Жаклин Рединг
Бяло цвете (1)

Пролог

Октомври 1793 г.

Графство Инвърнес^[2], Хайландс^[3], Шотландия

 

— Какво толкова се мотаеш там вътре!

Наведена над издутия корем на неспокойната родилка, акушерката погледна за миг към вратата. Дори страховитите сенки и дебелите дъски, които ги отделяха от него, не можеха да ги защитят от ужасната му хаплива жлъч. Нищо не можеше да ги спаси от отровната му злоба.

Трижди проклет дявол, промърмори си тя и се наведе намръщено над младата жена, която се присвиваше от родилни болки на високото легло, покрито с балдахин. Това бе единствената й реакция към мъжа, който чакаше толкова нетърпеливо от другата страна на вратата.

Нейното мълчание изглежда го раздразни още повече.

— Ако бях аз, досега вече да съм измъкнал малката твар с машата за огъня! — изкрещя той. Замлъкна за миг, а после започна да блъска по вратата. — Чуваш ли ме, мръсна шотландска вещице? Измъквай това зверче по-бързо, ’щото ще вляза вътре и ще се погрижа сам за него!

Само посмей, и ще ти покажа аз къде можеш да си навреш тая маша…

Мери Макбрайън преглътна отговора си, който противоречеше на социалното й положение и без съмнение щеше да й навлече остро порицание по-късно. Загрижеността й бе много повече насочена към младата жена, която лежеше пред нея, отколкото към проклетия дявол, който дебнеше в засада пред тази прекалено задушна и оскъдно осветена стая, която никога не е била предвиждана за спалня, а по-скоро за затворническа килия.

Едри капки пот се стичаха под износената ленена кърпа, с която бе привързана косата на Мери. Тя ги изтри с края на престилката си, а после погледна мрачно малкия часовник, сложен до леглото. Раждането не вървеше добре. Лейди Катерина не беше си починала повече от няколко минути, от както я бяха присвили болките предната нощ, а бебето все още не идваше. Мери се бе опитала да го обърне в правилната посока, като внимателно бе търкаляла Катерина от едната страна на другата, за да нагласи бебето в утробата, и въпреки всичко главата му все още лежеше точно под издутата гръд на майката.

Мери се вгледа в изящното лице на Катерина и забеляза как сините й очи все повече се замъгляваха също като свещите, чийто пламък угасва без чужда помощ. Тя умира, помисли си Мери, а сърцето й се присви от мъка. Ако съвсем скоро не намереше начин да извади бебето, и майката, и то щяха да си отидат. Времето й изтичаше. Вече не можеше да чака природата да разреши проблема. Трябваше да се справи сама.

Мери се наведе над леглото и приближи устни до ухото на Катерина.

— Господарке? — проговори тя, като подпъхна един кичур тъмна коса зад ухото й. — Аз съм, Мери. Чувате ли ме?

Катерина изохка, а стонът й изразяваше по-скоро слабост и изтощение, отколкото болка. Тя преглътна бавно, преди най-после да прошепне дрезгаво:

— Да, Мери.

И тогава Мери разбра със сигурност, че тя наистина си отива.

— Хайде, дайте да ви помогна да изпиете последните глътки от този чай от малини и лавандула, който приготвих за вас. Това ще поуспокои болките и ще ви помогне и раждането на рожбата.

Мери нежно повдигна главата на Катерина от възглавницата, като наклони дървената чаша, към напуканите устни, за да изсипе хладката течност в устата й. Катерина едва преглътна няколко капки, а останалото се стече отстрани по брадичката й.

Като я погали нежно по косата, Мери внимателно се вгледа в Катерина на слабия пламък от свещта, която разпръскваше мътна и неблагосклонна светлина над една мрачна и негостоприемна спалня. Катерина бързо губеше сили. Тъмните й коси бяха влажни от пот и лепнеха по челото й, страните и шията й аленееха от напрягането и от потискащата топлина в тясната стаичка.

Зад тях гореше силен огън в грубото каменно огнище, а Мери не можеше да го угаси, тъй като се нуждаеше едновременно от светлината и от топлината му, за да поддържа гореща малкото вода, която трябваше да използва след раждането. Свещите, които бяха наредени около леглото, горяха слабо и една по една угасваха и отнемаха все повече от скъпоценната светлина, на която тя трябваше да работи. Проклетият дявол бе отказал на Мери повече свещи и още вода, мотивирайки се с това, че така тя ще работи много по-бързо при израждане на детето.

Но скоро те щяха да останат на тъмно, защото по каменните стени нямаше ни следа от свещници, нито пък имаше и най-малък процеп, който да послужи като прозорец, откъдето да полъхне свеж нощен въздух или пък да проникне лъч лунна светлина отвън.

Те наистина бяха затворнички в тази спалня, която по-скоро бе килия за мъчения.

— Живи иска да ни опече тук — промърмори високо Мери по-скоро на себе си, отколкото на Катерина. — Истински син на дявола, това е той. Как не можа да донесе поне някое парче лед, та да облекча огъня ви. Мисли си, че раждането е много лесна работа. Охо, ще ми се да го видя какво би направил той. — Тя снижи мърморенето си до шепот, докато притискаше една влажна кърпа към горещото чело на Катерина. — Страх ме е, че мога само да облекча малко болките ви, господарке.

Катерина бавно вдигна ръка, а златната й венчална халка проблесна на слабата светлина от огнището. Пръстите й трепереха от огромното усилие. Мери никога досега не беше се чувствала толкова безпомощна, гледаше как тази жена, някога силна и жизнена, едва си поема въздух, сякаш всяко следващо вдишване бе пряко силите й. Мери притвори за миг очи. Ако господарят бе доживял да помогне на жена си да оцелее през тази нощ! — помисли си тя, а очите й плувнаха в сълзи, когато отново ги отвори.

Господарят и господарката се бяха венчали преди доста време и въпреки това любовта, която изпитваха един към друг, изпълваше всеки един миг от изтеклите години с неподлежащо на съмнение блаженство. Катерина бе втората му съпруга. Първата бе починала при раждане. Той бе отишъл чак до Лондон, за да я намери. Още в първия миг, когато я бе зърнал — блестяща като диамант сред куп непознати, далече в някаква приказна бална зала — още тогава чул ангелите да пеят. А любовта, която той изпитваше към нея, му бе върната стократно, в това Мери бе абсолютно сигурна, човек трябваше само да зърне как Катерина гледа със сляпо обожание своя Чарлз, за да му стане ясна дълбочината на взаимната им любов.

Катерина веднъж бе разказала на Мери как господарят й направил серенада под прозореца на спалнята, когато все още я ухажвал. Това бе нещо, на което мъж на неговата възраст много трудно би се решил, затова тя бе проумяла, че той ще бъде единствената й любов. В замяна жизнерадостната Катерина бе върнала младостта и усмивката на лицето на по-възрастния с няколко десетилетия мъж, чиито сили тогава бяха в пълния си разцвет.

Утрините прекарваха заедно, като се разхождаха или отиваха на пикник в покрайнините на имението, нощите се прегръщаха и правеха любов, а свидетел им бе само лунната светлина, която се лееше над тях през прозорците. Мери си спомняше добре деня, в който Катерина бе казала на съпруга си за това, че очаква дете. Господарят бе полудял от радост и бе организирал празненство, каквото не се помнеше още от дните на клановете. За веселбата се бяха събрали всички от близко и далече, дори племенникът на земевладелеца се бе присъединил, въпреки че бе пристигнал съвсем неочаквано същата утрин, в която се проведе празненството.

И точно тогава внезапна и коварна болест бе повалила господаря, странно заболяване, което не се повлия от билките и стимулиращите тинктури на Мери. Тя повали изведнъж този едър и мил човек. Катерина не бе успяла да се погрижи за любимия си съпруг поради страха му да не би незнайната му болест да засегне бъдещото им дете. Тя бе умолявала Чарлз, седнала пред затворената врата на спалнята, докачи накрая, последната нощ, той бе отстъпил и й бе позволил да седне до него. На сутринта той си бе отишъл, като остави Катерина да живее и да износи детето съвсем сама в този отдалечен замък, в компанията единствено на племенника на съпруга си, предполагаемия наследник на имението.

А сега най-после бе дошло времето на раждането.

Мери взе ръката на Катерина в своята покрита с мазоли и загрубяла от ежедневен труд ръка, като пожела на по-младата жена силата, от която щеше да се нуждае, за да издържи дългата нощ, която ги очакваше.

— Лейди Катерина, чуйте ме. Изглежда няма да мога да обърна бебето. Цели дванайсет часа се опитвах, а главата му все още е нагоре към корема ви. Не може повече да чакаме. Няма какво друго да направим. Ще трябва да изкараме първо дупето на бебето.

Катерина притвори очи. Когато отново вдигна поглед към Мери, сълзи на страх пред неизвестното, което я очакваше, бяха напълнили нежните й сини очи.

— Ще умре ли то, Мери? Дали бебенцето ще умре още вътре в мен, преди дори да се роди?

Мери се усмихна, като се опита гласът й да прозвучи спокойно, но в действителност нямаше кой знае каква надежда за нормалното раждане на бебето. Всъщност животът на самата Катерина бе изложен на риск.

— Не, господарке, не се притеснявайте. Не вярвам бебчето да умре, ако го измъкнем навреме. И преди съм израждала бебета, които излизат с дупето напред. Всичките вече са станали юнаци и всеки един от тях е по-здрав и от кон. Ако го извадим съвсем спокойно и вие ме слушате внимателно, всичко ще бъде наред. Тогава ще си имате една наистина здрава мъжка рожба.

Катерина си пое дъх на пресекулки и се опита да си даде сама кураж.

— Само ако Чарлз бе живял достатъчно дълго, за да види раждането на сина си. — После погледна към тавана. — Скъпи, миличък Чарлз… ако знаеш колко много ми липсваш… Ако знаеш как те обичам все още, любими.

Очите й се замъглиха и като че ли негова светлост, съпругът й, починал преди цели пет месеца, внезапно застана на колене до леглото й, зашепна мили думи, докосвайки с устни ухото й, приглаждайки назад разрошената й коса, като я уверяваше колко много се гордее с нея. Катерина сякаш наистина го видя, защото върху напуканите й устни разцъфна лека усмивка.

— О, Чарлз…

— Сега точно това трябва да те води, момиче — обади се Мери, повтаряйки обръщението, с което бе чула господарят да се обръща към Катерина по време на краткия им съвместен живот, тъй като съзнаваше, че трябва да действа много бързо. — Ще почувствате напъни, господарке, но не се напъвайте, докато аз не ви кажа. Ще трябва да понаместя рожбата, преди да започнем. Сигурно ще ви заболи малко, но от баба си знам, че само така се прави. Ще си починете ли малко, преди да започнем?

Катерина поклати отрицателно глава.

— Не, Мери, не. Моля те, направи каквото трябва, за да спасиш детенцето ми. По-бързо. Толкова много се страхувам за живота му.

Мери повдигна крайчеца на окървавения чаршаф и го подпъхна под огромния издут корем на Катерина. Тя бе толкова дребничка, хълбоците й толкова тесни, а бебето толкова голямо, че я бе приковало към леглото последните осем седмици. Като стоеше отстрани и малко над нея, Мери положи длан върху горната част на корема й и го притисна леко, докато вкарваше пръстите на другата си ръка вътре в нея. Катерина се стегна цялата и рязко си пое въздух, когато почувства как Мери бърка в утробата й.

— Всичко е наред, господарке. Ето го. Намерих крачето му. Сега ще намеря и другото и…

Катерина изкрещя.

— Това е. Хванах го. Нее, не напъвайте още, господарке. Знам, че много ви се иска, но бързата работа е срам за майстора. Ако бебето излети като тапа, ще ви разкъса, а то ще…

Катерина изпищя отново, но този път много по-силно, прекъсвайки думите, които Мери редеше монотонно.

— Какво, мътните го взели, правиш там вътре, вещице проклета? — ядосано се провикна онзи пред вратата. — Ако нараниш нея или отрочето по някакъв начин, ще се погрижа да бъдеш наказана за немарливостта си!

Мери не обърна никакво внимание на крясъците му и се съсредоточи върху Катерина.

— Браво. Чудесно се справяте, господарке, наистина чудесно. И двете крачета на бебчето се показаха. Сега искам да се отпуснете и да дишате бавно и дълбоко. Изобщо не трябва да се напъвате, господарке, колкото и да ви се иска. Все още не бива. Ще се опитам да извадя бебето сама.

Мери се премести и застана между свитите крака на Катерина. Завивките бяха напоени с пот и родилна течност, които смесени с горещината, правеха въздуха нетърпимо задушен.

Мери избърса челото си с престилката и се наведе напред.

— Точно така, господарке, дишайте дълбоко. Ех, тежка е женската орисия. А сега може да се напънете малко. Да, така, господарке. Браво. Сага наистина съвсем скоро ще извадя рожбата ви. А щом преминете всичко това, ще ви приготвя чашка хубав чай от босилек и маточина. Слагам и малко мед в него, та да не горчи толкова. После, като си пийнете и ви почистя цялата, ще ви направя една наистина хладна баня със зарасличе^[4]. То сигурно ще помогне на раните ви да зараснат по-бързо. Самата истина ви казвам.

Мери продължи да бъбри, за каквото й дойдеше на ум, само и само да ангажира вниманието на Катерина, тъй като плъзгаше ръката си вътре в нея. Веднага усети как тя се стегна цялата.

— Не, господарке, ще ви моля да се отпуснете. Главичката му е мекичка, но да го вадя така все пак е много опасно. Опитайте, господарке, да се отпуснете, а аз ще го измъкна съвсем бавничко. Трябва да държа ръчичките му с моята, та да не се чупят. Това е единственият начин, господарке. Ще ви заболи ужасно, но само за малко. А аз ще гледам да свърша по-бързо.

Думите й изглежда поуспокоиха Катерина и я накараха да отпусне стегнатите си мускули. Тя се облегна назад в леглото, а Мери започна бавно да измъква бебето от утробата й, като не отделяше очи от лицето на Катерина, наблюдавайки непрекъснато как понася болката.

Тя изглеждаше съсредоточена, владееше се и се съпротивляваше на болката, концентрирала всичките си сили върху единствената си цел. Господарят щеше да бъде толкова горд с нея, неговото английско момиче. Мери чакаше и наблюдаваше Катерина, докато не почувства дупето на бебето в ръцете си. Чак тогава погледна надолу.

Стъпалата и краченцата на рожбата бяха отвън, но кожата им бе посиняла. Прекалено посиняла. Мери трябваше да извади бебенцето бързо, но също така съзнаваше, че трябва да внимава с вратлето и главичката му. Измъкването на раменцата му щеше да причини най-силната болка на Катерина. А и щеше да изложи малкото на най-големия риск. Мери сложи едната си ръка под бебето между тъничките му краченца и на коремчето му, а другата мушна вътре и обхвана главичката му. После бавно започна да дърпа.

Катерина изпищя от болка.

— Това е, господарке, а сега напъвайте. Да, почти стана. Хванах го, ръчичките и раменете минаха, вече виждам и вратлето…

Писъкът на Катерина достигна връхната си точка, като ехтеше из обвитите с паяжина стари греди, докато накрая внезапно пресекна. Само накъсаното й, тежко дишане изпълваше тишината в спалнята. Мери бързо прихвана бебето и го тупна силно по гръбчето.

Никакъв звук.

Обърна го с лице към себе си и притвори очи, когато видя, че е момче. Син. Лейди Катерина толкова силно бе желала син, който да бъде дълго лелеяният от любимия й Чарлз наследник. Да го изгуби сега, това щеше да разбие сърцето й.

Като почисти устата и носа му, Мери го пови в дебела пелена и започна силно да търка посинялата му кожа. Тя мачкаше, свиваше и опъваше тъничките ръчички и краченца, като масажираше с палци слабичките гърдички, опитвайки се да го накара да поеме тази толкова важна животворна първа глътка въздух. Тя триеше, разтриваше и почти бе загубила надежда, когато изведнъж бебето повърна, закашля се тихо и започна да плаче. Гласчето едва се чуваше, но скоро набра сила. Нищо по-красиво от този плач не бе чувала.

Мери си позволи да въздъхне облекчено.

— Мъжко е, господарке, едно хубаво малко момченце! Усмивката бавно пропълзя по лицето на Катерина, когато Мери понесе бебето към нея.

Но от другата страна на стаята вратата изведнъж се отвори със замах и самият дявол застана на прага, зловещ силует, облечен от главата до петите в черно, очертаващ се на слабата светлина от факлите в коридора зад него.

— Момче ли каза, шотландче? Лейди Катерина е родила наследник?

— Да, господарю — отвърна Мери, като наведе глава, за да не го гледа в очите, докато връзваше пъпната връв и освобождаваше бебето. От първия миг, в който го бе видяла предишния ден, когато бе пристигнал толкова неочаквано да посети чичо си, земевладелеца, Мери бе почувствала злото, което го обгръщаше като черен шлейф. Скрито зад учтивите думи и добре премерени усмивки, дебнеше безсърдечието на злонамереността.

Мери пови детето и отпусна вързопа с плачещото дете в ръцете на Катерина.

— Поздравления, Катерина — обади се той, като се приближи до леглото, въпреки че тези думи, които би трябвало да прозвучат весело противоречаха на зловещия поглед в черните му очи. — Изглежда съпругът ти, моят чичо, все пак се е погрижил да осигури наследник от собствената си кръв, преди да умре. — После сграбчи повитото и ревящо бебе от ръцете на Катерина и го вдигна, за да го разгледа, като внимаваше точно толкова, колкото ако държеше в ръцете си плюшена играчка. — Изглежда ми бледичък, въпреки че без съмнение това се дължи на факта, че тази шотландка протака израждането му до безкрайност. Ще го отнеса на кърмачката му веднага, така че да можем да го поохраним и да го подсилим.

Той се насочи към вратата, а Мери тръгна след него.

— Но, господарю, рожбата сега най-много се нуждае от майка си и…

Но него вече го нямаше, а вратата се тресна зад гърба му, като не позволи на Мери да го последва. Тя стоеше там, притеснена и несигурна, когато чу Катерина отново да стене. Не бе стон от изтощение или пък от потисната болка. По-скоро бе стенание от изненада.

Тя забърза към леглото.

— Господарке?

— Болката — процеди през стиснати зъби Катерина. — Отново започва, Мери. Много остра и постепенно се засилва все повече.

— Това са следродилни болки, господарке. Трябва да ви почистя и после ще ви донеса да пийнете малко водичка — да ви разхладя, докато приготвя лековития чай.

Мери избърса ръцете в престилката си и отново застана между краката на Катерина. Тя стреснато изпъшка, когато видя яркочервената кръв, която изтичаше от тялото на Катерина и попиваше бързо в чаршафите. Мери ги отметна и взе едно парче плат, притисна го, като се опита да спре потока кръв. Никой от нейните билкови компреси не би могъл да спре толкова силно кръвотечение. Това не бе следродилно кръвотечение. По-скоро с кръвта сякаш изтичаше и животът на Катерина.

Мери се опита да отблъсне мрачните мисли и страхове надалеч. Катерина изведнъж отново извика, като почти седна на леглото, сграбчвайки с две ръце корема си.

— О… Мери… болката… засилва се…

Мери я накара да се отпусне назад и после махна парчето, което притискаше между краката й. А там се бе появила една малка главичка.

— Леле, господарке, мили Боже, още една рожбичка излиза! — Мери бързо подхвана с ръка мъничката главичка, която почти сама се намести в нея, толкова бързо протичаше този път всичко. Само след минути бебето излезе изцяло и зарева като гладен тигър. Смаяна, Мери нежно го повдигна.

— Момиченце е, господарке. Мъничко момиченце с черна косичка като вашата.

Мери отряза пъпната връв и го пови с едно от одеялата от леглото на Катерина, преди да го занесе при майка му.

— Истинска красавица е, господарке. Мъничката ми хубавица!

— Мери? — Очите на Катерина бяха затворени, а дишането й постепенно отслабваше. Гласът й бе станал толкова тих, че Мери едва я чуваше.

— Да, господарке?

— Моля те, слушай внимателно какво ще ти кажа. — Тя едва си пое въздух. — Той не знае, че съм родила две бебета. И никога не трябва да го узнае. Той ще вземе първото бебе, моя син, и ще го убие тази нощ. — Катерина замълча, опитвайки се да събере сили, за да продължи.

— Не, господарке. Той никога не би могъл да направи толкова…

— Мери, моля ти се, слушай какво ти говоря. Аз умирам. Чувствам как духът ми напуска тялото точно в този момент. Не се боя. Отивам при моя Чарлз на небето, но ти трябва да ми обещаеш…

— Да, господарке, всичко, което кажете.

— Трябва да ми обещаеш… че ще вземеш моето момиченце… моята дъщеричка. Трябва да я отгледаш като своя… да я опазиш… от него… защото той ще я убие… и нея… ако узнае за раждането й.

Катерина премигна безпомощно.

— Не, господарке, моля ви, не говорете така. Отворете очи. Погледнете мъничката си рожбичка, господарке. Тя е нашата сладка дъщеричка.

Катерина отвори очи за малко, колкото да види бебето, и лека усмивка освети лицето й. Но устните и губеха цвят, а лицето й бързо посивяваше. Тя вдигна ръка и докосна нежно розовото личице на малката.

— Толкова е красива, Мери… а сега тя е твоя… за мен вече няма надежда… той сигурно щеше да ме убие ако бях преживяла тази нощ… по-добре е, че стана така… че не знае истината… за нея… моля те… моля те само да ми обещаеш… да ми обещаеш да я кръстиш на м…

Главата на Катерина се отпусна настрани, от гърдите й излетя последният й земен дъх, а после настъпи тишина. Една-единствена сълза се изтъркаля по бледата й буза, потъвайки в извивката зад ухото й.

Нямаше я вече. Най-после лейди Катерина бе е възлюбения си съпруг. Изведнъж в стаята настъпи абсолютно спокойствие, мир, изпълнен с чудна, странна тъга. Очите на Мери бяха замъглени от сълзите й, но все пак видя, че завивките под тялото на Катерина бяха напоени с кръв. Бебето все още лежеше в безжизнените ръце на майка си и гледаше към Мери, а очите му, светлосини като лятното небе, също като майчините му, потвърждаваха последните думи на Катерина.

— И сега какво да правя? — тъжно и тихо проговори сама на себе си Мери.

Бебето изгъргори и се опита да зареве.

Мери стоеше над него и се колебаеше какво да стори.

Никой не знаеше за раждането на момиченцето, никой друг, освен Мери. Ако го оставеше с онзи дявол, малкото никога нямаше да разбере колко специална бе майка му и колко много е била обичана. Мери се замисли за думите на Катерина, за предсказанието й какво ще направи онзи мъж на сина й. Ако тя бе права, ако той наистина взе момчето, за да го убие тази нощ, то същото щеше да се случи и с дъщеричката й, освен ако…

Ръката на Катерина изведнъж се отпусна и увисна от леглото. Нещо блестящо просветна на отслабващата светлина на свещите и привлече погледа на Мери. Тя се протегна към него. Около безжизнените пръсти на Катерина бе увита златна верижка, от която висеше медальон с капаче — първият и последен дар от Катерина за новородената й дъщеря.

И точно тогава Мери реши какво трябва да направи.