Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White heather, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
BLISS (2010)

Издание:

Жаклин Рединг. Бяло цвете

ИК „Хермес“, София, 1998

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Данислава Калъчева

ISBN: 954–459–550–3

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Мери Макбрайън надникна през прозореца, докато взимаше кошничката с конците и иглите от шкафчето. Тя се усмихна, като видя Катриона под разклоненото буково дърво, по което се катереше като малка, а сега бе застанала на колене пред дървеното корито и переше ризите на Ангъс.

Тя ги вадеше една по една от мътната вода и ги изстискваше, преди да ги просне на ниската каменна ограда, за да съхнат на ранното утринно слънце. Малкото гърненце с отвара от корени на белонога, която Мери бе сварила рано-рано сутринта за търкане на прането, стоеше на земята до коритото.

Катриона се изправи и разтри с ръка кръста си, който без съмнение я болеше от неудобното положение. Полите й бяха целите напръскани с тъмни мокри петна, а ръкавите, навити нагоре, бяха мокри до над лактите, което караше Мери да се пита кое в края на краищата бе по-мокро — ризите на Ангъс или самата Катриона. Бе обърната с гръб към Мери, така че тя виждаше как червеникави кичурчета коса се бяха измъкнали от панделката, е, която Катриона напразно се бе опитала да удържи буйната си грива. Някои от тях бяха чисто мокри и се навиваха на тила й, когато се наведе отново над коритото.

Мери се извърна, а после погледна отново навън.

Този път, като се вгледа по-внимателно в оградата, тя забеляза, че някои от ризите бяха паднали и лежаха на земята като ранени войници. А една все още висеше закачена само на единия ръкав. Друга я грозеше опасност да бъде стъпкана от телето, тъй като се бе смъкнала точно там, където рошавото червеникаво животинче пасеше. А Катриона междувременно се връщаше към коритото и…

Мери отвори вратата точно навреме.

— Катриона!

Момичето се спря на сантиметри от коритото точно преди да се блъсне в него. После се обърна към майка си и чак тогава Мери забеляза, че очите й бяха превързани от парче плат.

— Да, мамо?

Мери прекоси двора и застана до нея.

— Мили Боже, какво правиш?

Катриона повдигна превръзката от очите си и надникна към майка си.

— Просвам ризите на татко да съхнат. — Тя махна назад, без да се обръща. — Не виждаш ли?

— Да, виждам — отвърна усмихнато Мери. — И то очевидно много по-добре от теб.

Тя се извърна, за да види работата си. При гледката на натръшканите по земята ризи се засмя на майка си.

— Извинявай, мамо. Ще ги изплакна отново.

Предницата на домашнотъканите фусти на Катриона беше дори по-мокра от гърба й. Мери изчака, седнала на един пън, докато момичето събра нападалите ризи и ги натопи отново в коритото. Тя вече знаеше, без дори да попита, какъв щеше да бъде отговорът на следващия й въпрос.

— Катриона, какво правиш?

— Пера ризите на татко, разбира се.

— Не, момиче. Искам да кажа с тази превръзка през очите си?

— А, това ли? — Тя посегна и махна парчето от челото си. — Чудех се какво ли е това изобщо да не виждаш.

Мери помълча, преди да й отвърне.

— Заради младия господар и неговата слепота ли?

Катриона дойде до Мери, като остави ризите в коритото.

— Робърт толкова много се дразни, когато не може сам да направи нещо. И като виждам резултата от собствените ми усилия, започвам да разбирам по-добре причините за яда му.

Мери погледна настойчиво Катриона в очите.

— Ти изпитваш някакви чувства към този мъж, към Робърт, нали, Катриона?

— Защо мислиш така, мамо? — попита девойката, като изненадано погледна майка си, смутена, че това, което си мислеше, че прикрива добре от останалите, бе всъщност толкова очевидно. Разбира се, че изпитваше нещо към него. Тя се бе влюбила в портрета му дори преди да научи името му. А сега, когато вече го познаваше, го обичаше дори повече. Той бе изгубил семейството си в ужасна трагедия, като, освен това го обвиняваха несправедливо, че сам я е причинил. Робърт бе нейният страж и верен рицар всеки път, когато ходеше в замъка, и я пазеше непрестанно от всякакви злини. А сега самият той се нуждаеше от нейната защита. Но не можеше да сподели с никого това, защото от нейна страна си бе истинска наивност да си мисли, че между тях двамата би могло да се получи нещо. И майка й със сигурност щеше да се съгласи с нея.

— Катриона Макбрайън, познавам и кътните ти зъбки. Влюбила си се в младия господар. Познавам по очите ти. А и кой не би се влюбил? Доста си го бива този херцог. — Тя се усмихна леко и продължи: — Този Робърт. И ако толкова те е грижа за него, не би трябвало да си тук с тази глупава превръзка през очите си, готова да си счупиш главата, препъвайки се в това корито с мръсна вода.

Катриона седна до майка си и подритна едно камъче, като не отлепяше поглед от връхчетата на обувките си. Мери Макбрайън никога не бе била от тези, които лесно можеш да преметнеш. Още когато Катриона се бе държала за полите й като малка, Мери винаги знаеше кога дъщеря й отмъкваше чаша от скъпоценната й сметана за някоя проскубана котка или се бе измъкнала от брането на боровинки за зимата, като вместо това бе прекарала целия ден при Полковника, слушайки безкрайните му разкази за якобитите[1]. И тъй като прекрасно съзнаваше това, Катриона знаеше, че няма смисъл да се опитва да я заблуждава.

— О, мамо. Аз наистина съм влюбена в него, но какво значение има това? Робърт е херцог. Благородник. А и освен това е англичанин. Той няма нужда от някоя като мен. Ние сме от два различни свята. Много, много различни. — Тя погледна към Мери и продължи: — Опасявам се, че ни разделят прекалено много неща.

Е, да, помисли си Мери, но в крайна сметка не чак толкова много. Тя си спомни за една нощ преди двадесет години. Една мрачна и фатална нощ. Въпреки изминалите години всичко сякаш все още беше пред очите й. Горещината. Кръвта. Ужасният страх. Мери затвори очи, като се опита да отблъсне кошмарните спомени, и си спомни малкото бебче, което бе прегърнала за първи път през онази нощ, а сега стоеше пред нея, превърнало се в истинска жена.

Ако не бе вятърът, който се усукваше около вълнените й поли, тя би се заклела, че сякаш чу глас, който й прошепна:

Време е, Мери.

Мери се опита да не го слуша, но вятърът бе настойчив.

Тя трябва да узнае…

Мери отвори очи, като осъзна мъдростта на пророческите думи на вятъра. Времето на тайните бе отминало. Сега бе моментът да признае истината на дъщеря си.

— Катриона, трябва да ти кажа нещо…

— Със сигурност не мога да променя факта, че съм дъщеря на беден шотландски селянин — прекъсна я Катриона. — Нито пък искам да го направя. Ти, татко и Мерийд сте всичко за мен. Дори Робърт да изпитва същите чувства към мен, каквито аз към него, никога няма да съм подходяща за неговия начин на живот, единствения, който той познава. Точно същото важи и за мен. Прекрасни балове и копринени рокли… Та аз не зная нищо за неговия свят, мамо. И дори някога той да ме поиска, аз ще бъда само едно препятствие за него, една странна чудачка. Не бих му причинила това, нито на него, нито на себе си.

Мери преглътна думите, които щеше да каже, и рече:

— Но господарят знае каква си, Катриона. Ти го доведе у дома, в тази колиба.

— Да, мамо, той може да знае откъде идвам, но не може да ме види каква съм. Чувстваш ли разликата? Никога няма да знам дали ще се отнася с мен по същия начин, както ако можеше да ме види, наистина да види каква съм и откъде произхождам. Шотландия му е толкова чужда, колкото на мен — Лондон. Докато не ме види какво представлявам наистина, никога не бих могла да се надявам да…

Катриона не довърши изречението си. Нямаше нужда да го прави. Мери я разбираше много добре. Да знаеше само как да й помогне.

И тогава вятърът отново подухна.

Време е вече.

Катриона се изправи и се върна при коритото и ризите на Ангъс. А Мери постоя замислено още малко.

— Какво ще стане, ако успееш да възвърнеш зрението му?

Катриона погледна майка си учудено.

— Мамо?

— Ти каза, че би искала да знаеш дали господарят ще отвърне на чувствата ти, след като наистина те види каква си и откъде произхождаш, нали? Какво ще стане, ако той успее да възвърне зрението си?

— Но той не може да вижда вече поради нараняванията си от пожара, мамо. Никой не може да каже дали ще се възстанови някога. И най-слабата светлина му причинява жестока болка и веднъж самият той ми обясни, че според думите на докторите, тъй като няма промяна досега, най-вероятно никога вече няма да може да вижда.

Мери се усмихна тихо.

— Да, Катриона, но някои церове идват от сърцето, а не от главата. — Тя се изправи. — Ела с мен, момичето ми.

Мери я хвана за ръката и я поведе към къщи.

— Защо не направиш малко чай, докато ти донеса да видиш нещо — каза й тя, щом се озоваха вътре, като остави Катриона до голямата дъбова маса, докато самата тя изчезна в една от двете задни стаи.

Катриона сложи чайника е вода на огъня и извади две чаши и кутията с чай. След малко Мери се върна, точно когато Катриона сипваше водата. Тя държеше малка дървена кутийка в ръце.

— Не трябва да казваш на никого за това — обясни тя, като я сложи на масата. — Дори и на сестра ти. — Поигра си, докато я развърже и отвори, а после извади друга по-малка отвътре.

Като сложи с любов двете си ръце върху кутийката, тя погледна Катриона право в очите.

— Когато бях малко момиченце, на не повече от девет години, една вечер баба ми ме извика при нея. Беше много болна и искаше да ми каже нещо, преди да умре. Знаеш ли, моята майка бе родила шест дъщери, преди да се появя аз, и още две след мен. Баба ми също бе раждала само момичета, и то единадесет, като майка ми бе седмата от тях. Баба обясни, че това ме правело седмата дъщеря на седма дъщеря — нещо, което не се е случвало в нашето семейство от пет поколения насам. По този начин съм щяла да бъда благословена, каза тя, а после ми даде тази кутийка. Моят талисман — пазител, така го нарече тя, а после промълви, че трябва да го предам от поколение на поколение, докато се появи друга като мен — седма дъщеря на седма дъщеря.

Захласната, Катриона се наведе напред.

— И сега ти искаш да ми дадеш тази кутийка?

— Да, момичето ми, но в момента искам да ти покажа не толкова кутийката, колкото нещо друго, което тя съдържа.

Мери повдигна капачето — гравирано, излъскано и действително старинно, — като извади нещо отвътре. То бе много малко, увито в някаква лека материя, и се събираше в дланта на Мери.

— Тук лежи това, което ще възвърне зрението на младия господар.

Тя го подаде на момичето.

Катриона го взе внимателно и го разви бавно. Вътре имаше малко изсушено цвете. Изсъхнали и чупливи, листата и венчелистчетата му бяха потъмнели с времето. Тя го разгледа внимателно, а после погледна към Мери с широко отворени, блестящи и очаровани очи.

— Това сигурно е белият пирен — прошепна тя с благоговение, сякаш току-що бе открила някаква древна тайна, обвита в мъглите на стари времена.

Мери се усмихна.

— Точно така, мила. Това е белият пирен. Сега е изсъхнал от времето, но когато цъфтеше в полето, където го намерих като младо момиче, точно колкото теб, той бе обсипан с белоснежни цветове. — Мери докосна ръката на Катриона и я погледна сериозно в очите. — Трябва внимателно да ме изслушаш, Катриона. Това цвете е много специално. В чупливите му листенца има магия. Трябва да го вземеш и когато настане пълнолуние и луната обсипва със студена бяла светлина нощното небе, заедно с младия господар трябва да отидете до Линанглас.

— До езерото Линанглас?

Мери кимна сериозно.

— Да. Трябва да отидете и да седнете на брега на езерото, а ти трябва да смачкаш тези изсъхнали листенца в ръцете си. После ще оставиш лековития вятър по пълнолуние да ги разпръсне над младия господар. А след това той трябва да влезе в езерото. Тайнствените води на Линанглас ще върнат зрението му.

Мери стисна силно ръката на Катриона и допълни:

— Но ти също трябва да влезеш във водата е него, Катриона, защото ако водният дух дойде и си вземе обратно току-що възвърнатото зрение, то всичко ще бъде загубено завинаги.

На Катриона приказката първо й се стори доста съмнителна, но когато Мери продължи и й разказа отново легендата за белия пирен и магическите му свойства, както правеше, когато бе още много малка, тя скоро забеляза, че успява да я убеди. Мери съвсем ясно четеше мислите на Катриона — ако легендата не съдържа и капчица истина, то състоянието му няма да се влоши, но пък ако е вярна…

Струваше си да рискува и да опита.

— Но какво ще стане, ако не успея да убедя Робърт да влезе в езерото?

Мери поклати глава с широко разтворени очи.

— Ще трябва да успееш, моето момиче. Ще трябва. Това е единственият начин, при който белият пирен ще му въздейства. Но ти не бива да му казваш към какво се стремиш, защото, ако научи за пирена и какво правиш за него, зрението му няма да се възвърне и всичко ще отиде напразно.

Катриона загледа изсъхналото клонче в ръцете си, като го държеше толкова внимателно, сякаш бе от най-фин скъпоценен кристал. Тя внимателно обмисли думите на Мери, преди да увие отново пирена и да го прибере на безопасно място вътре в кутията. После погледна майка си, а очите й бяха широко разтворени, морскосини и изпълнени с учудване, също като на едно друго младо момиче, което някога бе слушало вълшебните приказки на Мери. Като на майка й, лейди Катерина.

— Ще го направя.

Катриона взе кутийката и излезе от къщичката, без да продума повече. А Мери остана загледана подир нея. Трябваше да намери начин да убеди господаря да отиде до езерото посред нощ, което щеше да е значително по-лесно от това да го накара да влезе в ледените му води. Мери се усмихна сама на себе си, като си представи мислите, които без съмнение препускаха трескаво из будния ум на Катриона.

Но тя знаеше, че Катриона ще намери начин да изпълни плана си въпреки препятствията. Когато това момиче си поставеше нещо за цел, то го постигаше. В това отношение бе същата като майка си.

Някой ден Катриона щеше да научи за тази част от живота си, но не и преди да се увери, че младият херцог изпитва някакви чувства към нея такава, каквато бе в момента — дъщеря на беден шотландски селянин.

Мери бе осъзнала тази истина, когато Катриона изказа почти същото мнение. За да бъде сигурна в чувствата на младия господар, той трябваше да й ги засвидетелства, преди да бъде разкрито нейното минало. Защото в противен случай тя винаги щеше да се пита кого всъщност бе обичал той. А докато това се случи, докато Катриона не бе абсолютно сигурна, че в сърцето на Робърт трептят същите чувства към нея, каквито в нейното към него, истината трябваше да остане в дълбока тайна поне още за известно време.

Мери се сети за прехласването в очите на Катриона, когато й показа пирена за първи път. Още когато й бе разказвала като съвсем малко момиченце за това легендарно шотландско цвете, Катриона бе обсебена от мисълта да го намери. И този стремеж Мери бе стимулирала през цялото й детство с приказки за магии и предания.

Ако в кутийката, която наистина бе дадена на Мери от нейната баба, за да я предаде на своите дъщери, бе имало нещо друго, Катриона сигурно нямаше да повярва в легендата. Но Мери знаеше нещо със сигурност за Катриона и това бе любовта й към всичко фантастично и причудливо.

За нея това щеше да бъде като да изживее едно от онези древни предания, които се измъкваше да чете посред нощ в Росморай. Двама млади хора, сам-сами в нощта до облените в лунна светлина води на мъгливо езеро. Различните светове, от които идваха двамата, нямаше да имат никакво значение. А и нямаше да попречат на неизбежното да се случи.

Шотландската луна имаше свои собствени магически сили. Примесени с малко изсушени листенца от бял пирен, те можеха да причинят най-различни събития.

А Мери разчиташе точно на това.

 

 

— Е, момиче, сигурно си дошла да ми кажеш, че си намерила книгата от Росморай, която ще ни отведе до съкровището, а?

Полковникът чакаше Катриона пред колибата, когато тя мина да го види по-късно същия ден. Седнал в стола, с бутилката с уиски до него, той пафкаше някак присмехулно през глинената си луличка. В краката му се бе свила и мъркаше Мати.

— Все още не съм намерила нищо, Полковник.

Старецът я погледна отблизо.

— Като не дойде тези дни изобщо, реших, че си намерила текста и си отишла сама да търсиш съкровището без моята рисувана карта.

Катриона се наведе, за да почеше Мати зад косматите й оранжеви уши.

— Всъщност нямах много време и възможност да търся в библиотеката тези дни.

— Нямала си възможност, а? Но, момиче, доколкото знам, ти все още ходиш всеки божи ден до замъка. Е, щом не се опитваш да изплашиш младия господар и не търсиш в книгите, какво тогава правиш там?

Катриона го погледна замислено. Понякога се чудеше дали Полковника не бе нещо като пророк, който наблюдава делата на всички през някакъв магически кристал. Той сякаш винаги знаеше какво правят останалите.

— Опитах се да го изплаша, Полковник, но той е също като баща си. Спомняш ли си, и той не повярва, че съм призрак.

— Да, но въпреки това не остана в замъка много дълго.

— Аз все още мога да търся текста. Херцогът каза, че мога да посещавам библиотеката, когато си поискам. Освен това ме помоли да му чета кореспонденцията и да пиша писмата му вместо него.

Полковникът учудено изблещи зачервените си очи.

— Така ли? Тогава сигурно знаеш какво прави тук, толкова далеч от Лондон? Кажи ми, нали не търси и той съкровището?

— Той не знае нищо за него, Полковник, нито пък щеше да се интересува от него, ако знаеше. Той е дошъл тук по съвсем друга причина. Имало е голям пожар и почти цялото му семейство е загинало. Огънят е бил запален нарочно и херцогът мисли, че това е свързано по някакъв начин с посещенията на баща му тук, в Росморай.

Полковникът кимна с глава.

— И ти предложи да му помогнеш да открие истината, нали?

— Да.

Той поклати глава.

— Ех, момиче…

— Това е единственият начин, Полковник. Не виждаш ли, че ако господарят разбере, че Росморай няма нищо общо със смъртта на баща му, той ще си тръгне? А ако аз му помагам, това сигурно ще ускори оттеглянето му.

Катриона го погледна, като се надяваше, че той ще повярва на обясненията й, които бяха доста далеч от истината. Полковникът погали брадата си.

— А откъде може да си толкова сигурна, че Росморай няма нищо общо със смъртта на предишния земевладелец?

Бележки

[1] Якобитит — Привърженик на династията на Стюартите след 1688 г. — Б.пр.