истинското му име. Миранда не възрази. — Тревожиш се за него, затова искаш да тръгнеш с отряда. Трябва ли да ти напомням, че си омъжена жена? Не е ли по-добре да се върнеш в Глогуин при съпруга си?

При споменаването на стария й мъж Миранда изпухтя презрително.

— Той не усеща липсата ми. Никога не ме е обичал.

— Въпреки това си негова жена.

— Не по своя воля. Би ли ми отговорил на един въпрос, лорд Девлин? Ти би ли се оженил без любов?

Брат й не отговори.

— Ти обичаше лейди Гленда, нали? О, не отричай. Беше луд по нея, предложи й баронското си достойнство, отстрани брат си само за да спечелиш ръката й.

— Наистина ли направих това? — изфуча разгневено той и тя побледня. — Наистина ли отстраних брат си, или стана точно обратното? — Девлин много пъти беше предполагал, че детето, което Гленда носеше под сърцето си и което загина заедно с нея, не е било негово. Времето беше твърде кратко. Той отсъстваше от замъка, а бременността й пролича само няколко седмици след завръщането му… Никога не беше говорил за изневярата й и се замисли едва когато Колин реагира на смъртта й много по-силно от него самия.

„Ти я уби! — крещеше Колин. — Ти си проклет убиец!“ Нахвърли се с юмруци върху брат си, но очите му бяха пълни със сълзи. Даже извади меча си, готов да го забие в сърцето му, но след миг го захвърли надалеч, избухна в плач и падна на колене. Скоро след това в замъка се понесоха слухове, че Девлин от Блек Торн убил прекрасната си, своенравна съпруга и нероденото им дете в пристъп на дива ярост.

Миранда го наблюдаваше със знаещ поглед.

— Знаеш ли, не би трябвало точно ти да ми проповядваш добродетел и приличие. Спомни си, че държиш една дама като пленница в стаята си. Една дама, Девлин! Жена от благороден произход, която ти си затворил за своя лична проститутка.

Мускулите на брадичката му потръпнаха.

— Внимавай какво говориш, Миранда — предупреди я той. — Лейди Ейприл не е…

— Надявам се, че наистина не е — прекъсна го сърдито тя. — А сега ми позволи да тръгна с отряда, Девлин, моля те в името божие.

— Не мога.

— Можеш всичко, което поискаш. По дяволите, нали ти си господарят!

— Тогава ще ти кажа какво искам, сестро. Искам да останеш в замъка при децата. Мъжете ще се върнат много скоро. Освен това Глогуин ми писа и помоли да те върна при него. Още не съм му отговорил, но ти имаш дълг към него и към детето си. — Миранда понечи да протестира, но той я спря с властен жест. — Не смей да ми противоречиш, сестричке. Както правилно отбеляза, аз съм господарят, затова ще правиш, каквото ти казвам.

В зелените й очи блесна диво упорство. Утринното небе просветля, повя леден вятър. Наближаваше сняг.

— Ти си баронът, защото си се родил с мъжки атрибут — изсъска вбесено тя. — Аз нямах този късмет. Но не забравяй, че първородната съм аз.

— Но си жена.

— Да, разбира се. Точно по тази причина не мога да бъда господарка на Блек Торн и не мога да тръгна с войниците. — Тя изфуча като разярена котка, нахлупи качулката на главата си и се скри зад къщата на дърводелеца. Девлин поклати глава и се опита да не мисли повече за нея. Много пъти беше чувал тези оплаквания. При всеки удобен случай сестра му повтаряше, че ако не е проклетият й пол, тя щяла да управлява целия замък и да го управлява много по-добре от който и да било мъж. От приказките й го заболяваше глава. А пък забележката й, че Ейприл е личната му уличница… При тази мисъл в стомаха му заседна камък. Ами ако Миранда беше близо до истината? Чу звън на мечове и си припомни, че в момента трябваше да мисли за друго. Все едно какви клюки се разнасяха сред дебелите стени на замъка, Ейприл щеше да остане при него, заключена в стаята му, със стражи пред вратата.

Вслушвайки се във воя на вятъра, Девлин мина по пътеката към оборите, където войниците от отряда вече бяха възседнали най-добрите коне. Чантите на седлата им бяха пълни с храна, всички бяха добре въоръжени. Отрядът беше готов за тръгване.

Възседнал нервния си кестеняв жребец, Колин се ухили на брат си. От ноздрите на коня излизаше пара. Още отсега кожата му беше потъмняла от пот. И другите коне изглеждаха нервни. Потропваха, риеха с копита в пясъка, хапеха юздите си. От мощните им тела се излъчваше необуздана енергия.

— Време е — заяви Колин. В погледа му светна странна искра. Самодоволство, увереност? Усмивката, с която дари Девлин, беше фалшива, сякаш криеше някаква голяма тайна. Ала само след миг се засмя с обичайното си безгрижие и Девлин се упрекна за подозренията. Нима беше започнал да се изнервя от сенките по лицата на близките си? Май вече търсеше предатели и между невинните. Вярно, Колин беше влюбен в жена му, но оттогава бяха минали години.

— Няма да се върна без мъжете, които изчезнаха — обеща Колин. — Кажи на Миранда да не се тревожи. Ще намеря скъпоценния й Спенсър.

Девлин кимна.

— Вървете с божията благословия!

Колин стегна юздите на коня си и лицето му внезапно стана сериозно. Конят се изправи на задните си крака и удари с копита във въздуха.

Колин отпусна юздите и жребецът полетя напред като вятър. Прекоси в галоп мократа поляна пред оборите и излетя като куршум през портата. Дузината ездачи го последваха, ревейки въодушевено. Скоро тропотът на копитата се чу оттатък крепостната стена и постепенно заглъхна.

Девлин махна на пазача да спусне решетката веднага щом отрядът изчезна в близката гора. Бледото зимно слънце се подаде иззад сивите облаци, но лъчите му не бяха в състояние да затоплят замръзналата земя. Лордът на Блек Торн остана на мястото си със странното чувство, че бе предизвикал собствената си гибел.

 

 

Ейприл се протегна и въздъхна блажено. Под кожените завивки беше приятно топло и тя се сгуши като бебе. В следващия миг обаче усети болка между бедрата си и… Отвори широко очи и се надигна. О, господи! Беше сама в леглото на Девлин от Блек Торн.

Какво беше сънувала? Съзнанието й се напълни с многоцветни, живи картини от изминалата нощ, една от друга по-еротични. Бузите и пламнаха. Не беше подозирала, че в тялото й се е натрупало такова желание да се люби с този мъж. Припомни си жаждата, с която устата й беше изследвала коравото, мускулесто тяло, и потръпна.

Наистина ли сама се беше хвърлила в ръцете му? Наистина ли беше насочила устата му към гърдите си? Наистина ли върхът на езика й обходи твърдите му гърди и смело се спусна надолу? Тя затвори очи, но споменът остана. Какво ли си мислеше той за нея? Колко лекомислено беше пожертвала девствеността си. Той беше насилник. Враг на семейството й. Господи, каква бъркотия!

Ейприл се отпусна отново в леглото и се загледа в тавана. Тя се бе отдала на един дързък негодник, на мъж, който не я обичаше, нито я уважаваше. Е, и какво от това? Нали можеше да бъде много, много по-лошо. При трезва преценка щеше да разбере, че нещата, които беше научила през последната нощ, бяха великолепни, прекрасни! Какво от това, че бяха неприлични? Ако имаше възможност, щеше да ги повтаря колкото може по-често.

Божичко, тя беше с душа на уличница! Въпреки това не изпитваше срам. Дори, ако трябваше да каже истината, тя се радваше на предстоящата втора нощ с лорда на Блек Торн, който имаше какво да й покаже от изкуството на любовта и физическото задоволяване.

Девлин не я беше принудил, не. Освен че не й позволяваше да напуска стаята му, не й беше наложил никакви ограничения. А може би след последната нощ щеше да промени решението си и да я освободи от затворничеството.

Тя погледна недоверчиво вратата. Дали беше заключена? Дали той смяташе и занапред да я държи тук като затворника? Със сигурност не. Не и след такава нощ. Тя се усмихна на себе си и отново се изчерви. Господи, какви неприлични неща бяха вършили… Би трябвало да се засрами, но на сърцето й беше леко като никога преди. Дълбоко в себе си, макар че не биваше да го признава, очакваше с нетърпение да го време отново в прегръдките си.

Ами Сереног? Ами Пейтън?

Трябваше да говори с Девлин, да му обясни всичко… Със сигурност имаше начин да изглади противоречията между двата рода, да хвърли мост през пропастта. Баща му и майка й бяха мъртви. А Пейтън? Непременно щяха да измислят нещо, за да удовлетворят отмъстителността му.

Отново си спомни думите на Джинайва: „За да възвърнеш някогашната слава на Сереног, трябва да се омъжиш за господаря на Блек Торн. Така иска съдбата.“

Ейприл се усмихна замечтано. Възможно ли беше? Да се омъжи ли за звяра от Блек Торн? Наистина ли така искаше съдбата? Мисълта не беше неприятна. Сърцето й преливаше от любов… а когато си представи как щеше да го целува като негова съпруга, цялата се разтрепери.

Отново огледа замислено тежката дъбова врата.

След всичко, което бяха правили заедно, той сигурно й имаше достатъчно доверие, за да не я държи повече затворена в тази стая. Дори в замъка.

Тя отметна завивката и стъпи предпазливо на студения под. Затананика някаква мелодия, после тихо се изкиска, защото си бе казала, че това е признак на влюбеност, и затърси златната рокля.

Не я намери на пода. Ботушите също бяха изчезнали. Ейприл се вцепени. Проклетият нож!

Без съмнение Девлин бе взел ботушите и беше намерил ножа. Тя прокле несръчността си и се запита дали пък той не очакваше тя да остане тук съвсем гола. Може би беше измислил нов начин да я накаже. Да я остави без дрехи, за да е сигурен, че няма да напусне стаята му.

Тя се уви в едно тънко одеяло, прекоси помещението с гневни крачки и влезе в алкова между стаята на Девлин и стаята, в която спеше Джейл.

Когато направи завой, спря като закована. На куката в ъгъла висеше рокля, която очевидно чакаше нея. Но не роклята от златно кадифе, която беше носила вчера, а собствената й бяла сатенена рокля, по-точно сватбената премяна на майка й. Девлин от Блек Торн й бе предложил да я носи като спомен за греховете си.

Роклята беше изцапана с кръв.