Жаклин Рединг
Бяло цвете (26)

Двадесет и пета глава

Катриона отвори вратата към спалнята на Робърт внимателно и без да вдига никакъв шум. Вече бе почти призори. Тя бе изчакала нетърпеливо в стаята си, докато не чу последните гости да се оттеглят. Странно, но точно Амелия й бе помогнала, като наблюдаваше коридора.

Амелия знаеше, че Катриона бе извън себе си от притеснения по племенника й, както и че няма да мигне цяла нощ, ако не отиде да го види. Катриона щеше да тъпче напред-назад и щеше да държи и Амелия будна. Тя искаше да бъде при Робърт, ако му потрябва. Искаше да се увери, че той бе добре, а това нямаше да стане, докато не го види със собствените си очи.

Катриона се питаше дали Толи бе казал на Робърт, че все още не са разбрали кой бе стрелял по него. Лорд Кингсбург бе открит по-късно и не знаеше нищо за инцидента, тъй като заедно с още един гост — граф, чиято репутация бе извън всяко съмнение — бе играл вист през цялото време. В такъв случай оставаше другият заподозрян — Деймън. Което, разбира се, означаваше, че той ги бе последвал в Кент и би могъл в този момент да бъде навсякъде.

Свещта, носена от Катриона, хвърляше ореол от светлина около лицето на спящия Робърт, когато го погледна в леглото. Той почти седеше, подпрян с няколко възглавници. Гърдите му бяха голи, а лявото рамо — увито с превръзки. Като остави свещта на масата до леглото, тя се отпусна на стола до него, сложи Мати в скута си и разтвори книгата, която носеше.

Робърт й я бе дал, преди да напуснат Лондон, след като я бе завел на някакво място, наречено Хатчардс, където тя бе разглеждала спокойно пълните с книги лавици, докато той седеше и четеше вестници. Двамата прекараха цели три часа там. Книгата бе приключенска, така й каза той, съвременен разказ за Свещения Граал, чието действие се развиваше в планините на Шотландия. Авторството й бе забулено в тайнственост. Писана анонимно, тя бе причинила високи залози измежду обществото. Въпреки че много хора предполагаха кой я е написал и независимо от огромния успех на романа, никой все още не бе предявил права върху авторството. Вече бе издадена няколко пъти и сигурно щеше да продължи да се преиздава, но издателят твърдо отказваше да разкрие мистериозния автор на книгата, наречена Уейвърли.

Катриона намери мястото, до което бе стигнала. Опита се да се съсредоточи върху думите, но очите й постоянно бягаха към Робърт. Тя си спомни светлината, която струеше от очите му, когато й даде книгата, предизвиквайки я с неизвестната все още личност на автора. Нейното ново „приключение“, така го бе нарекъл той, надявайки се четенето да ангажира вниманието й, докато се върнат в Росморай да предприемат тяхното истинско търсене. Ако тя разбираше автора правилно, според него тя ще разбере какво да прави със съкровището, когато го намери. А ако не успее, тогава решението ще бъде негово.

Катриона предпочиташе да вижда Робърт такъв, какъвто си го спомняше онзи ден при Хатчардс — предизвикателен и закачлив — отколкото да гледа побелялото му лице и избилата по ризата му кръв. Прекараното в салона време, докато чакаше докторът да излезе от стаята, в която лежеше Робърт, й помогна да преосмисли много неща. Тя обичаше Робърт. Обичаше го такъв, какъвто беше. Мисълта, че бе толкова близо до загубата му, я изпълни с такъв страх, какъвто не бе преживявала досега. Тя искаше да прекара остатъка от живота си с него. Дори да не я обича така, както тя него, може би един ден щеше да я обикне. Или просто не можеше да го направи. Вече не я интересуваше. Искаше само да чуе гласа му отново.

— Знаеш ли, четях книгата, която ти ми даде — тихо му прошепна тя. Съзнаваше, че от лауданума няма да я чуе, но й се искаше да направи нещо повече от това просто да стои и да го гледа. — Не зная защо има толкова спорове около това кой е написал този роман, след като е толкова очевидно, че това е сър Уолтър Скот. Кой друг би могъл да го направи? Ще съжаляваш, че се обзаложи с мен.

Тя го погледна. Очите му бяха все още затворени, а гърдите му леко се повдигаха и спадаха. Тя стана от стола и се отпусна на колене до леглото. Взе ръката му и я притисна към лицето си. Какво ще стане, ако изпадне в треска тази нощ и никога повече не се събуди? Какво ще стане, ако Робърт така и не разбере, че тя носи неговото дете в себе си?

— Знаеш ли, аз те обикнах дори преди да се срещнем? — му прошепна тихо тя. — Говорех на портрета ти, който висеше в библиотеката в Росморай. Смятах, че си великолепен. И все още мисля така. А сега нося детето ти. — Тя отпусна глава на крака му. — О, Робърт, исках да ти кажа. Опитах се, но все не намирах подходящия момент. Не исках да се чувстваш задължен, не исках да оставаш с впечатлението, че нямаш избор и трябва да се ожениш за мен само заради детето. Знам, че не ме обичаш, не и така, както аз теб. Но все пак имаш някакви чувства към мен и това ми е достатъчно. Не бях права да очаквам и ти да ме обичаш. Някои бракове се основават на далеч по-малко неща. Но аз ще те направя щастлив, Робърт. Обещавам. Ще те обичам достатъчно и за двама ни.

— Не, няма да го направиш.

Катриона вдигна глава. Очите на Робърт бяха отворени, напрегнати и напълно разбиращи. Той се бе събудил. Колко ли от току-що казаното бе чул?

Той докосна лицето й с длан.

— Катриона, какъв глупак съм бил! Веднъж ти ми каза, че било нормално да се нуждая от някого. Бях паднал в един поток и избухнах. Когато ми го каза, не ти повярвах. Мислех, че да се нуждаеш от някого означава, че си слаб и зависим. Но съм грешил. Да се нуждаеш от някого само те прави още по-силен. Аз изпитвам въпиеща нужда от някого, Катриона, и това си ти. Трябваше да разбера това още първия ден, когато дойде при мен в Росморай и разпръсна светлина в моя мрачен и сърдит свят. Ти единствена не се държеше с мен сякаш бях инвалид. Ти стана моите очи, когато не виждах, и моето сърце, когато не чувствах. А сега носиш дете. Нашето дете — твоето и моето. Как можеш изобщо да си задаваш въпроса какво е отношението ми към теб? Да имам някакви чувства към теб? Та нима тези думи могат да опишат какво означаваш ти за мен? Така че ще ти обясни с думи, които ще разбереш, думи, казани веднъж от теб, но тогава бях твърде голям инат, за да разбера истинското им значение. Да джейл агам орт. Обичам те. Обичам жената, която ме блъсна в потока, обичам Катриона Макбрайън. И дори да отнеме остатъка от живота ми, то аз все пак ще ти докажа колко много означаваш за мен.

Катриона се питаше дали не сънува. Само когато почувства Робърт да я придърпва към себе си и да я целува, чак тогава се увери, че не си въобразява. И тя отвърна на целувката му с цялата любов и страст, които чувстваше към него от дъното на душата си.

— Нуждая се от теб сега, Катриона — промълви той, гризвайки леко ушенцето й, спускайки устни по шията й, а накрая зарови лице в косата й.

— Рамото ти — отвърна тя, въпреки че се молеше той да не спира.

— Ти можеш да ме любиш, Катриона. Можеш да ме имаш цяла нощ.

Катриона кимна с глава.

— Покажи ми как да те любя, Робърт.

Катриона се изправи на края на леглото и започна бавно да маха нощницата си, докато не я пусна на пода. Робърт я гледаше напрегнато, очите му я галеха, спускаха се по всяко едно местенце, което си бе мечтал да докосва.

— Ела тук, Катриона.

Той протегна ръка и я накара да седне до него. Започна да я целува — първо устните, шията, а накрая засмука и розовите пъпки на гърдите й. Катриона се почувства така, сякаш в тялото й се разгоря див пожар. Всяка клетка в тялото й трептеше, а всяко докосване на устните му по кожата й караше желанието в нея да расте и да я изпълва, да я издига все по-нагоре, докато не почувства, че не може повече да чака.

Робърт я намести върху себе си, така че тя го яхна. Пръстите му намериха сърцевината й, погалиха я, атакуваха я нежно, докато не се овлажни и затрепери при всяко движение на ръката му. Тя отпусна хълбоците си над него, насочвайки го навътре в себе си, докато не я изпълни цялата. Той нахлу дълбоко. Като следваше движенията му, тя повдигаше бедра, преди да го поеме отново навътре. Ръцете му шареха по нея и разгаряха желанието й все повече. Колкото по-бързо я атакуваше той, толкова по-трескави ставаха и нейните движения, докато се залюшка цялата над него, отметнала глава назад и търсеща освобождение.

И когато този миг дойде, Робърт сграбчи хълбоците й и я наниза върху копието си за последен път, потъвайки дълбоко в горещата й глъбина. Чакането свърши и желанието в нея се разпръсна на милиони малки вълнички на задоволство. И в същия миг, когато изпитваше това невероятно удоволствие, тя чувстваше как Робърт се движи вътре в нея и хвърля семето си. Това бе най-прекрасното чувство, което някога бе изпитвала.

Като все още го държеше в себе си, Катриона се отпусна на гърдите му и се заслуша как сърцето му постепенно успокоява ритъма си, дишането му става все по-равно, а разгорещената кожа се охлажда. Досега не бе изпитвала такова невероятно щастие.

 

 

Неделната утрин се очертаваше приятна и слънчева, а лекият ветрец поклащаше листата на високите брези. Закуската бе сервирана вън на моравата, като лакеите бяха преместили огромната дъбова маса от официалната трапезария и още една от по-малкия салон, където обикновено се хранеше само семейството, когато нямаха гости. Храна на подноси се носеше непрекъснато, френският готвач на Толи бе станал призори, за да подготви чудесния пир. А Толи не бе скъпил средствата, за да се подготвят най-екзотичните менюта.

Вестфалска шунка, яйца с масло, куп различни видове риба, поднесени с разни сосове, дори банани по ямайски бяха включени с платата от екзотични плодове. И въпреки обичайното за нея любопитство, Катриона не можа да опита езика от северен елен, който младият господин срещу нея консумираше с такъв апетит. Всъщност стомахът й нещо не бе в ред. Но въпреки това тя откри, че като избягва да гледа в чиниите на другите, не се чувстваше толкова зле, така че просто отпиваше от чая си и отгризваше по-малко от една бисквита.

— Как се чувства херцогът, госпожице Дънстрон?

Лейди Шелдрейк, майката на Толи, бе дошла зад нея. В ръката си държеше чиния с пушена херинга с наденички, плуващи в някакъв приятно миришещ сос. Щом Катриона се обърна, чинията се оказа точно под носа й. Тя почувства как стомахът й се разбърква и бързо се отвърна, преглъщайки упорито, за да овладее пристъпа на гадене.

— Не съм го виждала тази сутрин, милейди. Мисля, че ще пази леглото днес.

Никой не бе по-изненадан от нея, когато Робърт излезе през двойните врати, за да се присъедини към тях само след няколко секунди. Бяла превръзка придържаше ръката му през рамо, изпъквайки на тъмнозеленото му сако. Доста хора станаха, за да го поздравят, така че му отне известно време, преди да стигне до Катриона. Той се усмихна, взе ръката й и я целуна галантно.

— Робърт — промълви тя.

— Добро утро, скъпа моя. Чичо доктор дойде тази сутрин да провери рамото ми и да смени превръзките. Той каза, че мога да стана, ако държа ръката си неподвижна с тази през раменна превръзка. Обясних му, че не мога да ти дам възможност да намериш някой друг, с когото да си прекарваш времето в мое отсъствие. И той ме разбра. Надявам се, че си спала добре?

Катриона не можа да сдържи усмивката си в отговор на неговата очевидна закачка. Тя бе напуснала стаята му преди няколко часа, след като го бе любила още веднъж, преди зората да нахлуе през прозорците.

— Да, ваша милост, спах много добре. Благодаря ви. А вие?

— Много добре. Чувствам се съвсем възстановен. Не съм сигурен, но ми се струва, че лауданумът трябва да е засегнал някои нервни окончания, тъй като имах един много необичаен сън…

— Радвам се, че нараняването не ви е попречило да се насладите на дневните ви занимания — прекъсна го Катриона, хвърляйки му предупредителен поглед.

Робърт се усмихна, явно се наслаждаваше на неудобството й.

— Ни най-малко. — А после се наведе и прошепна в ухото й. — Нито пък пречи на нощните ми занимания.

Катриона се засмя, като почувства как се изчервява. Тя се огледа наоколо, абсолютно сигурна, че всеки седящ на масата знае съвсем точно какво се бе случило предната нощ. Точно тогава забеляза една руса жена, която я зяпаше съвсем открито.

Тя седеше в другия край на масата и очевидно наблюдаваше напрегнато размяната на реплики между двамата. Очите й се местеха от Робърт към Катриона, която тя гледаше втренчено, стиснала уста намръщено, сякаш току-що бе лапнала лимон. Като забеляза погледа на Катриона, тя стана и изчезна в къщата.

— Коя беше тази жена? — попита Катриона Робърт.

— Лейди Антея Барет — отвърна той.

Деймън бе споменал името й онази нощ, когато бе танцувал с нея.

— Не сте ли били сгодени някога?

— Виждам, че клюкарите все още разправят стари истории. — Робърт остави вилицата си за нейна радост, тъй като видът на забоденото яйце на върха й преобърна стомаха. — Да, бях сгоден за Антея за съвсем кратко време. Тя скъса годежа ни след пожара, когато разбра, че съм ослепял.

Катриона погледна отново към вратата.

— Доколкото личеше от изражението на лицето й, тя вече съжалява за решението си.

Тя отпи от чая си и погледна в чинията на Робърт. Той явно си бе възвърнал апетита тази сутрин. Тя се наведе, за да махне едно камъче, което бе влязло в обувката й. Когато вдигна глава отново, Робърт държеше пълна вилица с най-нездравословно изглеждащото вещество, което някога бе виждала. И го поднесе точно под носа й.

— Трябва да опиташ задушения заек, скъпа. Истински деликатес е.

На това Катриона отвърна по единствено възможния за нея начин — като изхвърли всичко от стомаха си право в скута му.

 

 

Катриона лежеше на леглото, притиснала към челото си напоена с оцет кърпичка, и гледаше навън през прозореца, където облаците се спускаха все по-ниско, като се питаше дали някога се бе чувствала по-унижена, отколкото в момента. Все още не можеше да повярва, че успя да го направи, въпреки че самата фигура на Амелия, седяща пред нея и махаща леко с ветрилото, бе достатъчно доказателство за извършеното.

Тя бе повърнала върху Робърт на масата за закуска, на която присъстваше половината от елитното лондонско общество. Толи, бог да го благослови, моментално бе обвинил заека, като заповяда на слугата веднага да „изхвърли боклука навън“ и предупреди гостите си да не преглъщат нито залък повече от него. А после Амелия, тази добра душа, последва примера на Толи и заяви, че и на нея й става лошо, след като бе хапнала от заека. Чиниите бяха събрани и на тяхно място се появи димящ билков чай, който да успокои нарастващия брой разстроени стомаси. Но въпреки добронамерената им помощ, с която искаха да отвлекат вниманието от нея, Катриона знаеше истинската причина за своята отпадналост. А тя със сигурност не бе заекът.

А сега вероятно я знаеха и всички останали.

— Ти си бременна от него, нали? — попита Амелия от стола до леглото, отгатвайки съвсем лесно мислите на Катриона.

Тя просто затвори очи.

— Няма от какво да се срамуваш, скъпа. Децата са божия благодат. — Амелия я потупа по ръката. — Да ти донеса ли малко чай?

Катриона едва успя да й се усмихне леко в отговор.

— Не, благодаря, стомахът ми започва да се оправя вече. — Тя си пое дълбоко въздух. — О, какво ли си мислят всички?

— Ти даде на моя племенник толкова много. Цял живот ще съм ти благодарна. А другите… някои поклащат неодобрително глави и чешат езиците си. Казват, че не било модерно да показвате толкова открито любовта си един към друг. А междувременно съпрузите им се измъкват, за да се срещнат с някоя любовница в конюшните. Ако са отгатнали истината за детето, то те ще я забравят веднага щом двамата с Робърт се венчаете и се върнете в Росморай, а на дневен ред се появи нова клюка. Други коментират, че било много освежаващо да видиш мъж и жена толкова влюбени един в друг. Ти възстанови репутацията на Робърт в обществото, скъпа Катриона. Те вече не говорят за пожара и за съучастието му в него, в което толкова вярваха навремето. Те започват да вярват в лечебните сили на любовта, в нейната магия, защото именно твоята любов възвърна зрението на Робърт. И никой не трябва да се срамува за нещо толкова прекрасно.

Когато Катриона се спусна до стълбите, от салона се чуваше весел смях. Тя се приближи до вратата, като все още не можеше да повярва, че е толкова късно. След провала същата сутрин тя реши да подремне, за да се възстанови. Когато се събуди, разбра, че е проспала обеда.

Тя се спря на прага на салона и огледа гостите вътре. Наоколо бяха сложени маси за игра на карти, а група джентълмени бяха застанали до камината, отпиваха вино и разговаряха. Дамите си говореха тихо или бродираха гоблени, а друга група бе заобиколила пианото и жената, която свиреше. Моментът бе удобен, така че Катриона съвсем спокойно влезе вътре. Отне й само миг да намери Робърт, който седеше на един стол в дъното на стаята. Толи, Ной и Амелия седяха наблизо. Точно от тяхната малка групичка се чуваше дружният смях.

Толи говореше, когато тя се приближи.

— Ще бъде ново преживяване този път, да пътуваш за Париж, без да отиваш на война.

Точно тогава Робърт я забеляза.

— Започнах да се страхувам, че ще проспиш останалата част от празненството. — Той се усмихна. — По-добре ли се чувстваш?

— Доста по-добре — отвърна тя и седна до Амелия на дивана. Толи продължи, като описваше подробно плановете за пътешествието си, на което смяташе да потегли след месец. Робърт го закачаше, че сигурно се е влюбил в някоя французойка последния път, когато бе посетил града. Толи се усмихна леко, опитвайки се да не се издава, но вместо това само потвърди заключението на Робърт.

В този момент се приближи икономът и се наведе над Толи, шепнейки нещо в ухото му.

— Чудесно! — отвърна Толи. — Изглежда тази нощ ще бъде нощта на изненадите.

Той се изправи и напусна стаята, само за да се завърне минутка по-късно с един мъж, който бе явно по-възрастен и с много внушителна външност.

— Катриона — каза Толи, — искам да те запозная с един човек.

Катриона се изправи. Мъжът бавно се приближи.

— Катерина?

Тя го погледна любопитно.

— Моля, сър?

Мъжът я гледаше така, сякаш виждаше пред себе си призрак.

— Това не може да бъде тя, разбира се, но приликата е забележителна.

— Познаваме ли се?

— Катриона — обади се Толи. — Този човек с Кристиан Талбот, виконт Плимлок. Той е твой чичо.

Тя погледна към Робърт.

— Мой чичо? Но как? Баща ми е нямал братя, защото те щяха да го наследят преди Деймън.

— Не, той с брат на майка ти — обясни Ной. — Всъщност нейният брат-близнак. Открих моминското име на майка ти чрез Брюстър. Той направи някои проучвания и откри, че тя се е казвала Катерина Талбот, преди да се омъжи за баща ти. Тогава аз се помъчих да открия дали няма останали живи роднини и открих лорд Плимлок.

Катриона веднага погледна към медальона си. Инициалите бяха К и Т.

— А, младият мъж, който е изрисуван тук. Това вие ли сте?

Лорд Плимлок погледна медальона и кимна усмихнато.

— Майка ни даде това на Катерина, когато тя бе малка. Щом ви видях вас, както и медальона, разбрах, че няма никакво съмнение в самоличността ви. Признавам, в началото бях малко скептичен, когато ми казаха, че Катерина имала дъщеря, но след като чух за сър Деймън, всичко започна да се намества. Така и не успях да се примиря със смъртта на Катерина. В нея имаше твърде много въпроси без отговори.

— Вие сте били близнаци — каза Катриона — също като…

Той кимна с глава.

— Разбирам, че сте имали брат.

— Да. Починал при раждането.

Катриона бе мислила много за невръстния си брат, който не бе живял достатъчно дори за да разбере, че е имал сестра. Когато бе научила за първи път истината за произхода си, Катриона някак бе избутала настрана мисълта за брат си. Все още не бе готова да застане лице в лице с тази част от живота си, след като загуби толкова бързо почти едновременно Мери и Ангъс. Дори майка й, лейди Катерина, не навестяваше мислите й толкова често, а стоеше погребана дълбоко в съзнанието й, скрита, докато тя не се почувства готова да се изправи пред тях.

Но откакто разбра, че е бременна, често я навестяваха мисли за брат й и за лейди Катерина. Какъв ли щеше да бъде днес? Щеше ли да е висок? На нея ли щеше да прилича? Какъв ли щеше да бъде животът й, ако и двамата бяха оживели? Като разбра сега, че и майка й бе имала брат близнак, сякаш разпръснатите части на мозайката най-после се подредиха.

— Сигурно имате доста неща, за които искате да си поговорите — каза Робърт. — Ще ви оставим насаме.

Когато другите се отдалечиха, Кристиан седна на дивана до Катриона.

— Вие познавахте ли баща ми? — попита Катриона.

— Да. — Кристиан погледна настрани. — Аз бях против женитбата им не защото мислех, че Чарлз няма да е мил с нея. Той бе лудо влюбен в Катерина. Това бе очевидно за всеки, който ги видеше. Но си мислех, че е доста по-възрастен от нея. Тя бе толкова млада. Той се бе женил и преди и бе загубил първата си съпруга при раждане. Само ако бях знаел…

Катриона се протегна и докосна ръката му. Изглежда докосването й първо го изненада, но после той се усмихна.

— Трябва да сте я обичали много — обади се Катриона.

— Ние бяхме много близки, а понякога изглеждахме като едно цяло. Но след като се омъжи за Чарлз, аз постъпих много глупаво. Разсърдих й се, че ме изостави. Толкова много приключения можехме да преживеем заедно. — Той затвори очи и си пое дълбоко въздух. — Сега вече знам защо бях толкова против женитбата й с Чарлз. Защото тя ме напускаше и може би някак си съм чувствал, че никога повече няма да я видя. Тя ми писа, всъщност ми изпрати цели купчини писма, в които ме молеше да отида и да я видя. Никога не й отговорих. По-късно, след смъртта на Чарлз, тя ми писа за Деймън, за страха, който изпитваше от него, а аз просто игнорирах молбите й за помощ, казвайки си, че тя сама си е виновна. — Той погледна Катриона, а очите му бяха влажни от неизплакани сълзи на съжаление. — Аз можех да я спася. Катерина можеше днес да е жива, ако не бях постъпил така, можеше да са живи и тя, и брат ти. Защо? Защо постъпих толкова егоистично?

Катриона го погледна.

— Не. Вие не сте виновен. Само един-единствен човек е виновен и това е Деймън. Той трябва да си плати за деянията. И ако ще това да отнеме остатъка от живота ми, аз ще намеря начин да го накарам да понесе наказанието си.