Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White heather, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
BLISS (2010)

Издание:

Жаклин Рединг. Бяло цвете

ИК „Хермес“, София, 1998

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Данислава Калъчева

ISBN: 954–459–550–3

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

Каретата спря бавно пред малка тухлена къщичка, която гледаше към площада. Пред нея имаше високи брястове, чиито листа потрепваха от лекия ветрец. Улицата бе тиха, а на прозорците на всяка къща имаше сандъчета с цветя. Въздухът бе някак по-свеж и всичко изглеждаше по-чисто, отколкото в града, който лежеше зад тях в далечината.

— Това ли е? — попита Катриона кочияша.

Той бе приветлив човек на име Колдър, който не бе създал никакви проблеми при молбата на Катриона за разходка, за разлика от Сали, която прекара четвърт час преди да тръгнат и по-голямата част от самото пътуване в напразни опити да я разубеди. Сега Сали седеше на възглавничките до нея в стилната карета, стиснала намръщено устни, демонстративно недоволна, че се намираше точно там.

Това не вълнуваше особено Катриона. Денят бе хубав и Колдър бе сгънал гюрука, като я забавляваше по време на разходката им със забавни разказчета за всяко едно място, покрай което минаваха. Той сочеше забележителностите на града, места, за които Катриона само бе чела в книгите, и докато ги водеше през претъпканите улици, й разказваше разни клюки за хора от висшето общество — лорд Еди-кой си, бил се на дуел с лорд Не знам кой си, и за лейди Как й бе името, заложила двадесет хиляди лири от парите на съпруга си тук. Изглежда Колдър знаеше всичко за всеки от града.

— Да, госпожице — каза Колдър, като й помогна да слезе. — Тук е. Номер двадесет и три. Не се притеснявайте да бързате. Аз ще дръпна момчетата тук долу, под дебелата сянка на това дърво, и ще подремна. Ще ви чакам, докато решите да тръгвате.

Катриона му благодари, а после се обърна към къщата. Тя бе старомодна сграда в стил от времето на крал Джордж I с външна веранда, която гледаше към улицата, а от другата страна бе покрита със зеленина. Сандъчета с цъфтящо мушкато бяха наредени под прозорците, отразяващи следобедното слънце. Плитка хранилка за птици стоеше точно от вътрешната страна на вратата, а в нея бяха разпръснати трохички хляб.

Катриона приближи до вратата и почука тихо с излъсканата месингова лапа.

Една камериерка отвори вратата.

— Да, мадам?

— Здравейте. Тук ли живее госпожица Маргарст Макрийфорд?

Камериерката я погледна доста объркана.

— Тук живее госпожа Маргарст Рейфорд. Може ли да попитам за името ви, моля?

Катриона се почуди дали е чула добре.

— Да, моля, кажете й, че името ми е Катриона Макбра… Дънстрон. Госпожица Катриона Дънстрон. Аз съм позната на брат й, полковник Макрийфорд.

По лицето на камериерката се изписа изненада.

— Ще отида да проверя дали може да ви приеме. — Тя посочи с ръка навътре. — Моля, бихте ли изчакали тук…

След няколко минути камериерката заведе Катриона в малък салон от вътрешната страна на къщата. Двукрили прозорци до земята бяха отворени към задната градина, пълна с различни разноцветни цветя. Обстановката бе много спокойна, птички чуруликаха, а слънцето се процеждаше през листата на дърветата и високите храсти. На плетен от ракита стол седеше обърната с гръб към Катриона женска фигура. Косата й бе съвсем бяла и покрита с обшито с дантели боне. Въпреки летните горещини на раменете й бе наметнато одеяло.

— Госпожице Рейфорд?

Жената се обърна и погледна към Катриона. Беше възрастна, а очите й бяха почти скрити зад малки закръглени очила. Лицето й носеше следите на доста години.

— Да, дете — отвърна тя, а гласът й изглеждаше крехък като тялото. — Ела и седни тук при мен. Луси ще ти сипе малко чай.

Тя изчака, докато Катриона взе фината чаша от китайски порцелан.

— Луси каза, че си познавала моя Бертран.

— Никой досега не беше ми казвал първото му име. Аз го познавам само под името Полковника.

Маргарет Рейфорд се усмихна.

— Такъв си бе Бертран. Гордееше се страшно много с чина си. Дори в деня на венчавката ни носеше униформата си.

— Венчавка ли? — възкликна Катриона. — Но аз винаги съм мислила, че съпругата му се казва Матилда.

Жената се усмихна.

— Той казваше, че името Маргарет му напомня прекалено много за майка му, първата госпожа Маргарет Рейфорд. Така че вместо това ме наричаше Мати.

Той никога не бе наричал по друг начин котката си, освен Мати. Катриона просто винаги си бе представяла, че името идва от Матилда, а и той никога не беше я поправял.

— Тогава Полковника не ви е бил брат?

— О, не, скъпа моя. Въпреки че най-спокойно би могъл да ми бъде. Той замина да се бие с якобитите две седмици след като се венчахме. И аз никога повече не го видях.

Катриона започна съвсем да се обърква.

— Да не искате да кажете, че се е бил с якобитите? Полковник Макрийфорд бе шотландец.

— Боя се, че грешиш, дете. Моят Бертран бе английски офицер, или поне беше, когато ме напусна и тръгна с Къмбърлънд срещу шотландците.

— С Къмбърлънд? Но той ми каза, че се е бил на Кулоден?

— И наистина го направи. Точно на Кулоден аз загубих моя Бертран завинаги. — Тя извади ръката си изпод одеялото и подаде нещо на Катриона. — Ето, вижте това писмо. То е последното, което получих от него.

Катриона взе писмото от треперещата ръка на жената. То бе изпокъсано по ръбовете и пожълтяло от времето. Някои от думите бяха избелели, другаде бяха направо нечетливи. Писмото носеше дата от 1746 година.

Моя най-скъпа Мати,

Не мога да повярвам на ужасите, които видях през този ден, безскрупулното клане на хуманността. Ръцете ми все още са червени от кръвта на мъжете, които видях избити, и още по-червена от кръвта на тези, които самият аз убих. Всичко вече свърши, но аз все още не мога да си дойда у дома при теб, любов моя, поради срама и греха, с който се покрих и заради който не мога да докосна твоята невинност. Чувствам, че трябва да се опитам да поправя част от злото, което донесох на тази земя и на тези невинни, горди хора. Не зная как и колко време ще ми отнеме. Само когато почувствал, че съм направил това, ще мога да се върна при теб. Дотогава, трябва да те помоля да ме чакаш.

Твой верен съпруг, Полковник Бертран Рейфорд

Катриона затвори писмото и погледна към Маргарет.

— Той никога ли не се върна у дома?

— Не. Първо му пишех всеки ден, после всяка седмица. През последните години писмата ми се сведоха до едно месечно. А той никога не ми отговори, нито веднъж.

— Но откъде знаехте къде да изпращате писмата си? — попита Катриона.

— След битката и когато Бертран не се върна месеци наред, аз изпратих брат си на север, за да го търси. Исках да зная дали е жив или мъртъв. Брат ми го търсил четири месеца, преди да го намери да живее сам в някаква къщичка. Уилям се опитал да убеди Бертран да се върне у дома, но той не желаел. Казал, че все още не бил направил достатъчно, за да излекува раните, нанесени от англичаните там. О, Бертран загуби толкова много. Не можа дори да види сина си.

Очите на Катриона бяха пълни със сълзи. Тя бе разговаряла с него толкова често. Той се бе превърнал в най-добрия приятел, който бе имала. Как така никога не бе разбрала това?

— Полковникът е имал син?

— Да. Той носи името на баща си. Добро момче е моят Бернар. Идва да ме види през няколко дни и ми носи пасти и сметана за чая ми.

Тя хвана ръката на Катриона със собствената си ръка.

— Може би вие ще убедите моя Бертран да се върне най-после у дома?

— Толкова съжалявам — отвърна Катриона, като й върна писмото. — Точно преди да напусна Шотландия и да тръгна за Лондон, Полковника изчезна. Оттогава никой не можа да го открие повече. Аз намерих писмото ви в неговата хижа. Така можах да ви намеря. Страхувам се за него.

По набръчканата буза на Маргарет се търкулна една самотна сълза.

— Простете ми — каза Катриона и посегна към ръката й. — Не исках да ви разстройвам. Може би сега трябва да си вървя.

Катриона стисна ръката на Маргарет и се изправи. Тя погледна как жената притисна силно към гърдите си писмото, което Полковникът й бе написал преди толкова години, а после се обърна и се отдалечи бавно от градината.

 

 

Когато Катриона се върна, Робърт я чакаше застанал най-горе на стълбите пред входната врата като часови.

— Къде, по дяволите, беше?

Тя слезе от каретата.

— Здравей, Робърт, чакай да ти разкажа…

— Не отговори на въпроса ми, Катриона.

Той й бе ядосан и я гледаше кръвнишки дори когато застана пред него. Но щом му обяснеше какво бе направила и научила, той щеше да я разбере.

— Страшно скучно ми стана да те чакам да се върнеш, така че помолих Колдър да ме заведе на разходка до…

Те бяха влезли в къщата и Робърт веднага я бе избутал в кабинета си, като затръшна силно вратата зад тях. После се обърна към нея, намръщен като буреносен облак.

— Дотолкова и аз разбрах. Уигин ми каза. Знаеш ли на каква опасност си се изложила?

— Както виждаш, аз съм добре, Робърт. Няма нужда да…

— Лондон не е като шотландските планини, Катриона. Не можеш да хукнеш нанякъде по твоя си прищявка, без първо да се обадиш.

Тя бе започнала с всеки изминал ден да разбира все по-добре колко далеч бе наистина Шотландия.

— Аз се обадих, Робърт. Казах на Уигин и Сали дойде с мен.

— Сали е нямала представа къде отиваш. Така е казала на Уигин. Сега тя ще се бои за работата си, като си мисли, че ще я уволня, загдето ти е позволила да излезеш.

Позволила? Катриона се опита да запази спокойствие.

— Робърт, бъди разумен. Колдър не се е отделял от мен. А и Сали бе с мен през цялото време, докато…

— Да не се отклоняваме от въпроса. Отсега нататък ще ме уведомяваш, когато искаш да се разходиш, и аз ще те придружавам. Ако ме няма, тогава ще чакаш да се върна. Разбра ли?

Катриона не харесваше начина, по който й говореше сякаш бе някакво непослушно дете. Ни най-малко не й харесваше. През целия път до вкъщи тя очакваше с нетърпение да го види и да му разкаже за посещението си при госпожа Рейфорд. Сега дори не си и помисляше, че би могла да му каже.

— От думите ти разбирам, че като ме направиш своя съпруга, ти възнамеряваш да ограничиш свободата ми?

— Ако по този начин те опазя от опасности, да. А какво ще кажеш за детето, което ти вероятно носиш. Замисли ли се поне малко за опасността, на която излагаш и него?

Детето. Катриона бавно си пое въздух.

— Нямам намерение да живея като затворник през останалата част от живота си, ваша милост. Ако за вас това означава женитбата, тогава може би и двамата трябва да премислим отново вашето предложение.

Лицето на Робърт стана още по-сурово.

Катриона се обърна, за да напусне стаята, преди той да има възможността да види сълзите, които неканени пълнеха очите й. Като мигаше, за да ги прогони, тя тъкмо стигна до вратата, когато го чу да казва:

— Катриона, преди да вземеш едно такова решение, мисля, че трябва да чуеш какво разбрах след посещението ми при Брюстър днес.

Тя се спря, а грандиозното й напускане бе осуетено. Обърна се и зачака.

Робърт посочи към един стол.

— Ще седнеш ли?

Катриона бавно отиде до стола. Седна с изправен, изпънат до болка гръб и го погледна мълчаливо като камък. Робърт си пое дълбоко въздух, преди да започне.

— Както вече знаем, баща ти, сър Чарлз Дънстрон, е бил барон и е притежавал имението Кранок. Това, което не знаехме, е, че когато той е научил за бременността на майка ти, лейди Катерина, е писал на адвоката си в Лондон, уреждайки условията по наследството, ако почине. Адвокат му е бил Йохан Брюстър. С писмото си е изисквал, ако детето е било син, то да наследи цялото имение и да приеме баронетството. Ако няма момче, това, разбира се, прехвърля всичко на най-близкия жив мъжки роднина, в този случай неговия племенник — Деймън Дънстрон. Обаче в случай на раждане на дъщеря той е поставил съвсем други условия.

Робърт наблюдаваше Катриона внимателно. Сега вече тя го слушаше. И поне знаеше, че е в безопасност.

Когато я видя да слиза пред дома му толкова безгрижна и без да съзнава какво прави, му се искаше да я удуши. Изплашила го бе до смърт с тази своя разходка, а всичко, което той можеше да прави, откакто се бе върнал от кантората на Брюстър, бе да тъпче напред-назад по килима и да гледа през прозореца, като си представя всички видове неприятности, в които би могла да се забърка съвсем сама.

И само ако знаеше истинския размер на грижите, които я очакваха…

— Сър Чарлз е поставил условие, ако му се роди дъщеря и няма лично негов наследник от мъжки пол, цялото му имущество да наследи тя, след като стане на двадесет и една години. — Робърт замълча. — И само ако е омъжена.

Катриона го погледна.

— А ако не е?

— Тогава парите ще отидат на следващия по линията наследник от мъжки пол. По-специално при твоя братовчед сър Деймън Дънстрон. Една част ще ти бъде отделена, но тя ще бъде управлявана, надзиравана и определяна от наследника.

— Деймън — допълни Катриона намръщено.

— Да.

Катриона поседя за миг, осмисляйки новините. После се изправи и го погледна.

— Е, добре, изглежда наистина нямам избор. В края на краищата все пак ще трябва да се омъжа за теб.

— Катриона, аз… — Думите му бяха прекъснати, тъй като тя се обърна и си тръгна. Робърт гледаше безмълвно как върви към вратата, а гърбът й бе изпънат като струна, която всеки момент може да се скъса. Той се намръщи сърдито.

Тя нямаше ни най-малка представа за сериозността на положението си. Не би могла да има, тъй като не беше й казал всичко. Не бе й разказал как точно преди да напусне кантората на Брюстър тази сутрин, адвокатът го бе повикал отново в малката си претъпкана стаичка.

— И едно последно нещо — бе продумал той, като надникна към Робърт над документа, който прелистваше. — Ние, разбира се, ще искаме доказателство за самоличността на лейди Катерина, преди да й предадем наследството.

Първото нещо, за което се сети Робърт, бе приликата, по която сър Деймън бе открил Катриона. Той вече бе намерил начин да обясни действията си отпреди двадесет години, като хвърли отговорността за смъртта на майката на Катриона и брат й върху Мери Макбрайън, която бе мъртва и не можеше да се защити. Така че нямаше да се спре пред нищо, за да се увери, че Катриона няма да вземе наследството. Може би дори замисляше ново убийство, преди да бъде представено каквото и да е доказателство за нейната самоличност.

Единственият им изход бе да намерят семейството на лейди Катерина. Робърт веднага бе стигнал до този извод и бе поставил задача на Ной и Толи да действат. Сигурно щеше да им отнеме известно време, а дотогава той просто трябваше да пази Катриона.

Но след случилото се днес се питаше как ли ще се справи с тази задача.

 

 

Толи пристигна за вечеря в осем. Останалите вече седяха в салона, когато Ной дойде в осем и четвърт.

— Къде е Катриона? — попита Толи. — Искам да съм сигурен, че е тук, преди да направя важното си съобщение.

Робърт погледна навън и видя Катриона тъкмо когато слизаше по стълбите. Виждаха се за първи път след скарването им преди няколко часа. Тя влезе тихо и седна на дивана до леля Амелия, стараейки се на всяка цена да не кръстоса поглед с него. Мерийд бе решила да вечеря в стаята си. Тя бе започнала да работи сватбената рокля и се показваше много рядко от стаята си, само колкото да хапне понякога е тях или да попита Катриона за мнението й по някой въпрос във връзка с модела.

— Чудесно — каза Толи и се изправи. Той си пое дълбоко въздух и зае подходяща поза. — За да отпразнувам успешното си завръщане от Континента и последното залавяне на Бонапарт, както и предстоящата женитба на моите най-добри приятели Робърт и Катриона, организирам празненство в дома си в Кент. Всички в града са поканени, разбира се. На никого няма да позволя да се измъкне.

Толи разказваше с подробности какво възнамерява да направи, когато на входната врата се почука. Минута по-късно в салона се появи Уигин.

— Един господин иска да види лейди Катриона. Казва, че било много спешно.

Катриона погледна Робърт.

— Мислиш ли, че е сър Деймън?

— Не смятам, че е толкова смел. Дори да е той, ние всички сме тук, така че не може да ти направи нищо.

Катриона стана и отиде към приемната. Робърт тръгна след нея.

Един възрастен господин, който изглеждаше поне на седемдесет години, стоеше на входната врата с шапка в ръка. Той се усмихна, когато я видя да приближава.

— Добър ден, милейди — учтиво се обърна към нея, а после кимна и в посока на Робърт. — Ваша милост.

— Познаваме ли се, сър? — попита Катриона.

— Не, но вие сте идвали да посетите майка ми днес предобед.

Катриона веднага се усмихна широко.

— Господин Рейфорд! — Тя стисна ръката му. — Няма ли да влезете и да се присъедините към нашата компания в салона?

— Не. Вече трябваше да съм си у дома. Жена ми се притеснява ужасно, когато закъснявам. — Той извади нещо от вътрешния джоб на палтото си. — Майка ми ме помоли да ви предам това. То дойде с плик, получен днес от баща ми. Това е първото писмо, откакто той си тръгна преди години. Тя каза, че след вашето посещение при нея днес просто е знаела, че ще получи някакви вести от него. Това писмо е било вътре, в плика. Адресирано било до вас. Мисля, че след като го прочетете, ще разберете защо баща ми си е тръгнал по този начин.

Катриона взе малкото листче от ръката му.

— Благодаря ви, сър.

— Довиждане — каза той и се обърна да си върви.

— Господин Рейфорд — извика тя. — Ще изчакате ли само за минутка? Бих искала да ви дам нещо.

Катриона изтича бързо по стълбите и се върна след няколко минути, носейки на ръката си червена дреха.

— Това е мундирът на баща ви. Страхувам се, че е малко поокъсан. Но не мисля, че е минал и ден, в който да не го е носил. Сигурна съм, че той би искал вие да го вземете, докато не дойде време да го носи отново.

Господин Рейфорд й се усмихна, а очите му се овлажниха и заблестяха на светлината на свещите.

— Благодаря ви, госпожице.

Точно тогава иззад ъгъла се показа Мати, като измяука тихо.

— Мати! — Катриона я вдигна на ръце. — Това бе котката на Полковника. Нарекъл я бе Мати на майка ви. Той сигурно ще се притеснява за нея. Може би майка ви би искала да я задържи, докато…

— Не — прекъсна я господин Рейфорд, като поклати глава. — Мисля, че баща ми по-скоро би желал вие да я задържите. Благодаря ви, мис. — Той се поклони леко. — Ваша милост.

А после тръгна надолу по стълбите.

— Но откъде знаехте къде да…

Още преди да завърши изречението си, него вече го нямаше.

Катриона пусна Мати на земята и бързо отвори писмото.

Скъпо мое момиче,

Ако четеш това писмо, тогава вече знаеш, че съм си отишъл и че не съм точно такъв, за какъвто ти се представях. Надявам се, че някой ден ще можеш да ми простиш измамата, също както се надявам, че моята Маргарет, чакала ме през всичките тези години, ще ми прости, че никога повече не се върнах при нея. И не прави същата грешка с господаря, каквато направих аз с Мати, позволявайки светът да се намеси между теб и човека, когото обичаш.

Сега, момиче, за мен е време да напусна този свят. Ти винаги си се страхувала от тази моя кашлица, но човек знае кога става прекалено късно за всичко. Времето ми на тази земя изтече. Не исках да прекарваш дните си покрай мен и да ме гледаш как умирам, така че отидох да си уредя сделките с Господ за нещата, които извърших през живота си. Не искам да плачеш за мен, момиче, така че избърши си очите веднага. Ти си добро дете и ощастливи последните дни на един стар човек.

Грижи се за моята Мати. Тя ще топли краката ти през нощта. Изпращам ти нещо лично за теб. Сега вече е твое. Знаеш много добре какво да правиш с него.

Твой приятел, Полковник Бертран Рейфорд

Катриона обърна втория лист на писмото, като дори още преди да го види, знаеше, че това е якобитската рисувана карта.

Легендата за съкровището продължаваше.