Жаклин Рединг
Бяло цвете (8)

Седма глава

— Мътните го взели!

Робърт се опита да върже вратовръзката си за четвърти път и накрая запрати проклетото парче плат нанякъде. Не знаеше къде се бе приземило, нито пък го интересуваше, надяваше се да бе попаднало направо в огъня. Но дори когато го мислеше, той знаеше, че причината за неумението му да върже възела точно под брадичката си не е във вратовръзката. Просто трябваше да се примири. Той бе сляп като прилеп.

— Ето — внезапно се чу тих глас точно пред него и някой върза вратовръзката внимателно на врата му. Гневът му премина веднага щом пръстите й го докоснаха нежно.

Тя се бе върнала.

От два дни я чакаше, още от онази нощ, когато бе дошла да го плаши. През цялото време бе мислил какво ще каже, как да намери начин да я предпази от неприятности и да разбере какво крие тя. Идеалното разрешение на този проблем му хрумна, докато лежеше по гръб в средата на бащиното си легло.

Изобщо не можеше да спи. И така бе всяка нощ, откакто бе дошъл в Росморай. Открил бе, че ако не заспива, няма начин кошмарите да го обгърнат, така че трябваше да се бори само със собствените си мисли и спомени. А тях можеше да отблъсне, като се концентрира върху нещо друго през дългите часове на нощта, върху нещо простичко, като например да си припомни цветовете на залеза, различните нюанси на синьото в океанските вълни, неща, които не би искал никога да забрави сега, когато вече не можеше да ги види. И тогава, едва призори, той се отпускаше за няколко безпаметни часа на забрава, където дори кошмарите не можеха да го обгърнат с пипалата си.

Но когато бе буден, отново започваше да мисли.

И за да се бори със спомените си, Робърт запълваше времето си с мисли за нея, като планираше какво ще й каже или се опитваше да си представи как изглежда тя. Сега, когато тя най-после се бе появила, той бе твърде зает да се ругае сам за непохватността си, тъй като изобщо не беше я чул да влиза в стаята.

Както стоеше близо до нея, Робърт се учуди как не бе усетил уханието й. Същият аромат като този на кърпичката бе изпълнил цялата стая. Замисли се откога ли стои в стаята и наблюдава несръчните му опити да върже вратовръзката, все по-нарастващото му раздразнение и окончателното му избухване. И внезапно се почувства като пълен глупак.

Катриона бързо и сръчно върза вратовръзката и се отдръпна стъпка назад.

— Ето — каза тя. — Малко с по-намачкана и възелът не е идеален, но мисля, че стана доста добре.

Робърт продължаваше да мълчи като дърво.

— Благодаря. Вие без съмнение се справихте по-добре от мен, въпреки че досега не знаех, че младите дами се обучават как да връзват вратовръзки.

— Предполагам, че не се учат, но веднъж намерих една брошура с подробни инструкции тук, в библиотеката. И не можах да се въздържа да не опитам. Ако не харесвате точно този вид възел, мога да направя някой друг. В брошурата имаше описани няколко.

Робърт се намръщи, представяйки си как Ной би се превил от смях, ако в момента бе тук.

— Нямам нищо против този. — Той остана на мястото си и продължи: — Моля да приемете извиненията ми за грубите думи. Не предполагах, че сте в стаята.

— Всичко е наред, ваша милост. Раздразнението ви е разбираемо. Ще ви отнеме малко време и много търпение, но накрая ще можете да вършите тези неща отново. Ще трябва просто да се научите пак да връзвате връзката си, без да разчитате на огледало.

Като слушаше простичките й обяснения, Робърт почти й повярва.

— Може би следващия път ще намеря брошурата и ще ви прочета инструкциите. Това вероятно ще ви помогне да се справите по-добре с връзката.

— Сигурно. — Робърт се протегна назад, намери креслото си и се отпусна в него. Не точно така си бе представял разговора им, когато тя се появи. — Радвам се, че решихте да се върнете.

— О, съжалявам, че си тръгнах толкова внезапно онзи ден. Предполагам, че реагирах така по навик. Освен това не бях съвсем сигурна как щяха да се отнесат към присъствието ми тук другите от домакинството. Разбира се, постъпката ми бе много глупава. Разбрах го веднага след като си тръгнах. А освен това не бях довършила описанието на стаята ви.

Робърт кимна, като тайно подозираше, че това не е единственото основание за връщането й. Тя без съмнение се бе върнала да търси кърпичката си, която той в момента държеше в джоба на сакото си.

Катриона се приближи и седна до него, а той почувства близостта й по това, че полите й го докоснаха леко по краката, когато тя се отпусна на стола.

— Е, може да не ми благодарите толкова много, защото трябва да знаете, че основанията ми не са съвсем благородни. Вижте, освен че не довърших описанието на стаята ви, аз се върнах, защото не можах да дочета книгата, за която бях дошла онзи ден. Просто се надявах да я дочета, това е…

— Всичко е наред — отвърна Робърт, като почувства неудобството й. — Вече ви казах, че не се сърдя за посещенията ви тук. Що се отнася до мен, тайната ви ще бъде запазена. — Той замълча. — Но въпреки това има нещо…

— Да, ваша милост?

— Не ми казахте името си.

Тя утихна за миг и той реши, че ще му откаже. Но най-после му каза тихо:

— Катриона. Казвам се Катриона Макбрайън.

От устата й се изтъркаля леко загатнато сладко шотландско гърлено „р“, когато каза името си, скривано досега от правилния й английски. Катриона. Името бе красиво, мелодично и необичайно. Кърпичката имаше избродирана буква, която изглеждаше като К. Робърт се усмихна, когато подозренията му относно самоличността на призрачния му посетител бяха потвърдени.

— Вие сте шотландка и въпреки това говорите английски много добре.

— Да. Прекарала съм по-голямата част от детството си при леля ми в Манчестър и там завърших образованието си. Освен това баща ми нае английски възпитател, който преподаваше на мен и на сестра ми, след като се върнах отново у дома.

— В такъв случай откога живеете в Шотландия?

— Върнах се да живея при семейството си, когато станах на дванадесет — преди десет години — му отвърна тя. А после допълни: — Родена съм в същия ден, когато французите обезглавиха кралица Мария-Антоанета.

— Така ли? — Робърт се изненада малко от възрастта й. Мислеше я за много по-млада. Което може би се дължеше на прямотата й и на откровения начин, по който разговаряше с него, както например, когато бе споменала за разноцветните дъгички, създадени от пречупената през прозореца слънчева светлина. Много малко жени на нейната възраст в Лондон щяха изобщо да забележат играта на цветовете, а още по-малко щяха да й се възхитят толкова спонтанно. Нито пък щяха да стигнат чак дотам да изнесат едно наистина сложно представление, за да се опитат да го сплашат.

И сега оставаше само да разкрие защо го бе направила.

— Е — прекъсна тя мислите му, — докъде бях стигнала с описанието на стаята?

— Мисля, че бяхте стигнали до бюрото.

— О, да. Дървото-зебра.

Той я чу как стана и се отдалечи. Искаше му се да може да я последва, но мисълта да започне да се блъска в мебелите го накара да се въздържи. Така че се концентрира върху мислената си представа за стаята.

— Зад бюрото — започна Катриона — има много голям стол, който е направен от тъмен дъб и по-скоро изглежда като изсечен с брадва, отколкото гравиран от дърводелец. Има някаква калъфка върху него и освен това е огромен. Спокойно би поел двама души. Сякаш някога е бил древен трон на горски човекоядец. — Тя се разсмя тихо. — Отгоре дори стърчат някакви рога.

Робърт се усмихна на мислената си представа за стола. Въпреки грубоватия стил той си представяше от какво е бил привлечен баща му — стол, на който може да си закачи шапката, както и напудрената перука, която обичаше да носи, без да обръща внимание на модата. Херцогът винаги бе имал набито око относно употребата на някое изделие, като същевременно изобщо не обръщаше внимание на външния му вид. Точно този му навик бе наследил най-малкият му син Ной. И в това отношение столът съответстваше идеално на бюрото.

Катриона продължи нататък.

— Книгите са наредени на три от четирите стени, като има хиляди навсякъде и в тях се засягат всички възможни теми. — Тя замълча. — О, да. А между две от лавиците има ваш портрет.

— Портрет ли?

— Да. Вие сте на бойното поле и сте в червен мундир.

Робърт потрепери изведнъж. Много добре си спомняше деня, в който бе позирал за портрета. Баща му бе изпратил художника чак до Испания, за да го намери. Денят бе кървав и тежък и Пиетро бе с него. Той винаги бе до него.

Катриона трябва да бе усетила внезапната промяна в настроението му при споменаването на портрета и тъгата, причинена от него, защото продължи веднага с описанието на стаята.

— Върху камината има един доста стар револвер, а до прозорците има сложен на специален триножник един далекоглед, използван вероятно за наблюдение на звездите. — Тя отново се върна до него. — Знаете ли, има човек, който с преброил 47 390 различни звезди на небето?

Робърт кимна с глава.

— Да, Джоузеф Лаланд.

— Точно така! — възкликна развълнувано тя. — Познавате ли го? Как изглежда? Представях сито като много интересен човек.

Ентусиазмът й предизвика усмивката на Робърт.

— Не, опасявам се, че не го познавам лично. Мосю Лаланд почина преди няколко години. Брат ми Ной го познаваше и от него съм чувал, че бил доста твърд човек, много известен сред научните и литературните кръгове.

— Четох в един памфлет за него. Там имаше чудесни рисунки. Тук някъде в библиотеката е…

Робърт я чу как тръгна към лавиците.

— Госпожице Макбрайън…

— Ето го!

Той изчака, за да види колко време щеше да й с необходимо, за да се досети…

— О — внезапно възкликна тя. — Съжалявам. Съвсем забравих.

— Че съм сляп — довърши Робърт. — Ако бях на вашето място, и аз щях да забравя. — Настъпи кратка тишина. — Това всичко ли е? — попита той.

— Моля? А, стаята ли? — продължи Катриона. — Не. На пода точно до креслото ви има седнало препарирано куче.

— Моля? Куче ли?

— Да. Малко кученце — болонка с кафяви уши, тялото й е бяло, а очите — големи и изцъклени.

Препарирана болонка… Робърт се замисли за миг. Разбира се, това трябваше да е Кралшит.

Тя бе любвеобилно малко същество и баща му я обичаше повече от всичко на света. Тя го придружаваше навсякъде: на лов в дъбовите гори зад имението Девънбрук в Ланкастър или на разходка в парка, докато бяха в града. Тя бе до него дори когато заемаше мястото си в Горната камара и създаваше голяма бъркотия там, истинска неразделна част от баща му. Починала бе на шестнадесет години и херцогът преживя много тежко загубата й. Когато една студена зимна утрин се събуди и я намери неподвижна до огромното си легло, той бе плакал с глас. Херцогинята дори бе казала, че се пита дали той ще тъгува така, ако загуби нея.

Робърт си спомняше как онази сутрин се опита да вземе кучето, за да спести на баща си мъката да го погребва сам в градината зад къщата. Но херцогът отказа решително, като каза на Робърт, че знае какво трябва да се направи с тялото му. И чак сега Робърт разбра какво бе сторил баща му.

В това място — замъка и стаята — беше всичко, което баща му някога е обичал. Също като библиотеката в имението Девънбрук Росморай бе убежището на херцога, мястото, където бягаше от хорската суета. Но какво го бе довело чак тук? Каква тайна лежеше скрита в Росморай?

Изведнъж Робърт се досети за плана си как ще пази Катриона и ще научи какво търси тя. Той се изправи и тръгна към бюрото. Този маршрут го тренираше безброй пъти през последните два дни, докато чакаше Катриона да се върне, така че се справи без усложнения. Тази малка победа в нещо, което преди бе правил, без да мисли съзнателно за него, а сега изискваше цялото му внимание, му се стори забележително постижение. Опипа нещата по бюрото, докато намери купчината писма, които все още стояха там, където Форбс ги бе оставил преди няколко дни.

— Ето, госпожице Макбрайън. — Робърт й ги подаде. — Това са писма, адресирани до мен. Лични и служебни. Дали бихте могли да ми ги прочетете, след като очевидно не мога да го направя сам? За това, разбира се, ще ви бъде платено, както и ще ви помоля да извършвате за мен същата услуга оттук нататък. С други думи, бих искал да ви наема на работа като мои очи.

Катриона погледна писмата и се учуди, че херцогът иска тя, една чужденка, да чете личната му кореспонденция, а не някой от прислугата. Много по-нормално щеше да бъде някой личен камериер да…

Катриона се спомни разговора, който бе чула в коридора онази нощ, и очевидната неприязън на Форбс към херцога. Може би Полковникът бе прав. Сигурно имаше някаква друга причина за идването на херцога в Росморай, освен желанието му да се махне от Лондон. Полковникът й бе поръчал да се опита да открие защо. И сега херцогът й предлагаше възможност да го направи, като същевременно можеше да продължи търсенето си, тъй като щеше да идва да чете писмата му и по този начин да си осигури достъп до библиотеката. И ако само…

— Бих искала да работя като секретар за вас, ваша милост, но при условие че няма да ми плащате.

— Не искате да ви бъде заплащано?

— Не и по обичайния начин. Вместо това бих ви помолила за вашето разрешение да имам постоянен достъп до библиотеката и книгите в нея.

Робърт кимна в знак на съгласие.

— Добре. Но има още едно нещо, за което бих искал да ви помоля, госпожице Макбрайън.

— Да, ваша милост?

— Предпочитам да се обръщате към мен по име. Наричайте ме просто Робърт.

Катриона го погледна учудено — ето един благородник, херцог, който не искаше да се държат към него като към такъв.

— Да, разбира се, Робърт. Тогава ми казвайте Катриона. — Тя погледна към писмата. — А сега искаш да прочета писмата?

— Да… — Робърт се поколеба, когато чу някой да приближава към стаята по коридора. — Не, Исках да кажа не точно сега. Изглежда имаме посетител. Въпреки това искам да останеш там, където си. Не си тръгвай този път.

Вратата се отвори без почукване. Катриона остана на мястото си.

— Извинете — каза Форбс, когато я погледна презрително, — но коя сте вие и как влязохте тук?

— Аз… — заекна пред него Катриона. Той бе висок и сух мъж, който приличаше на бухал с дълги уши, рошави вежди, големи блестящи очи и нос като клюн. Изгледа я от горе до долу с присвити очи, отбелязвайки домашнотъканите й фусти и ленена шемизетка. Горната му устна се присви, за да покаже неприязненото му отношение. Никога преди това Катриона не бе срещала по-неприятелски настроен екземпляр.

— Форбс — обади се Робърт, — да ти представя госпожица Катриона Макбрайън.

Форбс се обърна към господаря си.

— Ваша милост…

— Всичко е наред, Форбс. Госпожица Макбрайън е тук по моя молба. Тя ще идва в Росморай, за да използва библиотеката. Ще има достъп до замъка и околностите му, когато пожелае да ги посети.

Форбс замълча и погледна Катриона така, сякаш бе малка полска мишка, която иска за вечеря, но в момента не може да се докопа до нея. Робърт нямаше доверие на този свой прислужник. И сега й стана ясно защо.

Тогава Форбс погледна към мястото на бюрото, където бяха писмата. После се обърна отново към Катриона и разбра, че тях вече ги няма. По киселото изражение на лицето му си личеше, че неприязънта му към нея се превърна в открита враждебност.

Катриона остана права, докато Форбс остави подноса с храна, който носеше, на бюрото и се обърна, без повече да продума. Тя изчака, докато той със сигурност се отдалечи и ечащите му стъпки заглъхнат надолу по коридора, и чак тогава се обади:

— Не мисля, че той бе щастлив да ме види тук. Изглеждаше така, сякаш току-що бе стъпил на кабарче.

Робърт се засмя.

— Не се притеснявай. Доколкото знам, той винаги е изглеждал така. Сърдит е на целия свят.

— А писмата? Трябва ли да разбирам, че искаш да ти ги прочета насаме?

Робърт кимна с глава.

— Подозирам, че тук и стените имат уши, които поради слепотата си не мога да видя. Искам никой да не занича в личната ми кореспонденция. Казано честно, тъй като не ме познаваш все още, съм сигурен, че ще прочетеш писмата, без да ги тълкуваш или да добавяш нещо. Има някои неща, за които ти не знаеш нищо, но останалите вярват, че всичко им е известно. Така че ще ми предадат своя собствена интерпретация на личните ми дела.

— Точно във връзка с това ти предлагам да отидем другаде да четем кореспонденцията ти, някъде по-далеч от замъка.

— Не виждам как ще стане това — отвърна Робърт. — Както знаеш, аз съм сляп.

— Но можеш да вървиш, нали?

— Да, разбира се.

— Тогава ела с мен. Аз зная едно местенце наблизо, където можем да отидем веднага и никой няма дори да разбере, че те няма.

Катриона хвана Робърт за ръката и го поведе през стаята.

— Един момент — спря тя и се върна. — Ще имаш нужда от очилата си, защото ще излезем на дневна светлина.

Робърт почти бе забравил, че има нужда от тях.

— На масата до креслото са.

Тя ги взе и му ги мушна в ръката. Докато ги слагаше, Робърт чу как нещо се движи, плъзга и скърца, а после почувства хладен въздух да облъхва лицето му. Замириса му на море. Ако не знаеше къде се намира, щеше да помисли, че е на морския бряг, защото дори чуваше как вълните се разбиват.

— Стълбите, по които трябва да слезем, са много тесни и неравни — предупреди Катриона, като го хвана за ръката. — Ще вървим бавно, а аз ще те водя.

Слизането до дъното им отне известно време, а най-долу звуците от морето се чуваха още по-силно, тъй като ехото се блъскаше в околните стени.

— Къде сме? — попита Робърт.

— Под Росморай има лабиринт от пещери в скалите. Те са били издълбани преди стотици години още при построяването на замъка с цел защитата му от нападатели. Предназначени са били за изход в случай на обсада и са водели към брега. Ще те заведа на една леко издадена навътре в морето скала, която е доста под замъка. Над нея има надвесена козирка, която прави мястото скрито от любопитни погледи.

Катриона поведе Робърт по тунелите, докато той не почувства преките слънчеви лъчи по лицето си. Тогава си пое дълбоко въздух. Над тях изкряска чайка. За първи път излизаше извън стените на Росморай, откакто бе пристигнал. Той затвори очи и наклони глава назад, за да почувства още по-добре соления бриз.

— Можеш да седнеш тук, на тази издатина — каза Катриона и му помогна да седне.

Робърт внезапно се замисли как тя би могла да го зареже там, да го изостави на това място, където никой не можеше да го види, а той не знаеше обратния път. С когото и друг да беше, дори с Форбс, щеше да се притесни. Но с Катриона — не.

— Преди стотици години хората в Росморай държали скрити лодките си тук, за да могат да избягат в случай на атака откъм сушата.

— Звучи разумно.

— Така си мислиш само защото в края на краищата това им е причинило повече вреда, отколкото полза. Хора от един войнствен клан разбрали за пещерите, лодките и намерили начин да се доберат до крайбрежието. Така че атакували от две страни — откъм сушата и откъм морето, — като фактически хванали в капан горките жители на Росморай в пещерите под замъка. Те може би са щели да се измъкнат, но не им достигнало време. Повечето от пещерите се заливат при прилива два пъти на ден. Бедните нещастници не са могли да направят нищо. Били хванати в клопка. Отвън са щели да ги избият, така че вместо това те избрали да се удавят, а телата им били отнесени от морските вълни. Тази легенда е известна в тази част на планините като Зората на скръбта. Следващият земевладелец на Росморай, който спечелил отново замъка, наредил да изкопаят още един тунел, който да не се пълни от прилива и да извежда в друга посока, така че такова нападение вече никога да не може да се повтори.

— И през този друг тунел ти си успявала да влизаш и излизаш незабелязано, така ли?

Катриона се усмихна.

— Намерих го съвсем случайно. Около Росморай са само голи хълмове и когато бях малко момиче, обичах да се разхождам из тях и да търся бял пирен^[1].

— Какво е това?

— Рядко шотландско цвете, което според преданията носи късмет на този, който го намери.

— А ти намирала ли си?

— Не, но майка ми е намерила, когато е била млада. Някога, като малка, ме изпращаше да го търся из туфите трева, но предполагам, че го е правила по-скоро за да ме откъсне от полите си. И въпреки всичко бях твърдо решена да намеря този приказен бял пирен. Но никога не успях. Един ден преди шест месеца се озовах близо до Росморай. Отново започнах да търся пирен, също както когато бях малка. Точно тогава открих входа към пещерата. Всъщност направо пропаднах в него и после обходих пещерите, опитвайки се да намеря изход. Попаднах на стълбите, които водеха към библиотеката и скритата в стената врата. Когато открих ръчката, която отваряше онази врата, помислих, че сънувам. Никога преди това не бях виждала толкова книги. Имаше безкрайно много за четене, а аз можех да идвам и да си отивам, без никой да разбере. Оттогава започнах да идвам в Росморай.

— И никога не си била разкрита?

— Не. Предишният господар, баща ти, идваше само от време на време в Росморай. А човекът, който се грижеше за замъка — Абъркромби — идва само когато трябва да събере наемите, а през другото време замъкът стои празен. Досега поне.

После вятърът задуха по-силно, като се завихри около тях. Катриона се огледа и забеляза тъмна купчинка облаци, които се движеха към брега.

— Изглежда като че ли ще вали — каза тя. — Приливът започва и след няколко часа това местенце ще бъде под водата. Да започвам ли да чета писмата, преди да стане прекалено късно?