Жаклин Рединг
Бяло цвете (23)

Двадесет и втора глава

Ако Робърт бе изненадан от предложението на Катриона, то поне не го показа. Всъщност изражението на лицето му не се промени изобщо, когато й отвърна сърдечно:

— По-добре запомни, че обикновено е задължение на мъжа да предложи на жената да танцуват.

Катриона му отвърна безстрашно:

— Тогава защо не ми предложи?

Робърт огледа още веднъж насъбралите се.

— Не мисля, че това е особено добра идея, Катриона. Вече привлякох достатъчно вниманието към нас.

— Тогава поне можеш да им предложиш нещо съществено, за което да си говорят. Искам да кажа, че в момента не разполагат с нищо друго, освен със собствената си глупост. — Тя го хвана за ръката, като не му позволи да спори повече. — А освен това ти плащаше на господин Уилсън да ме учи да танцувам. Така поне ще се увериш, че си получил това, за което си платил.

— Мисля, че се подготвят за валс — каза Катриона, като се обърна към него, щом стигнаха до другите двойки.

— Да — отвърна сухо Робърт, а ъгълчето на устата му бе свито ядосано, когато я сграбчи за кръста.

— Можеш ли да следваш стъпките? Господин Уилсън ми каза, че понякога е много трудно, особено за мъжете. Тъй като крачката им била по-голяма и други подобни.

— Ще поема риска да опитам.

Музиката започна и в началото Катриона се опита да следи реакцията на околните, докато Робърт не я завъртя и не й попречи да ги наблюдава отблизо. Когато го направи за втори път, той я притисна още повече и я придърпа по-близо към себе си. Тя вдигна очи към него, за да го попита какво има, но думите замряха на устните й. Той я гледаше възбудено, а златистокафявите му очи блестяха дръзко на светлината на свещите.

— Казах ли ти колко прекрасна изглеждаш тази нощ? — попита той и я завъртя вихрено.

А тя успя да издаде само едно тихо „Ах“.

Изведнъж зяпачите и техните коментари вече нямаха никакво значение. Сърцето й биеше лудо и щастливо, а краката й едва докосваха пода, докато той я въртеше смело. Чувстваше същото, както когато бе сам-сама с него в пещерата, далеч от неприятностите на външния свят. Сякаш бе влязла в нечия мечта. Искрица надежда се породи дълбоко в сърцето й. Може би не всичко бе загубено и Робърт все още можеше да я обикне…

Тя почти не бе мислила за друго от онази утрин, в която той я помоли да се омъжи за него. Питаше се дали не иска прекалено много. Има ли нещо, което да се сравни с любовта, за която бе чела през целия си живот? А може би такива неща се случваха само по книгите? Тя си спомни за Ангъс и Мери. Те наистина се бяха обичали, но дали тяхната любов бе страстната любов на живот и смърт, или някаква друга, основаваща се на съвсем различни чувства?

Ангъс винаги й бе казвал, че пълни главата си с приумици и мечти, които никога няма да се сбъднат. Катриона познаваше Робърт, а той не бе човек, който щеше да зависи от някого. По-скоро предпочиташе другите да се нуждаят от него. А тя го обичаше още преди да го срещне. Може би с времето нещата щяха да се променят. Катриона си спомни миговете, прекарани в неговите прегръдки, магията и страстта, която бяха споделяли заедно. Робърт би трябвало да изпитва нещо към нея, за да й се отдаде толкова всецяло.

Точно в тази надежда се бе вдала тя, докато се носеха заедно в прекрасна хармония. А начинът, по който я гледаше, само даваше криле на надеждата й. Катриона бе потънала толкова в очите му, че не поглеждаше настрани и не забеляза, че другите двойки се бяха отдръпнали и само те двамата се носеха в танца. Тя се наслаждаваше на чувството, причинено от обхваналата талията й ръка. Той бе чудесен танцьор и се носеше толкова плавно, че дори забрави нуждата да се концентрира върху движенията си.

Робърт не я пусна дори и след като музиката престана. Той стоеше в средата на залата и все още я държеше притисната към него. Тя го гледаше, а сърцето й туптеше развълнувано. А после той я повдигна леко, бавно наведе уста над нейната и я целуна.

Колективното ахване от тълпата наоколо едва ли направи някакво впечатление на опиянената Катриона, когато той я целуна дълбоко и страстно пред цялото висше общество на Лондон.

Главата на Катриона се замая, щом нейният херцог се отдръпна.

Той й се усмихна.

— Само смей да ми кажеш, милейди, че това не е дало достатъчно основание за приказки на останалите?

Катриона не му отвърна нищо. Всъщност всичко, което можеше да направи в момента, бе да го гледа смаяно, докато той й се усмихваше и после допълни тихо само за себе си:

— Това, скъпа моя, Томас Уилсън — учителят по танци — би нарекъл „да завършиш тортата с глазура“.

Робърт хвана Катриона за ръката и я отведе, както тя го бе водила само преди няколко минути. Всички в залата ги наблюдаваха, някои клатеха глави неодобрително, а други ги зяпаха смаяно, сякаш все още не можеха да повярват в това, което току-що бяха видели. Дори Катриона не би могла да повярва, ако не й се бе случило на самата нея.

Докато вървяха към края на залата, Робърт внезапно спря. Нямаше друг избор, тъй като един мъж бе застанал точно на пътя им.

— Девънбрук — каза той. — Не очаквах да те видя тук тази вечер.

Той бе по-възрастен мъж, доста едър, е уста твърде малка за зъбите му и голяма глава с малки уши. Наблягаше прекалено много на звука „С“, когато говореше, сякаш се опитваше да подскаже, че това, за което говори, е много важно. Погледна Катриона, като й обърна толкова внимание, колкото ако бе някаква незначителна мухичка, а после се вторачи отново в Робърт, който бе почти е една глава над него, и зачака за отговор.

Изражението на лицето на Робърт остана непроменено.

— Добър вечер, лорд Кингсбург.

Кингсбург. Катриона не можа да се въздържи да не го изгледа. Робърт вярваше, че този човек бе отговорен за пожара. Колко ли бе ядосан само при вида му? Но Робърт прикриваше чувствата си зад маска на безразличие. Катриона щеше да направи същото.

— Вярвам, че брат ти е предал предложението ми да закупя платната, останали от колекцията на баща ти — каза Кингсбург.

— Да, направи го. Но вие грешите по отношение на собствеността над колекцията, милорд. Колекцията на Девънбрук е моя. И не се предлага за продажба.

Кингсбург присви очи.

— Не постъпвай глупаво, Девънбрук. Финансовото ти положение не е такова, че да можеш да отминеш едно толкова щедро предложение.

Робърт стисна зъби, но с нищо друго не показа чувствата си.

— Каквото й да е финансовото ми състояние, уверявам ви, лорд Кингсбург, аз не съм глупак. Но позволете ми да ви уведомя, че баща ми предвидливо е транспортирал повечето от най-редките платна от колекцията далеч от имението Девънбрук преди пожара. Доколкото разбирам, без да съм видял описите, изглежда, с изключение на личните портрети, повечето от картините са се запазили. И в чест на баща си и неговото отношение към колекцията се чувствам задължен да ви информирам, че аз съм дори по-привързан към нея от него.

Като стисна ръката на Катриона още по-силно, Робърт мина покрай лорд Кингсбург, оставяйки го да изгледа само гърба му.

Те се придвижиха към най-отдалечения край на залата, единственото все още свободно място в изпълненото до пръсване помещение. Робърт остави Катриона за малко, за да й донесе нещо освежително. Тя го гледаше как си проправя път през тълпата и изобщо не забеляза мъжа, който се приближи към нея отдясно.

Докато той не проговори:

— Добър вечер, братовчедке.

Катриона се обърна и изненадано ахна. Сър Деймън стоеше близо до нея, взе ръката й в своята и учтиво я целуна. Но в начина, по който я зяпаше, сякаш бе апетитна мръвка, сложена на поднос пред него, нямаше нищо учтиво. Катриона погледна към Робърт, но той бе изчезнал в тълпата.

— Какво искате от мен? — попита тя тихо.

Деймън се усмихна, като отказа да пусне ръката й.

— Нищо повече от един танц, скъпа моя. Прекалено много ли искам, като се има предвид, че съм член от семейството?

Катриона реши да не привлича вниманието, като се дърпа или противи. Тя си спомни какво й бе казал Робърт. Сър Деймън не можеше да й направи нищо в тази зала, пълна с половината от лондонското общество. Очевидно искаше да й каже нещо — тъй като бе отговорен за смъртта на лейди Катерина, брат й и Мери, той със сигурност трябваше да има какво да й каже, — а Катриона бе твърде любопитна да чуе какво е то. Музикантите се готвеха за друг валс, като им даваха възможност да си поговорят.

Ръката на сър Деймън обхвана здраво кръста й, когато той застана пред нея. Докосването на ръцете му, които бяха смазали Мери и причинили смъртта й, я накара да потръпне от отвращение. Катриона се стегна и погледна убиеца право в очите. Той изчака музиката да започне, за да проговори отново:

— Ти приличаш много на нея, знаеш ли — обади се Деймън, а в очите му светеше нещо, може би съжаление?

— Не бих могла да зная — отвърна Катриона. — Та аз никога не съм виждала майка си.

— Знаех, че трябваше да накарам да арестуват тази шотландка Макбрайън за това, което причини на бедната Катерина онази нощ, но момченцето изглеждаше толкова болно. Исках да го отнеса на кърмачката му веднага. Когато се върнах в спалнята, нея вече я нямаше, а горката Катерина лежеше мъртва.

Значи той щеше да се опитва да симулира невинност. Катриона реши да се хване на играта.

— Затова ли уби Мери? Заради това, което била направила на майка ми онази нощ?

— Умряла е, така ли? — Деймън стисна зъби. — Тя заслужаваше да я сполети много по-лоша съдба от моя побой за открадването на дете от умиращите ръце на една майка. Когато разбрах коя си, че наистина съществуваш, бях направо съсипан. Да знам, че ти, скъпа моя братовчедке, си живяла на няколко мили от мен през целия си живот, а аз никога не съм разбрал, просто не мога да повярвам. Толкова време сме изгубили. Толкова общи спомени щяхме да имаме. И сега ме боли, като си помисля. Онази шотландска вещица ще гори в ада за това, което направи.

Катриона се опита да не показва отвращението си от него, въпреки че почти примижа, когато пръстите му се стегнаха болезнено около нейните. Тя се огледа наоколо, търсейки Робърт, но не го видя никъде.

— Защо тръгна за Лондон, без да дойдеш първо да ме видиш в Кранок, Катерина? Сега той е твой дом. Мястото ти с там. Ти винаги си принадлежала към него, към истинското си семейство.

Катриона се питаше дали в такъв случай щеше да има удоволствието да й осигури квартира там, при другите членове от семейството й, погребани в земята от собствената му ръка.

— Аз щях да ти обясня всичко само ако ми бе дала тази възможност — продължи той, отвличайки я от тъжните й мисли. — Защо си тръгна?

Катриона не му отговори нищо. Вместо това го попита:

— Какво се случи с брат ми?

Очите на Деймън потъмняха.

— Както вече ти казах, той изглеждаше толкова болнав още като се роди. Отнесох го на кърмачката, но се страхувам, че това не му помогна особено много. Той не можа да преживее нощта.

— Изпрати ли за лекар?

— Не виждах нужда от такъв. Кранок е отдалечен от населените места и щеше да отнеме няколко дни, за да дойде доктор, а детето бе починало още призори. Когато се върнах до леглото на Катерина, за да се погрижа за нея, тя вече бе мъртва. Тази шотландска вещица я бе оставила да лежи в леглото, подгизнала от собствената си кръв. Ако бях знаел за теб, Катриона, щях да преровя земята, за да те намеря и върна.

— Между другото, сър Деймън, защо мислите, че Мери Макбрайън би го направила? Да ме отведе по този начин, докато майка ми лежи мъртва?

— Човек може само да гадае. Сигурно се е надявала да спечели нещо, като те държи при себе си. Твоят баща, моят чичо Чарлз, наистина бе богат човек.

— Наистина — повтори като ехо Катриона. — И все пак тя никога не е потърсила откуп.

— Може би е усетила смазващата тежест на деянията си и не е могла повече да следва първоначалния си план.

Катриона кимна в знак на съгласие.

— Убийството наистина измъчва душата на убиеца.

Деймън я погледна. Ако бе разбрал завоалираното обвинение, той по никакъв начин не го показа.

— Човек може само да се надява, братовчедке. Въпреки това сега вече се познаваме и аз възнамерявам да наваксаме всичкото време, което сме загубили. Уредил съм карета, която да ни откара в Ливърпул, а после кораб, който да ни отведе в Кранок. Ще можем да си бъдем у дома до края на месеца.

— Аз не мога да си тръгна просто така. С мен е Мерийд и…

Ръката на Деймън стисна талията й още по-силно.

— Скъпа моя братовчедке, момичето на Макбрайън е селянка. Тя не ти е никаква. Аз съм твоето семейство сега. Тези хора са се облагодетелствали достатъчно, като са те задържали толкова време при себе си, особено като се имат предвид обстоятелствата, при които са те взели. Те не са нищо друго, освен прости селяни. Ти никога не си била наистина една от тях.

Катриона все по-трудно прикриваше отвращението си. Особено при мисълта, че този мъж бе кръвно свързан с нея. Независимо от липсата на такава връзка тя винаги щеше да счита Мерийд за своя сестра.

— Съжалявам, но все пак не мога да дойда с вас.

— И защо? — попита той с предрезгавял глас.

— Защото ще се омъжвам.

Деймън се засмя, и то така, че Катриона я побиха студени тръпки.

— Сигурно нямаш предвид Девънбрук?

Катриона го погледна намръщено.

— Робърт ме помоли да се омъжа за него и аз се съгласих.

Деймън продължи да се киска с присвити очи.

— Катерина, като твой братовчед трябва да те посъветвам да си помислиш добре. Девънбрук е мъж с титла, но без средства да я поддържа. Той загуби всичко, което притежаваше семейството му, в пожара, пожар, за който, трябва да те уведомя, почти всички в тази зала вярват, той единствен е виновен. Той те преследва заради парите ти, използва те, за да възстанови положението си в обществото. Но ти може да не ми вярваш, ако искаш. Попитай за това лейди Антея Барет. Някога тя бе годеница на Девънбрук, но бе достатъчно разумна да разбере сериозната си грешка, преди да разменят клетвите си. Не се подлагай на съдбата, която тя успя да избегне. Ние можем да посетим Брюстър, моя лондонски адвокат, и да помолим за помощта му да те освободи от годежното ти обещание.

Катриона се питаше дали сър Деймън съзнава колко много й разкри, докато се нахвърли да разнищва характера на Робърт. Трябваше да успее да прикрие чувствата си, за да може той да затвърди подозренията й, без тя да събуди неговите.

Музиката свърши и щом се обърнаха, те видяха Робърт пред себе си.

— Катриона, ела тук. — Лицето му бе сковано и той гледаше Деймън с опасна хищна светлина в очите. — Ако толкова ти се…

— Робърт — прекъсна го Катриона, като взе ръката му и се усмихна. Тя забеляза, че няколко от близкостоящите бяха забелязали наченките на скандал. — Предполагам, че вече си се запознал с братовчед ми, сър Деймън Дънстрон. Той бе толкова любезен да ме покани да потанцуваме, докато ти отиде да донесеш нещо освежително. Той ми обясни някои неща, върху които трябва да размисля.

Робърт все още гледаше Деймън студено.

— Наистина ли?

— Да — отвърна Катриона. — Сега всичко е наред. — Тя се насили да се усмихне сърдечно. — Благодаря ти, Деймън. Ще се видим скоро.

Деймън й отвърна с гримаса.

— С нетърпение очаквам момента, скъпа братовчедке.

 

 

Катриона се чувстваше така, сякаш всеки момент щеше да започне да пищи. Трябваше да направи нещо, което да наруши гробната тишина в къщата.

Тя погледна през прозореца към улицата. От Робърт все още нямаше никаква следа, нищо, което да подскаже скорошното му завръщане. Защо се бавеше? Тя се молеше нищо лошо да не му се е случило. Не знаеше колко дълго още ще може да изчака.

След бала предната нощ Катриона бе разказала на Робърт всичко, което Деймън й бе казал, обясненията му за смъртта на лейди Катерина, на невръстния й син и дори как бе обвинил Мери за организирането на целия план. Робърт бе изтъкнал, че тъй като няма кой да опровергае твърденията на Деймън срещу Мери, нямаше начин да бъде обвинен за тези престъпления. Дори за смъртта на Мери не може да бъде обвинен, защото отново нямаше доказателства, че Деймън я бе пребил.

Като му разказа всичко, Катриона спомена как Деймън бе изтървал името на адвоката си и интереса му към наследството на Катриона. Двамата решиха, че Робърт трябва да посети този господин Брюстър. За него бе съвсем логично да го направи, защото, ако тя имаше някакво наследство, като неин годеник Робърт трябваше да знае за него.

Робърт бе тръгнал рано сутринта и оттогава не беше се върнал. Сега бе почти обед. Мерийд бе в стаята си, затворена, откакто Катриона я бе попитала дали ще се съгласи да ушие сватбената й рокля. Мерийд се изненада, че Катриона иска тя, а не мадам Девънант да направи една толкова важна рокля, и се въодушеви много. Робърт й донесе купчина френски модни издания и Мерийд не бе излязла от стаята си, откакто започна да рови в тях. Тя показваше голям талант на модистка, а Ной бе разказал, че много от жените на бала предишната нощ го били питали кой е добавил към тоалета поразителното шотландско каре, предпочетено от Катриона. Амелия, която също бе преместила багажа си в градската къща, си подремваше, тъй като бе танцувала почти цялата нощ с лорд Шелдрейк.

Почукване по вратата на салона накара Катриона бързо да се извърне от прозореца.

— Госпожице Катриона? Беше Сали, камериерката.

— Да, Сали?

— Намерих това, когато изпразвах сандъка ви. — Тя подаде нещо, което приличаше на писмо. — Помислих си, че може да искате да го приберете някъде.

Катриона го взе и прочете името на Полковника отпред. Беше писмото, което намери в деня, когато откри, че бе изчезнал. Тя инстинктивно погледна към креслото, на което Мати лежеше и мъркаше, а косматото й червеникавооранжево тяло изпълваше седалката. Робърт изобщо не се поколеба да удовлетвори молбата й да доведе котката заедно с тях, когато напуснаха Шотландия, а Катриона намираше, че тя понякога й помага да преодолее носталгията си. Освен това мислеше, че спи много по-спокойно, когато котката се свиеше на кълбо в краката й.

— Благодаря ти, Сали.

Катриона погледна отново подписа, който завършваше писмото с добре закръглени, внимателно изрисувани букви.

Маргарет Рейфорд, номер 23, площад Кадъгън, Лондон.

Изведнъж й хрумна една идея, нещо, за което трябваше да се сети по-рано.

— Сали?

Камериерката отново се показа на вратата.

— Да, госпожице?

— Можеш ли да помолиш Уигин да подготви каретата?

Сали изглеждаше объркана.

— Карета ли, мис? За вас?

Катриона й кимна с глава.

— Да, Сали, разбира се, че за мен. Мисля, че бих искала да изляза малко да се поразходя.