Жаклин Рединг
Бяло цвете (19)

Осемнадесета глава

Катриона отвори очи. Наоколо бе тъмно, тихо и спокойно, така че чуваше дори собственото си дишане. Бузата й лежеше на гърдите на Робърт, а докосването на топлата му кожа й действаше успокоително. Ръката му я бе обгърнала закрилнически, а той все още спеше тихо в тъмнината. Сладкият дъх, останал от любенето им, ги обгръщаше отвсякъде.

Катриона полежа неподвижно, като слушаше равното биене на сърцето му и спокойното му дишане. Докато не се усети, че вече не чува шума на морето.

Тя седна, съвсем разбудена, а движението събуди и Робърт.

— Катриона? Нещо не е наред ли?

— Не. — Тя вече се бе изправила. — Приливът се е отдръпнал. Може да се върнем у дома, за да видим дали няма някаква вест от баща ми.

Тя се наведе и намери роклята си на пода в купчината от останалите дрехи. Поколеба се и въпреки че бе нетърпелива да се добере до вкъщи, все пак не й се искаше да напусне това място. То бе тяхното райско кътче, убежището им, където никой не можеше да им причини зло и където разликите помежду им нямаха никакво значение. Тук те преставаха да бъдат господар и дъщеря на наемател, а бяха само това, което трябваше да бъдат. Мъж и жена. Любовници. Но навън, извън тези закрилящи ги скали, тя знаеше, че останалият свят няма да им позволи това.

Катриона намъкна роклята си и намери ризата и бричовете на Робърт.

— Ето ти дрехите — каза тя и му ги подаде.

Те се придвижваха бавно по тъмните проходи, защото въпреки че водата се бе изтеглила, подът все още бе хлъзгав и покрит с водорасли. Катриона водеше Робърт и скоро стигнаха в основата на стъпалата, отвеждащи към библиотеката.

Тя освободи механизма на плъзгащата се врата. В библиотеката бе тъмно, навън вече бе нощ, и Катриона остави Робърт до вратата, за да потърси по полицата над камината огниво. Тя удари кремъка над праханта, а после намери една свещ и я запали.

— Катриона.

— Ще видя дали мога да намеря друга свещ тук някъде — каза тя и тръгна да пресича стаята.

Робърт я стисна за ръката изведнъж. Тогава тя се извърна.

— Катриона.

Тя го погледна и надникна в очите, които се бяха втренчили право в нейните. Не гледаше, както обикновено, просто в нейната посока. Гледаше я, сякаш наистина я виждаше, и й се усмихваше, усмивка, която тя никога преди това не бе виждала. Тя осветяваше цялото му лице, обхващаше очите му и ги оживяваше със златистокафяви искрици. С нея сякаш я разпознаваше. Тя от своя страна също му се усмихна.

Гласът му бе много тих.

— Дори в мечтите си никога не съм си представял, че си толкова красива.

— О, Робърт, но ти можеш да виждаш!

Катриона въодушевено се хвърли към него и го прегърна през врата, като по този начин просто угаси свещта. Той се разсмя в косата й.

— Не гаси светлината сега, когато най-после мога наистина да те видя.

Катриона го пусна и сграбчи огнивото с треперещи ръце. След няколко неуспешни опита запали отново свещта, но когато успя, се обърна и погледна Робърт, който стоеше пред нея.

Той би се заклел, че сънува, ако не бе туптящата болка зад очите му. Но да види Катриона си заслужаваше многократно болката. Косата й бе разпусната и се виеше около раменете й, разбъркана от страстната им игра, но наистина бе медно кестенява и светеше с червеникави отблясъци. Тя бе дребна, а чертите й — нежни, но в нея се чувстваше сила, излъчвана от начина, по който вдигаше упорито брадичката си нагоре. А очите й, той никога не би могъл да си представи такива изключителни, блестящи и невероятни очи. Сега, когато можеше да ги види, да се потопи в тях, вече не му се искаше да отклони поглед от тях.

— Очите ти наистина са с цвета на буреносно небе.

Той я привлече към себе си и я прегърна. Най-после вече можеше да я види.

— Вярно е — отвърна тя засмяно, когато я пусна след минутка.

— Моля?

— Не исках да ти кажа по-рано, в случай че не с вярно, но… — Тя спря, за да подбере по-внимателно думите си миналата нощ, когато бяхме на езерото, аз те заведох там, за да възвърнеш зрението си.

Робърт я погледна объркано.

— А, виждам…

Катриона се засмя на неволната игра на думи.

— Да, ти наистина виждаш, и то заради белия пирен.

— Цветето, което си търсила като малко момиче?

— Да, нещо такова. Знаеш ли, майка ми даде стрък изсъхнал бял пирен, който намерила като млада. Запазила го е през всичките тези години. Тя ми каза да те заведа на езерото. Освен това обясни, че ако разсипя белия пирен над теб и после те заведа във водите на езерото, ти ще възвърнеш зрението си. — Тя се засмя високо. — И ти настина го възвърна.

Робърт слушаше внимателно Катриона, бе поразен от нейното убеждение и абсолютната й вяра в това, което му разказваше. Той никога не й бе говорил за подобряващото се с всеки изминал ден зрение и за упражненията, които правеше в усилията си да се възстанови. Не искаше да й каже, докато не се убедеше в успеха си. А сега, когато наистина успя, той нямаше да й разкаже, защото едно от нещата, които обичаше в Катриона, бе невинната й вяра в доброто на света, в необяснимата магия, която се отразяваше в самата нея и се предаваше на всеки, до когото се докоснеше тя. Не трябваше да й отнема тази вяра сега.

Така че вместо това, той се усмихна и продума:

— Ще се постарая да благодаря на майка ти, както подобава, когато я видя.

 

 

Небето бе покрито с облаци, така че бе съвсем тъмно, когато поеха с коня по оголените хълмове към къщичката на Макбрайънови. Слабо отражение от светлината на огъня се процеждаше през прозореца, когато стигнаха пред нея. Тъкмо тръгнаха към вратата, оставяйки Баярд до оградата, когато вратата се отвори внезапно и на прага се появи разплакана Мерийд.

— О, Катриона… — успя само да каже тя, преди да сграбчи сестра си и да я притисне в отчаяна прегръдка.

— Какво става, Мерийд? — попита Катриона. — Какво се е случило?

Мерийд не можа да каже нищо в това състояние, освен да изхлипа неразбираемо.

Но Робърт вече знаеше. Когато погледна зад Мерийд вътре в къщата, той видя преобърнатите столове и разхвърлената и изпочупена покъщнина. До огнището лежеше разбит чекрък. Малкото многоцветно перденце на прозореца бе раздрано почти наполовина. Всичко говореше за грубо насилие.

Той веднага се досети.

Сър Деймън Дънстрон е бил тук.

— Така намерих всичко — изплака Мерийд, като се обърна, когато Робърт мина покрай нея, за да влезе вътре. На светлото той видя червените й, подути очи. Изглежда тя бе дошла скоро вкъщи, за да намери този ужас.

— Помислих си, че това сигурно е някой, който е търсил татко. — Мерийд се поколеба и започна да подбира внимателно думите си пред Робърт. — Заради миналата нощ…

— Всичко е наред — обади се Катриона, оглеждайки смаяно ужасната бъркотия. — Робърт вече знае истината за татко и за контрабандата, стоварена в Росморай миналата нощ.

— Но аз намерих мама…

— Мама? — Гласът на Катриона изтъня почти по детски от неизказан страх.

Мерийд посочи към вратата в дъното на стаята.

— Тя е там. Успях да я преместя в леглото. Погрижих се за нея, доколкото можах, но не знам какво друго да направя.

Катриона тръгна, но Мерийд я сграбчи за ръката.

— Не, не трябва да я виждаш така.

Катриона се изтръгна от сестра си.

— Разбира се, че трябва да я видя. Тя има нужда от мен…

Робърт взе ръката й.

— Нека първо аз да отида да видя Мери. Мерийд има много по-голяма нужда от теб в момента.

На Катриона не й се искаше да направи това, за което я молеше, но също така осъзнаваше, че той бе прав. Съвсем очевидно бе, че Мерийд е в шок. Очите й бяха широко разтворени, но едва ли виждаха нещо друго, освен ужасната сцена, която без съмнение бе намерила при завръщането си вкъщи. Тя увиваше краищата на полата си нервно, като мърмореше нещо съвсем тихо. Имаше нужда от грижи, от успокоение, което само сестра й можеше да й даде. Робърт не би могъл да го направи.

— Прав си — най-после призна Катриона и хвана ръката на Мерийд, за да я отведе бавно до масата. Тя вдигна един от преобърнатите столове и помогна на сестра си да седне, преди тя самата да се настани срещу нея. Обхвана нежно треперещите й ръце със своите и започна да й шепне нежно, докато Мерийд не започна да се поклаща напред-назад на мястото си и да бърбори едно и също отново и отново:

— Какво ще правим… Какво ще правим… Какво ще правим…?

Робърт ги остави и тръгна бавно към задната врата на къщата. Спалнята там бе малка и в нея имаше само легло и грубо изсечена дървена ракла с леген за миене и кана върху него. Отне му известно време да се адаптира към смътната светлина. Тогава чу слаби звуци от леглото. Той се насочи към него. Нищо не би могло да го подготви за гледката, която се разкри пред него на светлината на свещта.

Лицето на Мери бе размазано от бой. И двете й очи бяха затворени, подути и насинени до пурпурночерно. Долната й устна бе разцепена, а от ъгълчето й капеше кръв, където челюстта й бе счупена. Носът й бе изкривен и сякаш бе смазан. Гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно, опитвайки се да поемат достатъчно въздух, което подсказа на Робърт, че сигурно има счупени ребра не му се искаше да погледне под вълненото одеяло, което покриваше крехкото й тяло, за да види какви други ужасни наранявания й бе причинил онзи човек.

Робърт бе виждал войници да се връщат от битки в много по-добро състояние. Това не бе просто побой, а по-скоро оскверняване. Като я гледаше, той осъзна, че тя едва ли ще преживее до сутринта.

— Госпожо Макбрайън?

Светлината от свещта хвърли отблясъци върху процепите, където бяха разположени отеклите очи — знак, че тя се опитваше да погледне към гласа, който я викаше. Болезнено стенание се изтръгна от премазаната й уста.

— Ваша милост…

Когато отвори уста в почти напразен опит да проговори, Робърт забеляза, че й липсваше един от предните зъби. Той си пое дълбоко въздух и се опита да овладее гнева си.

— Това бе той, нали? Сър Деймън ви причини това, нали?

Мери се опита да поклати глава, но болката бе прекалено силна за нея. Тогава прошепна:

— Да.

— Той няма да се измъкне този път. Аз ще се погрижа да…

— Ммоля ви…

Мери вдигна слабата си трепереща ръка към него. Ноктите й говореха за борбата, водена от нея срещу нападателя й, тъй като бяха счупени и под тях имаше следи от кръв. Сър Деймън щеше да бъде белязан. Робърт обхвана ръката на Мери в своята и се наведе над леглото, за да я чуе.

— Ввие ттрябва да кажете на Кат — тя преглътна конвулсивно — Катриона истината. Това, което вви кказах… за миналото. Не мога да й го кажа ссега.

Робърт кимна в знак на съгласие.

— Ще го направя.

— И ттрябва да й дадете ттова…

Робърт погледна надолу към ръката й. Между пръстите й бе вплетена златна верижка, която тя притискаше към дланта му. Робърт я взе и я вдигна нагоре, така че малкият златен медальон на нея се завъртя и проблесна на светлината.

— Ммоля ви, ппазете я…

— Ще я пазя. Обещавам ви.

От насинените й очи се търкулна една малка сълза, а устата й се изкриви леко в слаба усмивка.

— Сега ттрябва да ми я ддоведете.

Робърт мушна медальона и верижката в джоба на палтото си и тръгна към вратата.

— Катриона, може ли да дойдеш тук?

Когато тя дойде по-близо, той хвана двете й ръце и я погледна сериозно в очите.

— Майка ти е била наранена, Катриона. Пребили са я много жестоко.

Тя се задъха, а очите й се напълниха със сълзи.

— Трябва да помниш — продължи Робърт, стискайки ръцете й — без значение как ще се почувстваш, когато я видиш, трябва да останеш силна. Заради нея. Сега тя иска да те види. Трябва да си подготвена за най-лошото.

Катриона го погледна за миг, кимна бавно, преди да пусне ръцете му и да тръгне към стаята на родителите си.

Тя стисна здраво очи, когато видя майка си в първия миг, като се опита отчаяно да овладее бурните си чувства. Но да види майка си така пребита и толкова безпомощна… Сълзите й потекоха неканени. Тя си пое бавно и дълбоко въздух и се задави:

— Мамо…

— Катри… — Мери вдигна ръка. Катриона се отпусна на колене до леглото, взе пръстите на майка си и ги притисна към бузата си.

— О, мамо, кой ти причини това?

— Всичко ще се оправи, ммомиче… — Тя си пое дъх със свистене. — Направих това, което Господ искаше от мен. Тттова, за което ме помоли твоята ммайка… — Тя затвори очи, сякаш усилието да ги държи отворени бе извън възможностите й.

Катриона се опита да я разбере.

— Какво искаш да кажеш, мамо? Не раз…

Мери се помъчи да си поеме въздух още веднъж.

— Господарят ще ти рразкаже. Трябва да му повярваш. Сега той ще се ггрижи за теб…

Гласът на Мери отслабна, а главата й клюмна бавно настрани. Ръката й, която Катриона все още държеше здраво в своята, внезапно се отпусна. От очите на Катриона бликнаха сълзи на страх, тъга и болка.

— Мамо? Мамо, моля те… моля те…

Катриона почувства Робърт да слага ръка на рамото й, когато отпусна глава на одеялото, и зарида, стиснала силно ръката на Мери в своята, докато Мерийд хълцаше на прага.